ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

неделя, 30 март 2014 г.

МОЯТА НОВА КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА" Е НА ПЪТ КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ...



Днес, в този толкова слънчев ден в Париж, надявам се, че такъв е бил той и в България, прочетох в сайта на ИК "Хермес", че моята книга "Диагноза:българин в чужбина" ще излезе от печат през април. Това е специална книга за мен и вестта ме зарадва много. И си припомних спонтанно за началото на книгите ми за Париж, за посрещането на "Париж, моят Париж...", за отзивите, разбира се, за малка част от тях... Пожелавам на всички колеги подобни думи, породени в сърцето след прочита на техните книги!

ОТЗИВИ ЗА КНИГАТА "ПАРИЖ, МОЯТ ПАРИЖ..."

„Уважаеми господин Райков, много благодаря за Вашия топъл прием на щанда на издателство „Хермес” по време на панаира на книгата в София и същевременно благодаря за вашата творба за Париж. За мен винаги е голямо удоволствие да видя столицата на страната, която представлявам, оценена от чужденец. Уверявам Ви, че тя ще остане за мен много скъп спомен.”
Етиен дьо Понсен –
посланик на Франция в България

„Приятелю, пожелавам ти красива творческа свобода. Благодаря ти за посрещането в твоята страна. Надявам се един ден да чета книгите ти на френски език. Нека моята симпатия да бъде за теб, писателю!”
Марк Леви -
световноизвестен френски писател

„Когато идва в Париж, Димо Райков не спира да разглежда и записва: улиците, паметниците, минувачите, своите наблюдения, своите контакти. Хората, които среща, са толкова различни както по своя произход и професия, така и по причините, които са ги накарали да живеят в Париж. През целия ден той продължава да се разхожда в познатите квартали... Както сам би могъл да каже, не съществува в Париж квартал, който не трябва да се познава.
Той се разхожда, той гледа. И води своите бележки. Да посетиш Париж, без да се качиш на Айфеловата кула? Невъзможно! Но да бъдеш информиран за Париж лично от директора на Офис дьо туризъм, такава възможност не се дава на всеки. Димо Райков е търпелив, той умее да чака. И един ден той се среща с този човек в неговия офис – господин Пол Рол, който въпреки натоварената си програма намира време да се види с него и да му говори за Париж повече от един час.
Както всички градове в света Париж може да ви предложи много свои лица, ако се интересувате от неговото разнообразие. От една страна сериозни, разбира се това е историята, но също така и анекдотични или доставящи удоволствие, или пък факт, който не е известен на повече от няколко души. Знаете ли, например, че противно на това, в което вярват всички, идеята за построяването на Кулата не принадлежи на Айфел, а на двама негови сътрудници? И че в началото Айфел е бил също против проекта. По-късно той го приема и това му дава възможност да остави името си в историята.”

сп. „Ревю периодик” - Париж

„Скъпи господин Райков, щастлив съм да установя, че Вашата книга има толкова голям успех. Благодаря за чудесното описание и пресъздаване на атмосферата в „Мулен Руж” – книгата Ви ще бъде на челно място в нашия музей!”
Жан-Люк Пео-Рико
директор на „Мулен Руж”

„Господин Райков, с моя съпруг се надпреварвахме кой по-напред да прочете Вашата книга. Аз съм била десетки пъти в Париж, но чрез Вас направих най хубавото си пътешествие из любимия град.”
Татяна Лолова

„Книгата на Димо Райков „Париж, моят Париж...” е истински бестселър на българския книжен пазар!”
Ники Кънчев – радио „Дарик”

„Книгата „Париж, моят Париж...” на писателя Димо Райков бе събитието на парижката вечер в София, която събра много почитатели на Париж във Френския институт. Писателят дълго обикалял града на художниците, разпитвал и снимал парижани от всички социални слоеве, за да събере материали за творбата си. Той издава най-любопитните факти от живота на френския столичанин, като вече книгата се радва на втори тираж. „Това е книга, за ония, които не са ходили в Париж, както и за ония, които искат да го видят още веднъж.”, пише върху корицата на солидния том, дело на издателство „Хермес”.
Васил Балев – в. „Труд”

„Пишейки за Париж, аз пиша за София с надеждата, че тези два свята може да се докоснат, твърди писателят Димо Райков за новата си книга. В препълнения салон на Френския културен институт един от най-интересните ни съвременни писатели представи книгата си „Париж, моят Париж...”. По думите на Райков всеки си има родина, но Париж е за всички. Това е градът на духа и родината на любовта. Описването на Париж и събирането на истории за Димо Райков не е самоцел. Той изследва културата на французите, техния манталитет, протестите на едно общество, за което властта е предадена на избраниците от народа, и тя може да бъде отнета по всяко време.”
Таня Иванова – сайт на в. „Пари”

„В нашумялата книга на писателя Димо Райков чрез разказите на парижани и български емигранти се проследява многообразния живот на един от най-красивите градове в света.”
в. „Класа”

„Книгата на Димо Райков не е пътепис. Но въпреки това разкрива доста точно атмосферата на Париж, утаена в срещите с няколко десетки хора. Париж, според автора е най-любимият човек, който всеки от нас, дошъл на този грешен свят, носи в душата и сърцето си като символ на свободата, красотата и радостта от живота.”
Людмила Габровска – в. „Новинар”

„Книгата на писателя Димо Райков е уникална и по съдържание, и по структура. Тя е богата на житейски, социално-психологически и философски внушения. В нея отново откриваме мащабното мислене и вроденото майсторство на този писател да извлича моралното и аморалното от своите герои. Книгата е много четивна, явно е писателското умение да предразполага събеседниците си към пределна откровеност, откроява се и писателското „божествено” дихание при пресъздаването на образа на Париж.
Димитър Костадинов – в. „Компас” (Б-с)

Отзиви за книгата "Париж, моят Париж" в сайта на книжарница "Светове"

Александър

Чудесна книга, в която авторът майсторски пресъздава атмосферата на вековния град. След дълги години странстване зад граница се убедих, че френската столица е един мнoгoлик град, който никога не омръзва.
Именно тази разноцветност на Paris, съчетана с поетичния стил на автора, карат читателя да се замечтае и да се впусне в нова разходка на въображението из съхранилите своята самобитност и вдъхновили редица поколения велики автори парижки улици.
Тъжната нотка в книгата е внесена от неприятната за някои констатация, че каквито и да са недостатъците на Paris, той пак изглежда като приказка в сравнение с нашата балканската реалност.

Дора Ганева

Уважаеми г-н Райков! Прочетох книгата Ви на един дъх. Прекланям се пред Вашето умение да опишете Града на свободата, светлината и любовта. Всяка фраза докосваше самата мене до великолепието на Париж, до който се бях домогнала няколко пъти в младостта си.
Четейки книгата Ви, определяща я като своеобразен художествен пътепис, не останах безразлична, аз наистина се почувствах като същество, равностойно на Бог. Аз съм в такава фаза от моя живот, която няма да ми позволи за пореден път да подишам въздуха на Париж и да се уверя, че действително в този град има всичко. Вашата великолепна книга ми подари една прекрасна разходка из любимия град, за което Ви благодаря и Ви благославям. Желая Ви здраве и успехи в творческите Ви проявления.

Ваша ценителка Дора Ганева

Бойка и Милко

Оценяваме книгата с максималните 10 точки, защото това е наистина една хубава и много стойностна книга! Написана е много образно и емоционално. Тя увлича читателя още от самото начало и го потапя в прекрасния свят на Париж по такъв начин, че той се чувства част от този свят, дори и никога да не е стъпвал там. Читателят като че ли поема възторга на автора и се чувства също като него завладян от този град и от мечтата да го посети.
Книгата има и огромно познавателно значение с многобройните факти, които могат да бъдат научени от нея ей така, неусетно - като част от забавлението, което представлява за читателя четенето на книгата. А това, че Париж може да се види през очите на толкова много известни, не така известни и напълно неизвестни личности е наистина една оригинална и прекрасно реализирана идея!
Никога не сме били в Париж, но тази книга събуди любопитството ни и породи мечтата да го посетим, да опознаем лично тайните му и да изпитаме радостта от живота така, както авторът я е изпитал.
Париж като че ли стана и наш...

