ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

вторник, 27 май 2014 г.

КОСТАДИНКА – ГРЪЦКИЯТ ЕВРОДЕПУТАТ-ЧИСТАЧКА, КОЯТО ПРОИЗНЕСЕ ПРИСЪДА НАД БЪЛГАРИЯ



Една обикновена чистачка, работничка от най-ниското съсловие на гръцкото общество днес е…евродепутат!?!
Внимание – земята как не се е срутила!
И то българка. И то емигрантка. 
Костадинка е историк по образование, тръгнала преди години за съседната ни страна заради сина си. Имал тежко заболяване, у нас искали огромна сума, тя се принудила да търси спасение за детето си в Гърция… И ето – днес Костадинка е … евродепутат.
Я ми кажете дали тази жена днес щеше да бъде такава, ако бе останала в България?
Я си представете как емигрантка у нас, работеща като чистачка, щеше да стане евродепутатка от името на България? Кой щеше да й позволи дори само да се кандидатира?
Костадинка казва :
- Да, гръцкото общество има културата, има обичта, има интереса да помага на ближния, то осъзнава колко е важно всички да бъдем добре, то знае, че нещо, което се случва на някого, утре може да се случи на другия, и това не трябва да се случва…
Жестоки, казани с огромна мъка думи…От една българка за една чужда страна, в която е отишла да … робува… И това чуждо общество я е припознало, и не само това – то я предлага и избира за евродепутат…
Атакуваната с киселина през 2008 г. бълтарска днес е символ на борбата за по-добър живот на работещите в цяла Гърция.
А у нас…
У нас – справка, картината в Бобов дол… Където майки с дечица чакат от два часа сутринта да си купят парче салам…
Всъщност накъде е тръгнала, накъде върви вече толкова години България?
България на Бойко, на Станишев, на Радан, на Бареков, на Първанов, на…цяла дружина „яки” борци за демокрация…
Всъщност колко струват всичките тези „борци” пред крехката, почти ослепяла от киселината Костадинка…
Да, ако и сега, след този пример на българката в Гърция ние, българите, не си отворим очите, значи наистина сме дефекно семе. Наистина…
А спомняте ли си какво ни говореха преди година-две нашите политици – внимавайте да не станем като Гърция, внимавайте, че тогава ще стане страшно…
Ех, дай Боже, наистина да станем като Гърция…
Поздрави, Костадинке, ти си нашата последна бяла ластовица - надежда, че българското ни име ще пребъде, дори и в друга страна…

Димо Райков
Париж

БОБОВ ДОЛ – ЛИЦЕТО НА БЪЛГАРИЯ НА ИЗБОРИТЕ…



Няма такова чудо днес, в 21 век, няма подобно оскотяване никъде в света!
Репортажът, който гледах тази сутрин по Нова телевизия от Бобов дол директно, ме разлюля, смая и шашардиса… И изпитах същото безсилие, което изпитвам, когато в чужбина видя как нашенци обграждат суперите на Франция и чакат да се награбят с току-що изхвърлените храни-отпадъци в казаните…
Преди време бях готов да скоча на една французойка, която, разбрала, че съм българин, каза – а, от ония, бавноразвиващите се…
Но сега как ли бих реагирал...
Щом ти мълчиш, щом кротко, като добиче, живееш като първобитен човек, щом заставаш от 2 часа сутринта и чакаш часове, за да вземеш килограм кренвирши, щом се биеш със зъби и нокти за едно парче суджук, щом се обаждаш на съпруга си с грейнало лице да му се похвалиш, че си взела месце за обед… Какво е това?
И за какви избори ми говорите вие – Борисов, Радан, Кунева, Бареков, Станишев, Първанов… Какво струва вашето „мерене” на ония ви работи пред това оскотяване? Не ви ли е срам да съществуват днес във вашата страна, която управлявате и яко доите, подобни средновековни картини. И то днес – в 21 век… В центъра на Европа…
Обръщам се и към моите приятели във Фейсбук – не ви ли е срам, не изпитвате ли усещане за грях към родителите ви, към бъдните ви деца, внуци, правнуци, та да пълните тук страниците с призиви за гласуване, със сърцераздирателни болки за някакво си място на евродепутат, а в същото време един български град да живее скотски? И то само той ли живее така?
Да, преди вряме бях готов да скоча на тази французойка, мислех, че е обидила моята страна, мен, българите…Сега вече не бих реагирал така. Сега бих казал – да, госпожа, права сте!
Между другото, аз съм може би единственият, който още преди трийсетина години написа една книга за миньорите в Бобов дол. За онзи стар рудник „Бово дол” с надписа „Богь на помощь”… Да, в онова време… И описах онова, което видях през трите месеца работа в мините на Бобов дол. И получих шамарите на тогавашната власт… И сега за мен, десетки години след онова време, беше ужасно да видя, че това иначе симпатично градче не само не е мръдвало и сантиметър напред, а просто е затънало – и то яко, в калта на бг-безразличието… Както всъщност е затънала и цялата страна…

