ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

събота, 28 януари 2012 г.

БГ-ЕМИГРАНТЪТ – НАЙ - НЕЩАСТНИЯТ ПО СВЕТА, НО И В… БЪЛГАРИЯ?


Един предизвикан отговор на тема „отцеубийство
Или размисли за емиграцията,за езика,за пенсиите,за ракийката и салатката, за Дянков...




Преди време по повод на материал в един хубав сайт – този, в който се публикуват, според мен, разбира се, много силни материали с „мнения” за нашето българско дередже  от уж действително дадени от известни чужденци интервюта, се „запознах” задочно с един интересен и оригинално мислещ българин, живеещ в Германия – Милен Радев.
      Моето участие на неговата страница във Фейсбук в случая ме накара отново да повдигна въпроса за КОНТРОЛИРАНАТА БЕДНОСТ в България – това съвременно зло, познато само у нас.
      Ето го и него, отговора ми, с надеждата, че подобни възможности за нормални разговори в интернет не  ще секнат. Защото засега поне това все още имаме, нали…




Dimo Raikov Да, значи наистина има свестни и толерантни българи - благодаря и на Милен, и на Божидар, и на останалите за възможността да споделя някои неща, които ме притесняват. Приемам позицията Ви, Милене. Вижте, аз също от няколко години съм в чужбина и върху себе си изпитвам "любовта" на „бг-патриотите".
         Странна и болезнена "любов", нали?
Най-тъжното е, че завистта българска не знае граници, ето, дори и най-близките ми в България, не пропускат понякога да ме ухапят - ей, вие там, само си пиете кафето под Айфеловата кула! А не знаят, милите, по-точно не искат да знаят, че подобно "пиене на кафе" ти излиза от солено по-солено, че няма, поне аз мисля така, по-нещастен емигрант от българина, по-самотен... 
Да не говорим, че тук, в чужбина, си никой, че тук не важат бг-дипломи, специализации, докторати, доцентури, ах, защо някой в България не се поразрови в това блато, наречено „висше образование”… Че тук, доста често, щом кажеш, че си българин и хората се извръщат… Че тук всеки сантим,тоест стотинка, се изкарва с пот, ама с яка пот, няма тук бате, тате, „наш” човек… Затова и като по правило момините синчета уж учат тук, пък се връщат у дома, щото изпитвали носталгия, щото искали да помогнат на страната си – носталгия, трици, просто виждат ужасени, че зад граница  са ничии, че след чуждите трябва всекидневно, до смъртта, да се доказваш, че конкуренцията във всяка област е страхотна, че в чужбина оплетените роднински и кланови бг-мрежи не са за теб…
За теб са кухните, миенето на улиците, дребните тарикатлъци… 
Между другото, не Ви ли прави впечатление, Милене, колко синове, а и дъщери от бг-сой напоследък се върнаха в България? След като години наред, да, точно в онова време, когато ние деряхме гърла по митинги в търсенето, тогава с вяра, да, с вяра, на демокрацията, същите тези синчета отидоха със специализации в чужбина, и то не в коя да е чужбина, а в тази,която плюеха през целия си живот бащите им…
Но сега, когато вече всичко се укроти, когато след двадесет и повече години в България се възцари отново статуквото, когато бащите им си отдъхнаха и изпълзяха отново от дупките си, същите тези синчета се върнаха – и заеха местата на бащите си, заедно с връзките им. И  пак започнаха да ни поучават от същите, подвластни на бащите им, медии…
Е, как да стоиш, дори и ден да ти остава, в такава България – България на клана, на вечно жизнения и всепоглъщащ дори и въздуха клан, при който всичко е режисирано и при който за хора чувствителни и извън СХЕМАТА няма място...
Е, от „нашенското” човек трудно избягва и тук, в странство. Всеки ден срещам нашите, "българските тарикатлъци", само че вече прилагани на парижка почва и изгарям от срам.
Ето, вчера водя внучката на Монмартър, спираме в подножието на светия връх, гледаме с широко отворени очи и слушаме – Господи, позната до болка реч „Тука има, тука нема...”
Да, нашенци и румънци мятат зарове, играят по цялата уличка към църквата на хълма на тази позната "наша" игра...
Гледа внучката, пита ме с очи, защото чува тя  български думи. Сега е раздвоена, учудена е моята внучка Диянка, та нали аз я уча на същия език, на нашата реч „омайна, сладка”  и тя, макар и на две годинки, вече знае песента на моята майка-покойница Яна от Странджа - "Мари, Марийку, карагьозлийку".
И изведнъж – „ Тука има, тука нема…” И то в центъра на Париж?!?
Да, гледа ме детето, пита ме с очи – „Папи,  вижте, Милене, каква красива дума използват французите за нашето разкрачено „дядка”, или „морук, пенсия”, та нали ти казваше, че няма по-хубав език от българския?"
Какво да й кажа, как да й отговоря, Милене?
Ето, днес ще я водя, затова и се извинявам, че не мога да продължа "разговора", на "Шан-з-Елизе", да види новата украса, да се запознае с един от моите герои на книгата ми "BG емигрант в Париж" Ванчо Свирката, който продава едни странни свирки с мелодии на български птици. Е, то птиците са на целия свят, но аз така казвам на Диянка, щото тя знае - всичко хубаво е българско!
Но дали е така?
И защо ние сме най-нещастната страна, най-бедната, единствената може би страна в света с контролирана бедност, нещо, за което аз пиша от години и което "нашите" хора се правят, че не съществува.
     Да, Милене, чел съм повечето от посочените от вас блогове, към някои, естествено е, имам резерви, защото те като по правило заобикалят темата за КОНТРОЛИРАНАТА БЕДНОСТ, все пак аз съм вече на 57 години, доста неща съм видял и в България, а и Париж, имам, мисля, средна "ученост", та се опитвам да виждам нещата не в схемата, която ни налагат вече толкова години - черно-бяло...
В този смисъл се опитвам да оправдая, без, разбира се, да съм им адвокат, тези, които правят този сайт, те дават "наужким" думата на чужди авторитети може би защото,не сте ли го виждали това, Милене, нашите властници се стряскат, чак когато чуят истината от чужди политици. Иначе те се правят, че няма такова животно. Ако българин им каже истината, те намират начин да го оплюят, да го смачкат - било физически, било чрез маргинализиране...
Толкова са ми ясни методите на тъй наречения "елит". Та може би затова авторът на този блог е прибягнал към такъв подход.
Но и Вие виждате,че не това е важното.
Важното е, че един и същи сценарий, с едни и същи прийоми вече двадесет и две години е непробиваем и върши за създателите си чудесни резултати.
     И българинът е изправен пред ..., щях да кажа избор, но по-точно - пред липсата на избор. 
Кажете ми, Милене, кога през тези години ние, българите, сме имали възможността да избираме както е в нормалноте страни, ние просто не сме имали правото на избор. Защото "избор", значи състезание, равностойно между няколко страни, поставени на равна стартова основа.
 А при нас?
 Гласуваш за по-малкото зло...
Тоест за поредното, натрапено ти "чудо" на сценария. Убеден съм, например, че след Бойко Борисов идва ред на...Кунева, или на някой с нейните „фини параметри”, който ще бъде уж противопоставен на грубия, недодялания досегашен властник, който се изхабява… А знаем много добре какво значи и какво направи Кунева за българите? Една голяма и кръгла нула, нула и пак нула! Но шанс няма - просто всичко се измисля и ръководи от един Център вече толкова години… А Европа мълчи…
Ще кажете, ами Вие защо не се борите?
Боря се, г-н Радев, съобразно силите ми, написах няколко книги, които имат хиляди читатели, които непрекъснато ми пишат и споделят с мен болката си по България и заради които избрах да променя живота си в тази иначе немлада възраст… Да, боря се,  и то така, че вече години съм без постоянни доходи и тъй нататък, съществувам благодарение на книгите и семейството си…
Но, да си призная, вече се уморих - блъскаш се блъскаш се, все в една стена, и тя, стената, няма помръдване, няма... И най-лошото – виждаш как бг-тарикатлъците се възпроизвеждат, заразяват и съвсем младите българи – е, къде е тогава Спасението?
А и срещаш понякога, е, единици са те, но все пак ги има - ей, ти ли се намери бе, знаем те ние теб и тъй нататък, тъй нататък... Нали знаете, в България, дори и на нероденото  могат и знаят как да му измислят това "знаеме те", само защото не искаш да живееш като подлога, като слуга, като най-нещастното същество на света, като примитив...
Е, тя наистина стана моята много дълга, досаждам вече, а и трябва да тръгвам, но Вие, Милене, а и останалите, сте "виновни" за тези мои словоизлияния - какво да се прави, не винаги човек може да срещни съмишленици.
     Затова - благодаря ви, приятели, дано да не се обидите от това обръщение, но за мен това е много - да видиш, че има и други със сходно на твоето мислене, че бг-семката все още е жилава... Приятна неделя! 
И накрая - без връзка, но дали наистина без връзка, ще споделя една днешна парижка тайна - в момента тече Панаира на виното. Едно огромно пространство с хиляди винопроизводители, дават ти чашка, всеки ти налива, пийваш, е, с мярка, и усещаш как нещо топло тръгва из теб, там, към гърдите и ти става хубаво, хубаво...
Да, парижани, тоест нормалните хора на света ,имат възможност, а и умеят да се РАДВАТ НА ЖИВОТА... Защото те, за разлика от нас, отдавна са проумели, че той, животът ни, се дава един единствен път…
Нещо, което, това ме влудява, е отнето на моя народ, на нашите майки и бащи, които живи погребваме там, в далечната земя, с невероятните 50 евро пенсия и подигравки за увеличение от девет - да, цифром и словом ДЕВЕТ лева...
Сега при мен е моят татко, бившият български миньор от крайграничното с Турция градче Малко Търново Петко Димов Райков – едно голямо и любопитно дете, което разхождам из Париж заедно с внучката.
Първото нещо, което пожела той, бе да се качи на Айфеловата кула – абе, интересен старец, не може почти да върви, обаче -  „Не та не, искам Айфеловата кула, и то нейния връх…”
Качихме се. Да, на самия връх…
Под нас бе…Париж…
Татко нищо не каза. Само ме прегърна, опариха ме сълзите му, тези топли сълзи на 82-годишният българин, който за първи път бе напуснал границите на майка България…
И ме прегърна моят баща, допря чело о моето: -  Благодаря ти, синко, че ме доведе тук, за да видя… -  позапъна  се милият човек, но продължи – да видя НОРМАЛЕН свят…
Нужни ли бяха повече думи?
Да, какво правим ние, децата, за тези, които изгоряха заради нас?
И за които девет лева все не достигат, все хазната била празна. А за премии, за екскурзии в чужбина с любовниците си на „богоизбраните” стигат. О, как само стигат!
Какво е това и докога ще търпим подобно отцеубийство, което не съществува никъде на друго място в света?
Докога ще се самоунижаваме - защото "Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите".
Всъщност ние, съвременните българи, всеки тръгнал сам да се оправя и оцелява, не сме ли вече мъртъвци? Приживе... Затова няма значение дали е казал истината холандският премиер, дали гръцкият...
ИСТИНАТА Е ЗА КОНТРОЛИРАНАТА БЕДНОСТ, оттам и примитивност, и престъпност, и... Но стига толкова.
Поздрави още веднъж!
Димо Райков
Париж
 