Филолог

Книгата ме впечатли с подпластовия паралел между двата свята. Потресе ме историята с проститутката Галина. Колко малко знаем ние, българите ,за това, което става у нас?

Българка в Paris

Много добра книга, написана с изключителна чувствителност и истинска любов към този град. Писателят ни кара да мечтаем, дори и тези, които вече познаваме доста добре Paris. Браво и за социалните нотки в книгата.
Дано те да бъдат усетени от нашите псевдополитици, но най-вече от обикновените хора, за да знаят, че властта не е кокал, а отговорност. Дано!

Читателка

Отдавна не бях чела толкова хубава книга с уникално съдържание. Тази книга трябва да се прочете от всеки българин, а защо не и от французите. Удивително е как авторът е успял да се добере до
такава информация за този великолепен град, както и за живота на българите в Париж.
Писателят има за събеседници такива хора, които са истинско богатство, затова и не исках книгата да свършва.

Красимира 67

Възхитена от думите при представяне на книгата, обгърната от старите ми НЕЗАБРАВИ усещания , от уникалността на Париж, подкрепям писателя с 10 и заживявам с Мечтата си – аз, българката,
някак си да се докосна до мечтата си да се почувствам парижанка в България.

КНИГАТА " ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА" - ВОПЪЛ КЪМ ДУШАТА....



Eто още един текст за "патриотите", които всеки ден ми казват - ама, г-н Райков, и другите са лоши, не сме само ние, българите... Прочетете, дами и господа...И сложете ръка на сърцето си - нима с вас или около вас не се е случвало подобно нещо? Докъде всъщност стигнахме? Да, сред другите също има лоши, но ние,българите, сме много, много лоши днес, ние стигнахме ...дъното, че и под него... Затова и написах новата си книга "Диагноза:българин в чужбина" - дано да се стреснем, дано поне да се огледаме - не само около себе си, но и в нас, там, вътре... Защото днес нашите родители са на... тази снимка, но утре идваме и ние... И после идват и децата ни... И защото по отношението към възрастните, болните, децата се съди за интелигентността на една нация, за нейната зрялост, за силата на гражданското общество...
Всъщност има ли го всичко това у нас?
И все пак...
Да, вгледайте се внимателно, "патриоти", вгледайте се внимателно, българи - тази снимка е всъщност оня символ на днешния ни ден, да, на онова вътре в нас...

http://utroruse.com/article/107017/

Баба и дядо похарчиха по болници парите си за погребение
utroruse.com

четвъртък, 27 март 2014 г.

ЦЕНТРАЛНА НОВИНА ВЪВ ФРАНЦИЯ - СЕСИЛИЯ В БЪЛГАРИЯ...



Е, доживях и това - в новините, и то в централните, да има вест, свързана с България, която да не е лоша.
Сесилия Саркози, всъщност аз така си я знам, а не с новото й име, е в България седем години след освобождаването на българските медици.
Аз бях свидетел на този миг тогава. Спомням си как тази хубава жена вървеше почти в края на опашката от официални лица на софийското летище. Разбира се, най-отпред бяха политиците,които се блъскаха кой по-напред да застане... Всъщност спомня ли си някой кои бяха те...
Аз тогава следях непрекъснато с очи Сесилия. Красивата жена изглеждаше много уморена. По едно време залитна, опря се на на една от саксиите с цветя и... започна да повръща...
Да, пълно изтощение след разговора с Кадафи...
В репортажа, който премина преди минути по Франс-2 тя каза, че била убедена и решена в мисията си да освободи нашите медици.
- Аз знаех, че ще ги освободя, не се съмнявах в това, защото аз бях решена. Казах на Кадафи, че ако той иска да промени облика си пред света, трябва непременно да ги освободи.
Кристияна Вълчева пък каза:
- За мен името Сесилия е символ на свободата!
Гласът зад кадър пък беше категоричен:
- Сесилия беше посрещната като герой от България, от българската преса...
В този момент успях да зърна Радослав Янкулов, който вървеше заедно с французойката...
Репортажът завърши с думите:
- След седем години България й каза "мерси"!

П.П. Минути след този репортаж, когато пишех тези редове, по същата телевизия споменаха и друго българско име - Бербатов..
- Българинът бе с основен принос за спечелването на купата на Франция вчера от " Монако".
Да, хубаво е в такива мигове да си българин във Франция, нали?

Димо Райков
Париж

сряда, 26 март 2014 г.

ЗА БГ-БЛАГОДАРНОСТТА… ЗА СИЛВИ ВАРТАН...


При мен често става така – вчера получих една от многобройните и всекидневни молби за помощ, този път от непозната жена, която търси подкрепа за своя син, идващ в Париж. И тази сутрин чета във Фейсбук почти подобна история, която споделя друга емигрантка. Тя помогнала на непозната българка преди 13 години, споделила с нея и дрехи, и квартира, но сега онази я обижда и й казва, че перяла пари, че била лоша и тъй нататък…
Ето го и него, моя коментар под този пост…
http:/ Dimo Raikov Вижте, разбирам болката на Вася, но съм разочарован от някои коментари - всички хора били такива... Не, не всички. В случая ние сме българи, ние бихме искали българинът, особено този като нас, в чужбина, да е по-добър, да не е язвителен, да не "сече живо месо", когато по един или друг начин не си съумял да направиш онова, което той иска. Ето, подобен случай и с мен, и то от вчера - пресен-пресен. Пише ми жена, също емигрантка дълги години, която познавам единствено като име във Фейсбук, моли ме горещо да помогна на сина й, който щял да идва в Париж за няколко месеца. Отговарям й. Въпреки че точно вчера бях толкова зает, а и имах такива проблеми с компютъра, та не можех и дума за напиша без затруднение... Но въпреки всичко й отговорих, уважавам майчината обич, а и по принцип съм си такъв. Но понеже съм "гърмян" заек и зная от доста подобни ситуации докъде всъщност често стига българинът при положение,че не му помогнеш веднага, отговорът ми е по-общ, внимателен, насочвам жената към мои книги за Париж, където имам доста информация по такъв казус. Тя ми връща - и ето, така и предполагах - тонът, от майчински и грижовен за нейния син, вече е преминал в язвителен, жената ми "благодари за моите безценни съвети"... Веднага... Първосигнално...Без да се замисли, че и аз съм човек, че и аз си имам своите проблеми, че и аз в момента може да съм в затруднено положение, че... Не, аз трябва, понеже съм писател, понеже живея в Париж, веднага да й отговоря, и то обширно, и то със съвети, линкове и тъй нататък... Без да ме попита как съм, дали имам време, дали... Още повече и всичко това, което зная, разбира се, по темата, аз съм го написал в книгите си… Не, госпожата иска сега, веднага, та това е неин син... А другият, в случая моя милост трябва, той е длъжен да помогне... Иначе кучета го яли... И веднага - удар, саблен, язвителен... Това какво е - да молиш някого за помощ... И само след миг да го "удряш"... Е, това - от опита си на емигрант го зная вече много добре - го може наистина само българинът. Защото колцина чужденци, дами и господа, които тук казвате, че хората навсякъде са такива, без да ви познават, са ви молели за помощ и след това, дори минути след това, са били язвителни с вас? Вижте, докато не си признаем кривиците, докато не си признаем онова, което ни отделя от нормалния свят, никога не ще бъдем хора, които чуждите уважават. А и самите себе си уважаваме. Затова и с огромна болка написах и в средата на април ще излезе от печат новата ми книга "Диагноза: българин в чужбина" - знаете ли колко такива случая съм описал там, истински, парещи от истина случаи... И зная, че както и някои тук, пак ще има нашенци, които ще гракнат - а, г-н Райков, защо обиждате българина... Подобна реакция е толкова първосигнална, толкова елементарна... Да, Вася с този свой пост е права, да, трябва поне за миг да се замислим - защо сме станали толкова лоши... Написах тази стряскаща книга и защото аз виждам това. А пък този, който вижда други неща от бг-характера - моля, нека и той да ги напише... А и критиката може да е от сърце, нали?

