ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

неделя, 18 януари 2009 г.

ЕТО КАК СТАЧКУВАТ ФРЕНСКИТЕ СТУДЕНТИ - откъс от книгата ми "Париж, моят Париж..."




Мариел БЕЗИ: ”НИЕ СТАЧКУВАМЕ, ЗАЩОТО ЗНАЕМ, ЧЕ ВЛАСТТА ЩЕ НИ ЧУЕ…”

Да, в Париж наистина имах страхотен късмет – успях да присъствам и на прословутите студентски вълнения, станали през март само няколко дни след моето пристигане.
Пропуска ли се такъв шанс – бях и на площад „Насион”, и на „Република” – е, малко пострадах от сълзотворния газ, от люшканията на тълпата, но може ли „юнак без рана”, още повече че се докоснах до едно толкова автентично събитие – направих репортажи от самото място на действието, успях да снимам и уникални кадри на схватките между полицията и демонстрантите.
Но да разлистим бележника ми…
Площад „Република”, 28 март 2006 година, 17 часа… „Черният вторник” на Франция – така този ден бе обявен не само от френските, но и от световните медии.
Намирам се в самия център на събитията, там, където действа ударният отряд на студентите. Ето, сега идват към мен две мощни пожарни, около тях – полицаи, подготвят се, по военному казано „разстилат се”, тръгват към паметника в центъра на площада, който е обкичен от огромна тълпа, надаваща невероятен вой…
Особено ми е интересно да наблюдавам онова, което става между полицията и челните отряди на демонстрантите. Едните тръгват на щурм, другите бягат като пощурели – едва ли не ме стъпкаха по едно време. После нападащите започват да отстъпват, сега пък другите надават викове и атакуват на свой ред. И така до безкрай – нападаш, бягаш, атакуваш…
Май че трябва да се отдалеча, защото някои от минаващите полицаи ме поглеждат подозрително.
Отново малко затишие, като че ли всичко става на приливи и отливи... Здрачава се, но песните, звуците на тимпаните, шумът на полицейските машини, скандиранията не спират… Въздухът вече е напоен със сълзотворен газ, мнозина от хората около мен, а и самият аз сме с насълзени очи… Периодически ту в единия край на площада, ту в другия избухват взривове от мощни освирквания, глух шум от удари на палки…
Много са интересни тези полицаи с отмерени стъпки, с отиграни до последния детайл движения – при тях няма нито един излишен жест или някаква самодейност – те настъпват по дадена команда, хващат най-дейния от съответната групичка демонстранти, след това двама-трима го замъкват към полицейските коли, докато другите са направили щит около тях, предпазвайки ги от разгневената тълпа. Това наистина бе интересно като тактика – бавно, методично „обезкървяване” на тълпата. Стоят си иначе кротко полицаите, показват едва ли не безразличие, но изведнъж по даден знак те се втурват, грабват тартора на съответната групичка и го замъкват. Тук голяма е помощта на цивилните полицаи. Тях изобщо не можеш да ги различиш от истинските демонстранти. И те са облечени с анцузи, дънки, фланелки, якета, с качулки – това е отличителният белег на ударните отряди от предградията, които създават най-големите главоболия на полицията и които трошат, палят и хвърлят камъни. Тези цивилни момчета-полицаи следят много изкъсо тарторите и качулатите и виждайки, че някой се готви да хвърли камък или запалителна смес, веднага като един скачат, повалят го на земята и го извеждат към най-близката камионетка.
Тук забелязвам и нещо, което ме удивява. За първи път в живота си виждам как полицаи изстрелват със специални пушки боя. Да, истинска боя… Чак след минути разбирам всъщност каква е целта – тази боя улучва тарторите, които, вече белязани, много по-лесно биват задържани от цивилните агенти.
Всички журналисти са с баджове, екипирани като за сражение – със собственоръчно направен противогаз, с каска на главата… Нещото, което ми прави впечатление, е, че изобщо никой не им пречи да си вършат работата.
Странно – полицаите свалят на земята поредния тартор, той се гъне и вие, а на сантиметри от изкривеното му лице нахално святкат фотоапаратите, камерите жужат без спиране.
С една дума – усещането, че попадаш на нещо като шоу взе да се настанява трайно в мен, докато накрая, когато тръгват на решителен щурм пожарните с огромните маркучи, вече имам чувството, че демонстрантите сами се подлагат на струите. Песни, танци… Звуците на тимпаните дори за миг не спират… Е, има и провокации, има и хвърлени камъни, дори смачкани и подпалени коли – но всичко това е спорадично, общо взето нещата са спокойни, овладени.
Поглеждам встрани към близката градинка, откъдето идва оглушителният боен звук на тимпани. Странна работа – там отсреща се бият, а тук млади и красиви тела се извиват в бесен танц – хората се радват на живота – момичета, момчета, хора на всякаква възраст, е, и един клошар с куче – и всички с отличителните знаци на протестиращи…
