ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

понеделник, 22 декември 2008 г.

НЕКА ДА БЪДЕМ ДОБРИ, ПОНЕ ЗА ЧАС…


(Слово, произнесено по време на представянето на книгите „Париж, моят Париж…”, „BG емигрант в Париж” и „ Писма до мъртвия брат. Пансионът. Два романа, благословени от Ванга” в Париж на 14 декември 2008 г.)


Когато правя срещите си с читатели в България, аз им казвам: ”Искам да ви помоля сега, в този един час, когато сме заедно, нито един от вас да няма лоши помисли, лоша енергия!
Просто потушете, поне за час, лошото у вас и се пренесете в Париж – във вашия, в моя, в нашия Париж. В оня Париж – мечта, който всеки от нас в тази зала носи в душата и сърцето си.
Нека заради Париж, поне за час, да бъдем добри! "
Сега, тук, в сърцето на Париж, аз пък искам да се обърна към вас с подобни думи: ”Нека поне за час-два тази вечер ние, заради нашите бащи и майки, някои вече покойници, да забравим проблемите си и да бъдем човеци! Да покажем нашата, българска сърдечност!”
Колко хубаво го е казал полският поет Ян Твардовски: ”Хора, бързайте да обичате хората около вас, защото те толкова бързат да си отидат от вас!”
И нека да помним думите на моя герой от книгата ми „BG емигрант в Париж” – доайена на българските емигранти в Париж – 94 годишния Рафаел Алмалех, бат Рафо: „Ако спасиш един човек, значи си спасил целия свят!”
Към всички вас имам една единствена молба: ”Помнете тези думи! И, моля ви, не бъдете студени като лед, когато срещнете човешкото нещастие, което никак не е малко, дори и тук…
Не бъдете като някои наши сънародници лоши, цинични, надменни – какъв живот наистина ще бъде, след като, макар че си богат и задоволен, сърцето ти е парче лед?”
Ние, макар и с нещастна съдба, сме народ, надарен с чувствителност, въображение и усещане за милост към ближния. Не крийте тези качества. Ние винаги си оставаме българи – но изгубим ли нашата, българската сърдечност, ние ще бъдем мъртъвци приживе!
Онази вечер се прибирах в полунощ – там, някъде в едно от подземията на парижкото метро, чух думите на песента, които ме разлюляха: ”Че на света е България само една, една, нашата мила, родна страна…”
Познатите до болка думи идеха от дъното на скованата от студа парижка земя - преизподня…
На другия ден френските медии съобщиха: ”В гората на Венсен са умрели от студ трима души…”
Слушах и четях зашеметен тези думи… И гняв, и болка ме удавиха.
Болка, заради съдбата на тези несретници, и гняв, заради това, че всички тук сме прогонени от родината си от една подла, алчна и студена като лед група от хора, които разграбиха и продължават да разграбват безнаказано нашата страна и труд!
И все пак, и все пак…
Идва Коледа, идва Нова година – дай Боже, да е топла, да е честита!
И най-важното – човешка!
Обичайте! Не мразете!
Само необичаните умеят да мразят! И пазете достойнството си!
Благодаря за вниманието!
Още веднъж – весела Коледа и честита Нова година!

сряда, 10 декември 2008 г.

ДУМИ НА БЛАГОДАРНОСТ КЪМ ПАРИЖ И НА ОЩЕ НЕЩО



/Слово, произнесено на "парижката" вечер, посветена на книгата "Париж, моят Париж...", във Френския културен институт в София/

