ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

неделя, 21 февруари 2010 г.

IN MEMORIUM Моите две мадони




ЗА ЖИВОТА НА ДВЕ МАДОНИ ИЛИ ДУМИ ЗА СВЕТЛИНАТА


Случи се така, че за няколко дни през този невероятно студен януари на 2010 г. изгубих две от най-любимите си жени, две знакови за мен мадони.
Едната – моята майка Яна, дарила ме с раждане, започнало от една странджанска нива и завършило часове по-късно в болницата на градчето Малко Търново в последния ден на месец юли. До самия край на земното си съществуване тя отдаваше всичките си сили и здраве за мен, винаги малкия за нея син… Пазя я в себе си такава, каквато е на снимката – усмихната и с онова нейно толкова топло „Добре дошъл!” към всеки, прекрачил прага на къщата ни. Колко много гости съм й водил, които добрата жена посрещаше заедно с баща ми с радост и гощаваше според възможностите на нищожната си пенсийка, но с невероятната обич на голямото си сърце. За нея всеки, пристъпил прага на старата, но спретната и ухаеща винаги на прясно варосани стени къща, с онази неизменна табела "Образцов дом", беше пратеник на един друг, непознат свят, но затова пък толкова очарователен за нея, живялата винаги в тази откъсната сякаш от Вселената планина. Ето в момента се сещам за един, колкото интересен, толкова и показателен епизод. Преди години почти целият тогавашен Кабинет на младия писател бяхме на вечеря вкъщи. На връщане в рейса се оказа, че на поета Валери Станков от Варна му липсват… обувките. „Забравих ги у леля Яна.” - каза той. И ние бяхме принудени да се върнем. На входната врата ни чакаше майка с обувките на Валери в ръце. Поетът я прегърна, целуна я и аз успях да чуя това, което й прошепна: „Лельо Янке, на толкова хора съм гостувал, но такова посрещане не съм преживявал. Затова нарочно оставих обувките, за да се върнем пак и пак да те целуна.” Да бяхте видели лицето на моята майка тогава…
И още нещо - една от гостенките, нашата приятелка от Франция Мари, или "Марито", както я наричаше майка, научила за кончината й, ми изпрати онзи ден следното писмо: „Аз съм тъжна от вестта за смъртта на майката на Димо. Пазя я в спомена си - топла и усмихната, окъпана в мека светлина през онова лято преди две години, с бистрото звучене на нейния извисяващ се глас, когато изпя със своя съпруг тази толкова хубава песен за любовта, която ме накара да се разплача. Аз пазя малката ръчно изтъкана от самата нея червена покривка, която тя ми подари със своята щедрост. Всичките мои мисли са насочени към вас и нейния съпруг.”
Те, двамата, поетът и чужденката парижанка, най-силно бяха усетили най-съкровеното в българската душа на моята майка...- нейното желание да види, да почувства Вселената... Когато с часове й разказвах по-телефона за Париж, за многоликия живот на френската столица, тя слушаше, усещах го това със сърцето си, с притаен дъх - само от време на време промълвяваше "Така ли?". И в това, изречено с толкова тръпка, но и с тъга "Така ли?", тя бе побрала сякаш всичкото онова любопитство и болка на тези наши майки и бащи, смачкани от условностите на времето и обстоятелствата, от мизерията на българското битие и принудени да пътуват до мечтаните места на тази наша огромна земя единствено чрез въображението си и чрез песните, изпети от дъното на душата им. Всъщност, като се замисля сега, това пътуване на майка ми и на хората от нейното поколение може би е на-хубавото пътуване...