П.П. Току-що виждам, че поради някакви технически приумици към моя текст се е "залепил" и този анонс към предстоящия концерт на Силви Вартан в София. Странна работа... Не съм много по техниката, опитах се, но така и не можах да отстраня тази техническа прищявка.А трябва да излизам ... И ето, получи се странно съчетание... Всъщност това може би е за хубаво. А и аз имам толкова чудни спомени от срещите си със Силви. някои от тях съм описал в книгите си, особено в "BG емигрант в Париж"... Дори нещо много силно - преди време открих, че на официалния сайт на великата певица, и то на челната първа страница, стои моята снимка с нея, направена ни при посещението на певицата с президента на Франция в България... Това е нещо уникално! Това е голяма чест! Но, хайде, да не се хваля, че пак някой ще зловиди... Просто понякога стават странни неща - ето, пиша какви трябва да бъдем българите, и изведнъж се "залепва" към материала ми тъкмо тази снимка на Силви... Която винаги, щом стъпи на сцената, първо казва - аз съм българка... И го казва с такава гордост, с такава тръпка, че цял настръхваш...

/ndk.bg/silvi-vartan#.Uy1HusK_t1I.facebook

ДА БЪДЕШ БЪЛГАРСКИ ЕМИГРАНТ...


Най-много напоследък "реват" срещу емигрантите, най-силно ни убеждават, че никога не ще "помиришат" чужбина тъкмо онези, които най-силно искат да бъдат ... емигранти... Както в зората на демокрацията същите най-силно крещяха - който не скача е червен... После тези " скачащите по келепир" станаха благодарение на "червените" кой професор, кой - политик, кой- бизнесмен... Да, това е възможно, това е нещо толкова естествено в България, страната на дребните тарикати според Иван Хаджийски...

Чета във Фейсбук някакъв рехав текст за емигранството. Под него има стълпотворение от коментари - да, какви само коментари... И мисълта ми "тръгва"...
Често се изумявам как българинът представя тази толкова огромна и толкова болна тема - емигрантството, просто ей-така. Аз лично съм написал и издал вече няколко книги на тази тема, написал съм ги със сърцето си и с опита, който имам от живота ми в чужбина вече немалко години, но пак не мога да кажа,че съм уловил напълно този феномен. Защото нашето, българското емигрантство е уникално...
То е и гурбетчийство, и порив към свободата, и болка, и страдание, и озлобление, и...
Ето, в новата ми книга, озаглавена " Диагноза: Българин в чужбина", която очаквам да излезе в средата на април, съм се опитал да "хвана" онова нашенско, което продължава да ни пречи да бъдем като нормалните хора в нормалните държави. И то е скрито преди всичко в онова, което чета в коментарите към статията - всеки гледа от своята камбанария, всеки знае всичко и може всичко, няма и капчица уважение към чуждото мнение и страдание...
Да продължавам ли?
Ами кой и как ще ми обясни отношението на българите в България спрямо българите в чужбина? Как може дори майка и баща така да обиждат, да охарактеризират децата си в чужбина - че били слаби, че били мързеливи, затова отишли в странство... И останалите, тези, чийто кураж е все още рехав да тръгнат по трънливия път на емигрантството, аплодират като обезумели, потриват ръце...
Докога ще продължава това самоизяждане?
Откъде е дошла тази омраза, откъде се е пръкнало това страстно желание да унижиш този, който с цената на живота си е взел решение, право или криво, но негово лично, което той самият изстрадва с цената на толкова лишения, само и само да направи своя последен опит за летене...
В края на краищата животът на всеки човек си е негов личен, нали? Отъде идва тази страст у българина да се рови, да нахлува нагло и цинично в личното прространство на другия? Ние сме готови да омърсим всичко и всекиго, щом е различен, щом е преодолял най-лошото в гена ни - завистта към ближния, търпението и желанието да живееш назаем в затворената къщичка...
Българинът е специалист в това - да отнема дъха, последния дъх у ближния... О, какъв специалист е в това отношение? Световен...

Димо Райков

ГРАНИЧНОСТ

ЕХ, ПАРИЖ, ПАРИЖ...

ДУМИ НА БЛАГОДАРНОСТ КЪМ ПАРИЖ И НА ОЩЕ НЕЩО

/Слово, произнесено на "парижката" вечер, посветена на книгата "Париж, моят Париж...", във Френския културен институт в София - 10 януари 2008 г./

