ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

петък, 28 октомври 2016 г.

КОЙ В БЪЛГАРИЯ Е КАДЪРЕН...


Дни наред у мен кънтят едни лоши думи на един възрастен българин.
Един от онези, заради които аз приех да причиня толкова неприятности на семейството ми и на самия мен.
Да тръгнеш на тази възраст за чужбина, само и само да бъдеш свободен, само и само да имаш куража и възможността да пишеш истината, за да усетят моите сънародници, че все пак на този свят има нормален живот, че въпреки проблемите хората от нормалните страни се радват на живота - о, това трудно се прощава в моята родина...
Но има ли по-сляп от този, който не иска да види?
Да, тези думи на бащата на мой фейсбук-приятел ме огорчиха много, много...
Те за сетен път ми показаха, че положението у нас е безнадеждно, че усилия от рода на моите са обречени винаги на провал...
Какво всъщност бил казал на своя син бащата на моя?
Ами казал му - какво толкова се възторгваш от този Димо Райков? Не виждаш ли, че той е неуспял в живота човек? Че свестен би ли отишъл в чужбина на тия години, само неуспял човек може да направи това и така да критикува успелите у нас хора...
Да, за този човек, когото видях единствено на снимка, аз съм ... некадърник. Защото съм бил критикар и защото съм в чужбина... И защото се боря за такива като него...
А той, смачканият и примирен човечец, бил...кадърен, че и успял...
А аз, авторът на толкова книги, тръгналият от онова градче М. Търново син на майка-чистачка и баща-миньор, сам-самичък, без ничия помощ, и стигнал с цената на толкова лишения и прегрявания на мозъка до града на светлината и свободата - Париж, съм бил ...некадърник.
Странна, интересна, но напълно закономерна бг-логика.
Логика на един роб, живял цял живот в страх и усилие за оцеляване, който иска обаче такива като него да бъдат и децата, и внуците му... Роб, раздиран от завист и покорство.
"Преклонена главица сабя не я сече!"
Останалото според този и такива като него е... некадърност..
Как така Димо Райков ще напусне къщичката, как така той ще иска да бъде нормален човек? Та ние, българите, трябва да сме тук и само тук, да търпим, да носим ярема... Хайде бе, некадърници такива, чужбина им се приискало... Изменници, предатели, отцеругатели, безродници...
Гледам една семейна снимка, която моят приятел е публикувал, гледам и този негов баща. Един смачкан, възрастен човечец, който по всяка вероятност цял живот е оцелявал, който цял живот е живеел, борейки се за насъщния... И не мога да проумея откъде у него идва тази злоба към такива като мен, които не се примиряват със статуквото, които се опитват да дишат... Които с цената на жестоки лишения и изгубени години живот се опълчват срещу сивотата и мизерията... Които сами си причиняват мъка, за да се борят за по-добро бъдеще на такива като него...
Защо бе, човече, защо? Нима не виждаш истинския виновник, защо се нахвърляш срещу един човек, който заради теб "лапа дръвцето"?
Всъщност аз зная причината за омразата на такива хора - те не искат да знаят, че има места в този свят, където хората не се борят само за оцеляване, където всеки си плаща за това, което потребява, а не търси далаверата и "мекото"... Те не искат да знаят, че има друг свят, където, въпреки и проблемите там, хората живеят достойно, и то днес, а не утре...
И товао вбесява такива хора - затова той строи заграждения, затова мрази другия, затова се затваря в своя свят и се съизмерва единствено със съседа си, затова и не иска да знае, защото познанието ще му покаже, че е живял тъжно...
Затова - такива като теб, Райков, не ми трябват. Махай се, аз си обичам този начин на живот, тоест този начин на живуркане на колене...
Когато моят татко бе в Париж, когато го качих на върха на Айфеловата кула, той, моят баща-миньор, който цял живот дълбаеше земята, ме прегърна и през сълзи ми каза:" Благодаря ти, Диме, че ме доведе тук! И в края на живота си да разбера, че нищо не съм живял. Че то все оцеляване, все мъка, от заплата на заплата... Цял живот така и не се наядох на ...маслинки, на обикновени гръцки маслинки...Пестене, пестене, пестене...Сега видях, сега разбрах, че тези хора тук са на светлинни години от нас, че те, за разлика от нас, са разбрали истината за този живот, че той е един-единствен, че трябва да се живее сега, а не утре..."
И тогава татко ми каза още едни думи, които ме зашеметиха:"Синко, продължавай да се бориш! Ние цял живот те възпитавахме да си траеш, да падаш пред по-силния, но сега разбрах, че ти си бил прав. И макар че заради теб много хора ни намразиха, ти продължавай! Та дано някога М. Търново и София да станат поне мъничко като Париж.."
Татко вече е в оня, по-хубавия свят.
Но такива като този, за който става дума тук, са вечни. Те са винаги живи...
Ех, българино, ех, България...
Да, безнадеждност... Пълна и глуха безнадеждност...
След подобни думи аз се питам - накъде всъщност съм тръгнал? И защо? И защо си опропастих живота? Та такива хора имат ли нужда от светлина? Та те толкова обичат ... тъмнината...
Да, няма да се уморя да повтарям - "Няма по-сляп от този, който не иска да види"...
Ти му казваш, показваш... А той - а, ти ли ще ми кажеш, аз всичко си знам... Махай се бе, изчезвай, родоотстъпник такъв...
В България да си на почит трябва да си началник, да си "патриот", да мачкаш, да скачаш срещу другия, беззащитния, бедния, болния...
Да ти имат страха.
И да те държат на ...каишка...
Да, колко хубаво и точно го е казал Станислав Стратиев: "След като си се родил българин, останалото няма значение!"
Димо Райков