П.П. Току-що прочетох в "Труд", че Дянков раздал на чиновниците в своето министерство около 250 000 лева премии... И се сетих как същият този Дянков говореше по телевизията,че той никога няма да дава 13 заплата...
Господи, за татко нямат девет лева, а на шефове на дирекции този наглец дал по 30 хиляди?!?
Какво става в тази България? И докога ще ни лъжат най-безочливо? Нямат ли срам тези алчни тарикати, нямат ли страх от Бога? От Бога ли... А народецът спи ли спи, ракийка,туршийка,някоя псувня и... Дий,народе,дий...

А аз продължавам да уча внучката Диянка,че по-хубава страна от България няма...

понеделник, 23 януари 2012 г.

П О М Е Н З А М А М А - разказ от Димо Райков



Днес се навършват две години от отлитането на моята майка Яна към оня по-добър свят, в който по-рано или по-късно всички се преселваме.
Сутринта моята внучка Диянка целуна снимката на прабаба си,която й подаде прадядо й Петко,ние запалихме свещички...И пропътувахме пак, за кой ли път, това огромно разстояние от Париж до М. Търново...
Няколко часа преди това получих поредното писмо, този път във Фейсбук, от още един нов мой читател, Весна Алексиева от Брюксел, която е прочела книгата ми "Кестени от Париж" на един дъх и плакала на моя разказ "Помен за мама"...
Всъщност г-жа Весна ми показа интуитивно най-подходящия начин да си спомним днес пак за мама - просто препубликувам този изплакан текст.
Спи спокойно,мамо!