Мнозина от вас сигурно са се питали, а някои навярно се питат и сега, защо и как тъкмо Димо Райков успя да напише „Париж, моят Париж...”?
Тайната може би се крие и във факта, че аз, дръзналият да напиша тази книга български писател, съм роден в Малко Търново - най-закрития град не само в тоталитарна България, а и във всички страни от бившия Варшавски договор. Той се намира на няколко километра от българско-турската граница – най-строго охраняваната зона в социалистическия лагер. Странно, нали – идвам от най-пазения град и отивам в най-свободния град в света – Париж!
Онзи град-мечта, до който всички българи в ония времена пътувахме по единствено възможния, но затова пък толкова хубав начин – чрез въображението си! Пътуване без билет, без виза, без гари и летища...
Когато се озовах преди десетина години за първи път в Париж, аз имах усещането, че това е моят град, че всичко ми е до болка познато! Че едва ли не всяка улица, всеки ъгъл, всяко паве винаги са били част от моя свят... Париж ме приласка и до ден днешен не мога да се откъсна от него...
Не можеше да бъде иначе – та аз „пътувах” години наред всяка вечер към любимия град, събирайки изрезки от вестници, списания – всичко, което бе свързано с Париж!
Затова и успях да напиша книгата си, макар и да „тръгнах” към нея по възможно най-трудния начин – освен чрез моите мисли, но и чрез мислите и преживяванията и на десетки парижани – местни и емигранти.
Без никакви спонсори, със съвсем оскъдни средства, с доста слаб френски език и току що станал от легло след тежка двегодишна болест, аз успях благодарение преди всичко на три неща.
Първо – на сърцето си! Аз тръгвах към всеки парижанин, независимо от ранга и професията му, с цялото си сърце, раздавах се без остатък, събрах десетки папки с материали, направих хиляди фотографии, написах няколко хиляди страници, за да отсея най-доброто, според мен, разбира се.
Къде ли не ходих, с кого ли не се срещах, само аз си знам какво съм преживял по време на работата ми върху книгата!
Второто нещо, което страшно ми помогна, за да може днес „Париж, моят Париж...” да бъде издадена във втори тираж и да се радва на голяма читателска любов, е и способността, страшната и невероятна, типична за французите способност да уважават човека на духа!
Парижани усещаха – от най-висшите политици в Народното събрание до клошаря Роже под моста „Дубл” на метри от катедралата „Нотр Дам дьо Пари”, че аз идвам към тях със сърце и обич и затова по всяка вероятност те ми прощаваха понякога прекаленото ми любопитство, мъничкото нахалство, лошия език.
Затова от все сърце благодаря ти, Париж!
И третото нещо, което помогна за успеха на книгата ми – за сетен път се убедих, че българинът обича Париж и Франция!
Убедих се, че България винаги е била, е и ще бъде франкофилска страна! Това го доказа и огромният интерес на българи от различни поколения към моята книга.
Нямате си представа как българите, особено по-възрастните, галеха чудесната корица, взираха се в Айфеловата кула и ми казваха, че с моята книга те всъщност са направили най-хубавото си пътуване в своя живот!
Първа това ми го каза голямата ни актриса Татяна Лолова, която е възпрепятствана да дойде тази вечер, но по телефона ме увери, че ще бъде мислено с нас. Една вечер тя ми се обади и с вълнение в гласа каза: „Господин Райков, десетки пъти съм била в Париж, но чрез Вашата книга аз направих най-хубавото си пътешествие из любимия град!”
Получих десетки, стотици имейли, писма от моите читатели!
Какво повече е нужно за един автор?
Затова още веднъж, благодаря ти, Париж!
Благодаря и на всички, които ме подкрепяха – преди всичко на моята съпруга Офелия, на моята дъщеря Яна, на зет ми Александър, които бяха моите преводачи, на собственика на Издателска къща „Хермес”, литературния критик Стойо Вартоломеев, и на неговия екип, издал една наистина чудесно оформена книга. Както, разбира се, и на героите на моята книга.
Благодаря и на медиите и книжарите, които дадоха и дават възможност на „Париж, моят Париж...” да достигне до читателя. Благодаря на всички, които ми повярваха, и които продължават да ме подкрепят!
Благодаря на хилядите ми читатели и особено на онези стотина възрастни хора от моето родно градче Малко Търново, които отделиха от оскъдните си пенсии, за да купят моята книга. Да, при пенсия от сто лева, или петдесет евро, те отделиха 10 лева за „Париж, моят Париж...” - значи те се лишаваха от храна за цяла седмица...
Това всъщност бяха хора, които никога не съм и предполагал, че могат да имат интерес към Франция, хора, които никога през живота си не бяха напускали България, а някои от тях – дори и родното си градче. Те купуваха моята книга, молейки се да им бе дадена на изплащане за 3-4 месеца.
Никога няма да забравя как моята съседка баба Злата галеше книгата ми сякаш бе новородено дете и шепнеше: „Много е скъпа, синко...”
И когато й я подарих, тя се хвърли на врата ми и ме целуваше минути наред.
Тя, осемдесетгодишната баба Злата, от онова забравено и от бога градче искаше, тя търсеше, тя се радваше на Париж, на оня, нейния Париж...
И тогава проумях онова, което тези хора търсеха в моята книга. Това бе тяхната надежда в Париж, в оня, техния Париж, Париж на изконната човешка мечта, че не може светът да е толкова лош, че той, светът, се гради върху доброто и светлината...
След месец моите родители ми казаха, че баба Злата е починала. Старицата си отиде без да види с очите си Париж.
Всъщност дали наистина тя не го бе видяла?
Да, на тези мои „ парижани” искам да благодаря...
Благодаря и на госпожа Лиз Ялъмов от тогавашния екип на Френския културен институт за моралната й подкрепа.
Благодаря и на господин посланика Етиен дьо Понсен, който ми изпрати един трогателен имейл в навечерието на Коледа и който имейл, заедно с тези на големия писател Марк Леви, на г-н Патрик Дьоведжиан – генерален секретар на UMP (Patrick Devedjiаn - secrétaire général de l UMP), както и на директорите на световноизвестното кабаре „Мулен Руж” – Жан-Люк Пео-Рико, на галерия „Манмартър” – Бертран Тенез, и на останалите герои от моята книга, приех като знак на добро отношение преди всичко към моята книга!
Благодаря сърдечно и на г-жа Катрин Сюар, на г-н Жан-Мари Верже, на г-жа Манюел Дебрине-Ризос, на г-жа Албена Шарбанова, на г-жа Мария Конакчиева, както и на всички, които сътвориха тази невероятна „парижка вечер” в София и които ми подариха тази незабравима среща!
Благодаря и на г-жа Ина Клуе за нейното чаровно партньорство, както и на автора на рисунките, които допълват чудесно празничната атмосфера на този наш досег с любимия Париж!
Благодаря и на всички вас, които уважихте мен, моята книга и „моя Париж” и сте тук тази вечер, вместо да гледате поредния „Сървайвър” или „Островът на изкушението”...
Защото онова, което ни е събрало е наистина велико – обичта към един град-мечта!
Защото всички ние, дошлите на тази грешна земя, имаме нужда, особено днес, от „своя” си Париж!
От оня Париж на Духа, на Свободата, Красотата и Светлината...
Колко хубаво го е казал Анатол Франс: „Във всеки град има по нещо, в Париж – има всичко!”
На спирката на метрото при кметството има надпис: „Париж дава тона!”
Ех, Париж...
Благодаря за вниманието!

хххх

А ето словото ми в превод на френски от Албена Шарбанова:

Les remerciements

Traduction Albena Carbanova

Plusieurs d'entre vous se sont posé la question pourquoi un écrivain bulgare, et notamment Dimo Raikov a écrit le livre « Paris, mon Pris à moi » ?

Peut-être la réponse est dans le fait que je suis né dans la ville de Malko Tarnovo, la ville la plus interdite non seulement de la Bulgarie totalitaire, mais également sur tout le territoire de l'ancien Traité de Varsovie. La ville est située à quelques kilomètres de la frontière avec la Turquie. C'était la zone la mieux surveillée du bloc communiste. J'arrive donc de la ville la mieux protégés pour me rendre à la ville la plus libre au monde - Paris !

Paris, c'était la ville rêvée pour laquelle tous les Bulgares de l'époque voyageaient par la seule manière possible – dans leur imagination. C'était un voyage sans titre de transport, sans visa, sans gares ferroviaires, sans aéroports.

Lorsque, il y une dizaine d'années j'ai visité Paris pour la première fois, j'avais l'impression que c'était ma ville à moi, que je la connaissais depuis toujours ! Que chaque coin de rue, chaque pavé de la chaussée faisaient partie de mon monde à moi.... Paris m'a embrassé, il ma bercé et je n'ai pas pu m'en séparer...

Il ne pouvait pas être autrement – des années durant je partais chaque soir pour ma ville bien aimée en découpant dans les journaux et les magazines tout article sut Paris.

J'ai pu écrire mon livre de la même manière difficile (compliquée) – à travers mes pensées et les pensées et le vécu des mes interlocuteurs parisiens français ou émigrés.

Je n'avais pas de sponsors, mes moyens financiers étaient limités, mon français était déficient, je me rétablissais d'une grave maladie qui a duré deux ans. Mais j'ai réussi pour 3 raisons :

D'abord j'ai ouvert mon cœur à chaque parisien peu importe son rang et sa profession. J'ai empilé des dizaines de dossiers, j'ai fait des centaines de photographies, j'ai écrit quelques milliers de pages pour ne garder que les meilleurs - selon moi, bien sûr. J'ai visité plusieurs endroits, j'ai rencontré une foule de gens, je peux vous dire que j'ai bien travaillé !

La deuxième raison c'est la capacité des Français de respecter la liberté de l'esprit de l'autrui. Pour cette raison mon livre a eu sa deuxième édition et a jouit de l'accueil chaleureux du public.

Les Parisiens (des députés à l'Assemblée nationale au clochard sous le pont au Double près de la cathédrale Notre-Dame) se rendaient compte que je les abordais avec mon cœur grand ouvert et me pardonnaient l'extrême curiosité, les brins d'impertinence, le français qui laissait à désirer.

Pour tout cela, je te remercie Paris !

La troisième raison qui a fait le succès de mon livre, c'est l'amour que portent les Bulgares pour la France.

Je suis convaincu que la Bulgarie a toujours été et qu'elle le restera un pays francophile. La preuve, c'est es Bulgares de différentes générations portent un grand intérêt à mon livre.
Vous ne pouvez pas imaginer de quelle manière délicate les lecteurs, et surtout les plus âgés, caressaient la couverture du livre, regardaient l'image de la tour Eiffel et me disaient que grâce à mon livre il ont fait le meilleur voyage de leur vie.

La première à me dire cela, c'était l'actrice éminente bulgare Tatiana Lolova. Un soir elle m'a appelé pour me dire : « Monsieur Raikov, j'ai visité Paris plusieurs fois, mais à travers votre livre j'ai fait le meilleur voyage de ma ville bien aimée. »

J'ai reçu des centaines de mails et de lettres de mes lecteurs !

Qu'est ce qu'un auteur peut désirer d'avantage ?

Je te remercie encore une fois Paris !