ДУМИ ЗА ОМРАЗАТА...


Есе за хората със запазена чувствителност, въображение и човещина...
Затова написах своя роман "Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза".
Заради този роман, разкриващ механизма на българската омраза, някои ме ...намразиха.
Защото у нас има неща, които не са позволени. И които властниците, които и да са те, не позволяват нито да бъдат коментирани, нито да достигнат до повече хора.
А и защото човек обикновено не иска да види истината.
Той иска да види онова, което иска. И което му носи заблуда и бягство от действителността и демоните в него...
И най-лесното е да насочи стрелата към другия. Да го нарочи за враг. За всичките му неблагополучия. Тук най-страшни са ония, които не са лишени изобщо от способности, но които са посредствени. И са осъзнали своята посредственост.Осъзнали са своя таван на възможностите и на въэможността си да рискуват.
И тези са най-страшни.
Те посочват на останалите врага. Който обикновено е талантлив. А посредственикът най-много ненавижда талантливия.
За да се запази омразата. И посредствеността. Тоест разделението.
Когато човек мрази, той няма време и помисли за нещо друго.
Когато човек мрази, той става равнодушен. И приема злото в различните му проявления.
А това е най-страшното - да бъдеш равнодушен...
Да, само необичаните като деца умеят да мразят...
Посланието на моите книги е - обичайте се! Или поне не пречете на другия!
Някои казват - ама романите Ви, за разлика от "парижките" Ви книги, са тъжни, г-н Райков, дори тежки...
Да, не е леко човек, и то почти сам, да се бори срещу омразата.
Това е наистина тъжна и тежка орисия. Особено за един писател, роден в България, където, за съжаление, да мразиш е начин на живот. Начин на утеха.
Но аз така съм устроен.
И грам тъжно да има в нашия български живот, взирам се в него и искам чрез показването му то да бъде премахнато.
За което и си "плащам". О, как само си "плащам"...
Но нямам друг изход в този свой живот.
Защото противното ето докъде води - вижте снимката...
Забележете как хора убиват хора и гледат равнодушно на това нечовешко престъпление.
Взрете се, да, ето там, вдясно, да,
точно там, виждате как деца по къси панталонки гледат равнодушно убити ... деца...
Да си облечен в къси панталонки, тоест в одеждата на надеждата и порива към живот, и да гледаш ... смъртта на също деца...
И поне за миг се замислете. Поне за миг бъдете добри...
Защото кой може да избере какъв, къде и как да се роди?
Защото и вие бихте могли да бъдете на нечието място, на хората от едната, но и от другата страна на снимката, нали?
Димо Райков
Ивайло България
28октомври1941г. Холокост: Германски SS-части ликвидират над 9000евреи в гетото на Каунас (Литва).