П О М Е Н З А М А М А - разказ от Димо Райков

На всички онези, които бързат да обичат майките си…


Днес бе деветият ден от смъртта на моята майка Яна.
Това, което се бе случило с мен преди седмица и няколко дни, не го пожелавам и на най-големия си враг.
Беше най-студения ден от както се помня, сутринта мярнах в интернет, че в моята планина – Странджа, където кротко догаряха любимите ми старци – баща ми Петко и майка ми Яна, това били рекордни ниски температури, всичко било затрупано от сняг, студ бил сковал земята, обявено било бедствено положение.
Нещо повече – цяла България била в подобно състояние – дори магистралата от Карнобат до Бургас, една съвсем немалка отсечка, била забранена за движение, имало десетки затрупани от виелиците и спасителни екипи ги търсели часове наред…
Нещо ме ухапа – болката бе направо в сърцето. И когато ми съобщиха по телефона,/ Ох, кой ги измисли тези мобилни апарати? / страшната вест, аз като че ли вече я знаех.
Мама била починала. За миг, просто изкачвала стълбите в къщи, тупнала и докато татко пристигне, тя вече била там, Горе…
Новината ме обезсили мигом.
Приседнах, по някое време поех дъх – и кой знае защо се сетих за… паспорта…
Да, за оня международен паспорт…
Мама обичаше толкова да пътува.
А не бе излизала от своето градче и планина никога. Затова и мечтата й бе да има международен паспорт, да отиде да види внучките си в Германия и Франция, пък и да разбере, да усети с очите си как живеят и те, другите хора…
За живота отвъд планината тя цял живот бе слушала от олющената радиоточка над леглото, всъщност единствената връзка през почти целия й съзнателен живот с останалия свят.
Никога не ще забравя радостта в майчиния глас, когато по телефона ми сподели, че е отишла, снимала се е за паспорт, дала десетина лева, не е малко това, та пенсията й беше тогава цифром и словом шестдесет лева… Ама, остави ги парите, майка, важното е, че ще имам паспорт, за ония страни, майка, хубавите, там, дето са внучките…
В дребното, крайгранично градче в Странджа планина Малко Търново, в един отрязък от време се оказа така, че на нашата улица почти само татко и майка бяха останали живи, докато в другите къщи поне единият бе починал.
И минава мой съсед, съвсем млад човек, мама го поздравява:” Господ здраве да ти дава”, му казва. А оня се спира като треснат, извръща се и просъсква:
- Абе вие, старци такива, докога ще живеете?
После си тръгва, прави две-три крачки, пак се извръща:
- Ей, ама ти си била страшна баба, ма! Цяло Търново говори, че си правиш международен паспорт. Ха-ха-ха, паспорт, че защо ти е той? Не виждаш ли, че вече си с единия крак в оня свят, ей, ще ме умори тая баба, паспорт й се приискало, абе тя на пръст мирише…
Спира се мама, усмивката й, меката, добра и толкова изстрадала майчина усмивка, увисва във въздуха, разлюлява се:
- Дъхът ми, майка, спря, светът се завъртя и почти припаднах… Та какво лошо му бях казала, че аз просто го поздравих…
А оня, доволен и щастлив, се смее – улучил е десетката!
И още един случай, разказан от майка по телефона, ме връхлетя – мама и татко излизат от концерт в местното читалище. Нова година идва, настроението и на тези измъчени бедни хорица е приповдигнато, нима и те нямат право на глътка радост от живота, пък и концертът е бил хубав, а и безплатен на това отгоре, че то иначе с тези пенсийки-подигравки? Доволни са мама и татко, щастливи. Артистката ги разплакала, абе голяма артистка е Стоянка Мутафова, толкова добре играела, така-а, по човешки, истински. И то на тези години като техните…
Да, радостни и леко възбудени били моите старци. Нали и те имат право на глътка радост от живота? Дори и в неговия заник. Че то иначе все работа, работа, все оцеляване, оцеляване…
Но уви! Хорската злоба не спи и в такива мигове.
Читалищната стълба е стръмна, заледено е, татко хваща за ръката мама, тя се обляга на рамото му… И веднага чуват зад гърба си злобно съскане:
- Айде бе, пенсии, метни я на гърба, ха-ха-ха… И гледай какви обеци турила бабушкерата…
Тук забравих да ви кажа, че една от внучките изпратила на майка обеци. Те повече отивали на млади хора, такива едни с дълги, блестящи гроздове… А и вече старомодни, нали знаете кое ние, по-младите, подаряваме обикновено на възрастните си близки?
Но мама ги харесала много тези обеци, до този момент тя почти не бе носила такава иначе обикновена и типична за жената украса, като изключим едно подобие на обеци-точици от месинг.
Зарадвала се милата, а и концертът, да, безплатният концерт-театър в читалището, бил добър повод да се облече – с новата рокля, която от години стои в гардероба, подарена й от големия писател и толкова добър човек Ефрем Каранфилов, когото бях поканил преди години в къщи в Малко Търново, с обувчиците, които снахата й също бе подарила, е, малко били вече поолющени, но затова пък модерни, а и мекички, краката на възрастната жена потъвали в тях, удобно им било.
Но "върхът" на премяната били обеците, и те също не в първа младост, ама на, от пръв поглед й харесали…
Дълги гроздове, красиви…
А и как блестели!
Какво да се прави – и моята майка, макар и бедна, макар и възрастна, била все пак жена…
Та пременила се мама, сложила си новите обеци… И чула там, на концерта, думи, които я вледенили.
- Гледайте я, мари, тази баба Яна как се издокарала като плашило! – думите идвали от… местната шефка на културата?!?
За миг посърнали моите старци.
Лицето на мама повяхнало, а татковото се издължило.
Това съм го запомнил от малък – когато татко се ядоса от нечия обида, за която той по правило никога не търсеше вина у нанеслия я, а преди всичко в себе си или в нас, най-близките около него, лицето му придобиваше подобен вид.
Още, както се казва, не са се били прибрали в къщи и той извадил старите, хванали лека ръжда по краищата клещи:
– Давай, Яно, обеците!
И започнал татко да кастри, тоест да скъсява дългите, блестящи „гроздове”…
- Е, сега оная ще е доволна. Няма повече да ти се подиграва.
Майка гледала отрязаните „гроздове”, мълчала, а отвътре идвали на талази хрипове…
Стенания, чийто приглушен звук се смесвал с „ръждясалите” прищраквания на захабените таткови клещи…
И от това невъобразимо за нормалните възприятия съчетание се получавал един такъв „меланж”, тоест въртоп от усещания, от който всичко наоколо изтръпвало…
Защо и с какво тя, обикновената, толкова добра женица, която раздаваше и на непознатия от залъка си, бе заслужила подобни думи? Защо и как нейната глътка радост от живота, макар и демонстрирана по такъв един неумел и може би малко кичозен, но затова пък толкова мил начин, бе предизвикала подобен гняв-завист у младата й съгражданка?
Затова исках, ох, как исках да дойде тя в Париж, да ни погостува, да усети нормалния живот… Да види как тук хората, а и властите се грижат за възрастните, как им осигуряват и безплатен транспорт, и срещи, и танци, и концерти-„гратюи”, тоест без пари, театрални представления, как младите мигом им освобождават място в метрото или автобуса, как ги наричат с почит – сеньори…
Да, не „пенсии”, а „сеньори”, хубаво звучи, а, мамо?
По време на безбройните ни телефонни разговори, които продължаваха често и с часове – от Париж до близо седемдесет страни в света те са безплатни… - все натам я водех – да дойде, да види…
Говорех й дълго за нещата в огромния град, за възпитаните хора, за добротата, утаена навсякъде…
Майка слушаше притихнала, с облагородено и усмихнато, виждах го това със сърцето си, лице, мълчеше, само от време на време натежалият й от нега глас лекичко набраздяваше шумовете в телефонната слушалка:” Така ли?”
Но винаги в края на разговора тя ми казваше:
- Да знаеш как ми се идва, ей така, само да зърна правнучката, а и Париж… Ама стара съм вече, майка, нали виждаш как ми се подиграват тук хората – така ми отговаряше мама, но аз усещах, че тя цяла се пропуква от желанието да дойде, да види Париж, да види правнучката си, носеща нейното име…
- Сигурно е хубаво в Париж, майка - продължаваше сякаш в унес любимата жена - аз винаги слушам по радиоточката какво говори Юлия Талева, тя бе запомнила името на кореспондентката на Българското национално радио от Франция, много хубаво говори тя за Париж, като тебе, майка, ама от мене да знаеш, майка – няма, никъде няма по-хубаво от родината… Родината, родината, родината, майка…
Но въпреки всичко, въпреки думите й, аз усещах, че тя се готви за… Париж.
Всъщност така и било.
Когато я преобличали, намерили в гардероба на родната ни къща, където мама ни бе отгледала със сестра ми, две купчини чисто нови дрехи.
Върху двете имало по една бележка, написана с разкривения майчин почерк върху парчета от картон.
На едната бележка пишело: ”ДРЕХИ ЗА ПАРИЖ”. На другата – „ДРЕХИ ЗА УМИРАЛКА”…
В първата купчина намерили и… ”гроздовете”…
Да, същите „гроздове” от ония обеци, да, срязаните обеци…
Значи майка ги е скрила от татко, скътала ги е и запазила по всяка вероятност за Там, за Париж…
За оня, другия, хубавия свят, където все се бе надявала да дойде и да види своята току-що родила се правнучка, да, оня свят, друг и съвсем различен от този на малкото й градче, свят, където можеше да носи и такива „гроздове”, където ги нямаше оня злобен глас на „културната” шефка и ръждясалите клещи на татко…
И ето сега тя, моята майка, бе отлетяла… Пременена с дрехите от втората купчина…
Трябвало веднага да се погребе, не можело да се излезе дори на метър от прага на къщата ни, вледеняваш се от студа, вятърът те запокитва… Преспите били погълнали цялото градче, а и планината, прогнозите за следващите дни били още по-лоши, земята вече била достатъчно твърда…
