ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

четвъртък, 29 януари 2015 г.

ЯСЕН МЕСЕЦ ВЕЧ ИЗГРЯВА...

ПРИЯТЕЛИ,ХАЙДЕ ДА ИЗВИКАМЕ ТВЪРДО И ПО БАЛКАНСКИ:
АЗ СЪМ СТРАНДЖА!
Хайде да загърбим най-после тези нашенски партизански нрави! Хайде да застанем най-накрая на барикадата - запазилите все още усещането си за въображение и чувствителност срещу продажните мекерета и техния слугинаж.
Вижте нарязаните трупи, това е грозна и отвратителна картина, която е срам за България!
Ще допуснем ли това престъпление да продължава!
Да подкрепим кмета на Малко Търново и вестник "Електронен вестник", публикувал пръв по-долу публикацията.
ХАЙДЕ ДА СЕ ПРЕБРОИМ!
АЗ СЪМ СТРАНДЖА!
Един български писател от Париж подкрепя кмета на Малко Търново Сеч в Странджа. Снимка: Илиян Янчев Странджа умира… Това го видях с очите си и усетих със сърцето си за последно миналото лято. Да ви кажа ли как се чувствах тогава. Само това ще спомена - аз съм ...
E-VESTNIK.BG

вторник, 27 януари 2015 г.

АЗ СЪМ СТРАНДЖА!