Моята майка за мен бе пример за всеотдайност, тя винаги живееше за мен и сестра ми, за нашите семейства, за внуците и правнуците. Тя беше готова всеки миг да се пожертва за всички нас. Тя по всяко време ни изпращаше положителна енергия и се молеше горещо и смирено за нас, за нашето здраве, отделяше от оскъдната си пенсийка, за да ни пъхне запотените от стискането левчета на изпроводяк, когато понякога се сещахме за нея и я посещавахме в Малко Търново.
Моята майка редовно се молеше в местната църква за различни хора, те й се обаждаха „Янке, моли се, запали свещичка за мен.” И тя не забравяше, тя се молеше и палеше свещичка … За другите…
Всъщност майка ми, молейки се за другите, бе забравила, тя бе пропуснала да се моли за своето здраве – и Господ я прибра внезапно и светкавично – така, както само Той умее да прибира любимите си деца…
Не съм срещал друг такъв човек – да е готов на мига да изчезне, да се стопи само и само заради уюта на своите хора.
Другата мадона е моята най-вярна почитателка на книгите ми – г-жа Дора Ганева, пенсионирана учителка по български език и литература от Добрич.
Стотици, хиляди хора по един или друг начин са споделяли с мен своите усещания, породени от книгите ми, но толкова спретнато, чистичко и проникновено, толкова човешки, непретенциозно и същевременно с такъв професионален изказ и внушения бяха написаните на ръка писма от непознатата до този момент за мен госпожа Ганева, че в един от най-трудните периоди на моя живот те ми донесоха нужната вяра и душевен комфорт. Ето, убедете се сами от последното нейно писмо:
„Почитаеми писателю,
Винаги, когато в ръцете ми е увлекателно четиво, го поглъщам жадно, както обичаме да казваме „на един дъх”.
Това се случва всеки път, когато книгата излъчва радост, светлина, красота...
Така лакомо и с настървение прочетох книгата Ви, г-н Райков, „Париж, моят Париж...”. Още се усещам потопена в историите, тайните, куриозите и радостите на този град-мечта, в който по думите на Анатол Франс...”има всичко”.
С въображаемата прелестна разходка из Париж аз се сдобих със спокойствие, с надежда и вяра в доброто, върнах се в годините на младостта си, за което се прекланям пред писателското Ви перо.
За жалост, изпитах диаметрално, несходно въздействие на Париж в книгата „BG емигрант в Париж”.
Това е най-тъжната и страховита книга, прочетена мъчително трудно, предизвикала стоновете и сълзите ми от първата до последната страница.
И бързам да поясня: не Вие, г-н Райков, сте източникът на моя неистов плач, а автентично описаната обстановка у нас, която всява ужас и погнуса.
На фона на свободата и сиянието в Париж ситуацията тук изглежда още по-чудовищна и адски отвратителна. Удивително точна е Вашата везна за хаоса и безредието, за фаталните престъпления в българската действителност.
Ето затова очите ми се наливаха със сълзи и безспирно прииждаха и се стичаха по лицето ми.
За мене „BG емигрант в Париж” е книга-справочник, книга-указател, книга-знание, написана с екзактен език и респективен стил, насърчаващ и най-индеферентния да се събуди и протестира срещу несправедливостите, принудили Вашите герои да напуснат родните си огнища.
Книгата Ви, това гениално ръководство, задължително трябва да се прочете от нас обикновените хора, за да прогледнем, да търсим и се борим за това бяло сияние, за което жадува оскотелият българин.
На финала на моето писмо се солидаризирам с Вашия оптимизъм, макар и предвождан от думата „дали”...”ще доживеем този миг, когато родната ми София ще уважава като Париж Духа, Свободата, Красотата.”
Аз вярвам в това. Повярвайте и Вие.

