ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

понеделник, 28 май 2012 г.

ЯВОР ДАЧКОВ,ИСТИНАТА ЗА БГ У НАС И В ЧУЖБИНА

ЯВОР ДАЧКОВ И ИСТИНАТА ЗА ДНЕШНА БЪЛГАРИЯ, КОЯТО ОТ ГОДИНИ Е И МОЯТА ИСТИНА


Вчера в българското училище „Кирил и Методий” в Париж имаше мило тържество. За мен пък то бе още по-мило,тъй като това бе първият досег на моята внучка Диянка с …българския език,говорен не само в семейството ни,но и в една цяла общност.

Наистина мило,трогателно…Дано такива събития,сътворени от сърцето, да бъдат повече за нас,българите в чужбина.

За мен лично,освен усмивките на Диянка, Никола, Калоян и останалите деца, много топъл момент бе,когато ме приближи една жена и ми каза :”Г-н Райков, Вие не ме познавате,но аз Ви познавам много,много добре.” Преди шест,/Господи,кога ли минаха тези години!/, тя била на мое представяне във Варна,купила си първата ми „парижка” книга „Париж,моят Париж…”,после втората,третата,всичките… И така до ден днешен.

- Научила съм ги на наизуст. Знаете ли само на колко хора съм ги дала да ги четат? Сега съм тук,в Париж. Помагам на петте ми внучета…Заедно с вашите книги…

Какво повече му трябва на един автор?

И изчезва огорчението от особи като културното аташе Мария Шопова в българското посолство в Париж,които се правят,че няма такъв писател като Димо Райков тук и които се опитват да игнорират моя милост по всякакъв начин. Но нима тези дребни душици на чиновници могат да спрат или предотвратят искрата,която се получава между автор и читател? Могат ли да спрат десетките,стотиците българи,които идват в Париж с моите книги и после ми казват и пишат – Вие преобърнахте моя живот. За тези,които не познават моя характер и биха си помислили,че си правя евтина самореклама,нека да ми се обадят – ще им изпратя десетки подобни отзиви,и то не анонимни,а с имената на хората,с адреса им. Даже,ето, сега се сещам,нека да се обадят на учителката Племена Ерон от другото българско училище – „Васил Левски”,нека да я попитат за моите книги, да им каже тя как преди шест години,прочитайки за една вечер „Париж,моят Париж…”, при приготвени куфари за път олбратно към България, тя взема своето решение на живота си къде и как да продължава живее…”Вие преобърнахте живота ми…”,писа ми тогава Пламена. Е,това реклама ли е? колцина мои „колеги”-занаятчии в България са получили подобни писма? Но хайде да не говорим повече на тази тема…

А, и още нещо – жената,спряла ме по време на тържеството, ми каза,че онова,което съм писал за живота тук и там,тоест в Париж и България,още преди шест години си е самата истина и важи и до ден днешен, за съжаление.

Прибирайки се в къщи и пускайки интернет, аз пък попаднах като по поръчка на един материал на Явор Дачков,описващ инцидента между оперния певец Юлиян Константинов и журналиста Кирил Христов.

Няма да се разпростирам – това е един талантлив разрез на социалната действителност в България,написан от талантлив човек. Всъщност Дачков споделяше това, което аз споделям вече толкова години. Нещо,което се вижда и усеща от всички,но което се казва от малцина. От един,двама,трима…

Стана ми хубаво – значи все още има надежда…

Ето и онези редове на Дачков, заради които този път седнах зад компютъра.все още носещ в сърцето си думите на моята „фенка” от Варна,сега парижанка,както и светлините в очите на Диянка, Никола, Калоян,Антоан и останалите деца от българското училище…

Да,ще я има българската семка. Напук на разните там сценаристи и кукловоди,окупирали целия живот в Бг воглаве с медиите. Ще я има…

Ето и част от текста на Дачков:

„ Ето защо се потресох, когато прочетох за инцидента и мутренския контекст. Не искам да кажа, че той е прав само защото е пял добре в някаква опера и е имал световна кариера. Просто ми стана ужасно мъчно за него, за Кирил Христов и за всички нас, които живеем българския си живот като някакъв отвратителен, пошъл, на моменти дори жесток кошмар. Потресе ме за пореден път абсолютното разделение между българския свят и живота, който тече извън него.