ИВАНКА ОТ БУРГАСКАТА АВТОГАРА


разказ от Димо Райков

--------------------------
Аз и моят баща чакаме рейса за родното Малко Търново на бургаската автогара „Запад”.
Връщам татко след поредното му гостуване в Париж, града на Светлината и Свободата, най-хубавия град на света, където тайна номер едно е да бъдеш учтив, да поздравяваш всеки, когото срещнеш с вълшебната думичка ”бонжур”, тоест ”добър ден”, да му кажеш „моля”, „ако обичате”, да държиш вратата на метрото, на асансьора… Хеле пък, ако след теб идва жена…
Унил следобед, унила автогара… Опърпано пространство, напоено с летен прах. И жега, жега…
Няколко олющени, изпочупени пейки и… кучета…
О, неизменната багра от бг-пейзажа - ята от разчорлени, космати кучета – изгладнели зверове, разхождащи се свободно насам-натам…
И да, също неизменните „будки”-павилиончета за закуски, отрупани с традиционните български „деликатеси” – прегорели, мазни банички, студени гевреци, уф, зъба ще си счупиш, както и този наш вечен деликатес-локум в опаковки-кутийки с дизайн-розичка още от онова „славно” време… И боза, нашенска резлива боза…E, притоплена по всяка вероятност, че то къде хладилници в тази теснотия, пък и парички струва този пусти ток, който непрекъснато го увеличават…
Продавачката е жена към 45-те, с уморено, почти безизразно лице. Но като се вгледа човек внимателно, може да открие белези-остатъци от прежна хубост…
Обичам банички. В Париж нашенски банички няма. Да, единственият възможен „деликатес” на моята бедна странджанска младост… Ех, бедна, но все пак младост.
В едната ръка баничка, в другата – боза, че какво повече можеш да искаш в тоя свят, нали? Радост за небцето – отхапваш от прегорялото тесто, после посръбваш от шишето с бозичка… Ех, живот, здравей, здравей!
О, как обичам банички, така-а-а, с прегоряла корица, златиста по краищата…
И си поръчвам.
- Моля, една баничка, ако обичате.
Жената ме поглежда …
Очите й са стреснати. И мигом се оживява погледът й – да, жената наистина е била красавица… Изведнъж се изправя снагата й, гърдите й хукват напред, изпъват бялата блузка, ха, ще изхвръкнат… И това унило до преди миг лице, как само взе да се подмладява, как взе да се изопва…
Да, една нищо и никаква думичка, която под път и над път се употребява в Париж, но тук извършва чудо – ”моля”, че и придружена с „ако обичате”… Да,”програмата” по учтивост е пълна…
И тя, продавачката на бургаската автогара „Запад”, ми избира на-тлъстата, тоест най-хубавата, според нея, разбира се, баничка…
- Заповядайте…
После въздухът се разллюлява от гласа й. Господи, откъде този глас, нима това бе същата жена?
- Иванка…Приятно ми е, Иванка…
И жената ме поглежда, хубаво ме поглежда...
- Но за Вас може и Ваня, Ванче...- и младата жена изведнъж се разприказва - Понеже Вие сте толкова внимателен към мен, ще бъда честна към Вас. Ще Ви кажа болката си. Това мое пусто име....Вижте само колко е, как да кажа, некрасиво, абе, направо простее, нали? Ето, едно голямо "И", а под него това мъжко и никакво - "ванка", "Ванка-танка",така често ми викаха момчетата в училище в голямото междучасие, когато налитаха като оси въху черната ми ученическа престилка...Тогава хем ми бе приятно, господине, та толкова момичета имаше в класа, а винаги момчетата се нахвърляха върху мен, скупчваха се, сякаш бях магнит... Да, приятно ми беше, защо да крия, аз не съм лицемерка, пък и толкова отдавна бе това, но онова "Ванка-танка" не можах да забравя. И до ден днешен не мога да простя на мама,че така ме е кръстила - И-ванка...
И подръпва моята нова позната басмяната си рокля, изглажда бръчките по нея…
И изведнъж сякаш целият този следобед, тази избеляла атмосфера наоколо, се разлюлява…