П.П. В Нова телевизия на стола сяда… Да, кой друг, Бойко Борисов…И се започна пак – изборите, изборите, изборите, ние победихме, ние ги смачкахме…
Кого сте победили, г-н Борисов, кого сте смачкали…
Да, въпроси, въпроси, въпроси… Които пак ще останат без отговори. Пак… До следващите избори…
Дий, народе, дий…
Ех, Българийо, ех, Бобов дол…
Не, наистина никъде го няма това – да бъдеш скот, да живееш все едно си в Средновековието и същевременно да се блъскаш на опашка да… гласуваш за някой дембелин, зализан и охранен, надменен,чието име никога не ще узнаеш… За да може той да получава още години наред заплата, която се равнява на хиляди пъти повече от паричките на теб, нещастника, ровещ земята и дишащ мръсния въздух… И чакащ часове, дни за парче… месо…
Да, няма друга такава държава, няма…

Димо Райков
Париж

неделя, 25 май 2014 г.

ШОК ИЛИ ЗЕМЕТРЪСНО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ...

изборите във Франция

За мнозина българи станалото вчера във Франция наистина е потрес.
Но аз вече съм поопознал французите.
И съм сигурен в случая, че това не е тяхна първосигнална реакция,както обикновено е у нас.
Това е промислен, предупредителен вот-плесница. С него бойките французи,чиято страст към Свободата е пословична и обагрена с много,много кръв на предците им, показват не само на своите политици, но и на Брюксел, че той трябва да се "вземе в ръце", че хората не го харесват в днешния му вид, че водещо трябва да бъде онова, което са завещали основателите му - съюз в полза на хората, а не бюрократщина и "дебелогушие" чиновническо. Предупреждението е остро, наистина шоково и земетръсно, та това е Франция, един от двата стожера на Европейския съюз. Тя не е България, с която никой и за нищо не се съобразява.
Това са граждани,които знаят цената на гласа си, на живота си, на този единствен и неповторим човешки живот, който те искат да живеят сега, в този миг и ден, а не, както ние сме свикнали, да ни лъжат, че той,животът, хубавият ни живот, щял да бъде утре, след години... И всъщност това наше "утре" никога не идва.........
Граждани, които, след като чуят, че някъде по света хора си продават като топли кифли и кебапчета гласа си, не могат да повярват какво е това, не могат да го проумеят...
Аз съм сигурен и в това, че политиците им ще разчетат правилно този вот. Направи ми голямо впечатление, че никой не се нахвърли озлобено срещу гласувалите за националистите, никой не ги нарече неграмотници или нещо подобно, никой не ги заплю, а, стреснати и замаяни, политиците на Франция веднага реагираха, потърсиха вината преди всичко у себе си.
Премиерът се яви само минути след обявяването на прогнозните резултати, беше разтревожен, но по своему твърд.
И се разголи все едно е писател - "Вината е в нас, това е шок, това е земетръс. Ние трябва веднага да започнем реформа,ние трябва да чуем гласа на народа."
Каква разлика между френските социалисти и нашите, нали?
Каква разлика между френските политици и нашите, нали?
Каква разлика между френските гласоподаватели и нашите, нали?
Ето защо Франция е велика, ето защо България е също, но "велика"...
Това е.
Другото, това нашето "патриотарство", тази наша всезнайковщина, този наш дребен тарикатлък, да гледаш къде има келепир - всичко това, което вече десетилетия възпроизвежда статуквото, е от лукаваго...

Димо Райков
Париж

ФРАНЦИЯ Е В ШОК - НАЦИОНАЛИСТИТЕ С 25 НА СТО СА ДАЛЕЧ НАПРЕД...


Премиерът - това е земетръс!

Основният извод на коментаторите е - това е знак към управляващите,че тяхната политика на "стягане на колана" трябва веднага да бъде сменена. И това е във Франция, петата по богатство страна в света, където минималната пенсия и заплата започват от 1000 и 1500 евро...
Но Франция е Франция! Премиерът, социалист, веднага, въпреки разгромната загуба, застава пред народа си - това е шок, това е земетръс, Франция трябва да се реформира! Всеки трябва да поеме своята отговорност!
А у нас, в България... В най-бедната и най-корумпирана страна в Европа...
Премиерът ни, също социалист, никакъв го няма - ни лук ял, ни лук мирисал... А къде е и шефът на социалистите у нас и в Европа...У нас шества, вечен и непобедим, възгласът - ура-а-а-а!
И това нашенско мерене на ... бицепсите...
За сметка на хората с уста-дупки, тоест най-верните гласоподаватели...

П.П. В тези мигове най-тъжни са обитателите-българи на палатковия град в гората на Венсен край Париж - да, Франция вече не е същата...

Димо Райков
Париж

РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ФРАНЦИЯ И БЪЛГАРИЯ...