Гласът на татко бе подивял, плачеше отвътре, на големи, идващи издъно късове-стонове:
– Трябва да я погребем най-късно утре на обед, гробарите и сега не искаха, земята е вече вкоравена, блъскаш, блъскаш с лопатата, нищо не става, ама ги молих, плаках, накрая ги убедих. Ако мислиш поне мъничко за мен и не искаш и аз да умра сега, ще се съгласиш, синко…
И аз се съгласих. Да не си взема сбогом с мама, да не бъда егоист, да остана дни, години наред с бесовете в себе си, но да не изгубя и другия си любим човек…
Това беше най-трудното в живота ми решение.
В ония мигове не знаех дали съм жив или умрял.
Тази картина ще остане в мен за цял живот – тук, в Париж, на 2500 километра от родната ни стара, но поддържана с толкова обич къща, събрани накуп, допрели изтръпнали сетива до телефонната слушалка, ние, семенцата на тая обикновена, но толкова всеотдайна женица, която живееше единствено за децата, внуците и правнуците си, които представлявахме всъщност в тези мигове една мъничка странджанска общност в многомилионния град, изпращахме по един своеобразен и ужасен за мен начин нашата майчица…
Хлипанията, забързаният глас на едва успелия да дойде през преспите поп, пропукванията на догарящите свещи… - всичко това набраздяваше сякаш мозъка ми и обагри в бяло и последните останали черни мои коси…
В този момент от другата стая проплака Дияна, моята внучка и правнучката на мама, която тя така и не успя да види приживе…
Не зная каква бе тази сила, която мигом ме изхвърли от вцепенението и само след миг аз бях долепил шишето с биберона до устенцата на малкото същество.
И стана нещо невероятно – звуците на падащите буци пръст върху ковчега на мама, тези глухи стонове на смъртта, се примесиха с жизнерадостните мляскания на лакомите детски устенца.
Господи, това бе една невъобразима мелодия, всъщност мелодията на Живота… Да, на негово величество Живота…
И когато гледах как лакомо смучеше безценната течност това все още невръстно създание, като гледах как потрепва телцето му, аз осъзнах, че мама всъщност е жива, че тя се е преродила в това ангелче пред мен и че този живот, този наш толкова ужасен, но и същевременно толкова красив живот, продължава…
И че тя, нашата майка, пак, макар и отгоре, ще ни закриля, ще ни напътства и ще се моли за нас…
И ето – днес е деветият ден от отпътуването на мама.
Татко е поуспокоен, гласът му по телефона звучи мъничко по-нормално, днес се раздава на живите наоколо по нещо за „Бог да прости душата на човека”.
Мама много обичаше Господа. Сигурно тази любов бе взаимна, иначе защо така светкавично я бе притеглил към себе си?
Мисълта ме проряза - къде да отида, на кого да дам парченце хляб в този огромен, красив, но толкова студен сега за мен Париж.
И докато се чудех, краката ми сами ме поведоха натам, към любимата река Сена.
Виждам познатата палатка. Да, и в този студ тя е тук.
Палатката на прокудените от България момчета, тръгнали да си търсят късмета по големия свят.
Едни от последните думи на мама по телефона бяха: „Родината, мама, родината, само така говорят по телевизията, най-хубаво си е в родината…, как така ще оставиш апартамента си в София, как така ще ходиш в чужбина… Родината, родината, родината…” - така, по три пъти – нарочно ли?, повтаряше мама…
В момента, в който доближих палатката, видях как от нея излязоха трима младежи, единият от тях бе почти дете.
То извади от джоба си, о, Господи… прашка.
Да, нашенска, собственоръчно направена прашка, такава каквато имах и аз в онова мое далечно и толкова прашно детство – с груби ластици от гума, черна, иначе гъвкава автомобилна гума…
Стана ми хубаво, топло, ей така, нещо ме хвана за гърлото. В главата ми нахлуха рояци от сладостни спомени – ех, какви „войни” водехме едно време в онова наше босоного детство… И винаги победител, тази мисъл пък защо ли влетя този миг в мен, излизаше справедливостта, да, справедливостта…
Шадраванът пред парижкото кметство е съвсем близо до палатката на нашите момчета, тук обикновено те си дават среща с други сънародници на тяхното дередже.
Разкъсвам на парчета баницата, раздавам им я – Бог да прости моята майка…
Там, отсреща, сиянието на парижкия залез обагря „Нотр Дам дьо Пари” – в този миг чувам звъна на камбаните…
И виждам мама – там, горе, заобиколена от ангели…
И оня благ, но продран от вътрешно напрежение глас:
– Родината, родината, родината, майка, от нея по-хубаво няма…
Понечвам да й отговоря, да я попитам – коя родина, мамо? Тази, която ни изгони почти насила, тази, която е майка за мошениците, наглите и циниците и мащеха за хората, надарени с въображение и чувствителност?
Исках, ама много исках да й задам аз, синът, на нея, майката, тези въпроси. Макар и да знаех предварително отговорите й.
Защото за нея, моята майка Яна, тази обикновена, но честна и достойна майка Яна Вълчева Райкова от никому неизвестното странджанско селце Стоилово, нямаше по-свято нещо от родното парче земя, което я бе родило и откърмило, макар и в крайна мизерия и нищета.
И тъкмо това усещане на хората като моята майка толкова добре използваха и използват ония, които и до ден днешен живеят на гърба, потта и кръвта на нашите майки и бащи, разчитайки на тяхната пословична благодарност към парчето родна земя и онова търпение, непознато другаде по света…
Гледам Сена – широката река на свободата, с димящите над нея, дори и в този кучешки студ, облаци от пара...
И тук, на моста „Дубл”, на метри от вълшебната катедрала „Нотр Дам дьо Пари”, аз сякаш виждах през премрежените си очи оня последен майчин танц в кварталния пенсионерски клуб по случай Бабин ден – иху, иху…
Танц от сърце, сподирен от злобното шъткане на шефката на читалището Катя: ”Гледай я, стара жена, а тръгнала да играе като момиче…”
Всъщност това е бил прощалният танц на моята мила майчица – там, в онова далечно и безмилостно градче Малко Търново, където не се търпят багри, където преобладава сивият и черният цвят, където правило номер едно е: ”Наведена главица сабя не я сече!”
И търпение, търпение… И оцеляване, оцеляване…
Ето така я виждах в оня момент, така ще я виждам и винаги – засмяна, щастлива, пременена, милата – с цветните дрехи, подарени й от снаха й и с дългите момичешки обеци, дадени й от внучката и скосени и лишени от блестящите „гроздове” от татковите ръждясали клещи…
И това „Иху, иху…”, идещо отвътре, от издълбокото на душата и отлитащо натам, Горе, където само след броени часове щеше да се озове и тя, майка ми…
Да, тя тогава не е обръщала внимание на злобните подмятания, защото тя, моята майка, обикновената жена от никому неизвестната по широкия свят планина Странджа, в тези последни мигове вече е общувала с него, Господа… И е била тръгнала към него…
И, изтръпнал, осъзнавам – моята майка отдавна вече не е там, в опърпаното парче земя, тоест гробището на крайграничното градче Малко Търново, а навсякъде в този наш свят – нейният дух и нейното усещане на добра и любяща майка, живяла почтено и бедно, без дори и стотинка изкарана без труд, се намираше над нас, в нас и по цялата планета…
Тръгвам си – така, отвътре просветлен – към дома на моята дъщеря Яна и четиримесечната внучка Дияна, тоест внучката на мама и нейната правнучка, носещи името й.
В този миг чувам глас:
- Благодаря Ви, господине! Това парче баница и глътката ракия ме сгряха, толкова ми бяха нужни тъкмо днес, в този момент…
Обръщам се – срещу мен бе момчето с прашката. Красиво, умно лице, Господи, та това бе все още дете?
Нещо, кой знае защо, ме захапва в сърцето.
И сякаш отново чувам оня злобен глас:
- Гледайте я бе, облякла се като млада и играе като…
После чувам и гласа на съседа:
- Ха-ха-ха, международен паспорт ще си прави, абе ти миришеш на пръст, паспорт ще имаш…
И гняв, гъст и клокочещ като вино алжирка, онова най-хубаво, но тежко вино на моето детство, сега вече взе да се просмуква в мен, да ме изпълва целия…
Поглеждам още веднъж момчето, после очите ми се залепват за красивата, ама наистина невероятно красивата сграда на парижкото кметство, прелитат над зъберите на кулите на прочутата катедрала…
И един вик се откъртва – от мен ли, от момчето ли?
- Защо, кому е нужно това, Господи? Кому? Каква е тази наша прокълната българска орисия?
Но отговор така и не идва.
Немеят зъберите на „Нотр Дам дьо Пари”, гласът на камбаните се бе утаил нанякъде…
Наоколо пощурели потоци от хора летят ту насам, ту натам.
Да, хората, нормалните хора от нормалната държава Франция просто си живееха живота - този толкова кратък и същевременно толкова дълъг наш човешки живот, който е един-единствен…
В този миг нещо тупна пред краката ми и ме извади от унеса.
Беше врабче. Едно от ония обикновени парижки, сиви и толкова жизнени врабчета.
Това сега бе самотно.
И мъртво.
Като по команда се обърнах.
Лицето на момчето сияеше от радост!
Изстинах – защо ли това дете така се радваше на смъртта, която всъщност бе негово дело?
На смъртта на едно самотно и гладно в студения зимен ден същество. Което толкова приличаше на … самия него…
И защо отново, за пореден път, с такова удоволствие то, момчето-емигрант, се приготвяше да разтяга грубите нашенски ластици?
Тръгнах си - внезапно – така както и внезапно сe бях озовал тук.
И в мене пак нахлу и взе да набъбва оня благ, продран от нега глас:
– Родината, родината, родината, майка…
Вървях, нещо в мен простенваше.
А мъглата, обичайната парижка мъгла, властно прихлупваше цялата тази неземна красота наоколо…

