МОЯТА ТРИЛОГИЯ ЗА ПАРИЖ - "ПАРИЖ, МОЯТ ПАРИЖ..." BG- ЕМИГРАНТ В ПАРИЖ" И " 55 ТАЙНИ НА ПАРИЖ", Е СРЕД НАЙ-ЧЕТЕНИТЕ КНИГИ НА СТОЛИЧНАТА БИБЛИОТЕКА
------
Най-четените автори на научно-популярна литература са:
------
Най-четените автори на научно-популярна литература са:
- Владимир Чуков – „Ал Кайда с перо и сабя“, „ДАЕШ. (Не)Ислямска държава“ и „Ислямският фундаментализъм: От теоретични рамки към регионални измерения“.
- Димо Райков – „Bg-емигрант в Париж“, „55 тайни на Париж“ и „Париж, моят Париж... : История, тайни, куриози и радост от живота“.
- Георги Жеков – „Българските суперхрани“, „Липсващите елементи на здравето“ и „Медицината на новото време“.
------
------
Току-що мой читател ми изпрати тази радостна за всеки един писател вест.
Да си сред най-четените автори на най-голямата библиотека в България, и то с цели три книги.. И то книги, които са издадени преди десетина години...Значи интересът към тях е постоянен...
Преди време от Регионалната библиотека в Бургас, а и от още други, така ми казаха - " Идват читателите, г-н Райков, вземат Ваша книга, после като я връщат, питат за друга Ваша книга. Това е най-хубавото за един писател". Хубавото е и това, че има доста заявки на библиотеки, които молят за дарение , изрично споменавайки в списъка си с евентуално дарени книги някоя моя творба...Е какво повече от това, нали?
Благодаря на моя читател Васил Петров, защото иначе нямаше и да разбера това. А то е много важно и специално за мен. Аз зная, много библиотекари са споделили с мен, а и в медиите, че съм сред най-четените автори в библиотеките им, но специално за Столична библиотека нямах никаква информация.
Вижте в раздела след романите информацията за моите книги, не зная защо, но някои продължават да "водят" моите "парижки" книги като художествено-документални, въпреки че в днешното време една книга няма строго определен жанр, а и всеки мой читател знае, че аз за каквото и да пиша, както и да го пиша, все излиза като роман. Всъщност те май не са прочели внимателно книгите ми...
Споменавам го това, защото много читатели ми се оплакват, че търсят моите книги и в книжарниците, и в библиотеките, но поради факта, че са ги поставили по рафтовете с документална литература, че и туризъм, не ги намират... И ги намират, но чак когато запитат конкретно за книга с моето име. Нещо, което не всеки читател е готов да направи, има и стеснителни хора, особено пък в книжарниците - там всички обяснимо се нахвърлят и насочват към ония книги, които са на челното място, на витрините... А моите книги почти никога нямат това "удоволствие" да бъдат на витрина или на челно място, дори и когато са току-що излезли и имат законното право да бъдат на челно място... Дори и тогава, когато най-много се продават...
Да, всака моя книга ми коства многи, много... И най-странното е, че аз хабя повече нерви не толкова за написването им, което е най-естественото, а след публикуването им, когато трябва да преодолявам завистта на някои.
Както и да е.
Аз съм свикнал - нито в онова време, нито в демокрацията, въпреки многото си читатели и интреса към мен, да не бъда сред фаворизираните автори. Защото, както ми казват някои, съм бил ...единак. Защото не влизам в схеми, просто това ми е противопоказно.
Но не е важно да си в списъка, да, в Оня списък, важно е да си в Списъка на ...читателя, в неговото сърце. И то не година-две, не в кратък отрязък от време, след едно моментно избухване, а вече повече от 40 години! Пез онази далечна 1983 г., излезе моята първа книга "Стълба от камък", толкова високо оценена от най- големите капацитети в литературата ни като академик Ефрем Каранфилов, Радой Ралин, Йордан Вълчев, Борис Христов, те станаха и гаранти за кандидатстването ми в Съюза на българските писатели, Константин Еленков, професор Симеон Хаджикосев, професор Кирил Топалов, професор Надежда Драгова, професор Здравко Чолаков, Светлозар Игов, професор Людмила Григорова,, Луко Захариев, Димитър Яръмов..., о, колко още, младите като мен, но вече утвърдени литературни критици и писатели Стойо Вартоломеев, Валентин Даневски, Наташа Янчева, Маргарита Петринска, Иван Гранитски, Стефан Влахов-Мицов, Катя Зографова, Стефан Стоев, Вкадимир Тороманов, Савчо Савчев Недко Петров и колко още утвърдени и по-млади писатели..До този момент момчето от Странджа, завършило Великотърновския университет, където бе председател на белетристичния кръжок "Хръсате", вече бе публикувало 53 разказа. Представяте ли си - в онова време, когато изданията се брояха на пръсти и когато се минаваше през иглени уши, през цяла кохорта от редактори, за да ти одобрят разказа, когато за един текст се чакаше с години, когато никой от нас, провинциалистпетата, не смееше и да помисли, че някога ще се нарече "писател", да ти публикуват цели 53 разказа. Докато някои синчета и без един разказ издаваха първи книги, а аз чаках за моята цели десет години....Но нямах друг изход - момчето с баща миньор и от дълбоката провинция, трябваше да мине през иглените уши, за да стане писател.....