Merci à tous qui n'ont pas cessé de me soutenir – ma femme Ophelia, ma fille Yana et mon beau-fils Alexandre qui étaient mes traducteurs ; le critique littéraire Stoyo Vartoloméev qui est le propriétaire des éditions « Hermes » et son équipe. Ils ont publié le livre au graphisme intéressant. Je remercie les personnages de mon livre.

Je remercie également les médias et les libraires qui ont rendu possible la rencontre du public avec le livre. Merci à tous ceux qui ont cru en moi et qui continuent à m'épauler !

Je remercie les milliers de lecteurs et avant tout les centaines personnes âgées de ma ville natale Malko Tarnovo qui ont acheté mon livre en dépit de leurs retraites minables. Sur un montant mensuel de 100 leva (soit 50 euros) ils ont dépensé 10 leva pour « Paris, mon Paris à moi ». Ceci dit, il se privait de nourriture pendant une semaine...

Je n'aurais jamais cru que ces gens-là s'intéressaient à la France. Ils n'ont jamais voyagé hors de la Bulgarie et certains parmi eux n'ont jamais quitté leur ville natale. Ils achetaient mon livre en crédit sur 3-4 mois.

Je n'oublierai jamais ma voisine, la grand-mère Zlata, qui caressait la couverture comme un nouveau-né en disant : « C'est trop cher, mon fils... »

Lorsque je lui ai offert le livre, elle s'est jetée à mon cou et pendant un long moment
elle m'a serré dans ses bras.

A quatre-vingt ans, la grand-mère Zlata originaire de cette petite ville oubliée du Dieu, cherchait et savourait Paris, son Paris à elle.

Alors j'ai compris ce que tous ces gens voulaient trouver dans mon livre. Ils voulaient trouver du réconfort dans leur Pari à eux, c'est-à-dire dans le rêve que le monde ne peut pas être aussi mauvais, que le monde est bâti par le bien et la lumière...

Un mois plus tard mes parents m'ont annoncé le décès de la grand-mère Zlata. Elle a quitté ce monde sans voir Paris de ses propres yeux.

Etait-ce vrai ? Il se peut qu'elle l'ait vu.

Je veux remercier tous ces « Parisiens » à moi...
Je remercie pour son soutien moral Mme Lise Yalamov qui, il y a deux ans, faisait partie de l'équipe de l'Institut Français de Sofia.

Je remercie SEM Etienne de Poncins, ambassadeur de France en Bulgarie qui à la veille de Noël m'a envoyé un e-mail touchant. J'ai reçu des e-mails de Marc Lévy, écrivain français de renom, de Patrick Devedjian, secrétaire général de l'UPM, de Jean-Luc Péillot-Rico, Directeur du « Moulin rouge », de Bertrand Ténèze, Directeur de la galerie « Monmartre » et de beaucoup d'autres personnages de mon livre. Je considère tous ces e-mails comme un signe de considération pour mon livre !

Des remerciements cordiaux à Mme Catherine Suard, à M. Jean-Marie Verger, Mme Manuèle Debrinay-Rizos, Mme Albena Charbanova, Mme Maria Konaktchieva et à tous ceux qui ont contribué à la réussite de cette incroyable « Soirée Paris », et qui m'ont offert en cadeau cette rencontre inoubliable.

Je remercie Mme Ina Clouet pour son charmant partenariat et M. Raymond Grégoire, l'auteur des illustrations qui complètent l'ambiance de fête de la « Soirée Paris ».

Merci à vous tous qui vous êtes venus pour moi, pour mon livre et pour « Mon Paris à moi » au lieu de rester à la maison et à regarder les émissions télévisées de Koh Lanta ou de l'Ile de la tentation.

C'est le grand amour pour une ville qui nous a réuni...

Nous tous, ici bas, nous avons besoin de retrouver notre Paris à nous...

Paris de l'Esprit, de la Liberté, de la Beauté et de la Lumière...

Anatole France l'a bien dit : « Dans chaque ville ont trouve des choses, à Paris on trouve tout ».

A la station du métro de l'Hôtel de ville on peut lire : « Paris donne le la !»

Oh, Paris

Merci encore une fois.

http://dimoraikov.skyrock.com/21.html

http://dimoraikov.blogspot.fr/2011/11/blog-post_13.html

ЕХ, НАРОДЕ, НАРОДЕ...



Да, вече и наяве започнаха да правят онова, което досега правеха скрито... 
Цинизмът на тези хора няма край. И щеше да е смешно, ако вече не е толкова блудкаво... 
Много ми е интересно как ще коментират разтърсващата "новина" платените тролове от Герб, ДПС, БСП...
Вижте как са омешани, вижте чупката на този Багдасаров от БСП... Вижте и как народецът кротко гледа наоколо - да, нека да се "пеняви", нека да се мрази, нека да продължава да живее скотски... Хак му е, нали?
Ох, тъжна работа, ама много, много тъжна...
А после пак ще разправяме, че някой друг, ония там, лошите от света, дето искат майката да ни разкатаят, хубавата ни държавица да ликвидират и окрадат, ни били виновни...
Докога, българи? " Няма по-сляп от този, който не иска да види"...
То бива, бива, ама...
Хайде, юруш на изборите! И чакайте юни ли, юли ли... Тогава идва "увеличението" от 4-5 лева...
Всъщност колко струва кафето, пардон, минаралната вода на тези двамцата...
И кой ли е платил сметката... Ясно е кой, нали?
Дий, дий...

http://www.marica.bg/.../%D0%B2%D0%B8%D0.../-news216039.html

" ПАТРИОТ"...

КОЛКО Е ЛЕСНО ДА СИ "ПАТРИОТ", КОЛКО Е НАШЕНСКО...

Понякога се ровя из Интернет. Ето, пак попаднах на нещо нашенско. Зърнах страницата във Фейсбук на един наш "патриот", който обича да развява знамето на България, да пише разпалено срещу властта, че и да псува яко, че и да проклетисва, че и да отсича кой е патриот и кой е предател, че и...
И хоп - да, ето негова снимка - ухилен, прегърнат с ...властта... Да, с представители точно на същата власт, срещу която нашенецът яко протестира... И, разбира се, прегърналите се братски - "патриот" и власт, са заобиколени от маси, пълни с ядене и пиене на корем, кебапченца, сърмички, винце, там, за сметка на народа... Ех, патриоте, патриоте...
Да, така е било, така май ще бъде и винаги... И в България, но и в чужбина...

Ех, Димо, няма да се наситя да те чета...

Фейсбук може и да бъде "добър" и за писателя!

Ето, чета пореден коментар под мой текст и... денят става хубав... За сетен път се убеждавам, че са верни думите на един световен ум, че писателите са като актьорите - аплодисментите ги окуражават... Какво да се прави, всички сме суетни, всички сме грешни. Да, мнението на читателя... Продължението на тази мисъл за аплодисментите, става дума за завистта, този път няма да го напиша. Поне днес.
Ето и думите на Дима Кирилова по повод на откъса "Сърнето" от моя роман "Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза". Познавам я само задочно, от Фейсбук, зная,че е роднина на писателя Николай Кирилов, зная и това,че усеща и обича думите... Благодаря ти, адашке! Направи деня ми хубав - малко ли е това? И то сторено от българин за българин...

Dima Kirilova Ех, Димо, няма да се наситя да те чета, на колене бяхме всички, и все още народът ни е на колене. Сполай ти, приятелю.

ЛЕВСКИ - ЦСКА...

ФУТБОЛЕН ВОПЪЛ...

С доста мъки вчера успях да "хвана" картина от прякото предаване на срещата между " Левски" и ЦСКА.
Такова чудо не бях преживявал - да гледам такъв мач без капчица тръпка...
Гледах и не разпознавах нито едно лице, особено на любимия ми отбор. Та аз години наред знаех до най-малка подробност как изглеждат не само лицата на моите футболисти, че и на техния съперник! А сега...
Не искам да говоря за постната атмосфера, за тъжната печал по трибуните, за "майсторството" на играчите - пълна самодейност, облечена в десетки, стотици хиляди парички...
Тъжна картина - и за единия, и за другия отбор...
Откраднаха ни живота. Сега ни откраднаха и единствения полъх на радост.. .И ни направиха приживе мъртъвци.
Дори прословутата Държавна ситурност по времето на комунизма не успя да стори това, което някои свършиха днес...
Защо?
Да, вопъл от дълбокото на сърцето. Но само футболен ли е той...