Току-що се връщам. От една важна, ама много важна за мен среща. И, как да кажа, някак си ми е леко, леко... От толкова време насам. 
Отидох със свито сърце в една френска служба за много важен документ. Но една млада жена ми направи "показно" затова как един човек в нормалния свят трябва да се отнася към един изстрадал източноевропеец. Усетих толкова отдавна забравена топлота от напълно непознат за мен човек, усетих, че той, светът, все още е добър и се крепи единствено на подобни люде като тази мадам Анна, парижанка, с швейцарска националност..
И пак, нали съм си "критикар" по призвание, направих неволно сравнение с онова, което ми се случваше през последния месец в България.
Например, сетих се как се озовах в Градската библиотека в София на пл. "Славейков", където ми казаха,че имало компютър, влязох, започнах работа, питах дали тряБва да се плаща, понеже служителката била излязла да пуши,да, това вечно пушене в работно време у нас, едно момиче ми каза да се подпиша на един лист,който ми показа с очи. Тъкмо се "разгорещих" и изведнъж груб глас на една дебелана ме сряза - Кой е Димо?
Все едно бях направил престъпление.
Аз,промълвих.
Абе, какви хора сте, бе,няма ли най-накрая да се научите...
Какво се оказа? Че не съм се бил подписал на нужния лист, а на друг до него. Извиних се, забравил съм очилата, какво да се прави, възраст, но оная, вече победоносно, ме "атакува" - ле-ле, какви неграмотници, докога ще ги уча...И като ме "подпука"... И аз, писателят с толкова книги, с толкова безсънни нощи, преодолял с неистови усилия този огромен маршрут сам, без ничия помощ - странджанското родно Малко Търново,през Бургас като ученик, Велико Търново като студент, Кюстендил след университета, София, та сега спрял чак в...Париж, авторът с толкова читатели, с толкова контакти със световни писатели-знаменитости, сега стоях зашеметен от човешката нашенска простащина - там, на "пъпа" на София, в едно свято място на Духа... Моите книги грееха от лавицата насреща, току-що бе излязла и моята "Диагноза...", да, тези книги, откъснати от сърцето ми с надеждата да направят поне един българин по-добър, по-човечен..
Сега аз стоях край тях, моите "рожби", свит и объркан от човешката непочтеност... Обиден, смачкан, излишен, "зашлевен" заради едно простичко невнимание... Как само ме гледаха очите на десетината деца вътре...
Изтръпнах...
Не издържах, Париж ме научи на доста неща, едно от тях е, че щом срещна наглата грубост, да не си трая както в България, а да отвърна със същото. Разбира се, не се гордея с последвалото, но...
И ето - каква огромна разлика сега - отивам аз в тази непозната служба, сърцето ми се е свило, посреща ме усмихната млада жена,о,господин Райков, заповядайте...За броени минути, докато съм си уреждал срещата, тази жена знаеше почти всичко за мен - О, ама вие сте известен писател, български... И нито се съобрази тя с българския ми "френски", нито с незнанието и притеснението ми при тази първа среща - та аз идвах в едно абсолютно непознато място, нормално е да изпитвам неловкост... Внимателно, топло... Дори и сега, часове след разговора ни, усещам как се разлюлявам... Да, колко сме свикнали ние, българите, с грубостта, как сме забравили нормалността в човешките взаимоотношевия...
Тази жена, знаех го, сигурно повече няма да я видя, тя също го знаеше това, но направи така, че ще остане у мен за цял живот...Особено пък като контрапункт на онази разярена кой знае от какво бг-служителка в читалнята-компютърна зала на Градската библиотека в София...
Да, а после все някой друг ни бил виновен, все някакъв сценарий ни "отстрелвал" нас, българите... Всъщност не се ли "отстрелваме" ние сами, един друг...
И докога ще продължава това?
Докога...

Димо Райков
София-Париж

П.П.
Да, София-Париж...Два свята. Наистина два съвсем, ама съвсем различни свята...

ДЕН НА ... БЕЗГРАМОТНОСТТА...



Вчера бе 24 май, тоест оня велик празник на Грамотността. И може би поради това целият Фейсбук бе препълнен с ...безграмотност... Да не говорим за постовете на чужди езици, да не говорим за уж диалектно-сладникавия диалог, на който някои с удоволствие си разменят "велики" мисли, а да говорим за нещо съвсем елементарно - къде се пише запетая... Ето само един пример - когато се обръщаш към някого, в повечето случаи - когато му благодариш за нещо, името на този, към когото адресираш благодарността си, трябва да е оградено със запетайки. Иначе си е просто... неграмотност. Да, неграмотност, чийто ден-празник бе вчера... Всъщност на кого ли му пука? Я ги виж нашенците как са се юрнали днес натам, да, натам, към "светлото бъдеще"... Тоест към безграмотността... Да, все едно и също от памти века, все унило, тъжно... И безкрайно неграмотно... Дий, дий...
Пиша тези редове с огромна болка.
Преди дни,когато представях новата си книга в България, видях един афиш-покана за някаква дискусия в елитен наш университет. Взрях се - Господи, нещо като основен докладчик за грамотността бе една особа, на която доста време аз оправях елементарния й български език като редактор. Тя,която не знаеше езика, тоест бе неграмотна, сега щеше да дава акъл на младите за... грамотността... И то от висотата на научната си титла...Да, наистина сме уникални ние,българите - всеки прави онова, което всъщност най-малко умее. Че и титли получава за това, че и овации...
България - страната на професорите на килограм, на университетите на килограм...
България - страната на неграмотността, на вопиющата безхаберност, която обаче управлява, която учи, която се възпроизвежда... И която бива не само изтърпявана, но и как само, с какво удоволствие и "кеф", бива приемана за начин на живот...
Някой ще ревне - ама защо, г-н Райков, обиждате? Ще отговоря - как се нарича този, когото от сутрин до вечер учат как да гласува, "бомбардират" го да гласува, на когото му обясняват дълго и напоително, като на малоумен, къде какво да зачеркне, как да сгъне хартийката, как да... А нали даването на гласа е личен акт... На един осъзнат, нормален човек... Значи? Да, значи...