Тръгвам към паметника, където са най-буйните демонстранти. И отново пред мен е кордонът от полицаи. Гледам лицата на тези млади момчета, които са на метър-два от мен – някои са уморени, ето един се прозява – какво да се прави, работа… Прави ми впечатление, че полицаите се сменят на всеки тридесетина минути. И всичко става организирано, личи си, че всяка стъпка и жест са отработени и тренирани до съвършенство. С една дума – желязна организация. И в един момент като че ли забравям, че все пак съм на най-опасното място на стачката и просто започвам да се забавлявам… През кордона от полицаи забелязвам, че колата, която трябва да разгони демонстрантите от паметника с помощта на водните струи, не може да тръгне, защото пред нея са налягали момчета и момичета.
Но сигналът е даден, полицаите тръгват. Една групичка от тях обгражда проснатите тела. В този момент отново избухват оглушителни освирквания. Друга групичка от полицаи се насочва към паметника. Битката се ожесточава. Сълзотворните бомби започват да избухват отново. Полицаите почти разгонват седналите направо на асфалта демонстранти, само неколцина от тях се съпротивляват с последни сили. Това е моят звезден миг – успявам с риск да ме арестуват или набият да направя няколко уникални снимки.
Не може да се отрече умелата работа на полицията. Методично една след друга барикадите биват преодолявани. И въпреки съпротивата на демонстрантите полицаите напредват и вече почти целият площад „Република” е изпразнен.
Вървя по остатъците от сражението – кутии, вестници, боклук…
Чувам може би ако не последните, то поне предпоследните скандирания – да, наистина полицаите действат много бързо, много организирано…
Изходът е ясен. За мен, аз го казах това и преди, видяното като че ли беше някакво шоу. В този момент край мен минава или по-точно опитва се да мине около 35 годишен мъж, който изглежда силно е обгазен, не може да гледа, върви и се спъва – веднага го наобикалят млади момчета и момичета, подават му шишенце с някаква течност, която той изсипва върху очите си. Лека полека мъжът се оправя.
Използвам момента и питам едно от момчетата защо е всичко това.
– Как защо? – стреснато ме поглежда младият човек – ние, господине, си защитаваме правата. Ние сме французи…
Какво можех в този момент да му кажа аз, българинът, на този млад парижанин?
Обръщам се за последен път – да, площад „Република” – „черният вторник” за Франция… Всъщност едно изпускане на напрежението, едно проявление на онова, което французите най-много обичат – „либерте”, тоест свобода, думата, която през цялото време на митинга ехтеше най-силно.
Спускам се в метрото – много предвидливо автоматичните прегради са блокирани с тиксо, за да могат хората безпрепятствено да ги преминават. Иначе при тази блъсканица на тълпата кой знае колко жертви щяха да бъдат дадени.
Долу, на перона, отново срещам обичайните клошари – този път мъж и жена, пак порядъчно пийнали, със замаяни глави, но весели и щастливи по своему – какво ги интересува тях някаква си стачка. Животът продължава…
Късно вечерта по телевизията съобщиха: „Днес, по време на демонстрацията на площад „Република” парижката полиция арестува 500 души, а 46 бяха ранени.”
През тези дни на студентските вълнения видях с очите си и усетих със сърцето си една от причините френското общество да бъде на такова ниво – просто във взаимоотношенията между парижани от двете страни на барикадата има едно парадоксално за нашите български виждания взаимно зачитане на достойнството. Няма я злобата, няма я ненавистта. Едните казват - не сте прави, ние не приемаме това и ще се борим да не го допуснем. Другите също търсят аргументи да защитят своята теза. И недоволството всъщност се превръща в катализатор за намиране на най-правилното решение за момента. Аргумент срещу аргумент, а не омраза срещу омраза.
Беше истинско удоволствие да се види как медиите във Франция представят и анализират ситуацията – не търсене на евтини сензации, а трезво и аналитично отразяване и на едната, и на другата позиция.
В предаванията на телевизиите, например, винаги я имаше гледната точка и на едните, и на другите. Не красноречието и демагогията, а аргументите бяха водещи в десетките предавания по темата. И най-важното – журналистите, обществото търсеха най-добрия изход от ситуацията. Стачката се превърна във възможност да се преразгледа цялостната политика на Франция в областта на образованието и доходите. Французинът показа за сетен път, че добрата политика се прави не на парче, не с кръпки, а с намиране на цялостна концепция за съответния проблем. В студията дискутираха рамо до рамо министър, ученик, студент, обикновен гражданин. И нямаше нито помен от толкова познатите родни картинки с PR напъни на доморасли политици, нямаше я, за кой ли път това го повтарям, злобата. Да, злобата… Която изцеди жизнените сокове на моя народ през тези 16 години и която бе основния коз на създателите на този прокълнат и пъклен преход, чийто край надали ще се види някога…
След няколко дни аз се озовах сред основните участници в стачката – парижките студенти… Имах възможността да се докосна по-пълно до техния начин на мислене чрез разказаното от президента на студентската асоциация „Еврофил” Мариел Бези…