АЗ СЪМ СТРАНДЖА!
"КОЙТО НЕ Е ОТНЯКЪДЕ, ТОЙ Е ОТНИКЪДЕ"
Този откъс от моята повест-приказка, приготвена зо печат, е мой своеобразен поздрав към всички вас - българи, а и чужденци, приятели на Странджа и на родината ни, които вече сте положили своя подпис върху петицията в защита на планината ни! Понеже съм доста далеч сега, на хиляди километри от вас, искам чрез тази своя приказка за малки и големи да ви поканя да се "поразходим" из нашата красавица. Да вдъхнем нейния тръпчив мирис на прегоряло сено, да нагазим топлите води на най-бистрата река в света, Велека, да приготвим сами и хапнем от чуднотото странджанско ястие, "лопушка", м-м-м..., пръстите си да оближем...
Ще се радвам, ако с енергията, с положителното си синовно усещане, което съм утаил в тези думи-изповед, аз се докосна до сърцата ви!
И съм сигурен, че който не е подписал петицията в подкрепа на призива.-вик на кмета Илиян Янчев срещу поголовното изсичане на планината ни, ще подпише, ще се присъедини към нашия глас!
Сигурен съм, защото съм сигурен, че може да остане безучастен към подобен въздъх, а и пред такава невероятна красота като тази на Странджа, единствено човек без сърце. А такъв между нас, четящите тези мои думи, няма, нали?
Ще се радвам, ако с енергията, с положителното си синовно усещане, което съм утаил в тези думи-изповед, аз се докосна до сърцата ви!
И съм сигурен, че който не е подписал петицията в подкрепа на призива.-вик на кмета Илиян Янчев срещу поголовното изсичане на планината ни, ще подпише, ще се присъедини към нашия глас!
Сигурен съм, защото съм сигурен, че може да остане безучастен към подобен въздъх, а и пред такава невероятна красота като тази на Странджа, единствено човек без сърце. А такъв между нас, четящите тези мои думи, няма, нали?
Димо Райков
Я Н К А А Д В О К А Т К А Т А
ОТ СТРАНДЖА ПЛАНИНА
ОТ СТРАНДЖА ПЛАНИНА
ЕДНА ИСТИНСКА ПРИКАЗКА ЗА МАЛКИ И ГОЛЕМИ
Откъс
Откъс
Посвещавам на Диянка и Константин, моите внуци, както и на всички българчета в родината и по света, за да помнят винаги, че "Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите", че "Светът не свършва със старите, но не започва и с младите"...
И че „ Който не е от някъде, той е от никъде!”
-----
И че „ Който не е от някъде, той е от никъде!”
-----
Имало едно време там, далече, в самия крайчец на Източна Европа, една малка, но много хубава планина в също малката и почти непозната за големия свят страна България.
Планината се казвала Странджа.
Била ниска, без високи върхове, но обрасла с красиви гердани от белокори букови дървета и широколистни дъбове, изпод които се раждали и бълбукали бистри като сълза кладенчета с вкусна и мека водичка. Винаги около тях имало хора и животни, които смирено утолявали жаждата
Планината се казвала Странджа.
Била ниска, без високи върхове, но обрасла с красиви гердани от белокори букови дървета и широколистни дъбове, изпод които се раждали и бълбукали бистри като сълза кладенчета с вкусна и мека водичка. Винаги около тях имало хора и животни, които смирено утолявали жаждата
О, какво преживяване било да зърнеш едно такова изворче! Да се приближиш към него – уморен, с изпръхнали от жажда устни, да се наведеш, да почистиш водата внимателно от падналите листа, и чак тогава да пиеш, пиеш… На едри, лакоми глътки от вкусната течност… И да усещаш как дори и сърцето ти потреперва от сладостта…
Каква тайна криели в себе си тези безценни божи творения, затворили в очертанията си едно от най-ценните неща за човека - водата! Погледнеш ли, виждаш дъното. И мислиш, че то, изворчето, е толкова, ама толкова плитко…
И протягаш ръка, и политаш…
И се оказва, че бистротата на водата те е подвела, че изворчето всъщност е много, ама наистина много дълбоко…
Господи, каква бистрота…
Каква тайна криели в себе си тези безценни божи творения, затворили в очертанията си едно от най-ценните неща за човека - водата! Погледнеш ли, виждаш дъното. И мислиш, че то, изворчето, е толкова, ама толкова плитко…
И протягаш ръка, и политаш…
И се оказва, че бистротата на водата те е подвела, че изворчето всъщност е много, ама наистина много дълбоко…
Господи, каква бистрота…
Да, това бил и един от първите уроци, които Планината давала на своите обитатели, и които те трябвало да помнят за цял живот – че дълбокото винаги е бистро, че човек е истински човек, само когато е искрен и когато е чист в мислите си – към себе си, но и към другите…
И че подобна чистота и бистрота не се постига изведнъж, а с много, много труд и дарбата да бъдеш добър…
И че подобна чистота и бистрота не се постига изведнъж, а с много, много труд и дарбата да бъдеш добър…
Да, нямало по света друга такава планина с подобни вълшебни изворчета. Но нямало и друга планина, в чиито склонове, дървета и растения да е утаен този неповторим мирис на нещо тръпно, нещо,което те кара с широко отворени гърди да поемаш от бистрия въздух...