Димо Райков

П.П. Току-що гледам по Нова телевизия репортаж от една махала във Видин - явен, ама толкова явен и нагъл пазарлък за...купуване на гласове. Дай 30 лева и готово, казва единият нашенец, нещо като тартор в махалата, ще имаш 66 имена...
Е, за какво да говорим, за какво да пишем... И това е в България от 21 век, днес, 25 май 2014 година...
И,убеден съм, така ще бъде и след ... сто години на тази наша територия...
Всъщност този репортаж, както и последвалият го от Бойница - най-бедната община в Европа, е своеобразен символ на живота в България - направили хубав, нов път до селото по проект от Европа, но по него минава един-единствен автобус на ден. А и той, хубавият, европейски път води до... едно"ослепяло" от беднотия и липса на люде селище - килнатата постройка на автобусната спирка в центъра е облепена с некролози... Възрастен мъж почти проплаква - синът ми завърши компютърна специалност, отиде на бригада в Америка и остана, сега там е шофьор на тежкотоварен камион, казва, че няма да се върне... А и какво да прави тук...
Да, иначе хубав път. Всъщност път до никъде...
Да, път до... България...

четвъртък, 22 май 2014 г.

ЧЕСТИТ ЮБИЛЕЙ! САМО "ЛЕВСКИ"!





Посвещавам този откъс от моята книга, подготвена за печат – „Левски”, моят „Левски”… - на всички онези левскари, които тази вечер ще изпълнят стадион „Васил Левски” и ще почетат паметта на „сините” герои, осъществили тази свята епопея на славното ни име!
По този начин и аз,  както и милионите левскари, пръснати  по света, ще бъдем заедно с вас, приятели, ще викнем в един глас – „Само „Левски”!
Честит свят юбилей! Да пребъде името ни славно! И да пазим като зеницата на окото си него, Пръстена, оня пръстен, без който бихме били мъртъвци приживе… Да пазим „синята” памет!
С левскарски поздрав:
Димо Райков
Париж
23 май 2014 г.