понеделник, 16 януари 2012 г.

КОИ СА 20-ТЕ НАЙ-ЧЕТЕНИ КНИГИ ЗА 20 ГОДИНИ ИЗДАТЕЛСТВО "ХЕРМЕС"

КНИГАТА НА ДИМО РАЙКОВ "ПАРИЖ,МОЯТ ПАРИЖ..." Е СРЕД 20-ТЕ НАЙ-ЧЕТЕНИ ТВОРБИ В ДОСЕГАШНАТА ИЗДАТЕЛСКА ИСТОРИЯ НА "ХЕРМЕС"

Всъщност това е една "чиста" и обичана от всеки автор награда.
Тук няма жури от приятели на принципа "аз на тебе, ти на мене", тук няма вкусове,влияния,назначения... - нещица,толкова обикнати на територията,наречена "България". Тук има факти - прости и ясни като водата на планински извор.
Затова благодаря на моите издатели и лично на шефа на "Хермес" г-н Стойо Вартоломеев за честта да бъда техен автор, благодаря, естествено, и на моите читатели, които непрекъснато ме обграждат с внимание, отзиви, електронни съобщения,писма...
Думата на читателя е най-голямата награда за писателя.
Това е истината!
А на ония,които един на друг се награждават с парични знаци, които "надуват" изкуствено тиражи и самочувствие бих искал да пожелая да видят и усетят онова, което аз виждам и усещам през последните години в един такъв световен град като Париж. И тогава може би ще разберат колко са жалки техните нескопосани опити да "помпат" литературни мускули, да си създават илюзорни и смешни представи, че около техните творби едва ли не се върти светът.
А той,светът, много често не само че изобщо не знае нищичко,ама наистина нищичко за тях, но и не иска да знае...
Но не за това сега ми е думата.
Просто искам с тези редове да благодаря на всички, които са си купили, а и прочели моите книги - дано да опрадая доверието им и занапред!
А сегашният факт наистина си е факт. Ето и препубликувания от мен текст от електронното издание "plovdiv.20four7.bg":



Топ 20 за 20 години на "Хермес"
Написано от Валентино Белев on Петък, 25 Ноември 2011 11:02

2000 заглавия в 20 милионен тираж. Това е издателство "Хермес" в цифри. Вижте топ 20 на най-четените книги, които господин Стойо Вартоломеев и автора му ни "подариха" от 1991 до сега.















„Молитвена броеница” от Флорънс Бъркли. Тя е първата книга, която стартира серията „31 забравени любовни романа. Книгата е издадена в 165 хиляди екземпляра.



„Копринена паяжина” от Сандра Браун. Красивата и енергична Катлийн Хейли се влюбва безнадежно в мъжествения, но малко арогантен Ерик Гуджонсън. Младата жена е объркана и смутена от чувствата си. Останала кръгъл сирак от тринадесет години, тя иска да запази самостоятелността си. Едно фатално недоразумение разделя влюбените. Катлийн започва нова работа, но скоро с ужас разбира, че е забременяла в първата си и единствена любовна нощ. Лутайки се между решението да абортира или да роди, Катлийн неочаквано получава предложение от работодателя си да се омъжи за него. Парализираният Сет обожава Катлийн приема като свое дете нейния син. Но една вечер съпругът й довежда гост – Ерик Гуджонсън…



Една от най-запомнящите се книги е тази за покойната принцеса Даяна. Биографичната „Даяна – английската роза” е най-пълната от към информация биографична книга, която дава отговорите на редица въпроси. Принцесата бе винаги във фокуса на обективите. Журналистите постоянно се ровеха в нейното детство, в брака и развода й с принц Чарлс, в слуховете за болимия, в изневерите й. Всички искаха да знаят още и още: ще е щастлива ли с Доди ал Файед, дали е в конфликт с кралското семейство, дали е бременна.