Затова днес се радвам на подобни признания на българските библиотеки, защото зная, ох, как добре зная механизма на "работа" изобщо в литературните среди,, който механизъм на работа е еднакъв с този и на някои книжарници, да, особено при някои от книжарниците, които просто не дават възможност на някои автори за равен старт пред вниманието на читателя.
От друга страна аз съм далеч, чак в Париж, нито съм редактор в някое списание или медия в България, та от мен да зависят някои хора, нито пък влизам в разни групички, които са си разпределилили отдавна и за години напред и наградите, и литературното пространство у нас...А и съм много критичен автор, не "цепя басма" на никоя партия или съсловие, имам си принципи и ги отстоявам със сърцето си. Просто пиша истината.
Пиша не за победителите, а за ...винаги победените...
Мото на моя специален роман, толкова недолюбван и игнориран от някои - "Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза", е мисълта на Албел Камю :" Писателят трябва да слугува не на ония, които правят историята, а на ония, които я изтърпяват".
Хайде пак да повторим тези прекрасни и толкова дълбоки думи на Камю:" ПИСАТЕЛЯТ ТРЯБВА ДА СЛУГУВА НЕ НА ОНИЯ, КОИТО ПРАВЯТ ИСТОРИЯТА, А НА ОНИЯ, КОИТО Я ИЗТЪРПЯВАТ".
А тази тема е най-недолюбваното нещо в моята страна.
Тук сега не му е мястото да продължавам с размислите си, но изкушените в нашата област добре разбират какво искам да кажа.
Важното е да те четат хората, това с далавера и и номера не може да се постигне, нали? Дори и в България, където и държавата работи само за неколцина автори....
Да, колкото и да се опитват някои "доброжелатели" да те игнорират, думата на читателя рано или късно "пробива", тя не може да се потули, не може...
Между другото досега в тази Столична библиотека никой не ме е поканил, дори на един разговор, просто от кумова срама, все пак, оказва се, съм от най-четените й автори...
Всъщност това признание за мен е поредно. Но то е специално, защото Столична библиотека е библиотека на София, на най-големия град в България.
И сега вече библиотеката на моята столица се нарежда и до 15-те световни библиотеки - Харвард, Блумингтън, Бъркли, Ню Йорк, Париж, Лондон, Вашингтон, Прага, Москва, Австралийската национална библиотека, Букурещ, Братислава, Белград..., където има мои книги - там са романите ми "Писма до мъртвия брат" и "Пансионът", както и сборникът с разкази "Мигът на невестулката"...
Хайде, нека да се порадвам на добрата вест. Дано тя да е "попътен вятър" за Новата, дано така да върви на моите "рожби" и през цялата година...
Благодаря ви, мои читатели, вашето признание за мен е най-голямата награда!
Да си сред най-четените автори на най-голямата библиотека в България, и то с цели три книги.. И то книги, които са издадени преди десетина години...Значи интересът към тях е постоянен...
Преди време от Регионалната библиотека в Бургас, а и от още други, така ми казаха - " Идват читателите, г-н Райков, вземат Ваша книга, после като я връщат, питат за друга Ваша книга. Това е най-хубавото за един писател". Хубавото е и това, че има доста заявки на библиотеки, които молят за дарение , изрично споменавайки в списъка си с евентуално дарени книги някоя моя творба...Е какво повече от това, нали?
Благодаря на моя читател Васил Петров, защото иначе нямаше и да разбера това. А то е много важно и специално за мен. Аз зная, много библиотекари са споделили с мен, а и в медиите, че съм сред най-четените автори в библиотеките им, но специално за Столична библиотека нямах никаква информация.
Вижте в раздела след романите информацията за моите книги, не зная защо, но някои продължават да "водят" моите "парижки" книги като художествено-документални, въпреки че в днешното време една книга няма строго определен жанр, а и всеки мой читател знае, че аз за каквото и да пиша, както и да го пиша, все излиза като роман. Всъщност те май не са прочели внимателно книгите ми...
Споменавам го това, защото много читатели ми се оплакват, че търсят моите книги и в книжарниците, и в библиотеките, но поради факта, че са ги поставили по рафтовете с документална литература, че и туризъм, не ги намират... И ги намират, но чак когато запитат конкретно за книга с моето име. Нещо, което не всеки читател е готов да направи, има и стеснителни хора, особено пък в книжарниците - там всички обяснимо се нахвърлят и насочват към ония книги, които са на челното място, на витрините... А моите книги почти никога нямат това "удоволствие" да бъдат на витрина или на челно място, дори и когато са току-що излезли и имат законното право да бъдат на челно място... Дори и тогава, когато най-много се продават...
Да, всака моя книга ми коства многи, много... И най-странното е, че аз хабя повече нерви не толкова за написването им, което е най-естественото, а след публикуването им, когато трябва да преодолявам завистта на някои.