ПРЪСТЕНЪТ




В центъра на моето родно градче Малко Търново имаше едно удивително съоръжение. То представляваше  нещо като тонколона, от която по цял ден звучеше програмата на радио „София”.
Всъщност околното пространство  беше „заплюто” предимно за запалянковците. Когато имаше мач, и то от големите, тъй наречените дербита, още часове преди началото му площадчето се изпълваше с хора.
По онова време, времето на моето детство, в Малко Търново нямаше телевизия, поради простата причина, че не бе монтиран телевизионен предавател и тъй като градчето ни се намираше в една падина, нямаше как да се приема сигналът.
И единствената ни утеха бе „радиото”.
Да ден днешен от него съм запомнил прогнилите му ламарини, леко поръждавели по краищата…
Иначе звукът бе ясен, все едно, да, все едно говорителят, тогава всички го наричахме „коментаторът”, бе до самите нас…
Особено пък, когато той се казваше Митко Чуков. Е, този човек бе наистина легенда. Неговият любим глас присъстваше дори и в детските ни сънища – как само умееше изкусният коментатор да владее гласа си, да го забавя, после изведнъж да го усилва – и ние все едно гледахме на живо срещата…
Спокоен ли е гласът му, значи нещата се разиграват в средата на терена, има ли обаче опасност, той забързваше, а пък отбележеше  ли се гол, о, тогава гласът на Митко Чуков ечеше – гол, гол, гол…
И глухи да имаше, нямаше начин да не чуят…
И, естествено, привържениците на вкаралите гол избухваха във възторг, другите унило се свиваха…
После пък – когато другият отбор вкарваше топката в противниковата врата,  се разлюляваше  другата половина от жителите на планинското ни  селище…
Този мач никога не ще го забравя.
Играеха любимият ми „Левски” и „Славия”, това бе най-старото столично дерби.
В тази среща нашите загубиха. „Белите” имаха тогава един играч – Мишев, той все ни огорчаваше. Така стана и сега…
- Топката е у Мишев, внимание, удар – гол, гол, гол…
После ние натискахме, натискахме, но…
Колко положения изтърваха тогава нашите…
И в един момент, в изблик на напрежение ли, на гняв ли от пропуските, един от съгражданите ми, батко, у когото бях забелязал, че има на ръката си един великолепен пръстен с емблемата на „Левски”, оная, нашата си, синьо-жълта-червена емблема, с  годината на създаването ни – 1914, го изсули от ръката си и го запокити ядосан…
Нещо ме удари – право в сърцето – та как може толкова хубав и толкова „син” пръстен да се запокити като ненужна вещ?
Мачът свърши. Загубихме.
Както винаги при загуба аз плаках – дълго, с изтръпнало сърце, там, проснал се по очи на една от пейките в градската градина…
После станах и унило тръгнах към къщи. За последно хвърлих поглед към „радиото”.
И изстинах.
Сетих се за мига, когато оня батко бе хвърлил ядосан пръстена си, да, оня пръстен, с гравираната върху облата му част емблема на моя отбор…
Започнах да търся…
Нещо проблесна на последните за деня лъчи на силното все още слънце.
Подскочих по инстинкт, да, там имаше нещо…
И това нещо бе…  Да, пръстенът…
О, ама оня, любимият пръстен…
Взех го разтреперан, притиснах това свещено за мен парче от алуминий до разтуптяното си сърце.
Да, ами как така ще оставя аз това скъпоценно нещо, този символ на любовта към „синия” отбор… Как ще го оставя захвърлен  и никому ненужен?
И хукнах към къщи.
Баща ми, още щом ме видя, ме „посрещна”:
- Какво е това?
Нима можех да излъжа?
- Ами, пръстен…
- Не е на теб, нали?
- Не е.
- Защо тогава си го взел?
И шамарът на татко ме „хвърли” в единия край на стаята.
- Защо бе, тате… - плачех беззвучно - че то аз не съм го откраднал, знаеш, че и чужда игла не мога да взема, просто го намерих, беше захвърлен, а можех ли да го оставя в праха…
- Веднага да го върнеш! – гласът на татко бе леден – Не искам чужда вещ вкъщи. Ние сме бедни, но от честен род.  Аз така знам още от прадядо ти - да откраднеш, това е най-голямото престъпление. Това трябва и ти  да го знаеш за цял живот! Да го предадеш на твоите деца, а те – на своите…
И аз, с изцапано от сълзите лице, се отправих обратно към „радиото”. За да изпълня татковата заръка…
Оставих пръстена на същото място.
И пак тръгнах за дома.
Но  се спрях. Сърцето не ми даде да продължа. И се върнах.
И го взех – него, пръстена…
И за първи и единствен път в своя живот аз излъгах татко.
Аз „откраднах”…
Но запазих пръстена.
Запазих името…
Запазих любовта си, запазих мечтата си… Своята „синя”, необикновена, пареща сърцето и въображението  ми мечта… Оная все още неосъзната, но властна мечта по нещо друго, по нещо хубаво, тръпно, непознато и толкова, ама толкова силно… Мечта-порив  по нея, Свободата…  Която се намираше там нейде, отвъд планината…
И до ден днешен аз го пазя – него, пръстена.
И в миговете, когато съм обезсилен, а те никога не са малко в този наш български живот, когато зная, че няма да има за мен и капчица помощ отнякъде, аз, вече мъжът на почтена възраст, отново се превръщам в онова босоного дете – и отивам, и взимам пръстена, и впивам очи, за кой ли вече път, в него…
Да, беше, а и продължава да е,  иначе нищо и никакъв
пръстен, купен по всяка вероятност на поредния панаир-събор от циганска сергия за стотинки.
Обикновен пръстен от алуминий, с гравираната върху повърхността му любима емблема…
Обикновен ли…

Димо Райков
Париж
23/24 май 2014 г.


сряда, 21 май 2014 г.

ОТКЪС ОТ КНИГАТА "ДИАГНОЗА:БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА" ОТ ДИМО РАЙКОВ


СВЕТИ РАВНОАПОСТОЛНИ КОНСТАНТИН И ЕЛЕНА

Днес е празникът на моята родна планина – Странджа! Днес е денят на нестинарите, на Константин, моя едногодишен внук, който се появи на бял свят с името си,на моя приятел Константин Колев, останал ми верен толкова години, на литературния критик Константин Еленков, публикувал един от първите ми разкази в сп. „Септември”, на всички приятели от живота и от Фейсбук, на моите читатели с тези честити имена!
Избрах своеобразен поздрав за тях – откъс от моята най-нова книга „Диагноза: Българин в чужбина”. Убеден съм, този текст, този издъх - „Високи сини планини, реки и златни долини…” - ще ги трогне. И ще им покаже и на тях, а и на самия мен, че сетната надежда, макар и излиняла, макар и толкова вече плаха, все още съществува, все още я има – там, в зова, тласъците на кръвта ни. Нашата жилава,бистра и никога непобеждавана родна кръв…

„ ВИСОКИ СИНИ ПЛАНИНИ…”