Не знам защо Константинов е решил да прекъсне невероятната си кариера. Не ме интересува как си изкарва хляба в България, но съм сигурен, че ако имаше поне малък шанс за нещо друго, той и много талантливи хора като него нямаше да се прават на палячовци по телевизията, за да си изкарват хляба, защото плебсът само това иска. Порази ме и фактът, че Юлиан стана популярен с някакво глупаво шоу и битовата свада, а почти никой в България освен тесен кръг професионалисти и меломани не го беше чувал и не знаеше нищо за онова, което е правил, преди да се завърне у нас. Да не говорим за музикалния бисер, който описах. Повярвайте, не искам да идеализирам нищо и никого.

Достатъчни са ми обаче три дни извън България, за да усетя, че определено има задграничен живот и той няма нищо общо с родния кошмар. Ние сме извън контекста на света, който се занимава със съвсем други неща и определено живее в някаква културна традиция. Може да е залязваща, може да е уморена, но се усеща навсякъде както в християнската цивилизация, така и на доста места извън нея. Може би не всички са чак толкова извисени като концерта, който описах, но в никакъв случай не са и извратени, както може да се случи тук. Тук е Мордор. Просто разбирам онези хора, които имат непреодолимото желание да се махнат от това място, омагьосано подобно на Туин Пийкс. Място, в което могат да те изядат кучета, да те пребият, защото не си потеглил навреме на светофар, изгнило дърво да смаже детето ти, докато сте в парка, двама нормални и интелигентни хора да полудеят заради дреболия и да се превърнат в животни, място, в което се живее в постоянен режим на тревога и агресия, а единствените търсени новини са онези за човешката деградация и разпад... Място, напуснато от човека, създаден по образ и подобие на Бога, и населено от бесове.”

Както се казва – без коментар.

Това е.



27 май,Париж

ДИМО РАЙКОВ



четвъртък, 24 май 2012 г.

24 май - да напишеш едно писъмце...

24 МАЙ


Към кого да се обърна, кому да се поклоня, и на това вече съм готов, само и само поне на този ден управленците в България да кажат едно простичко "Честито!" на ваятелите на буквите, на писмовниците български?

Никога, дори и в най-черните ми помисли, не съм и предполагал, че ще дойде такова време - време на ОМРАЗА към книгата от страна на тези, които уж трябва да мислят денем и нощем за съдбините на своя народ...

Случи се така, че живея през последните години в атмосфера на преклонение пред Негово величество ПИСАТЕЛЯ - да, Франция умее непринудено,простичко,по човешки да обича своите духовни първенци. И ненатрапчиво да ги подпомага. А не както е у нас - ти казваш,че си писател, а оня се ухилва -да, бе знам, че си писател, ама няма ли да ми кажеш какво работиш?

Във Франция Духът властва навсякъде. За всеки политик от екстра класа, а тук случайни политици няма, е въпрос на престиж, мечта да напише книга! Защото знаят хората какво значи да напишеш добра книга, книга, която се чете от повече хора, отколкото родата ти... Да накараш стотици, хиляди хора да посегнат към написаното от теб, значи си ги трогнал по един или друг начин, предизвикал си сълза да се роди у тях - а това е гигантски труд, това е несравнимо изстискване на всичко у теб. Кой обаче ти го признава в България? Писател ли? Айде бе, що не е станал чалгаджия, що не е станал шмекер, доносник, мафиот, пари ще иска, че кой ти дава така пари, бе?

Днес е може би първият осезаем 24 май за моята внучка Диянка. За нея "Багария" я свята дума, така я учим ние с баба й. Затова и детето, щом види самолет в синевата, мигом изгряват звезди в очите му - Авионът отива за Багария...

Да, за моята внучка всеки самолет, който лети в небесата, пътува в една единствена посока - към България...

В чужбина съм се нагледал на срамни сцени. Една от тях е тъкмо по 24 май, идва посланикът, децата тръпнат, ох, как искат да чуят те родна, звънлива реч...Уви! Нашият или нашенката започват на...френски. Говорят на френски, да бе, те знаят френски добре, за разлика от мен, например, защото навремето бащите им са били тук също посланици, а къде ти моят татко-миньор... Как може така? Та кога, ако не на 24 май ти трябва да кажеш няколко думи на български? Ами не знаели децата, повечето били от смесени бракове...Ами кажи го на френски, но после и на български... А и днес е 24 май, французите са толерантни хора, ще те разберат, та днес е празник на българските букви...