Ваша ценителка и приятелка
Дора Ганева
бивша преподавателка от Добрич”

Странно – чак днес, след смъртта й, аз разбрах, че милата жена е била неизлечимо болна и че е живеела, както се казва „ден за ден” – и тогава, когато е трябвало да насочи вниманието си изцяло към себе си, тя е търсила и намирала думи и мисли за мен, непознатия й човек, за да ми вдъхне кураж да продължа да пиша за мечтата си Париж… Госпожа Ганева беше на всичките ми премиери през последните години - там, на първите редове, облечена семпличко, но стилно и с вкус, излъчваща чистота и интелигентност. Поглеждах я от време на време в очите, изпълнени с такова любопитство и светлина, че мигом усещах как положителната енергия от тази крехка жена се прелива в мен. Колко много всъщност й е струвало всичко това!
Наистина трябва да е духовно надарен човек, за да може като тези две жени да потулва своята лична болка, да я загърбва и да мисли за другите?
Това е дар от Бога – да умееш да съпреживяваш болката на другия, да вземаш от себе си и да го даваш на ближния – колко фантастично и неправдоподобно може би звучат тези думи за нас, днешните люде на прагматичния ХХІ век, в който всичко е пресметнато, всичко е пари и грубо счетоводство. А къде остават чувствителността, въображението, усещането за чуждата болка? Все неща, чиято липса ни обезличава като човешки същества и ни прави приживе мъртъвци…
А да притежаваш тези достойнства, е привилегия на надарените с доброта, на богатите духом хора като нашите майки Яна и Дора. Привилегия, за която обикновено се плаща скъпо и прескъпо, но затова пък дирята на притежаващите я е ярка и толкова пълна със светлина, та години и векове близките около тях я усещат и съпреживяват.
Запомнете имената на тези две мадони – Яна Вълчева Райкова и Дора Ганева - тези две жени от онова поколение българки, които жертваха живота си безвъзмездно за близките си и които всъщност живееха чрез тях и за тях. Нещо вече изтъняващо в днешното време на студени нрави...
Запомнете ги и помълчете поне миг за тях, нашите майки. Които толкова често пренебрегвахме, обхванати от бесовете на нашето толкова студено и пресметливо егоистично безвремие.
И, обръщам се към вас, моите читатели, които все още имате майки до себе си – не отлагайте, не мислете, че разполагате с неограничено време, за да кажете на най-близките си същества „Обичам те, мамо!”
Ние, българите, толкова сме скъпи на целувки и добри думи… Дори и към най-любимите си хора…
Затова – побързайте!
Защото, както е казал поетът, те, най-близките ни, толкова бързат да си отидат от нас…
Спете спокойно, мои мадони. Сигурен съм, че там, Горе, вие сте в един много по-хубав и прилягащ вам свят.
Защото вие бяхте, а и сте, за мен хора с въображение и чувствителност – неща, които Там биват оценявани по достойнство, а не както е тук, на нашата грешна земя…
Поклон, мои мадони – вие си отидохте щастливи и кротко прибрани от Господ, но Светлината, тази излъчвана от вас приглушена, но властна светлина вече е утаена във всички нас – най-близките ви хора, които винаги – и тук, и Там, където, рано или късно, всички отиваме, ще бъдем с вас…
А не е ли всъщност именно в това смисълът на този наш толкова кратък и същевременно толкова дълъг живот – да изживееш дните си така, че да оставиш след себе си поне един човек, в чиито мисли и усещания ще бъдеш винаги?
Колцина днес, в нашето студено безвремие, са орисани с подобно щастие?
Вие, моите мадони, сте сред малцината ощастливени от Бога избраници. А за нас, все още живите, остава онова внушение: „Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите.”
Благодаря ви, мои мадони, за Светлината, за „парижката” светлина на Духа и милосърдието човешко, което толкова щедро изпращахте към нас, без дори и за миг да усещате, че вие самите сте имали такава нужда от него.
Аз съм сигурен, че прахът, тоест тялото и духът на госпожа Ганева, положен от любящата я толкова много дъщеря Бисерка Милушева там, в родните Добрич и Балчик, е полетял, разпръснал се е и частици от него са се отправили и попили в почвата на онова опърпано парче земя, оградено с бодлива телена мрежа, пазеща го незнайно от кого, в крайграничното градче Малко Търново, където лежи моята майка Яна.
И така, премесен в едно, Духът на тези две иначе непознаващи се една друга приживе мили жени, на тези кротки и всеотдайни български мадони полита – силен и щастлив – към …Париж!
Към оня Париж на един по-добър, по-човечен и по-топъл свят, оня свят на Духа и Светлината, за който те, двете, толкова бяха петимни и за докосването до който така мечтаеха…без да осъзнават, че той, светът на Париж, тоест на добротата и на Светлината човешка, отдавна, ама много отдавна е утаен в тях – там, в дълбоките им и топли сърца…
Свят, в който те, моите мадони, по призвание и по заслуги са си извоювали своето мъничко, ненатрапчиво, но напълно законно местенце.
А това никак не е малко за един човешки живот, нали?
Да, никак не е малко…
Поклон и… прощавайте…