Един български писател от Париж подкрепя кмета на Малко Търново

Странджа умира...
Това го видях с очите си и усетих със сърцето си за последно миналото лято. Да ви кажа ли как се чувствах тогава. Само това ще спомена - аз съм един от тези, които като ученици посаждахме фиданките на днешните странджански дървета, превърнати сега в трупи и натоварени в камионите с курс към пристанището...
Бих искал, препубликувайки този своеобразен "вик" на кмета на Малко Търново, моето родно градче, сърцето на чудната планина Странджа, да се обърна преди всичко към тези синковци-"патриоти" в България, които все ни обвиняват нас, емигрантите, че сме предатели, понеже сме напуснали страната си, непонасящи вече да виждаме ежедневно как се вършат престъпления спрямо нея.
Едно от тези престъпления-"убийства" е изсичането на България, в случая на чаровната Странджа...
Бих искал тези тарикати-политици, дошли преди няколко месеца на власт с изричното "размахване",че те, и само те, ще променят нещата в България, ще изкоренят злото, което души моя народ вече 25 години, да прочетат тези думи на един млад човек, "хванат" от статуквото в живота български и удрящ главата си в Стената. Във вечната и непробиваема стена на българското кланово общество, където царства - и за "сини", и за "зелени", и за "пембени",и за "оранжеви", и за "жълти", за всички тези алчни люде с каменни сълца, единствено блясъкът на оня презрян иначе от тях на думи метал.
Обръщам се и към тези, които скочиха като един и препълниха форума с "възмущение" срещу бежанците, които те наричаха "терористи". Нека сега да видят една от истинските опасности за своята, за нашата Странджа. Ха да видим дали сега ще бъдат така войнствено настроени, след като нямат заповед от своите партийни гурута.
Обръщам се и към своите съграждани и земляци, които в тези дни са заети да търсят, някои от тях и да гонят бежанците деца и жени, да ги предават на командированите служители на армията,дошли по границата, да чуят тези думи на своя кмет и да се замислят наистина къде е "врагът",къде е истинският враг на тяхната планина, а на самите тях...
И тези престъпници трябва да застанат пред народа! Те трябва да получат заслуженото за стореното от тях! Не трябва да има анонимност за престъпниците, така е в нормалните страни, така трябва да бъде и унас. Но ще бъде ли?
През това лято видях картина, която наистина смръзва кръвта. Видях с очите и сърцето си на човек, роден тук, в центъра на Странджа, една разплакана планина-хубавица, бедна, но все още топла, все още запазила своята красота и нега, но в капана на човешката греховна страст за ...парички!
Моята планина, за която съм писал толкова много и с такава обич, сега бе прорязана от пътеките на злото, тоест от гумите на грамадните туловища на камионите,препълнени с току-що отрязани трупи...
Но онова, което ме изуми, бе преди всичко примирението, изтръпналостта на моите странджанци, особено на тези, които все още живеят в нея. Почти никой не реагира, когато аз подемах разговор на тази тема, когато ги питах - но нима ще оставим всичко така да продължава?
Мълчаха, глухо мълчаха, както само българин може да мълчи. Само понякога скришом, под ъгъл, нали знаете нашия странджански "ъгъл", поглеждаха встрани. Да не би някой началник, някой от Там, от Софията или Бургас, да чуе "скверните" мои критични слова и те да си имат след това проблеми...
Само един-двама, и то доста близки мои, прошепнаха - лесно ти е на теб, Димо, ама нас тук питаш ли ни, нищо не може да се направи с българската дървена мафия!
Хайде сега да видим! Дали наистина нищо не може да се направи?
Дали този живот трябва да се изживее все на колене. Или поне един път да се опитаме да се... изправим...
Ето, един кмет, един млад човек "изока" - високо, ясно!
Кой ще го последва? Кой ще "изока" още?
Народе...
Странджа си отива. Странджа умира и от красавица се превръща в старица, която вече преминава в отвъдното...
За себе си съм много огорчен, много тъжен. Защото аз бях един от първите пишещи, които въздигнахме глас преди доста години срещу обезлюдяването на Странджа и тогавашните ми колеги от вестник "Народна младеж", например, Христо Троански, Маргарита Петринска и други ще кажат колко мои текстове за Странджа помогнаха за онова прословуто постановление №22 срещу тогавашната "смърт" на планината ни. Каквото можахме, като млади журналисти и писатели, направихме в ония условия на онова общество.
И ето, сега пак се извисява глас от недрата, от корена на "събитията" - представяте ли си какво значи това - сам кметът на един район да надигне глас...Значи ножът е опрял о кокала!
Нека да застанем зад този призив. Без партизанщина, без самоизтъкване!
Просто да застанем зад Илиян Янчев - всички българи, но и техните приятели, защото Странджа има толкова приятели от цял свят.
Аз съм Странджа!
А вие?
Димо Райков
Илиян Янчев добави 36 нови снимки към албума Албум без име.
Скъпи приятели,
Ето това е Странджа!
Странджа от Визица, през Граматиково, до пътя към ГКПП- Малко Търново!
Нашата планина - красивата и уютната.
Публикувам това с молба. Бъдете с мен в тази битка! Трябва да спасим поне това, което е останало!
Пред очите ми тирове, претоварени с 10-15 тона над допустимото разбиват пътищата от републиканската и четвъртокласната общинска пътна мрежа. Пътища, водещи до туристически обекти, до най-стойностното ни наследство, нашата гордост - културната история, водещи до селата, до параклисите, до реките…
Запознах с този проблем новия Областен управител на област Бургас г-н Вълчо Чолаков, получих от него очакваната подкрепа, но се нуждая и от вашата.
Знам, че парите управляват света, но позицията ни към тях не бива да бъде еднаква.
Доходоносния бизнес с продажбата на дървесина днес вече се превръща в злоупотреба със земята ни, с хората, останали да живеят тук, с онези, вложили своите средства в развиване на туризъм, с мен, с вас. С всички.
Нуждая се от помощ.
Нека заедно се преборим!