Планината ухаела на омайния дъх на цветя, ливадите и поляните й били обрасли с мъниста от билки - мащерка, лайка, жълт кантарион, дива мента, от чиито листа и цветове местните хора правели чуден и лековит чай.
А когато лете започвала коситбата на ливадите, наставало най-чаканото време – и от стопаните, и от домашните животни.
Планината ухаела на омайния дъх на цветя, ливадите и поляните й били обрасли с мъниста от билки - мащерка, лайка, жълт кантарион, дива мента, от чиито листа и цветове местните хора правели чуден и лековит чай.
А когато лете започвала коситбата на ливадите, наставало най-чаканото време – и от стопаните, и от домашните животни.
Тогава се приготвяло сеното, тоест храната на кротките кравички, овце и агънца, която пък после се превръщала в мляко и сирене, всъщност богатството и доста често май единствената храна в почти всяка къща…
Как миришела току-що окосената трева! Многобройните билки в нея пръскали уханието си навсякъде…
И дъхът, прегорелият, леко стипчив мирис на живот, омайвал всички – и големи, и малки…
И дъхът, прегорелият, леко стипчив мирис на живот, омайвал всички – и големи, и малки…
Истинска наслада било да легнеш върху някоя от купите с прясно сено, да гледаш вечер едрите, ококорени звезди - там, горе, в небето… И да пътуваш, пътуваш из целия този непознат свят…
Небето на Странджа…
Накъде? Ами, накъдето ти сам поискаш – без посока, без билет, без определено за пристигане време…
Сам, свободен. И със звездите…
И с този тръпчив въздух наоколо, набразден от веселия лай на пазачите на Планината – добрите към стопаните си и безмилостни към лошите хора четириноги същества, тоест домашните кучета…
Небето на Странджа…
Накъде? Ами, накъдето ти сам поискаш – без посока, без билет, без определено за пристигане време…
Сам, свободен. И със звездите…
И с този тръпчив въздух наоколо, набразден от веселия лай на пазачите на Планината – добрите към стопаните си и безмилостни към лошите хора четириноги същества, тоест домашните кучета…
Странджа била пълна и със светлина, идваща денем от силното слънце, вечер от ококорената луна и едрите като гроздове звезди.
Нощем гората се полюлявала, разрошена от тихия ветрец. Тогава се чувала песента на горските птици и животни. Прошумолявал в гъсталака увлечен в игра заек, сподирен от авторитетното „бу-у-у” на бухала, някъде проблясвала светулка, пролайвал чакал, мяукала дива котка…
Какво повече от тази красота…
Нощем гората се полюлявала, разрошена от тихия ветрец. Тогава се чувала песента на горските птици и животни. Прошумолявал в гъсталака увлечен в игра заек, сподирен от авторитетното „бу-у-у” на бухала, някъде проблясвала светулка, пролайвал чакал, мяукала дива котка…
Какво повече от тази красота…
Имала Странджа и много игриви поточета, които, вливайки се едно в друго, се превръщали в чисти рекички. Най-голяма сред тях била всепризнатата красавица Велека.
А в реките и потоците имало, естествено, и много, много-о-о рибки – кленове, мренки и пъстърва, които плували волно във водата сред отблясъците на силното слънце.
А когато се задъхвали от играта, чудните създания кротко отдъхвали в подмолите, тоест техните „легла”, намиращи се под корените на крайбрежните дървета или под облите големи речни камъни.