- Прощавайте, господине. Понеже от години никой тук не се е обръщал към мен с „моля”, че и с „ако обичате”, бихте ли ми казали къде живее Ваша милост?
Сега пък аз се оказах изненадан от мекотата на изказа на продавачката – гледай го ти това женче…"Бихте ли казали", че и придружено с "Ваша милост"...
- В Париж – отговарям.
- В Париж ли… - жената вече ме гледа с широко отворени очи. – Ама верно ли?
После гласът й простенва – о, Париж!
И заблестяват очите на внезапно разхубавилата се жена, там, сред тясната будка, отрупана с камари от банички, гевреци, евтини цигари…
И ме подканя женчето, то къде да ме покани, пространството на „местоработата” й е метър на метър, за нея самата няма достатъчно въздух, но все пак… И стоим на самия праг, посбутваме се…
Отдавна не ми е било толкова хубаво – в едната ръка баничка, почти спечена, но баничката на моето детство, в другата шишенце боза, е, притоплена, но все пак боза… И всичко това гарнирано с оня изгарящ допир, неволен, мимолетен, но хубав, просто така, от вятъра… Да, морският бриз…
И започва жената да ми разказва – как била отлична ученичка, как всичко що срещнела по вестници, списания за този тайнствен град на оная река Сена, тя изрязвала и залепяла върху страниците на лексикона си. Мечтата й била да отиде, да зърне дори и за миг Париж…
- Но нали знаете, господине, беднотия, нашите ме ожениха съвсем малка, в десети клас още, после дойдоха децата, нали и това го знаете, господине, после… И той животът…
- Зная, да, зная - кимам…
И ми е хубаво, хубаво…
В този миг край нас минават група мъже – разгърдени, с аромат на… чесън и пот… Пфу…
- Ванче, как си ма, душо? – пита „в движение” единият от групата, Нисък, плешив, с проядени, почти прогнили зъби…
Ванчето, тоест „моята” продавачка, не му обръща внимание. Тя отдавна е там, в Париж…
Кръглият е стреснат, липсата на внимание го обижда изглежда.
- Що не ми отговаряш, душке? Значи Митко снощи не се е отчел, а?
И се ухилва нашенецът, мръсничко се ухилва, оголва проядени, пожълтели зъби…
- Ха-ха-ха…
Останалите и те се заливат в смях…
Изведнъж оня се обръща към мен:
- Ами ти бе, наборе? Еб… ш ли, а, еб…ш ли още?
- Моля - зашеметен съм аз, поемам дъх…
А оня продължава, смеейки се:
- Щото аз е…а още, да знайш. И то яко е…а, като трактор, ха-ха-ха… На каквато скорост искаш…
И групата мъже ни подминава.
И грубият мъжки смях се смесва с прахоляка…
Поглеждам продавачката.
И изтръпвам.
Не е останала и следа от красотата по лицето й.
Едно изведнъж повехнало цвете, потъпкано в прахта, в иначе златистата прах на този унил бургаски следобед…
- Виждате ли, господине, сред какви хора съм принудена да живея вече 25 години. Сред тези шофьори-простаци. И то за стотина-двеста лева на месец… Вие сега си тръгвате…А аз оставам… Сред тия…
Краката ми сами се отлепват от разронения тротоар.
Обръщам се за последно – едни големи, ама толкова големи очи – примирени, потъмнели, ме изпращат. Жената пак се е смалила, пак тялото й се е превило о две…
И, да, постоянната багра на всеки бг-пейзаж – кучетата, бездомните космати туловища…
Да, обикновена случка, ще кажете. Че какво толкова, нещо толкова обичайно и нормално…
Да, там, на бургаската автогара „Запад” всъщност нямаше, а и не бе станало, нищо ново и необичайно. И ще имате право така да кажете…
Просто една мимолетна среща, едно изгарящо докосване…
Просто – хапчица живот, да живот. Български, посивял, свит о две, но все пак живот, нали?
Живот ли?
Н този миг усещам, о, как усещам с цялото си тяло и със сърцето си най-вече, че татко ме гледа.
Сепвам се.
Татко е впил очи в мен и прошепва – „ Диме, нали ще дойдеш пак да ме вземеш? Нали няма да ме оставиш тук…”
--------------

