Понеже фейсбук "поема" лични истории, а аз боготворя личните истории, защото според мен те са солта на земното ни съществуване, сега, гледайки тази любима красота, това място на моето детство, където толкова пъти сме били като деца и ученици, като споделям преклонението си пред майката-природа, създала такова вълшебно кътче, не мога да не споделя и една голяма моя болка. Тя е предизвикана от неколцина чиновници от Малко Търново, не само по месторабота, но и по манталитет, дребнави по душица, но способни да ти гонят "гарес" до края на живота. Споделям го това, защото тези така постъпиха с много като мен и така Странджа се обезлюди. И защо? Защото си казал истината, а някои от тях, най-главния, бившия господар, дори и не познавам лично. Става дума, че като гледах тези снимки, се сетих за последната ми среща с моите читатели от Странджа, която бе преди цели, ох, да, преди толкова години - 20 години!?! Тогава бях поканен от първия директор на парк "Странджа" Стефан Златаров, заедно с група колеги-писатели, бяхме на нещо като обиколка из Странджа, срещнахме се с читатели от М. Търново, Бургас...Дотогава почти всяка година имах срещи с моите странджанци в любимото читалище, което сега, тоест тези, които го ръководят, хич не се сеща също за мен. Вечерта спахме, беше чудна вечер, запомнил съм топлината от камината, все едно бяхме направо под звездите - да, тук, в горската станция, вдясно от моста на една от снимките...И ето, вече от 20 години, макар че чрез книгите съм в почти всеки странджански дом, макар че чрез мислите си съм винаги тук, макар че съм написал хиляди "странджански" страници, и то от сърце, без никакъв проект, както го сториха с цената на много парички народни толкова тарикати и "патриоти",макар че, докато бях в България помогнах с толкова неща на моя край, само ще спомена сега "участието " ми в заличавнето на тази грозна рана - утайника, както и прокарването на тръбопровод в Бръшлян и още колко..., неща, за които никога не съм се удрял,за разлика от някои, в гърдите, сега също разнасям славата и красотата на моята планина като неин посланик из целия свят, където хората ме канят. И в момента гледам тази красота чак от...Париж...Където се озовах, искайки с цената на доста трудности, на напрягане до червено на мозъка ми, да потърся пристан на моя порив към Свободата и Светлината, от който някои се опитваха, а и продължават да се опитват, да ме откъснат, да заличат моята странджанска жилка и усещане...Но не се гаси туй, що не гасне, нали? Ето, каква красота...Примесена с толкова тъга...Нашата странджанска орисия...
Дора Мунчева добави 8 нови снимки.
м. Качул
Няма коментари:
Публикуване на коментар