Август е. Един от последните дни на прочутото парижко лято „Пари плаж”.
Тръгнал съм да водя моята внучка да види за първи път с очите си какво значи насред град като Париж да направиш… море. Да, море! Инициативата на кмета Бертран Деланое вече години наред радва парижани.
Ами това е, казвам си, хората от нищото правят нещо, само за часове израстват палми, плажове, бирарии, библиотеки, площадки за танци… И така цял месец.
Това е за хората с по-скромни доходи, казват французите, нека и те да „видят” морето… Прочутата парижка солидарност, която толкова ни липсва на нас, българите. Сещам се в този миг за нашето Черноморие – потънало в бетон, без отходни инсталации, едно пиянско сборище … Отпъждам тази мисъл, че и сега ли ще тровя съзнанието си, та нали съм тръгнал да водя Диянка на „Пари плаж”…
Слизаме на най-оживената метростанция – „Шатле” - и се озоваваме при бате Сашко.
Да, бате Сашко Булът… Най-големият майстор в Париж на правенето на балони от сапунена пяна…
Той винаги е на своето място пред централния вход на уникалния център на културата „Помпиду”.
Визитката му е кратка, но респектираща - бивш национален състезател по борба, с доста шампионски титли от републиканското първенство, с връх първо място на световния шампионат… Световен шампион, е, това вече си заслужава, нали?
Сашко всъщност представлява едно ниско, леко окръглено момче, което бе емигрирало, след като в „работата” го накарали да смачка с чук ръцете на един пианист, имащ някаква задължение…
И Сашко тръгнал към Париж. Нямал късмет, заболял го кракът, нещо го объркали лекарите и той почти окуцял… Но трябвало да се живее животът му с живот…
И Сашко, след дълго митарстване, намира своя Клондайк – правенето на сапунени мехури. Една радост и за децата, и за него самия. И тъй като на френски сапунено балонче значи „бул”, ето ти и името – Сашко Булът…
О, няма по-изкусен майстор от нашето момче в тази „професия”! Наоколо е пълно с румънци, които се опитват да откраднат занаята му, но къде те ще се сравняват с него. Да видиш само как изкусно извайва, същински художник, балоните – тези всяващи буйна радост у френските деца балони от пяна…
До него седи на едно пластмасово столче още един българин – Пешо Барона от Монтанско… Направил той няколко топки, да, детски топки за игра, продава ги, викайки – дистрес, дистрес… Парижани много харесват всичко що е срещу стрес…
По-надолу от двамата, почти на самия вход на центъра отново има нашенско присъствие – баба Еленка и дядо Велико, от някакво шуменско ли, разградско село… В компанията на едно куче и едно… коте… Скрибуцат осемдесетгодишните старци с подобията си на гъдулки, бай Велико пее песента за Янко Разбойникът… Сашко ги е „осиновил”, пази ги от пияници и крадци…
В този момент сигурно сме представлявали странна гледка – на няколко квадратни метра парижка земя, и то каква земя – около магическото място на центъра „Помпиду”, се бяхме събрали, омаяни и сгрени от нещо тръпно, нещо трудно за обяснение, но хубаво, нашенско, една своеобразна бг-общност – баба Еленка и дядо Велико със скрибуцащите сълзливо гъдулки, Пешо Барона с неговите топки-играчки, бате Сашко Булът с балоните си, тоест „буловете” от сапунена пяна и аз – писателят със своята внучка, нямаща още три години – Диянка…
И изведнъж о, чудо… Моето малко момиченце, току-що дошло от десетдневното си първо посещение в България, запява, без каквато и да е покана, научената от прадядо й Петко от крайграничното градче Малко Търново песен :
- Високи сини планини, реки и златни долини, небето като от коприна, това е моята родина…
И тези бг-емигранти, тези мили несретници като опарени с вряла вода се стресват, забравят, че сега всяка минута е ценна – та потокът от хора е толкова голям, а оттам и вероятността някой сантим да попадне в паничките им… И застиват.
Пее детето, русо и със сини очи – същинско ангелче, пее отдавна забравената от тези нашенци песен за Родината, да, за нашата свята родина… Най-хубавата, най-добрата…
Бърше баба Еленка ромката очи, дядо Велико в унес гледа някъде в небитието, забравил вече за този Янко Разбойникът му ниеден… Пешо Барона мачка замечтано своите топки-играчки, а бате Сашко, цял облян от сапунена пяна, е прегърнал това божие създание-моето внуче и само повтаря…
- Пей, миличко, пей, покажи им на тези французи, че и ние имаме родина, че няма по-хубави от нашите планини и реки, пей…
Една наистина невероятна общност – там, в центъра, в магическия център на Париж. Най-хубавото, най-„българското” място в тези мигове в света…
- Високи сини планини… Тук мила ми е всяка птичка и всяка мъничка тревичка…
Гласчето на Диянка е ясно, звънливо – същинска росна сълза.
Спират потоците от забързани французи и туристи от цял свят.
Спират и стреснато гледат, забравят, че сега за тях всяка секунда е ценна, та колко неща имат да видят за ограничено време в този вълшебен град, после се усмихват, та кой няма да се усмихне пред такава невинност и толкова хубава песен, нали…
И питат те Сашко:
- Мосю, коя е родината на тази песен?
- България - казва бате Сашко Булът, изправя се, забравя болката в недъгавия си крак, стъпва здраво на земята, на тази парижка земя, и повтаря – България…
Да, пее моето момиченце, до него свири дядо Велико, акомпанира му, тоест скрибуца, леля Еленка…
А Сашко е изпънал тяло, все едно току-що са го наградили с поредния златен медал…
Поглежда нагоре, там по всяка вероятност пък би трябвало да се намира трибагреникът, родния български трибагреник.
И под звуците на „Високи сини планини…”, идващи от сладкото гласче на детето, той, Сашко Булът, широко се усмихва.
Ех, колко хубаво се усмихва куцото момче, така отвътре, от дълбокото на изстрадалото си сърце…
Каква наистина странна, но същевременно и тръпна картина – едно набито, със замечтан поглед момче, с едната ръка е хванало две пръчки, свързани по краищата с връв, всъщност „оръжието” за направата на сапунени мехури, така наречените „булове”, а другата ръка е поставена там, на онова място, вляво от гърдите…
До него, също притихнала, група от бг-емигранти…
И някъде наоколо, а и вътре в тях, тоест в сърцата на тази своеобразна и странна бг-общност, намираща се сред толкова, ама толкова много французи и хора от цял свят, изпълнили пространството пред културния център „Жорж Помпиду”, се носи волно и предизвикваща влага в очите мелодията, идваща от детското гласче :
- Високи сини планини, реки и златни долини…
Ех, Българийо, Българийо…