вторник, 25 октомври 2016 г.

НА ПАНАИРА ВЪВ ФРАНКФУРТ


Polina Todorova сподели снимка във Вашия Дневник.
Вашата книга е в Германия.За радост на почитателите ви.Надявам се да дойде и до Лондон.
DW (Български)
Поздрави от Франкфуртския панаир на книгата!
Това е българският щанд.
Успех на българските книгоиздатели, писатели, преводачи, редактори, коректори и читатели!
Dimo Raikov О, Полина, благодаря! Да, виждам я - " Париж - радостта от живота", там, да, вдясно, на най-горния ред, до книгата на президента Петър Стоянов...Значи ненапразно съм станал толкова рано тази сутрин...Стоплихте ме!Това е Истината! А аз, глупакът, току-що завърших поредния си публистичен и злободневен текст върху нашенската действителност... Благодаря Ви още веднъж! Защото аз зная какво значи българин да се възрадва на успеха на друг българин,о, как само го зная. Между другото, бих Ви помолил да видите, ако имате възможност, разбира се, дали го има и романът ми "Реката на смъртта", той е , така може да се нарече, с немска тематика, тръгвам в него от едно убийство на семейство от Източна Германия по нашата граница край родното ми Малко Търново през онова време на Загражденията...То и днес май пак са на мода тези заграждения...Поздрави от Париж! Наистина ме трогнахте със спонтанното си желание да ме зарадвате рано сутринта, усещали сте, че съм буден, нали!
Polina Todorova Та вие сте будител на нашето съвремие,разбира се, че сте буден.
Polina Todorova Това е статия на Дойче веле.Аз не съм присъствала на панайра.Но понеже много харесвам вашите публикаций познавам кориците на вашите книги и веднага я познах.
Dimo Raikov Да,Полина, и аз видях, че живеете в Лондон, в първия момент помислих, че сте били на Панаира във Франкфурт. Но това е без значение.Важното е, че сърцето Ви е трепнало при вида на моята книга. А и корицата наистина грее, та това е нощен Париж...Мото на книгата ми е една чудесна мисъл на Мелвин Дъглас - "Полунощ е. Половината Париж прави любов с останалата..." Колко хубаво е казано,нали? Няма друг тащъв град-човек в света, в който всяка тревичко да обича така другата тревичка, всеки камък да гали другия камък... А като разтворите и книгата ми, ще усетите и моето сърце, и сърцето на Париж...Поздрави!
Dimo Raikov Благодаря на малцината приятели, които изразиха отношението си към книгата ми тук, кликвайки. И това е успех, след като се има предвид каква завист ни тресе нас, българите... Ето, толкова хора, които иначе четат моите текстове тук, дори не си направиха труда за едно кликване. И все пак - разчитам, че прятелите, които живеят в Германия и по един или друг повод тези дни се окажат във Франкфурт, да подкрепят моята книга!

ДА СЕ ВГЛЕДАМЕ В СЕБЕ СИ - ТАМ Е БЪЛГАРСКОТО СПАСЕНИЕ...


Това, което пише в своето есе " Ужасете се от себе си" Андрей Кончаловски, този голям ум, аз също го изповядвам вече толкова години.
Заради това нещо аз причиних на себе си и на семейството си толкова мъка...
И вече години наред "лапам дръвцето" на ония вечни и възпроизвеждащи се "патриоти", които все ми съскат - Райков, пиши положително...
А аз просто единствено исках, а и продължавам да искам, да се вгледаме в ...себе си.
Да не търсим оправдание за май вечната ни лоша подредба на българската ни къщичка в световната конспирация, в другите. А в себе си.
Да се погледнем, да се пречистим, ако можем, разбира се, и да вървим напред. С любов, а не с омраза...
Заради това предприех на 50 и повече години този самоубийствен, според някои пак "патриоти", ход да променя издъно начина си на живот, да заживея в една от най-великите държави на Свободата, за да мога да пия вода от извора. Да "пия", да видя, да изживея и да го предам на моя българин...
Но...
Да, май сбърках - не предполагах, че това не е позволено на хора като мен, тръгнали от нищото, тоест от едно бедно семейство, което цял живот е оцелявало и чиито поколения също така, пак според някои нашенци, трябва вечно да оцеляват безропотно, а не да се опитват да...мислят. Не и да питат. Че да се осмеляват и да показват...
И най-странното - най-ревностни мои противници днес се оказват тъкмо мои събратя по произход и съдба - те не могат да преживеят мисълта, че някой от тяхната черга е дръзнал да изплува от казана, че се е опитал да надскочи предопределеността си, че е имал куража и саможертвата да тръгне подир порива си към свобода и човешко достойнство.....
Подобно нещо в България не се прощава. Защото "Роденият да пълзи, трябва винаги да пълзи"...Спомнате ли си онова - да, онова прословуто "софийско жителство"? Щом си роден там, там ще жимееш, там ще си умреш, големият окръжен град, София, Пловдив, Варна, Бургас не са за теб... Светът не е за теб!
Всъщност тази ранна утрин, прочитайки този текст на Кончаловски, аз проумях окончателно своята незавидна съдба, а и онова, което сам чувствах през тези толкова мъчни и разтърсващи ме години на емигрантство.
Защо наистина предприех този свой ход на живота? Защо преживях, а и преживявам всичко това? За да поемам ежечасно вродената лоша енергия на скования от страх човек, който винаги търси вината у другия, който не иска да се променя за нищо на света? И за когото хора като мен са просто ...българомразци...
Да, всяка промяна, всяко вглеждане в себе си иска усилие, иска нажежаване до червено на мозъка...Иска вътрешна вяра, че сам можеш, сам и пак сам...
Колцина всъщност го могат това? Колцина биха платили цената за това? Защото на този свят за всичко се плаща, за всичко. И то как само се плаща...
Колко по-лесно е да кажеш - а, аз съм жертва, другият е виновен...
И да не рискуваш.
И да подминеш.
И да не нарушаваш уюта на мизерния си животец...Живот без никакво усилие...И да мразиш оня, който все пак ти казва - погледни в себе си...
Да, "Няма по-сляп от този, който не иска да види"...
Да, Кончаловски пише в това свое есе за Русия.
Но нима това не важи и за България? Разбира се, в съответстващите й размери.
Да се вгледаме в себе си.
Една може би неизпълнима повеля, една мечта за руснака. А и за българина...
Едни мои май погубени толкова години...
И все пак..Да, и все лак...
Димо Райков
Моят блог се нарича „Ужаси се от себе си”. Не случайно избрах това заглавие. Маркс има една знаменита фраза: „За да се вдъхне на народа смелост,…
GLASOVE.COM