„Следите на душите” от Майкъл Нютън е следващото заглавие, което се радва на засилен читателски интерес през годините, заради тематиката, която засяга, а именно живота след смъртта. В „Следите на душите“ 67 човека, обикновени като нас, подложени на хипнотерапия от д-р Нютън, си спомнят за случилото се между техните прераждания на земята. Основана на неговите революционни проучвания за живота след смъртта, тази книга е написана както за начинаещи, така и за читателите на бестселъровия първи том на Майкъл Нютън – „Пътят на душите“.



„Равновесие на леда” от Александра Маринина е следващото заглавие, което се превърнало в предпочитано четиво през годините. Бившата фигуристка Нана Ким ръководи службата по сигурността към издателството на Александър Филановски, единия от братята близнаци, с които е тренирала фигурно пързаляне като дете. Тяхната леля се обръща към бившата фигуристка с молбата дискретно да разследва бащата на братята, който е починал преди години. Поемайки възложената задача, Нана дори не подозира какви шокиращи разкрития ще направи. Тя и сътрудникът й ще узнаят за престъпление срещу невинен човек, дръзнал да застраши безукорното реноме на семейство Филановски. И точно когато всички решават, че могат да загърбят миналото в името на бъдещето, е извършено необяснимо убийство. Сега цялата истина трябва да излезе наяве.



„Големият лош вълк” от Джеймс Патерсън е един от малкото криминални романи, които трябва да бъдат прочетени. Опитният детектив Алекс Крос вече е агент от ФБР, но още при обучението си, е включен в разследването на поредица отвличания. Безследно изчезват красиви жени и мъже, за които никой не иска откуп. Скоро Алекс разбира, че всъщност става дума за купувани по поръчка на извратени клиенти хора. Избраните жертви се продават като роби, Този бизнес се ръководи от безмилостен престъпник от руската мафия, нареченВълка. Страховит и неуловим, той сее смърт по пътя си, а когато Крос все пак успява да се добере до него, отвръща с поредица от покушения над семействата на агентите. Но дали човекът, когото ФБР арестува, е наистина Вълка?



Следващото заглавие „Тибетското изкувство на позитивно мислене” от Кристофър Хансард. Тази мъдра и вдъхновяваща книга разкрива традиционни тибетски техники, с помощта на които можем да поемем контрола върху своето мислене и да създадем живота, който наистина искаме да живеем. Изхождайки от дълбокото лично познаване на тибетските учения, Кристофър споделя множество прости медитации и упражнения, чрез които всеки може да се свърже с енергията на позитивната мисъл. Авторът разкрива как това уникално съчетание от практическа мъдрост и духовно познание може да бъде приложено във всички области на живота ни – от работата, парите и свободата до любовта, взаимоотношенията и цялостното благополучие. С невероятния потенциал на положителното мислене ние можем да почерпим сили от собствената ни вътрешна мъдрост и да придадем на живота си повече смисъл, успех и щастие.





„Д-р Спок: Грижи за бебето и детето” от д-р. Бенджамин Спок и д-р Робърт Нийдълман е незаменимият помощник при отглеждането на дете, който присъства в библиотеките на поколения родители. Поколения наред родителите разчитат на вечния бестселър на д-р Спок, който си остава най-авторитетното и благонадеждно ръководство за отглеждане на бебето и детето. Световноизвестният педиатър в съавторство с д-р Стивън Дж. Паркър е обновил и разширил този наръчник, за да отговори на промените и предизвикателствата на XXI век. Организирана по начин, позволяващ бърза и лесна справка, и включваща изцяло нови раздели за юношите.





Станал свидетел на заличаването на масов гроб в Босна, военният фотограф Мич Колтрейн едва избягва смъртта. Той се връща в Лос Анджелис и започва съвместен проект с легендарния фотограф Пакард. В процеса на работата младият мъж е обсебен от образа на изумително красива жена и се зарича да открие коя е тя и защо снимките й са скрити в трезора на колегата му. Така Мич попада в света на мъж и жена, коренно различни, но и двамата – въплъщение на злото. Преследван и загубил най-близките си, той се заклева да отмъсти. Поел към неизвестното, на Колтрейн се налага да спечели битката за живота си...





„Светата кръв и свещеният граал” от Майкъл Бейджънт, Ричард Лий, Хенри Линкълн е разказ за най-разтърсващата тайна за последните 2 хилядолетия. В края на XIX век свещеникът Беранже Сониер от затънтеното селце Рен льо Шато, в подножието на Пиренеите, открива нещо, което му донася баснословно богатство. Историята започва с едно заровено съкровище и прераства в безпрецедентно историческо разследване – едно съвременно търсене на Граала, което отвежда назад във времето през шифровани ръкописи, тайни общества, енигматичния Орден на рицарите тамплиери, катарите от XII и XIII век и една загадъчна кралска династия, изчезнала от историческата сцена преди повече от 1300 години. В сърцевината на загадката от Рен льо Шато лежи не материално богатство, а тайна с невероятни мащаби, белязала историята на Западния свят. Загадка, която хвърля изумителна нова светлина върху Ренесанса и кръстоносните походи и отеква в съвремието. Загадка, която разбулва не друго, а самите корени на християнството и личността на Исус.



„Писма до България” на Марко Семов е своебразен дневник за пътуванията на автора по света. След излизането на скандалната някога „За Япония като за Япония” познати и непознати са питали Семов: А кога ще напишеш и „За България като за България”? Отговарях, че всичко, което съм написал досега – пътеписите за Япония, за САЩ, за Гърция, за Индия, Монголия, – са в крайна сметка все това: гледане към България. Не зная дали всички тези „Писма до България” ще оросят с радост душата на читателя, но че са автентичен летопис на уж най-демократичното време в историята ни – сигурен съм.



„Раят зад другия ъгъл” на Марио Варгас Льоса. Два живота: този на Флора Тристан, която влага всичките си усилия в борбата за социална справедливост и равноправие на жените, и другият – на Пол Гоген, човека, който открива страстта към рисуването и захвърля буржоазното си съществуване, за да отиде в Таити в търсене на един необвързан с условности свят. Две разбирания за секса: това на Флора, която вижда в него инструмент на мъжкото господство, и другото – на Гоген, за когото физическото сливане е извор на творческото вдъхновение. Кое е общото между тези две така различни съдби, освен това, че Флора Тристан е баба на Гоген? Каква е връзката между две човешки същества, всяко от които търси своя път към една обща мечта: абсолютната свобода и достигането на земен рай, където човешкото щастие е възможно?



„Ерагон” от Кристофър Паолини е заглавие, което дори бе екранизирано. Ерагон намира в гората блестящ сапфир. Бедното момче се надява, че парите от продажбата на скъпоценния камък ще стигнат за прехраната на семейството му през зимата. Камъкът обаче се оказва яйце на дракон и Ерагон осъзнава, че се е натъкнал на наследство, древно колкото самата Империя. Между младежа и излюпения дракон Сапфира се създава неотменима връзка, която преобръща завинаги живота на Ерагон. Разполагащ само с един стар меч и налудничавите съвети на възрастен разказвач на приказки, Ерагон и младият му дракон трябва да преодолеят невероятни изпитания и да се изправят срещу безчет страховите противници. Ще съумее ли Ерагон да се превърне в един от легендарните драконови Ездачи, призвани да спасят Алагезия от зловещия император Галбаторикс?