Димо Райков

ИЗБОРИ, БГ-ИЗБОРИ...

Един своеобразен поздрав към ... идващите избори...

Щеше да е тъжно, ако не бе трагично... Всъщност това са най-редовните гласоподаватели в България. Но само те ли са с подобна степен на "ученост" у нас? Да, тук се крие "кучето"... Което всъщност напълно съзнателно се "отглежда" от тези, които имат полза... Въпросът е -докога? И май единственият отговор е - во веки веков...

http://www.youtube.com/watch?v=lu5rxbmD5zM

ПАРИЖ, МОЯТ ПАРИЖ... от Димо Райков



Една моя нова страница във Фейсбук е на път към моите приятели. Тя е в неугледен вид, знайно е поради какви причини, да, разбира се, за разлика от страниците на платените тролове.
Просто това искам да бъде страница само за Париж - за моя, за вашия, за нашия Париж. Страница за оня град-мечта, който е единствен в света град с душа... Оня Париж, който е нужен на всяко живо същество - да подхранва жаждата у човека, където и да е той, за справедливост, красота и свобода!
В един жесток за мен момент Париж ме спаси, надявам се, че и за вас, поне за тези, които имате нужда, да бъде така... Затова да се потопим в него - гарантирам ви,че има защо. Както е казал поетът - " Във всеки град има по нещо, в Париж има всичко!"

https://www.facebook.com/pages/Димо-Райков/1422364874678115

РОМАН ЗА УБИЙСТВАТА ПО ГРАНИЦАТА

РОМАНЪТ " РЕКАТА НА СМЪРТТА ИЛИ РАЗКАЗ ЗА ГЕНЕЗИСА НА ЕДНА ОМРАЗА"
Да, въпреки всичко хубаво нещо е Интернет, ето, пускаш си в "Гугъл" името и излизат... Тук няма скрито-покрито. Тук няма платени тролове, тук няма осребрени позиции, тук просто е твоето име... И онова, родено от сърцето ти...
http://www.hermesbooks.bg/news.php?newsID=360

събота, 15 март 2014 г.

ЗА МАСЛИНКИТЕ И ЗА … БГ- ЖИВОТЕЦА…



"Вчера ми дадоха маслини от важна степен и с твърде способна цена."/ За тези емблематични думи в нашата литература ме подсети Кръстьо Желязков, за което му благодаря./

Това да ви напомня на нещо? Да, на онова, което казва, щом си отвори устата, една нашенка-министър…
Има ли обаче разлика? Да, има. И тя е доста тъжна – Иванчо Йотата, „приносителят” на тези уникални думи, никога не е бил … министър. И то във време преди доста, доста години, когато такива „учени” хора като него са били рядкост… Тогава обаче е имало … дядо Вазов.
Докато сега, вече в 21 век, на територията, наречена България, има толкова много… тарикати и блюдолизци. Да, слугинаж… Който аплодира, който ръкопляска на „своята” министърка… Хайде, наздраве! О, какво чудно мезенце са маслинките, да, супер са… Мама му стара и бг-живот! Затворен, с поглед все в чуждата паница, напоен със страстна завист, мъничък, рехавичък, но затова пък с нашенско мило ухание, тих, кротък, преплетен с „връвчици” – аз сега ти давам на тебе, ти обаче утре ще ми дадеш на мене…
Всъщност животец… Да, с маслинка, от „важна степен и с доста способна цена” … И така – о веки веков… Ех, живот, здравей, здравей…

Димо Райков

ОТКЪС ОТ РОМАНА " РЕКАТА НА СМЪРТТА ИЛИ РАЗКАЗ ЗА ГЕНЕЗИСА НА ЕДНА ОМРАЗА" НА ДИМО РАЙКОВ

СЪРНЕТО

Откъс от романа „Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза”/ 2012 г./

С този текст благодаря на д-р Христо Димов, моя приятел от Фейсбук, един от малцината все още запазили чувствителността и въображението в себе си българи, умеещи да се зарадват на чуждия успех, а и да покажат това наяве… Благодаря ти, докторе!
Всъщност в основата на тази глава от романа, който съм писал цял живот, е едноименният разказ от дебютната ми книга, озаглавена " Стълба от камък" и излязла от печат още през далечната 1983 г. Да, още в онова далечно време поривът в моето слово бе към Свободата и Красотата - двете неща, които за мен винаги са били светая светих. Заради тях аз преживях, а и преживявам, хепосилни трудности и унижения, за разлика от ония нашенски борци, които превърнаха своята "борба" в ... професия, и то добре осребрена... Но какво да се прави – "свят като цвят",а и всеки със съдбата и късмета си, рабира се..Да, сърнето, моето, нашето сърне - там, вътре в нас... В най-дълбокото, далеч от нечистите ръце на хората като Горския. А и на нашенските тарикати...

.........