Както и да е.
Аз съм свикнал - нито в онова време, нито в демокрацията, въпреки многото си читатели и интреса към мен, да не бъда сред фаворизираните автори. Защото, както ми казват някои, съм бил ...единак. Защото не влизам в схеми, просто това ми е противопоказно.
Но не е важно да си в списъка, да, в Оня списък, важно е да си в Списъка на ...читателя, в неговото сърце. И то не година-две, не в кратък отрязък от време, след едно моментно избухване, а вече повече от 40 години! Пез онази далечна 1983 г., излезе моята първа книга "Стълба от камък", толкова високо оценена от най- големите капацитети в литературата ни като академик Ефрем Каранфилов, Радой Ралин, Йордан Вълчев, Борис Христов, те станаха и гаранти за кандидатстването ми в Съюза на българските писатели, Константин Еленков, професор Симеон Хаджикосев, професор Кирил Топалов, професор Надежда Драгова, професор Здравко Чолаков, Светлозар Игов, професор Людмила Григорова,, Луко Захариев, Димитър Яръмов..., о, колко още, младите като мен, но вече утвърдени литературни критици и писатели Стойо Вартоломеев, Валентин Даневски, Наташа Янчева, Маргарита Петринска, Иван Гранитски, Стефан Влахов-Мицов, Катя Зографова, Стефан Стоев, Вкадимир Тороманов, Савчо Савчев Недко Петров и колко още утвърдени и по-млади писатели..До този момент момчето от Странджа, завършило Великотърновския университет, където бе председател на белетристичния кръжок "Хръсате", вече бе публикувало 53 разказа. Представяте ли си - в онова време, когато изданията се брояха на пръсти и когато се минаваше през иглени уши, през цяла кохорта от редактори, за да ти одобрят разказа, когато за един текст се чакаше с години, когато никой от нас, провинциалистпетата, не смееше и да помисли, че някога ще се нарече "писател", да ти публикуват цели 53 разказа. Докато някои синчета и без един разказ издаваха първи книги, а аз чаках за моята цели десет години....Но нямах друг изход - момчето с баща миньор и от дълбоката провинция, трябваше да мине през иглените уши, за да стане писател.....
Затова днес се радвам на подобни признания на българските библиотеки, защото зная, ох, как добре зная механизма на "работа" изобщо в литературните среди,, който механизъм на работа е еднакъв с този и на някои книжарници, да, особено при някои от книжарниците, които просто не дават възможност на някои автори за равен старт пред вниманието на читателя.
От друга страна аз съм далеч, чак в Париж, нито съм редактор в някое списание или медия в България, та от мен да зависят някои хора, нито пък влизам в разни групички, които са си разпределилили отдавна и за години напред и наградите, и литературното пространство у нас...А и съм много критичен автор, не "цепя басма" на никоя партия или съсловие, имам си принципи и ги отстоявам със сърцето си. Просто пиша истината.
Пиша не за победителите, а за ...винаги победените...
Мото на моя специален роман, толкова недолюбван и игнориран от някои - "Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза", е мисълта на Албел Камю :" Писателят трябва да слугува не на ония, които правят историята, а на ония, които я изтърпяват".
Хайде пак да повторим тези прекрасни и толкова дълбоки думи на Камю:" ПИСАТЕЛЯТ ТРЯБВА ДА СЛУГУВА НЕ НА ОНИЯ, КОИТО ПРАВЯТ ИСТОРИЯТА, А НА ОНИЯ, КОИТО Я ИЗТЪРПЯВАТ".
А тази тема е най-недолюбваното нещо в моята страна.
Тук сега не му е мястото да продължавам с размислите си, но изкушените в нашата област добре разбират какво искам да кажа.
Важното е да те четат хората, това с далавера и и номера не може да се постигне, нали? Дори и в България, където и държавата работи само за неколцина автори....
Да, колкото и да се опитват някои "доброжелатели" да те игнорират, думата на читателя рано или късно "пробива", тя не може да се потули, не може...
Между другото досега в тази Столична библиотека никой не ме е поканил, дори на един разговор, просто от кумова срама, все пак, оказва се, съм от най-четените й автори...
Всъщност това признание за мен е поредно. Но то е специално, защото Столична библиотека е библиотека на София, на най-големия град в България.
И сега вече библиотеката на моята столица се нарежда и до 15-те световни библиотеки - Харвард, Блумингтън, Бъркли, Ню Йорк, Париж, Лондон, Вашингтон, Прага, Москва, Австралийската национална библиотека, Букурещ, Братислава, Белград..., където има мои книги - там са романите ми "Писма до мъртвия брат" и "Пансионът", както и сборникът с разкази "Мигът на невестулката"...
Хайде, нека да се порадвам на добрата вест. Дано тя да е "попътен вятър" за Новата, дано така да върви на моите "рожби" и през цялата година...
Благодаря ви, мои читатели, вашето признание за мен е най-голямата награда!
Димо Райков
Няма коментари:
Публикуване на коментар