https://www.facebook.com/dimo.raikov.7/posts/10204709379592565?notif_t=like

ОНЯ ПЪТ ОТ МАЛКО ТЪРНОВО ДО ПАРИЖ…


ЕДНО НЕОБХОДИМО ДОУТОЧНЕНИЕ КЪМ МОИТЕ ЧИТАТЕЛИ
посвещавам на Мариана Лазарова
Приятели, това своеобразно „уточнение” съм го правил и друг път, разбира се, в по-непълен вид. Вече доста време, при мен са навършени цели шест години „пребиваване” в мрежата, а иначе цял съзнателен живот аз съм на показ пред читателите си.
За всички е ясно, че живея и пиша безплатно за едните принципи на хуманност и подкрепа на човечността - и на бедните, и на низвергнатите.
Заради това приех и позволих да си причиня - на себе си и на семейството си, многогодишни мъки. Но да имам една "привилегия", която никой вече не може да ми я отнеме - да не съм роб на парите и оттам да бъда свободен!
Аз имах „капчицата”, имах шанса да се родя и да бъда отгледан в семейство на бедни и обикновени българи, но будни и пълни с въображение и чувствителност, с любопитство, да бъда закърмен от мама и татко с оня вечен стремеж към нещо "още повече", макар и имагинерно, макар и никога постижимо за мен самия. Просто да бъда "вечно недоволен". Имам и "привилегията" да живея с цената също на доста усилия, на прегряване на мозъка, в най-свободния и красив в света град, който като никой друг пречупва представите на всяко същество за това що е туй чудо "кратък човешки живот".
Имах куража да тръгна на 50 години от нулата отново, сам, сам и пак сам, да направя нещо в чужда страна, но със сладкото и велико усещане за собствена значимост, нещо, което се постига само тогава, когато си достигнал до него единствено със своите си способности и труд. В едно общество с жестока конкуренция, но свободно, с възможност за шанс за всеки, а не в кланово като нашето, където всичко е предначертано от мама, тате, вуйчо, от Схемата…
Това нещо никой и никога не може да ми го отнеме. Както и онова, което моята мисъл е закодирала в книгите ми, които са факт и вече си имат своя живот. Защото те не са само по книжарниците, по библиотеките на България, но и в най-големите и авторитетни книжовни центрове на света – в 15 от най-известните и национални библиотеки – Харвард, Блумингтън, Ню Йорк, Вашингтон, Париж, Лондон, Москва, Прага, Букурещ, Белград, Варшава, Бъркли, Мелбърн…
Знаете ли какво значи това - да стигнеш физически, а и чрез книгите си, до толкова далечни и различни краища на света - да го постигне един син на един миньор и една чистачка, тръгнал от едно градче на българско-турската граница в една страна и един регион, които почти никой по широкия свят не знае, а и не иска да знае…
Да тръгнеш от най-закритото градче на Варшавския договор на онази комунистическа система, оттам, откъдето пиле не можеше да прехвръкне! И да стигнеш до нея, Сена, реката на Свободата, до него, Париж, града на Светлината и необозримотото тръпно усещане, че все пак, макар и с трошица живот, си живял ненапразно, че все пак нещо си посял…
Да, зная, подобен „поход”, макар и изстрадан, макар и жесток в определени моменти, не се прощава в моята страна. Особено от ония, които никога не ще имат куража да тръгнат подир мечтата си.
Зная и това, че това „непрощаване” не струва нищо пред искрата в очите на моите внуци, за чиято възможност да живеят в нормален свят с нещичко съм допринесъл и аз, тръгналият от нищото, дръзналият да се пребори със своите демони странджанец…
Да се погледнеш отстрани, да се съотнесеш не с едно ограничено място, а със света, към оня свят на голямата и истинска конкуренция, да видиш какво ти липсва, да го потърсиш, да го откриеш, да се опиташ да се поправиш... О, това го може само свободен човек, презрял, или поне опитващ се да стори това, суетата на човешките предразсъдъци…
И тогава да кажеш - твърдо и с гордост - аз също имам право да бъда сред вас, аз съм като вас!
Затова реагирам, а и винаги ще реагирам на онова, което според моите принципи и представи е античовешко, независимо от нечий партизанлък.
Аз вече проумях, че е грешка, че е непосилно дело за отделен човек да се опита да освести българина, да го накара поне за миг да се погледне вътре в себе си. Това нашенецът най-много мрази! Той всичко знае, всичко може, той не търпи никаква критика, хеле пък отправена към него, още по-малко обича да се саморазголва, да се самобичува, да си признава наличието на демони в себе си... А това „качество” е характерно, и това трябва да си признаем, за хора, които по правило са израсли във винаги несвободно общество.
Но все пак понякога се появява някой, който ме обнадеждава, макар и след това и той обикновено да ме разочарова. И аз продължавам. Дори и заради един българин. Да, съдба...
Затова и благодаря на Париж. Че ми помогна да разширя това свое усещане да гледам на себе си отвътре. Макар и то да ми носи страдание. Това е мой избор - на начин на живот, на начин на отношение с познати и непознати, с българи и хора от цял свят. Да бъда максимално искрен с тях,болезнено дори, и да иска същото от тях. Нещо, почти несъществуващо в днешното време, нали? И все пак остава надеждата. Защото аз изповядвам, че ние, хората на 21 век, трябва, ние сме орисани, осъдени сме да живеем заедно. Защото съм убеден,че затварянето в една черупка е нещо, което не само е неприемливо за този наш век, но е противопоказно.
То води до убийство не само на плътта, но и на духа, на порива към свобода.
А какво е човек, който цял живот живее на колене? Смъртник приживе...
Никого не упреквам, никого не поучавам, не менторствам, всеки, дошъл на тази земя, има правото сам да разполага с живота си. Просто защитавам своето усещане за човека. Нищо повече.
Но когато си българин, каквото и да правиш, все си на прицел. И ако няма в един момент друг, който да се цели в теб, ти попадаш на прицела на ... себе си...
Наистина съдба. От която, дори и в Париж, не можеш да избягаш…
Димо Райков

https://www.facebook.com/dimo.raikov.7/posts/10204706265514715

неделя, 25 януари 2015 г.