През онова лято майката на Меркадо, заедно с още няколко жени, работеше временно в горското стопанство и всеки ден го вземаше със себе си.
Жените правеха градинки насред планината, разкрасяваха я модерно, а малчуганите по цял ден поглъщаха с босите си пети сгушилата се в тревата топлина.
Гласовете им звъняха, удряха се в белокорите буки, шмугваха се в широките им клони, после ехото ги поемаше и децата ококорени се чудеха на природното тайнство.
Погледите им се удавяха в зеленото наоколо, така и не успяваха обаче да разберат загадката и подгонени от тръпни сокове, припваха из шубраците. Играеха изтръпнали до премала, изморени, целите в пот – слънцето изведнъж спираше и те се втурваха към майките си. Те пък изваждаха чанти, постилаха кърпи направо върху земята.
Децата ядяха бързо, майките им ги гледаха замислено и като се усмихваха с крайчеца на устните си, бавно преглъщаха своите залци.
И тогава внезапно отнякъде се появяваше сърнето.
Беше толкова крехко – да го духнеш и ще падне. „Боже, каква хубост – шептяха майките и учудените им очи проблясваха. А децата подскачаха като по дадена команда, резените хляб така и си оставаха наполовина, хукваха подир сърнето, краката им едва докосваха тревата, просто хвърчаха малките същества, подмамени от крехкото животно.
Бягаше то, но сякаш разбрало още от самото начало, че преследващите го не са опасни, бягаше така, че те почти да го настигнат – децата протягаха ръце, но щом някой докоснеше кадифената му тръпна кожа, сърнето изведнъж се преобразяваше.
Спираше то, поглеждаше укорително, вдигаше лявото си копито и силно тропваше по земята, като че ли им казваше: Всяка игра си има граници.
Децата замръзваха на място: зачервени, стреснати от странния звук, който отекваше в тях. После се споглеждаха, мигове траеше вцепенението им, широко се усмихваха.
А сърнето отново, но този път по-слабо, тропваше с копито, рязко се обръщаше и докато се усетят, гъвкавото му тяло потъваше в букака.
Децата затваряха очи – дано сънят да продължи. Но желанието им така и не се сбъдваше – полюляващите се клони лека-полека застиваха…
Често привечер, когато свършваше работният ден и майките им, уморени, но някак си неестествено оживени, наобикаляха сбръчканата развалена помпа и през пръски ситен смях миеха краката си от полепналия по тях прах, при тях идваше Горския.
Като за всеки пришълец, така и за него почти нищо не се знаеше. Освен това, че бил някъде от Северна България и че живее сега в хижата. Като вълк единак – без жена, без деца. Иначе из градчето Тръново бяха полепнали различни слухове. Имал Горския много красива съпруга, ама тя взела, че избягала с някакъв шофьор. Станал една сутрин Горския – тук жена, там жена – само някаква хартийка на масата намерил – сбогом, пишело на нея, искам да видя свят… И тогава той дошъл в нашата планина – не можел да търпи хорските приказки.
- Да, да, огън влече след себе си красотата – шепнеха жените на градчето Тръново и се оглеждаха – да не би отнякъде да се появи Горския.
Децата, за разлика от жените, много, много не се интересуваха от него, може би и затова, че видът му беше един такъв страшен, та щом го зърнеха и все им ставаше хладно.
- Как сте, юнаци – бършеше потта той от пламналото си лице и уж децата гледаше, пък очите му, жълти и подпухнали, все към коленете на майките пролазваха.
- Ех, че горещина…– пухтеше Горския, бършеше дебелия си врат и към майките гледаше…
А пък те, кой знае защо, още повече се оживяваха, наедряваше смехът им, ставаше един такъв тънък-тънък, един надиплен…
А хилавата водна струя, която течеше от развалената помпа, все не смогваше да измие дяволския прах от женските колене…
Веднъж, някъде по средата на обедната почивка, децата пак бяха хукнали подир сърнето.
Животното бягаше ту насам, ту натам и всяко от дечурлигата, водено от непреодолимото желание първо да докосне кадифената тръпна кожа, се разлюляваше в различни посоки.
Изведнъж Меркадо се оказа в една падинка.
Там всъщност се намираше къщата на Горския. То това не беше никаква къща, просто една колиба, четири бетонни плочи, свързани набързо, покрив, покрит с асфалт.
Но нещото, което будеше учудване и интерес бяха безброя от антени, жици и тем подобни джунджурии, които бяха опасали отвсякъде постройката.
За какво ли му бе нужно всичко това на Горския?
Меркадо се приближи с разтуптяно сърце, внимаваше да не предизвика шум, ах, как само внимаваше…
И тогава чу глас. Висок, нетърпящ възражение глас – да, наистина това бе гласът на командира на поделението, на другаря полковник Иларионов.
После се чу и гласът на Горския.
Другарят полковник Иларионов говореше бавно, отчетливо, с характерния си тембър:
– Наостри вниманието, очакваме врагът да ни провокира, включи цялата инсталация. И успех! Знаеш, че наградата те чака, нали? Пък и толкова пари ти даваме, водим те наш кадър, нали затова те спасихме от затвора в Белене, ти обеща като дойдеш тук, в Тръново, да ни служиш вярно, да ловиш нарушителите на границата, затова и ти инсталирахме тази система, сам знаеш колко пари ни струва всичко това. А ти нещо се мотаеш. Напоследък нямаш успеваемост почти никаква, от месец не си ни известил за нито един нарушител, внимавай, знаеш, че Партията прощава, ама не забравя!
- Да, другарю полковник, тъй вярно! Ама аз какво да правя като напоследък няма мераклии за нарушители. По цял ден не спирам, търся ги, а и вечер тук дебна по инсталацията… – гласът на Горския бе учудващо благ.
Меркадо се учуди на този разговор, който двамата мъже водеха.
Краката като че ли сами го водеха и той, забравил прежната си предпазливост, изведнъж се оказа на прага на стайчето, всъщност къщата на Горския.
И сега вече Меркадо се смръзна.
Той съзря там полегнали Горския с телефонна слушалка до ухото и леля му Иванка, майката на неговия приятел Митака.
И Меркадо се уплаши, като я видя полугола, сгушена в огромните лапи на този лош човек.
И вече бе готов Меркадо да ревне, когато Горския протегна ръка и му подаде едно бонбонче:”Яж, момче.”
Дали от уплахата, или пък от вида на пъстрата обвивка, Меркадо преглътна, а през това време леля му Иванка бързо пооправи блузката си, поотърси полепналата по работната й престилка пръст и тихо прошумоля покрай тях.
А Горския обгърна с огромните си лапи Меркадо, сърцето на момчето отново заигра, но страшният човек здраво стискаше ръката му и го водеше все по-навътре в планината, докато накрая стигнаха хижата.
Тук оня спря, посочи едно правоъгълно пространство, оградено кой знае защо с бодлива тел, и му рече:
- Ще го хвана аз. Няма начин да не го хвана…Красиво било. Ще ви дам аз на вас една красота…
В първия миг Меркадо не разбра за какво става дума, още повече се уплаши, но изведнъж Горския ахна, после се вцепени и заекна от злоба:
- А-а-а, ето те и тебе!
И тогава Меркадо видя сърнето. Вървеше то, едва стъпваше по земята, а кадифената му кожа леко потрепваше и беше странно красива на слънчевите лъчи.
Гледаше красивото животно Меркадо, радваше се на хубостта му и усещаше облекчение – та може ли някой да го настигне и хване?
И се усмихна Меркадо, забрави за лошия пришълец, който вече посинял от злоба, продължаваше да съска:”Ще те хвана, ще те хвана…”
Лятото вече преваляше, привършваха броените дни на ваканцията, времето захладняваше, а майките почти бяха направили цветните градинки.
Гледаха децата току що наболите стръкове и се радваха – увеличаваха се, си мислеха те, цветята в нашата планина.
Кой да им кажеше тогава, че всяко нещо на тоя свят се прави за сметка на друго, че няма по-хубави цветя в планината от нейните собствени.
Но за такива ли неща трябваше да мислят децата в ония дни?
Те с нетърпение чакаха да се появи сърнето, да хукнат подир него, краката им да святкат по меката, тук-там прошарена от прегорелите стръкове цветя.
В един от тези последни летни дни пак нададоха децата радостни викове – сърнето се бе появило отново.
Този път им направи впечатление прекаленото желание за игра у животното – то и миг не заставаше спокойно, непрекъснато лудуваше и с това свое поведение още повече ги увличаше и те бягаха след него, омаяни от красотата му.
Лудуваше сърнето, плавна и гъвкава бе стъпката му, но бягаше така, че по едно време почти го настигнаха.
Меркадо протегна ръка, кадифената кожа нервно потрепна.
В първия миг момчето не повярва. Затаи дъх с едно единствено желание – дано този миг да продължи.
Сърнето спря – повдигна бистри очи към Меркадо, мръдна уши, сякаш му кимна и тропна с копито.
- А-а-а, хванах ли те… - проряза тишината страшно боботене.
Две огромни космати ръце затулиха слънцето и докато Меркадо разбере какво става, видя сърнето да се мята безпомощно в тях.
Беше Горския.
- Сега все при вас ще е – рече той, един по един изгледа децата и на Меркадо му се стори, че погледът му върху него се задържа повече време, отколкото на останалите му другарчета.
- Като искате да го гледате, тука ще идвате. Няма все да щуреете насам-натам…Че къде дават така, нали тук сме граница, ще ходите насам-натам, хайде бе, никакви игри вече, никакво лутане, току виж, че сте станали и вие диверсанти, че сте избягали в Турция…Ха-ха-ха…- засмя се, кой знае защо щастливо големият строг човек, после изглежда се сети нещо, та додаде – Беше обелило най-хубавите ми фиданки, проклетото животно…До корен ги обелило…А сега да видим, ще прави ли поразии. Ха-ха-ха…
И гръмогласен зъл смях огласи планината.
На другата утрин, когато децата минаваха край хижата, те видяха сърнето.
Затичаха се – те към него, то към тях.
Меркадо протегна ръка, вече докосваше тръпната кожа, когато нещо просветна пред очите му, ослепи го.
Обърна се и видя и неговите другарчета с лица о бодливата телена мрежа.
Сърнето беше оградено.
Погледна ги то, в очите му сякаш заигра нещо като надежда – вдигна копито животното.
Удари с все сила земята, отново впери очи в децата, после пак вдигна крак, удари още веднъж земята…
Децата стояха просълзени, объркани. И сами не знаеха какво става с тях – нито ги болеше, нито пък искаха нещо – едно непознато досега притръпваше бе сграбчило малките им сърца, силеха се да го разгадаят това притръпване, но, разбира се, все не успяваха.
И стояха, и гледаха – ту страшния горски с огромните космати ръце, ту сърнето, а в ушите им звънтяха удари от копита.
Стресна ги страшно боботене.
- Хайде бе, ще плачете…Я се вижте на какво приличате? И това ми било мъже…- строго изрече тия думи Горския, отново един по един изгледа децата, очите му пак се спряха върху Меркадо. – Красиво било сърнето…Та вие вече сте големи… Що ви е красота… Пфу… - извади лекьосаната си носна кърпа и започна да бърше плувналия в пот червендалест врат.
А пък очите му, жълти и подпухнали, все натам, в ниското, пробягваха, където майките на децата бяха наобиколили сбръчканата помпа…
И едрееше женският смях, голи колене блясваха и изглеждаха странно големи на ръждясалите лъчи на залязващото слънце.
И хилавата водна струя все не смогваше да измие полепналия прах…
Децата се спогледаха, миг-два едно друго си търсеха очите, после посмръкнаха някак си виновно, здраво стиснаха юмручета и рязко изтриха сълзите си. „ Така ами, ще плачем. Че откъде накъде – та ние вече сме големи. Големи…”
А сърнето стоеше притихнало в ъгъла и ги гледаше право в очите.
В този миг, кой знае защо, Меркадо усети непреодолимо желание да види копитата му.
Но усилията му бяха напразни – сърнето бе коленичило…