петък, 14 октомври 2016 г.

ПЕТКОВДЕН Е...

един "нежен" пост
ДНЕС Е ДЕНЯТ НА ТАТКОВЦИТЕ НИ
Днес е денят на татко, днес е денят на Петковците, на нашите бащи...
Нека всеки от нас, който има баща, да отиде при него и да му каже, че го обича. Нека всеки от нас, чийто баща вече е отлетял, да му звънне по небесния телефон. Да му се извини, че когато е бил жив се е притеснявал да го погали и да му каже, да, сега, по този наш български небесен телефон, че много, много го е обичал...
Благодаря ви предварително за реакцията, приятели! Аз виждам, усещам със сърцето си, че харесвайки и споделяйки този мой текст, вие всъщност ще поздравявате по този начин и своите си татковци.
Често съм се питал - защо ние, българите, си скъпим толкова благото, защо не умеем да кажем простичко и на най-близките си - обичам те...
А после плачем.
И строим паметници...
НЕБЕСНИЯТ ТЕЛЕФОН НА ПЕТКО ДИМОВ РАЙКОВ...
"Хора, бързайте да обичате хората около вас, защото те толкова бързат да си отидат от вас..."
Ян Твардовски
полски поет свещеник
Татко днес щеше да има имен ден...
Татко знаеше за всеки роднина, че и бегло познат, кога и къде се е родил, неговият притеснен, но благ глас често пропукваше от радиоточката в предаванията на "Хоризонт", особено на любимото му ранобудно " По първи петли" - "Петко Димов Райков от Малко Търново поздравява за рождения му ден..."
А мама все го гълчеше - стига, Петко, не мирясваш, ей, пак ще се чудим защо сметката за телефона е голяма... А и не виждаш ли как хората ти се смеят…
Но татко не "мирясваше".
Да, татко поздравяваше всички...
Оттам, от затворения свят на своята далечна планина татко, миньорът от Странджа, дядо Коледа, както бе известен в Малко Търново, поздравяваше целия свят... С чисто, почти детско сърце и бистри помисли...
В замяна някои от поздравяваните му се ...подиграваха.
У нас открай време чистият и благороден жест, нетърсещ каквото и да е осребряване, е подложен на присмех - абе, мани го тоя, пълно куку, тръгнал да се излага...
Но татко продължаваше да се "излага"... По парижки... Без и да осъзнава това. Просто воден от сърцето си, от това сърце на сирак, което не бе казвало, това татко ми го призна дни преди отлитането му, никога думичката "мамо"...
Да, татко поздравяваше целия свят по радиоточката...
А ние, поздравяваните, " сериозните", често, да не кажа почти винаги, го забравяхме. Дори и да му телефонираме...
И ето, сега той Там, милият, долепил ухо до небесния телефон, виждам го по най-хубавия начин, със сърцето си, чака.
Чака някой да го поздрави...
Да, всеки българин, жив или отлетял, има нужда от зрънце поздрав, от поне мъничко усещане, че някой някъде се е сетил с добра дума за него, че този негов мъчен живот не е минал като роса някаква, а все пак е оставил една ...усмивка или сълза...
Прости, татко!
И честит имен, честит небесен имен ден, тате...
Дано небесният телефон да работи, дано шайбата му да не върти бързо, та да имаш парички да си платиш и това мое обаждане... Защото ти винаги си плащаше сметката, това за теб бе закон, ти никога не искаше някой да плаща заради теб... Дори и едно телефонно обаждане. Винаги...
Обичам те!
Твой син: Димо
