Да ти дойде на ума такова "прозрение", е насилие над човешкото в човека. Но и да го напишеш, тоест да поискаш да го споделиш, това вече е престъпление над човечеството.
Световните майстори на карикатурата от " Шарли ебдо" нарочно предизвикали атентата, за да могат чрез смъртта си да си вдигнат тиража!?!
Какво ли не съм преживял, но подобно нещо никога и не предполагах, че може да бъде и за миг помислено и от невъзвратимо болен,но все пак човешки мозък...
Преди пет години мама почина. И един от най-близките на семейството ни люде, вместо съболезнования, казал на баща ми: "Димо сигурно сега ми завижда,че моята майка е жива..."
Да, подобен начин на мислене никога не може да бъде присъщ на дори и болния душевно човек.
От тези карикатуристи аз познавах двама. Разговарял съм с тях, докоснах се до тяхното богато излъчване, до тяхната любов към хората изобщо. Няма никога да забравя как Шарб се усмихна при първата ни среща, как на лицето му се утаи един хубав и топъл полъх,когато разбра,че съм българин - о, България...И веднага ме хвана под ръка, и с толкова радост пое подадения му от мен роман " Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза".
- В изкуството не трябва има страх, господин Райков, има ли страх, значи няма изкуство...
Тези думи на Шарб ще ги помня цял живот.
Но не и заради тези думи, не и заради това наше запознанство аз се усещам вътрешно поруган и с изопнат като тетива мозък в момента.
Да не уважаваш смъртта, да й се радваш, да скверниш нечията памет - това го може единствено на този наш свят само някой наш българин...
Да, това го могат само същества, оперирани от усещането за срам, и елементарна нормалност и никакво себеуважение..
Хора,пазете се - идва той, българинът...
Световните майстори на карикатурата от " Шарли ебдо" нарочно предизвикали атентата, за да могат чрез смъртта си да си вдигнат тиража!?!
Какво ли не съм преживял, но подобно нещо никога и не предполагах, че може да бъде и за миг помислено и от невъзвратимо болен,но все пак човешки мозък...
Преди пет години мама почина. И един от най-близките на семейството ни люде, вместо съболезнования, казал на баща ми: "Димо сигурно сега ми завижда,че моята майка е жива..."
Да, подобен начин на мислене никога не може да бъде присъщ на дори и болния душевно човек.
От тези карикатуристи аз познавах двама. Разговарял съм с тях, докоснах се до тяхното богато излъчване, до тяхната любов към хората изобщо. Няма никога да забравя как Шарб се усмихна при първата ни среща, как на лицето му се утаи един хубав и топъл полъх,когато разбра,че съм българин - о, България...И веднага ме хвана под ръка, и с толкова радост пое подадения му от мен роман " Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза".
- В изкуството не трябва има страх, господин Райков, има ли страх, значи няма изкуство...
Тези думи на Шарб ще ги помня цял живот.
Но не и заради тези думи, не и заради това наше запознанство аз се усещам вътрешно поруган и с изопнат като тетива мозък в момента.
Да не уважаваш смъртта, да й се радваш, да скверниш нечията памет - това го може единствено на този наш свят само някой наш българин...
Да, това го могат само същества, оперирани от усещането за срам, и елементарна нормалност и никакво себеуважение..
Хора,пазете се - идва той, българинът...
Димо Райков
Няма коментари:
Публикуване на коментар