Димо Райков

понеделник, 3 март 2014 г.

КАКВО „ВИЖДАМ” ОТ ЧУЖБИНА

Вместо празнично

Да, за сетен път се убеждавам, че не трябваше да идвам в чужбина.
Защото оттук като на длан се виждат неща, които, потънал в безвремието на кроткия животец в родината, човек не може да усети. Или не иска да види. Нали знаете – „ Няма по-сляп от този, който не иска да види”…
Ето, пускам компютъра и след кратка „разходка” „виждам” как хора, мои познати, които не знаят граматиката на родния ни език, неграмотни са с една дума, хора, на които съм им оправял грешките и съм се удивлявал на езиковата им инвалидност, не само вече са станали доценти, професори, ами и участват най-активно в дискусии за същия този език, който не знаят… Господи, тези дават акъл за нещо, което те изобщо не притежават…
Подобно явление, превърнато в принцип, може да се случи само в България! И то не само в тази област, академичната, където куцо, кьораво и сакато притежава научни титли на килограм, където вече има „университети” и във всяка паланка, ами навсякъде – просто у нас е начин на живот бездарието и сивотата да „направляват”, да дават оценка, да бъдат ментори… И напълно естествено е тези същите да подреждат след себе си, да избират за свои помощници и заместници още по-тъпи от тях. И тя става една…
„Виждам” от чужбина като на длан как безотказно действа прословутата нашенска система – аз ти давам на тебе, ти ми връщаш на мене…
„Виждам” как са оплетени като свински „неща” почти всички у нас, как като по правило напред се тикат тъкмо неграмотниците и сивите некадърници…
„Виждам” как водещо правило при назначаването на топли службици е не нечията способност, а това дали е „наш” човек…
„Виждам” как просперира скритата проституция, нашенски патент, благодарение на която некадърният, разбира се, тук преобладаващо иде реч за жени, но напоследък и мъже не се изключват, става началник на кадърния…
„ Виждам”…
Всъщност защо ли ми трябваше да „виждам”…
Да, „Да би мирно стояло, не би чудо видяло…”
Стой си там, мисли си, че си велик, че няма „по-убаво” от твоето селце, че няма никъде по света друга такава красива природа, жени, домати, краставици…
А той тръгнал да …” вижда”…
Какво ще „видиш” , българино? Ти не си орисан да гледаш. Твоята съдба е да стоиш вкопан в земята и погледът ти да е все в … краката… Нали знаеш – „ Преклонена главица сабя не я сече…”
Хайде, бегом, хайде, марш назад! Да, натам, към… казана, от който не трябва никой никога да изплува…
Всъщност Блез Паскал го е казал толкова точно: "Човекът е само лъжа, преструвка и лицемерие спрямо себе си и спрямо другите. Той не обича да му се казва истината и избягва да я казва на другите."
Хеле пък нашенецът – абе, каква ти истина, истина, а, какво е това, яде ли се, пие ли се…
Да, истината… От която всъщност се тръгва в живота в нормалните страни.
Да припомням ли за онова изследване на Американския университет в Благоевград – само три процента от българите искат да знаят истината, забележете, не за време преди сто, двеста, триста, хиляда години, а за онова, което е станало у нас през социализма…
А знаете ли какво представлява един от първите уроци на децата във Франция, които започват училище още на три годинки – за динозаврите и за Троянската война…Всъщност темелите на човешкото познание… Чрез истината – към паметта и любопитството. Тоест към онова, от което ние вече сме лишили безвъзвратно нашите деца…

Димо Райков

П.П.
Бях вече написал този мой текст, когато попаднах на ето това във Фейсбук…

„ На 28 февруари 1907 г. е роден писателят Емилиян Станев: „Едва ли има народ с орис като нашата… Приличам на мономан, все същите горчиви мисли за българската съдба и все същите безплодни, а може би и погрешни разсъждения за българската душа не ми дават спокойствие... Едва ли има народ с такава орис като нашата… Тъмното и безпросветно робство отвърна погледа ни от духовното. Страданията са отвърнали погледа на народа от собствената му душа.”

Странно съвпадение, нали? Или просто един бг-кръговрат, от който няма спасение…


2

събота, 1 март 2014 г.

ЦЕНТРАЛНА НОВИНА-МАРТЕНИЦА ЗА 1-ВИ МАРТ 2014 Г.



Гласът на говорителя по бг-телевизията е тържествен - 270 хиляди българи вече ще получат помощ!
Слушам, онемявам - "помощта", така тържествено съобщена, е... 30 лева, тоест 15 евро...
В този момент поглеждам бележника си, чета - "Границата на бедността за един човек във Франция е 954 евро, тоест 1908 лева..., най-ниското възнаграждение за един работен ден е около 70 евро, тоест 140 лева...
А в България, страна-също членка на Европейския съюз като Франция, почти милион българи живеят с под 90 лева на месец, а сега някои от тях, не всичките, забележете, ще получат ПОМОЩ от 15 евро?!?
Да, гласът от бг-телевизора е тържествен... Цветя и рози, мартенички, от хубави по-хубави са изпълнили и препълнили и интернет, и ... душите ни...
Да, днес е хубав ден, ден, в който си пожелаваме здраве, накичваме се с мартеници...

ЧУЖДАТА ПАНИЦА



Е, това най-много го умеем ние, българите - да гледаме все в чуждата паница...
Ето, и Фейсбук, и медиите нашенски се разнищиха от материали за Украйна. То радост, то вопли, то съвети, то порив человеческий, български...
Но кой и как ще погледне родната ни картинка? Кой ще вдиша родния мирис, кой ще пролее сълза за най-бедния народ в Европа...
Колко е хубаво така - радваш се, страдаш, викаш "ура", крещиш "у-у-у", пишеш, по-точно драскаш, за и срещу другите - преди месеци в полезрението ни бе Гърция, о, как оплаквахме горката съдба на елините, как ги съжалявахме, как плачехме за тези, на които и днес всъщност стотици хиляди българи, че и милиони вече мият, простете за лошия израз, задниците, слугувайки им ... Сега идва ред на Украйна, утре на...
Но кога ще дойде редът да погледнем и подредим собствената си къщурка - тази около нас, но и в нас самите, в главите ни?
Да, за себе си, за своето "чудно" състояние кога ще прогледнем?
Никога! В това вече съм убеден.
Защо? Ами, защото сме "велики". И то много, много "велики"... Защото всичко знаем, всичко можем, защото сме най-красиви, защото сме..., сме...
Всъщност наистина ли сме...

Димо Райков
П.П. Може да видите една съвсем малка частица от родната картинка...http://www.gospodari.com/?go=video&p=detail&videoId=9306