Изповедта на Донълд Тръмп „Как да станеш богат” се превърна в настолно четиво за младите и абциозни, искащи да натрупат богатства. Първо той натрупа пет милиарда долара. После направи Чиракът. А сега ви показва как да натрупате богатство по начина на Тръмп. Титан на продажбите на недвижими имоти, бестселъров автор и телевизионен импресарио, Доналд Дж. Тръмп разкрива корените на успеха си в тази откровена и несравнима книга с бизнес съвети и мъдрости. В нея Тръмп разказва за всичко: за уроците, които е научил от Чиракът, за своята империя от недвижими имоти, и за положението си като шеф на екип от 20 000 служители в Организацията „Тръмп“ и за най-важната си роля на баща, който успешно е научил децата си да ценят парите и тежкия труд.



„Жена от класа” на Луиз Бегшоу е разказ за напрежението и фалша във висшето общество.



„Здраве, сила и живот” от Петър Дънов от говаря на въпроса какво определя колко сме здрави. Човечеството е в критично състояние. Болести като рака, автоимунните заболявания и алергиите са се превърнали в епидемии. Медикаментите са скъпи, лечението – продължително, мъчително и често безрезултатно. Напредъкът на науката и технологиите очевидно не може да реши здравните ни проблеми, защото не е в състояние да отговори на най-важния въпрос: Какво определя здравето и къде се крие коренът на болестта?



„Париж, моят Париж” от Димо Райков е възможност на българските емигранти във френската столица да разкажат за себе си и живота, който водят далеч от родината.



„Нека ти разкажа” от Хорхе Букай. Какво трябва да направим, за да сме щастливи? Според Букай, за да тръгнем по правилния път, трябва да си отговорим на следните въпроси: Кой съм? Къде отивам? С кого? Не бива пътят да определя кои сме ние, нито пък човекът, който ни придружава, да решава къде отиваме. По пътя трябва едновременно да се забавляваме и да се учим, да оценяваме това, което имаме, и без да преставаме да вярваме в себе си, да започваме отначало и по различен начин „всеки път, когато се наложи”. Това са уроците, които психотерапевтът Хорхе се опитва да предаде на студента Демиан, отишъл при него да разреши житейските си дилеми. Той получава отговори под формата на истории, които Дебелия (това е прякорът на необикновения терапевт) черпи както от живота, така и от антични митове, дзен мъдрости, притчи на суфите, народни приказки или автори като Екзюпери и Лафонтен. Тези истории ще ви трогнат, разсмеят или просто ще ви накарат да се замислите, но едно е сигурно: няма да ви оставят безразлични.



„Божията формула” от Жозе Родригеш душ Сантуш засяга тематиката за съществуването на бог. Световноизвестният криптолог Томаш Нороня е нает от иранското правителство да разшифрова наскоро открит криптографски ръкопис, който се съхранява в строга секретност в Техеран. Написан от самия Айнщайн, документът носи името „Божията формула” и вероятно крие много ценна информация. Преди да замине за Техеран, Томаш е извикан в американското посолство в Лисабон, където го очакват двама агенти на ЦРУ. Те го предупреждават, че документът всъщност съдържа формула за лесно производство на атомна бомба, която великият физик е извел по поръчка на Бен Гурион. Професор Нороня трябва да разбере какво цели иранското правителство и да предаде информацията на американските тайни служби. Томаш заминава за Техеран, където започва работа по ръкописа. Скоро той разбира, че криптографският документ крие нещо повече от формула за атомна бомба. В кодираното послание Томаш ще открие научното доказателство за съществуването на Бог.





През 1993 г., след неуспешен опит да покори К2, алпинистът Грег Мортенсън попада в едно крайно бедно селце в планинската верига Каракорум. Трогнат от добрината на местните жители, той обещава да се завърне, за да построи училище. „Три чаши чай“ разказва за неуморните усилия на Мортенсън да спази дадената дума. През последвалото десетилетие той построява не едно, а 145 училища – главно за млади момичета – в труднодостъпните области на Пакистан и Афганистан, откърмили талибаните. Местните хора го боготворят, под негово ръководство сговорно работят християни и мюсюлмани от различни секти и течения. Отвличан от талибани, заплашван от консервативни мюсюлмански молли, както и от собствените си американски съграждани след 11 септември за работата си в ислямския свят, Грег Мортенсън продължава мисията си да пропагандира мира... училище по училище.

вторник, 10 януари 2012 г.

МУЛЕН РУЖ - ВЪЛШЕБСТВОТО НА ЖИВОТА...

СПЕКТАКЪЛЪТ „ФЕЕРИЯ” В „МУЛЕН РУЖ” – ДВА ЧАСА В НЕБИТИЕТО…

Откъс от книгата "55 тайни на Париж" от Димо Райков

Посвещавам на г-н Жан-Люк Пео-Рико (Jean-Luc Pehau-Ricau) и на артистите на най-великото кабаре в света – „Мулен Руж”, по случай 120-годишния им юбилей!