Тогава наставало времето на рибарите.
Някои от тях мятали собственоръчно направени мрежи, наречени „серкме”, с които препречвали водата срещу течението й. Други рибари пък навлизали в реката, гмуркали се, бъркали с ръце и вадели от подмолите и изпод големите камъни зашеметените от съня пъстърви. После наставало пиршеството. В Планината най-вкусната гозба, или както я наричали тук манджа от риба била тъй наречената „лопушка”.
Това ястие се приготвяло единствено в Планината, от дребна риба, предимно попчета. Рибата се смесвала заедно с лук и зеленчук, увивала се в току-що откъснатите широки листа от растението „лопув”, което растяло в изобилие из доловете наоколо – ред рибка, ред сланинка, която ставала толкова крехка, м-м-м… Слагал се също и див джоджен, по странджански „гьозъм”, който също растял край реката, не можело, разбира се, и без солчица… После добре загърлената топка сурово все още ястие се заравяла в жарта, обгръщала се отвсякъде с пепел и така запечатана се оставяла близо час във властта на въглените.
А после…
О, после, когато измъквали от импровизираното огнище топката-ястие, вече изгубила зеления си цвят, наставало най-сладкото и чакано време – времето на заслужената радост от хубавата, прясна и приготвена с такова майсторство и обич храна.
Това бил един от редките мигове на тръпно щастие, на пълно сливане на тези иначе бедни и работещи от сутрин до вечер хора с майката природа. Да, ”лопушката”…
Красива била планината, миришела на хубаво, но животът в нея бил много труден.
Хората, които живеели тук, откакто се помнели били бедни. Те едва свързвали двата края с непосилна работа по малките нивички покрай рекичките, наречени лъки. Този вечен недоимък като че ли имал своя отпечатък винаги върху иначе любопитните лица на планинарите – един непрекъснат стремеж за оцеляване… Всеки ден бил борба за хляб, а борбата за хляб била всъщност борба за живот…
А в реките и потоците имало, естествено, и много, много-о-о рибки – кленове, мренки и пъстърва, които плували волно във водата сред отблясъците на силното слънце.
А когато се задъхвали от играта, чудните създания кротко отдъхвали в подмолите, тоест техните „легла”, намиращи се под корените на крайбрежните дървета или под облите големи речни камъни.
Тогава наставало времето на рибарите.
Някои от тях мятали собственоръчно направени мрежи, наречени „серкме”, с които препречвали водата срещу течението й. Други рибари пък навлизали в реката, гмуркали се, бъркали с ръце и вадели от подмолите и изпод големите камъни зашеметените от съня пъстърви. После наставало пиршеството. В Планината най-вкусната гозба, или както я наричали тук манджа от риба била тъй наречената „лопушка”.
Това ястие се приготвяло единствено в Планината, от дребна риба, предимно попчета. Рибата се смесвала заедно с лук и зеленчук, увивала се в току-що откъснатите широки листа от растението „лопув”, което растяло в изобилие из доловете наоколо – ред рибка, ред сланинка, която ставала толкова крехка, м-м-м… Слагал се също и див джоджен, по странджански „гьозъм”, който също растял край реката, не можело, разбира се, и без солчица… После добре загърлената топка сурово все още ястие се заравяла в жарта, обгръщала се отвсякъде с пепел и така запечатана се оставяла близо час във властта на въглените.
А после…
О, после, когато измъквали от импровизираното огнище топката-ястие, вече изгубила зеления си цвят, наставало най-сладкото и чакано време – времето на заслужената радост от хубавата, прясна и приготвена с такова майсторство и обич храна.
Това бил един от редките мигове на тръпно щастие, на пълно сливане на тези иначе бедни и работещи от сутрин до вечер хора с майката природа. Да, ”лопушката”…
Красива била планината, миришела на хубаво, но животът в нея бил много труден.
Хората, които живеели тук, откакто се помнели били бедни. Те едва свързвали двата края с непосилна работа по малките нивички покрай рекичките, наречени лъки. Този вечен недоимък като че ли имал своя отпечатък винаги върху иначе любопитните лица на планинарите – един непрекъснат стремеж за оцеляване… Всеки ден бил борба за хляб, а борбата за хляб била всъщност борба за живот…
Няма коментари:
Публикуване на коментар