Димо Райков
откъс от книгата "Диагноза:Българин в чужбина"

неделя, 18 май 2014 г.

"МОНИТОР" ЗА " ДИАГНОЗА:БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА" ОТ ДИМО РАЙКОВ

четвъртък, 15 май 2014 г.

БНТ ЗА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА" ОТ ДИМО РАЙКОВ

ВИДЕО НА БГНЕС ЗА ДИМО РАЙКОВ

неделя, 4 май 2014 г.

ДОЙЧЕ ВЕЛЕ ЗА ДИМО РАЙКОВ Разговор на Георги Папакочев с Димо Райков в Дойче Веле

Диагноза: Българин в чужбина


"Какво става днес с нас, българите? Защо е тъй оскотяла душата ни, та при досег с нормалния свят у нас се завихрят ненормални усещания?" се пита в новата си книга писателят Димо Райков. С него разговаря Г. Папакочев.


Българинът боледува от много неща, но днес преди всичко той е много объркан, разлюлян. Лута се в един постоянен „организиран хаос“. Във второто десетилетие на 21 век, обаче, подобно състояние не се приема, нито се прощава, казва писателят Димо Райков, който от две десетилетия живее в Париж. Според него, точно оттам произтича полярността в усещанията на хората. Едно от отрицателните български качества - завистта, например, често прелива и се утаява в необяснима злоба към ближния, към другия, към различния, смята писателят. "Парадоксалното е, казва Райков че тази злоба е и към самите нас! А ние, българите, всъщност не сме толкова лоши. В някои от есетата си съм споделил своята сетна, поизтъняла надежда и тя е в наследството на кръвта, в традиционните добродетели на нашите „майки мадони“, които се предават на нашите внуци. А по средата, за съжаление, сме ние, нашето лутащо се поколение", казва авторът.

Генезисът на омразата
Скандалният случай в с. Розово със сирийските семейства, прогонени под лозунга „България за българите“, повдига според него въпроса трябва ли да се сърдим тогава на французи, германци, холандци, които едва ли са съгласни с неговия друг вариант „Европа за българите“?
Отговор на този въпрос писателят търси в романа си „Реката на смъртта", публикуван преди две години в България. "Като човек, израсъл в Малко Търново на българо-турската граница, съм убеден, че генезисът на тази омраза се крие в някогашното „възпитание в родолюбие и патриотизъм“, които си бяха чиста омраза към другия, към врага, дори към ближния", казва Райков. И допълва, че тоталитарната идеология е умеела не само добре да промива мозъците на хората, но и да се „впива“ в тях, да ги обезсилва и чрез езика на омразата да омаловажава несгодите в мизерния живот на социалистическия човек. "Вече сме 21 век, уж сме свободни, членуваме в ЕС, а всъщност робуваме на наслоенията от 50-те и 60-те години на миналия век. Как е възможна такава наивност у българина, който толкова лековерно продължава да се „хваща“ на тези изпитани идеологически въдици до днес! Мизерията в България, материална и духовна, е повсеместна и в употреба отново се пускат насъскването, омразата към другия, нетолерантността", категоричен е писателят.