П.П. Не исках да пиша този послепис, но някаква сила ме накара – когато татко почина, а и вече години след това, почти нито един от тези, на които татко така настойчиво, така вярно, с такава любов се обаждаше по земния си телефон, не ми каза дори едно – моите съболезнования… Но аз зная, че татко чака тези думи ответ, там, застанал кротко, примрял от очакване и нега.
Да, виждам го, усещам го, с всяко изтръпване на сърцето си. И зная, че те, абонатите на татко, все някога ще се стреснат, ще му се обадят на небесния му вече телефон…
Но дали ще знаят номера?
Да, дали…
-----
Бях публикувал този текст във фейсбук. И веднага получих първия коментар. От Жечка Петрова от Сарафово, Бургаско.
Жечка Петрова Последният ми спомен от бай Петко. Отиваме да видим свекъра ми. Заварваме го с бай Петко, който често ходеше да му помага. Свекърът ми както обикновено започва да ни се оплаква от болежките си. С каква мъдрост татко ти му казва - "Георги, порадвай се на децата си, като си тръгнат ще се оплакваме тогава." Изумих се на природната му интелигентност и чувство за такт. Всъщност това е моята добра дума за татко Ви, г-н Райков. Дано да я чуе по небесния телефон.
Какво следва след подобни думи у един син? Една пареща сълза, която засяда на гърлото…И един въпрос. Всъщност толкова въпроси укори…
И онази чудна мисъл на поета католик –„ Хора, бързайте да обичате хората около вас, защото те толкова бързат да си отидат от вас…”
Dimo Raikov Най-тъжното е, Жечке, че тази природна интелигентност и такт у татко му причиняваха само болка. Сам сирак, той знаеше какво значи да бъдеш обиждан и руган, само защото си от село или просто си безсилен...Ние, българите, обичаме да причиняваме болка на по-слабите от нас, обичаме да неглижираме най-близките си...В страни като нашата, във време като днешното, където властват арогантността и грубата посредственост, човекът с все още запазен морал, човекът, съхранил чувствителността и въображението си, е маргинализиран, подритван, подхвърлян е на обществен присмех и фейсбукаджийска примитивност.Днес хора като нашите бащи и майки не са желани дори и от децата им, за тях те са анахронизъм. Нещо повече - те са мразени! Как иначе можем да си обясним наличието на този геноцид като пенсиите? Та как ще искаме поне мъничко държавата ни да се пооправи, след като държим родната си кръв да се изцежда чрез този геноцид?Затова и бащите ни си отиват тъжни от този тъжен свят, където липсата на морал е белег за качество. Да, те, родителите ни, си отиват... Оставаме ние със своите си демони.... Благодаря Ви, Жечке, за тези думи спомен за татко. Трогнахте ме издъно...
Харесвам • Отговор • 1 • 43 мин. • Редактирани
-----
А това факсимиле е от първите страници на новата ми книга "Париж -радостта от живота", която е посветена на татко и академик Ефрем Каранфилов, на всички наши татковци и майки... Които толкова обичаха Париж, този единствен в света град-човек... Да, оня Париж...
На снимките: Татко в Париж...Първото докосване с очи на татко о Айфелката... Вижте това изстрадало лице - то беше радост... А пък после, когато се качи на "върха на света",о, тогава...
Харесва миПоказване на още реакции
Коментар

четвъртък, 13 октомври 2016 г.