О, това наистина е специален, ама много специален момент! Едно преживяване, което не всеки, дошъл на тази наша земя, има щастието да изпита.
Като започнете от чакането на дългата опашка, после - влизането, настаняването… - дори и в тези толкова прозаични неща ще усетите някаква омая.
Самото място – легендарния площад „Бланш” (Place Blanche) – където се намира митичната сграда на най-известното в света кабаре, ще ви се стори като в приказките. Някаква тайнственост, примесена с тръпката от усещането, че в този момент дишате, че сте имали шанса да попаднете тук, в Меката на удоволствието и радостта от живота, ви кара да притворите очи…
Вътре ще ви посрещнат 115 сервитьори, които са може би най-изисканите представители на това съсловие в света. Сигурен съм, че след като видите и 700 съда за изстудяване на великолепното, най-доброто шампанско, а и разберете, че всяка година тук се изпиват 240 000 бутилки от него, още преди да вкусите и глътка от скъпоценната течност, ще ви се замае главата…
А пък това, което ще видите и почувствате на самото представление… - то не може с думи да се опише. То просто трябва да се усети!
Спектакълът „Феерия” е така добре посрещан от зрителите, че ръководството на кабарето удължава традиционния срок за времетраене от осем години и така той ще се играе до 2010 година включително… - това всъщност е новината за вас, моите читатели, която научих тези дни от директора на „Мулен Руж” Жан-Люк Пео-Рико и неговата чаровна съветничка Мелани Моая.
В самото начало, ей така, по нашенски, искам да ви дам един съвет. Още на гардероба ще ви вземат фотоапарата, но ако вече сте си купили като мен предвидливо някое портативно диктофонче, включете го под масата в залата. Макар и не толкова качествен, записът ще ви връща отново и отново към тези божествени мигове…
Песента за „Мулен Руж” в началото на спектакъла е като че ли вълшебна – цялата зала започва да се люлее в един ритъм – ла-ла…И викове „браво”, разбира се с ударение на последната сричка, „супер” и тъй нататък…Китка от невероятни песни – феерия от звуци и танци…Костюми, сякаш от приказките, пайети, пера, красота…
- Феери, феери …(Féerie, féеrie…) - пеят красивите артисти и светът около вас се люлее…
Темпото се усилва, превръща се в някакъв вихър от феерични звуци – и вие, омаяни и омагьосани от тази неземна красота, не усещате как прошепвате:” Господи, нима е истина това? Нима някъде в този наш греховен свят може да има толкова и такава красота?”
Взривът от аплодисменти в края на песента ви отрезвява – поглеждате наоколо и виждате притихнали, излъчващи необяснима светлина лица… После започва следващата песен, заедно с поредната картина на спектакъла.
Гласовете сякаш идват от небитието и отиват също там – изтръпвате от силата и тайната на висшия талант и физическата красота на артистите – една великолепна феерия от прелестни звуци, балсам за душата, и красиви до полуда млади, тръпни тела – е, какво повече може да желае човек от този живот?
Аз съм имал шанса да посетя два пъти спектакъла, благодарение на споменатия в началото на този разказ директор на „Мулен Руж” Жан-Люк Пео-Рико, който е герой на моята книга „Париж, моят Париж…”. Втория път взех със себе си друг мой герой, но от втората ми „парижка” книга „BG емигрант в Париж”- дългогодишния емигрант Стоян Ковачев.
Този 80-годишен мъж, видял и преживял толкова превратности на съдбата, сега, в залата на прочутото кабаре, се бе превърнал в едно голямо, щастливо дете… Цялото му тяло сияеше.
По едно време почувствах как ръката му се впива в моята. Вперил очи в сцената, бай Стоян ми каза:
- Райков, цял живот ще те споменавам с добро. Ти направи за мен най-голямото нещо! Знаеш ли колко пъти съм минавал покрай кабарето и чак сега, благодарение на теб и твоя приятел французин, съм тук…
Тези думи на бай Стоян Ковачев от Варна ще помня цял живот. Ще помня и тази странна и трогателна картина – едно голямо дете, прокудено преди петдесетина години от родината си, страхуващо се да се върне и до ден днешен в своя край, разлюляно от омаята на онова, което вижда пред себе си…
Да,”Мулен Руж” – това е преди всичко усещането, че си жив…
А когато започват осемте минути на „френч канкана” – е, това вече е върхът…
Нещо, което никога до този миг не сте и предполагали, че съществува. Нещо, което вече от над сто години може да се види в света единствено на това място.
Сякаш цялата красота на небето е слязла тук, на обетованото кътче земя, наречено „Мулен Руж”…
И когато отпивате от вълшебното шампанско, когато небцето ви изтръпва от сладостта на питието, вие изведнъж усещате как един въпрос ви обезсилва:” Боже, как щях да си отида от тоя свят, ако не бях дошъл тук? Нима може човек да пропусне такива мигове?”
В този момент отново прозвучава песента за „Мулен Руж”- „ Феери, феери…”
Спектакълът привършва. Цялата зала се люлее в един ритъм, да, в един ритъм – ла-ла-ла…
Една общност, толкова разнородна – китайци, англичани, немци и, естествено, българи…- но в тези мигове толкова близка и преизпълнена с доброта и красота – ех, велико е изкуството, особено когато то е сътворено от шампионите на „Мулен Руж”…
Но не мислете, че всичко е постигнато лесно. Ето само няколко от тайните на този постоянен и огромен успех на артистите от „Мулен Руж”, споделени ми от господин Жан-Люк Пео-Рико.
Преди всичко тук се държи на взаимното уважение между хората, които работят и творят в сградата на кабарето. При най-малкия признак на интригантство провинилият се знае какво ще последва – уволнение.
В „Мулен Руж” сега танцуват момичета от 14 националности, има и от Източна Европа – от Украйна, Полша, Русия, най-много са австралийките. Основното изискване при подбора е явяващите се на конкурсите, които се провеждат в цял свят, преди всичко да са учили класически балет, да бъдат с ръст – 1,85 м за момчетата и 1,75 м за момичетата и според Пео-Рико да притежават фигури, които да карат зрителите да мечтаят…Хубаво изискване, нали?
Много важно е специфичното присъствие на танцьорите на сцената. Момиче без естествен, топъл поглед, мосю Пео-Рико така се изрази – с поглед на сърна…- не се приема. Защото целта на спектакъла е преди всичко да донесе радост на зрителя, а не да го натовари.
- Ние държим на топлата усмивка. Защото сме убедени, че усмивката на една жена е отражение на вътрешна духовна красота. А ние търсим добрите хора. Тоест тези с хубава усмивка…
Така ми каза господин Жан-Люк Пео-Рико, когато го попитах за тайната на успеха на спектакъла. И то ми бе достатъчно.
Да, изобщо не им е леко на тези 60 момичета от балетната формация „Дорис гърлс”, и 20 момчета. Тренировките им за непосветения може би са ужасни, в смисъл, че са много тежки и постоянни – да си част от знаменитата трупа изисква винаги да бъдеш във форма. Нормата за отклонение в теглото е 2 килограма, цветът на косите и прическите също са строго регламентирани. Артистът трябва да бъде и много съобразителен, да поддържа едно добро ниво на английския си език, защото иначе не може да контактува с останалите си колеги.
Следобед са репетициите, после идва ред на първото представление от 21 часа, билетът за него е 99 евро – всъщност то започва в 19 часа, когато е с вечеря и тогава билетът струва от 145 до 175 евро, като цената включва яденето и половин бутилка шампанско. Вечерното шоу започва от 23 часа, то е без вечеря, само представление – билетът струва 89 евро. Така че артистите се прибират по домовете си чак след един и половина в полунощ.
Разбира се, работата е доста трудна, но затова пък е и приятна, и много добре заплатена, многократно над минимума от 1500 евро. Всяка година договорът им се подновява, разбира се, ако и двете страни са доволни.
Освен това да си артист в „Мулен Руж” е и привилегия – момчетата и момичетата са на почит в цяла Франция. А и толкова знаменитости идват в кабарето. Нима може да се сравни с нещо мигът, когато след спектакъла към теб в гримьорната дойде звезда като Кристина Агилера, да речем, и изрази възхищението си от твоята игра? И после да седнете заедно и да изпиете чаша шампанско – тогава наистина удовлетворението е голямо… А и ти става много приятно, когато случайният в някое парижко заведение събеседник изведнъж разбере, че срещу него е артист от световноизвестното кабаре и хлъцва от възхищение.
Та нали три са най-популярните забележителности на Париж – Айфеловата кула, Лувъра и „Мулен Руж”…
”Мулен Руж” – това е олицетворението на френския шик и екзотиката на еротизма…
До ден днешен в кабарето с възхищение се говори за оня ноемврийски ден на 1981 година, когато тук е била гост английската кралица Елизабет ІІ – е, какво по-височайше признание, че това място е благословено и е връх на висшето изкуство!
Още отсега артистите тръпнат в очакване на 6 октомври 2009 година. Тогава „Мулен Руж” ще стане на 120 години!
Представяте ли си какво ще бъде в този ден? Само ще ви спомена, че на стотната годишнина тук гости са били прославеният Шарл Азнавур, Рей Чарлз, Ела Фицджералд, Джипси Кинг… Кои ли ще присъстват на юбилейната годишнина?
Е, ако имате и вие късмета точно в този ден да бъдете в кабарето, наистина няма за какво повече да говорим…
Разбира се, да бъдете в „Мулен Руж” и в обикновена вечер е нещо необикновено!
Затова въобще не се двоумете - „Мулен Руж”и вълшебството, наречено „Феерия” (Между другото, всички спектакли се назовават с думи, които започват с буквата „ф” - б.а.) с прекрасните момичета и момчета ви очаква! Насладете му се…