Мнозина от вас сигурно са се питали, а някои навярно се питат и сега, защо и как тъкмо Димо Райков успя да напише „Париж, моят Париж...”?
Тайната може би се крие и във факта, че аз, дръзналият да напиша тази книга български писател, съм роден в Малко Търново - най-закрития град не само в тоталитарна България, а и във всички страни от бившия Варшавски договор. Той се намира на няколко километра от българско-турската граница – най-строго охраняваната зона в социалистическия лагер. Странно, нали – идвам от най-пазения град и отивам в най-свободния град в света – Париж!
Онзи град-мечта, до който всички българи в ония времена пътувахме по единствено възможния, но затова пък толкова хубав начин – чрез въображението си! Пътуване без билет, без виза, без гари и летища...
Когато се озовах преди десетина години за първи път в Париж, аз имах усещането, че това е моят град, че всичко ми е до болка познато! Че едва ли не всяка улица, всеки ъгъл, всяко паве винаги са били част от моя свят... Париж ме приласка и до ден днешен не мога да се откъсна от него...
Не можеше да бъде иначе – та аз „пътувах” години наред всяка вечер към любимия град, събирайки изрезки от вестници, списания – всичко, което бе свързано с Париж!
Затова и успях да напиша книгата си, макар и да „тръгнах” към нея по възможно най-трудния начин – освен чрез моите мисли, но и чрез мислите и преживяванията и на десетки парижани – местни и емигранти.
Без никакви спонсори, със съвсем оскъдни средства, с доста слаб френски език и току що станал от легло след тежка двегодишна болест, аз успях благодарение преди всичко на три неща.
Първо – на сърцето си! Аз тръгвах към всеки парижанин, независимо от ранга и професията му, с цялото си сърце, раздавах се без остатък, събрах десетки папки с материали, направих хиляди фотографии, написах няколко хиляди страници, за да отсея най-доброто, според мен, разбира се.
Къде ли не ходих, с кого ли не се срещах, само аз си знам какво съм преживял по време на работата ми върху книгата!
Второто нещо, което страшно ми помогна, за да може днес „Париж, моят Париж...” да бъде издадена във втори тираж и да се радва на голяма читателска любов, е и способността, страшната и невероятна, типична за французите способност да уважават човека на духа!
Парижани усещаха – от най-висшите политици в Народното събрание до клошаря Роже под моста „Дубл” на метри от катедралата „Нотр Дам дьо Пари”, че аз идвам към тях със сърце и обич и затова по всяка вероятност те ми прощаваха понякога прекаленото ми любопитство, мъничкото нахалство, лошия език.
Затова от все сърце благодаря ти, Париж!
И третото нещо, което помогна за успеха на книгата ми – за сетен път се убедих, че българинът обича Париж и Франция! Убедих се, че България винаги е била, е и ще бъде франкофилска страна! Това го доказа и огромният интерес на българи от различни поколения към моята книга.
Нямате си представа как българите, особено по-възрастните, галеха чудесната корица, взираха се в Айфеловата кула и ми казваха, че с моята книга те всъщност са направили най-хубавото си пътуване в своя живот!
Първа това ми го каза голямата ни актриса Татяна Лолова, която е възпрепятствана да дойде тази вечер, но по телефона ме увери, че ще бъде мислено с нас. Една вечер тя ми се обади и с вълнение в гласа каза: „Господин Райков, десетки пъти съм била в Париж, но чрез Вашата книга аз направих най-хубавото си пътешествие из любимия град!”
Получих десетки, стотици имейли, писма от моите читатели!
Какво повече е нужно за един автор?
Затова още веднъж, благодаря ти, Париж!
Благодаря и на всички, които ме подкрепяха – преди всичко на моята съпруга Офелия, на моята дъщеря Яна, на зет ми Александър, които бяха моите преводачи, на собственика на Издателска къща „Хермес”, литературния критик Стойо Вартоломеев, и на неговия екип, издал една наистина чудесно оформена книга. Както, разбира се, и на героите на моята книга.
Благодаря и на медиите и книжарите, които дадоха и дават възможност на „Париж, моят Париж...” да достигне до читателя.
Благодаря на всички, които ми повярваха, и които продължават да ме подкрепят!
Благодаря на хилядите ми читатели и особено на онези стотина възрастни хора от моето родно градче Малко Търново, които отделиха от оскъдните си пенсии, за да купят моята книга. Да, при пенсия от сто лева, или петдесет евро, те отделиха 10 лева за „Париж, моят Париж...” - значи те се лишаваха от храна за цяла седмица...
Това всъщност бяха хора, които никога не съм и предполагал, че могат да имат интерес към Франция, хора, които никога през живота си не бяха напускали България, а някои от тях – дори и родното си градче. Те купуваха моята книга, молейки се да им бъде дадена на изплащане за 3-4 месеца.
Никога няма да забравя как моята съседка баба Злата галеше книгата ми, сякаш бе новородено дете и шепнеше: „Много е скъпа, синко...”
И когато й я подарих, тя се хвърли на врата ми и ме целуваше минути наред.
Тя, осемдесетгодишната баба Злата, от онова забравено и от Бога градче искаше, тя търсеше, тя се радваше на Париж, на оня нейния Париж...
И тогава проумях онова, което тези хора търсеха в моята книга. Това бе тяхната надежда в Париж, в оня, техния Париж, Париж на изконната човешка мечта, че не може светът да е толкова лош, че той, светът, се гради върху доброто и светлината...
След месец моите родители ми казаха, че баба Злата е починала.
Старицата си отиде, без да види с очите си Париж.
Всъщност дали наистина тя не го бе видяла?
Да, на тези мои „парижани” искам да благодаря...
Благодаря и на госпожа Лиз Ялъмов от тогавашния екип на Френския културен институт за моралната й подкрепа. Благодаря и на господин посланика Етиен дьо Понсен, който ми изпрати един трогателен имейл в навечерието на Коледа и който имейл, заедно с тези на големия писател Марк Леви, на г-н Патрик Дьоведжиан – генерален секретар на UMP (Patrick Devedjiаn - secrétaire général de l'UMP), както и на директорите на световноизвестното кабаре „Мулен Руж” – Жан-Люк Пео-Рико, на галерия „Манмартър” – Бертран Тенез, и на останалите герои от моята книга, приех като знак на добро отношение преди всичко към моята книга!
Благодаря сърдечно и на г-жа Катрин Сюар, на г-н Жан-Мари Верже, на г-жа Манюел Дебрине-Ризос, на г-жа Албена Шарбанова, на г-жа Мария Конакчиева, както и на всички, които сътвориха тази невероятна „парижка вечер” в София и които ми подариха тази незабравима среща!
Благодаря и на г-жа Ина Клуе за нейното чаровно партньорство, както и на автора на рисунките, които допълват чудесно празничната атмосфера на този наш досег с любимия Париж!
Благодаря и на всички вас, които уважихте мен, моята книга и „моя Париж” и сте тук тази вечер, вместо да гледате поредния „Сървайвър” или „Островът на изкушението”...
Защото онова, което ни е събрало, е наистина велико – обичта към един град-мечта!
Защото всички ние, дошлите на тази грешна земя, имаме нужда, особено днес, от „своя” си Париж!
От оня Париж на Духа, на Свободата, Красотата и Светлината...
Колко хубаво го е казал Анатол Франс: „Във всеки град има по нещо, в Париж – има всичко!”
На спирката на метрото при кметството има надпис: „Париж дава тона!”
Ех, Париж...
Благодаря за вниманието !