Димо Райков на представянето на новата му книга в София

Патология на характера
Според неговото виждане, напускащите родината си българи пренасят всичко това със себе си в Европа, в страни със стари и укрепнали демокрации. "Затова бия камбаната с моята „Диагноза“", пояснява той. И дава няколко примера: "Една от първите стъпки на президента Оланд преди две години беше премахването на таксата за работа от около 1000 евро, която ние, имигрантите, плащахме на френската държава, за да започнем дори най-ниско квалифицирана работа. Когато разговарях с българи в Париж, бях изненадан да чуя, че повечето от вече „стъпилите на краката си“ сънародници казват: „Как така, защо? Аз навремето платих тази такса, а сега новодошлите се измъкват тънко!“. Сред най-разпалените подръжници на Марин Льо Пен и нейния Национален фронт има много български имигранти, разказва Райков. Самите те се възмущавали, че българите във Франция били предостатъчно, бедняци при това, които само разваляли обстановката. "И това, забележете, е начин на мислене дори на работещи нелегално, на живеещи в мизерните палатки във Венсенската гора край Париж! Затова съм озаглавил едно от есетата в книгата си „Емигрантът мрази...емигранта“. Затова и случилото се в казанлъшкото село Розово е стряскащо, то демонстрира докъде е проникнала патологията в българския характер", заключава писателят.

Да се спрем, да се замислим!
Той разказва как чул по българското радио кмет да апелира за помощ, защото нито една институция в държавата не работи. "Изглежда че и главата на българина вече не работи", добавя Райков и се пита къде е причината. Дали в постоянно възпроизвеждащата се бедност или контролираната мизерия, която изстисква докрай соковете на поколения българи? - "Не знам, но едно от „качествата“ на българина е, че той никога нищо не признава – той знае всичко, може всичко, надсмива се над останалите, въобразява си, че той и неговата „палатчица“ са светът. Точно за това е моят вопъл в книгата – да поспрем за малко! И подобно на зрелите нации – френска, германска, британска – да се огледаме в собственото си огледало! Просто да преосмислим тези наши превратни разбирания, да ги потиснем в някаква степен", казва Райков. Едва тогава според него е възможно българите да станат по-толерантни не само към другите, но и към самите себе си. "Просто ние, българите трябва да заслужим днешна Европа - Европа на толерантността, на уважението към човека, на цивилизацията, ако щете и на елементарното и учтиво : „Добър ден“, „Благодаря“, „Довиждане“! Но преди да заслужим Европа, следва да осъзнаем, че това е нужно. За нас самите, а и за другите", казва писателят емигрант Димо Райков.

DW.DE

петък, 2 май 2014 г.

в. "Монитор" - Димо Райков свали маските на емигрантите


Димо Райков свали маските на емигрантите

Новата му книга поразява с красноречие и обективност


ЛЮДМИЛА ГАБРОВСКА
03.05.2014



Тъжно е да четеш новата книга на Димо Райков, но нищо не може да те накара да спреш, преди да стигнеш до последната страница. Всеки ред носи удоволствие заради искрения и точен изказ. А проницателността на писателя е брилянтна: той е видял и пресъздал поразително ясно капаните, които сами си поставяме по пътя към равностойното ни приемане в Европа. Именно това прави „Диагноза: Българин в чужбина” (ИК „Хермес”) една от най-истинските книги, излизали напоследък. За нея Димо Райков разказа първо пред читателите на в. „Монитор” миналата година, че тя е най-изстраданата му творба, плод на наблюденията му през последните години, откакто живее в Париж.
Съдбата го среща с различни личности: духовни аристократи и морални пигмеи; щедри и стиснати; арогантни и скромни. Те оживяват в есетата му, които отразяват съвременната народопсихология. Писателят разказва защо първото правило във френската столица е: „Видиш ли българин – бягай!”; как наши сънародници мамят властите, получавайки жилища и помощи „на аванта”; защо сме прословути с тарикатлъка и чиновническото безхаберие...
Особено актуални са разсъжденията на Димо Райков за проблема, върху който акцентират все повече психолози и социолози: оскотяването. Това превръща книгата му в огледало, което показва много точно комично-печалните последствия от българския преход. Красноречието и талантът на писателя са познати на многото му читатели от предишните му творби: „Пансионът”, „55 тайни на Париж”, „Кестени от Париж”, „Реката на смъртта”.


четвъртък, 1 май 2014 г.

Емиграцията в дълбочина - Димо Райков представи новата си книга "Диагноза: Българин в чужбина"



Публикувано на 30.04.2014 от издателство "Хермес"


На 29 април българският писател Димо Райков представи новата си книга в столичната книжарница „Хеликон – България“. Започвайки с „BG емигрант в Париж“, в „Диагноза: Българин в чужбина“ темата за емигрантството се задълбочава, като фокусът е върху проявленията на българския характер в странство. 
Премиерата събра много почитатели на автора, негови приятели и журналисти, всички те обединени от грижата за моралните ценности на българина.
Г-н Вартоломеев похвали Димо Райков за силното писателско перо, с което го е спечелил като издател, и изрази радостта си, че години наред книгите на автора носят знака на ИК „Хермес“. 


Обрисуваните характери и ситуации в „Диагноза: Българин в чужбина“ литературният критик Константин Еленков сравни с тези от Алеко Константинов и Захарий Стоянов. Но докато Алеко описва нравите като пътешественик, Димо го прави през призмата на емигранта, изказвайки болката по България.
Димо Райков благодари на всички присъстващи. Писателят разказа повече за „Диагноза: Българин в чужбина“, като обърна внимание на темата за контролираната бедност, която също е засегната в книгата му.
Разговорът с автора продължи на чаша вино, а желаещите да получат автограф бяха много.