И след това като се нахвърлят нашенците на грамадата от кебапчета ,бира и ракия...О, страшно ядене,направо си е плюскане... И стои писателят самотен, там, в ъгъла на полянката, стиснал своята книжка - никому ненужен... Да, никой не му е виновен! Да бе станал, нали, чалгаджия, кебапчия... Най-харесваните, най-обичаните български професии днес - от народ, но и от управници...

И като, простете, изпращам в този иначе свят ден, едно "благопожелание" към самозабравилите се политици български, ще завърша с една молба, с един повик към нас, възрастните, да живеем така, че да не открадваме, да не лишаваме нашите внуци, правнуци, макар и родени голяма част от тях вече в чужбина, от мириса, от усещането за родна кръв...

А как става това?

Ами ето - с мъничко топлина, с едно цвете - роза или здравец, и с много, много обич към оная пръст, от която сме тръгнали и към която, щем не щем, сме орисани да се завърнем, кой по-рано, кой по-късно...

Да ни е честит, приятели, 24 май, Празникът на българските букви и на българската писмовност.

Да се поздравим взааимно, след като Ония, богоизбраните, тоест избраните от нас, от нас ли, не се сещат...

И още нещо - да напишеш едно писъмце на български език - о, това е чудо, нали?

Умберто Еко така ми каза по време на последната ни среща: "Ако един народ забрави как се пише писмо, значи той вече се е самообрекъл на тотална забрава. Защото без книга, без писмени знаци няма ПАМЕТ. А без памет няма народ!"

Затова, Диянче, затова, деца - пишете! Пишете! И то на български...

вторник, 22 май 2012 г.

ОТЗИВ ЗА РОМАНА "РЕКАТА НА СМЪРТТА"

Здравей Димо,




Книгата "Реката на смъртта" я прочетох на един дъх, но едва сега се осмелих да пиша. Тя оказа невероятно въздействие върху мен. Докосна из дъно душата ми, приех енергията ти и съм много благодарна и щастлива, че дори и несъзнателно и неволно знаеш за моето съществуване.



Всичко за което разказваш в тази книга и за обезценяването на живота, безразличието към човешкото страдание, грубостта на душата, безчувственото сърце - всичко така ме разтърси. Някои неща съм ги преживяла като малка или по-късно като ученичка, дори имам странното усещане като че ли някой ме е разкрил напълно..



В главния герой Меркадо на отделни места все едно някой е писал за мен. Спомням си, как месеци преди празниците започвахме да се готвим за манифестациите в часовете по физическо възпитание. Учителката ни строяваше в редици и колони на една ръка разстояние и ние се понасяхме по училищното игрище.



В нашето село имаше три поделения , гранична застава и ние изнасяхме програми. Рецитирах стихотворението "Йохан": "Над мъртвата градинка вечерта разпускаше коси от черен мрак. Йохан открехна малките врата ,огледа уличната пустота и в миг прекрачи дървения праг. След него дълго, дълго гледа тя далече впила поглед замечтан...Наоколо бе сънна пустота и само пребледнелите уста прошепваха едвам Йохан, Йохан"...и т.н. и стихотворението "Сашка", която копае гроба си сама, а войничетата ни се радваха и ни изпращаха с бурни ръкопляскания. Ставаше ми много жал за тях и същевременно им се възхищавах като ги виждах как под строй отиваха някъде и пееха "Велик е нашия войник".



Искам да спомена и един фрагмент от книгата, която ме върна в детството и помня вълнението, което изпитвах винаги, когато наблюдавах как се хранеше баща ми(само че не следях движенията на адамовата ябълка, а някъде около слепоочието нещо се движеше и ми ставаше много жал за него. Много ясно си спомням и нашата радиоточка на село (една бяла кутия) и точно в определен час след обяд се съобщаваше за нивото на р.Дунав . По-късно, когато бях вече ученичка в гимназията, татко купи едно голямо радио и ние бяхме толкова щастливи от тази нова придобивка. Всяка вечер той до късно слушаше музика или радио Свободна Европа, а аз някои радиопиеси.



Димо, благодаря на съдбата, че ме срещна с теб - една душа съвършено честна и откровена , с такава фина чувствителност, с изтънчена душевна нагласа и емоционална щедрост. Безумно смел и безкрайно честен! Възхищавам се на смелостта ти да не премълчаваш истината на живота. Ти остави в мен едно незаличимо впечатление .



Бъди благословен!



Мария Спасова