ДОКАТО ЛУДИЯТ СЕ НАЛУДУВА...
Докато народът бива зомбиран и се напластява у него страх от бежанците, ето какво всъщност става в действителност...
Тарикатите, тарикатите, тарикатите...
Докато те съществуват в България, народецът хубаво никога не ще види...
Все ще има нещо, от което да се паникьосва - преди беше капитализмът, шпионите по границата, войната, която всеки миг щеше да избухне, после "фашистите", "комунистите", ромите, американците, руснаците...Сега вече идва редът на бежанците...
А тарикатите... Тарикатите винаги си плетат кошничкага. И то яко я плетат...
Ех, народе български - толкова наивен, толкова търпелив, толкова лесно възприемащ, и то май с кеф, поредната манипулация...
Димо Райков
П.П. И нека дежурните тролове да не се нахвърлят пак срещу мен, аз просто споделям казаното от министри, от депутати...Прочетете думите им. И се замислете. Ако все още сте сподобни на това, разбира се...
Каналджийството в България процъфтява, а това навежда на мисълта, че някой навярно го покровителства. Има ли "чадър" над този очевидно много…
DW.COM|ОТ DEUTSCHE WELLE (WWW.DW.COM)

МЪЛНИЯ
ЛЮБОМИР ЛАМБОВ Е НОСИТЕЛ НА БРОНЗОВ МЕДАЛ ОТ СВЕТОВНОТО ПЪРВЕНСТВО ПО БОРБА ЗА ВЕТЕРАНИ ВЪВ ФИНЛАНДИЯ!
Току-що завърши награждаването, при което моят голям приятел и съгражданин завоюва бронзов медал.
Да си 63-годишен, да се бориш с двайсетина и повече години по-млади от теб...
И миналата година да си вицешампион, а днес да бъдеш с бронзов медал...
Гордост, радост...
Браво, Любчо!
Честито, приятелю!
П.П.
Любчо отказа категорично на предложението на американската федерация по борба да се състезава от името на САЩ.
"Аз съм българин, макар че живея и работя повече от десет години в Чикаго.България ме е направила такъв, какъвто съм днес, аз й дължа златен медал!"
Аз зная какво означават тези думи. Защото видях с очите си как Любчо ходеше и търсеше парички за билет поне...
И то след тежката катастрофа, която претърпя преди няколко месеца..
И пак успя! И то как само успя! С бронзов медал!
Сега думата има ...България...
Поне да му плати билета...
А кметовете на Бургас и Малко Търново незабавно да му отдадат дължимото още от миналата година - почетното гражданство...
На кого по-честно и почтено то би прилягало, нали?
Но така или иначе, Любчо, ти доказа, че ние, странджанци, макар и мъчени цял живот, носим в себе си силата, енергията и обичта към родината, които ни правят винаги корави и ...мечтатели..
И това всъщност е ЗЛАТНИЯТ медал на живота ни...
Ти вече го завоюва!
Оше веднъж - честито! Прегръщам те братски!
Ех, Странджа, ех, България...
Димо Райков
Да, малко по-добра снимка...Пак не се чете текстът, но той всъщност е ясен:
"ИК "Хермес" ви кани на премиерата на "Париж- радостта от живота" от Димо Райков в книжен център "Гринуич" на 27 септември от 18,30 часа"
Водещата дори започна така - дългоочакваната премиера...
Всъщност вече цели 10 години Париж е в България...
С един от любимите ми писатели - Dimo Raikov на премиерата на най- новата му книга "Париж - радостта от живота"!
Мери фешън добави 3 нови снимки — в/ъв Книжен Център "гринуич".
. За всеки един, който присъстваше на презентацията, Димо носеше от Париж бонбон и химикал. Какво по - лично и по - човешко отношение към нас, неговите фенове. Не пропусна да спомене и факта, пред всички, че той е първият редактор, който е пуснал мои стихове, преди години, когато бях студентка, в тогавашния вестник " Студентска трибуна". Сега е лесно, напиша нещо във фейса и стигне до хиляди хора, но тогава, тогава беше много важно, всички да разберат за моите стихове, разкази, поезия. Тогава да те забележат и от студентския клуб " Димчо Дибелянов", да те поканят, беше нещо велико. Продължавай все така Димо, да пишеш за Париж, градът, който е обичан от всички, нали така каза и хилядни тиражи!