КОГА ЩЕ ГИ СТИГНЕМ ГЪРЦИТЕ...


Няколко думи-впечатления от Париж
Веднага казвам - на куково лято. Макар че нашият премиер преди време ни заплашваше, че ако не слушаме, щели сме да станем като гърците... зле...
И това го каза премиерът на страна, чиито милион поданици слугуват на същата тази Гърция, за да изхранват - себе си, а и семействата...?!? И за да пращат парички, за да могат същите тези политици и техен слугинаж да крадат като за световно.
И ето - дни наред Франция, вторият стълб, заедно с Германия, на ЕС, дни наред се вълнува за съдбата на Гърция. Днес цял ден новините започват със ставащото в Гърция, току-що Оланд е заявил своето мнение, Меркел също... Медиите на Франция предават непрекъснато директно от Атина, утре отиват цели екипи с най-добрите водещи да направят достояние на французите дебатите след изборните резултати - огромен интерес... Значи...
Но на нашенеца не му пука.
В бг-фейсбука продължават подигравките срещу гърците, обидите, на които ние сме майстори, мързеливи били, само си гледали кефа и сиртакито...
Какви са тези хора, на които никой в нормалния свят не обръща никакво внимание, а в същото време те се подиграват на цял друг друг народ, който е център на европейското внимание?
В коя от двете страни загубата на идентичност е по-силна?
В коя от двете страни хората са без принципи, днес се лашкат насам, както някои им кажат, утре пък поемат другата посока... И "поемат" като топъл хляб поредните призиви за "стягане на колана". И го стягат, стягат, ама все за сметка на бедните, на онези, които всъщност отдавна нямат колан. Че и смъкнати гащи нямат...
Спомням си как преди няколко месеца с лупа търсех някакво съобщение във френската преса за нашите избори, намерих две-три, и то съвсем кратички, рехави...Почти нищо, все едно тази страна не съществува. Добре е, че я има Силви Вартан, та винаги, когато нашата красавица се яви на подиума, тя казва в самото начало - аз съм българка!
Да, на хората не им пука за българите, нито ги знаят, нито искат да ги знаят. Това е истината! А вие си мислете каквото си искате. И продължавайте да псувате. Това наистина го умеете. И да пръждосвате оня, който ви казва истината. Която не искате да знаете, защото тя ви разваля рахатлъка и ви показва измисления свят, в който продължавате да живеете, макар и относителната свобода на движение, тоест възможност за познание.
Никакво внимание!
Което обаче не пречи на нашенеца да псува, да обижда, да се подиграва на гърците. Които, така или иначе, разтресоха Европа, а и света... И които протегнаха ръка на бедните.
И в заключение - снощи бях поканен на едно събитие-коктейл в Париж. По някое време един от току-що станалите ми нови познати-французин, ме попита изведнъж какви са пенсиите в България. До този момент говорехме, всъщност товореше французинът, аз мълчах, за положението при гърците, модерната тема напоследък, новият ми познат едва ли не се вайкаше - ама, те наистина са зле, толкова ниски заплати, че и пенсии, какво представляват 800-900 евро минимални доходи на месец, ние с 1500 нищо не можем да направим, пък те..., та това си е жива бедност... Мълчах, как да му кажа какво е при нас. Как да му кажа, че официално около 700 хиляди българи живеят с под 90 лева, тоест 45 евро на месец, че минималната пенсия е ...50-60 евро, че минималната заплата е ...130 евро,че...хората си плащат за всичко - лекарства, лекар, скъпо парно... Как да кажеш, та нали у нас, в толкова "патриотично" настроената България, все ни учат да бъдем "яки" българи, да не не разкриваме дереджето си, тоест да не се оплакваме, да казваме,че макар и голи, ние сме супер...
Да, изведнъж французинът ме попита - ами у вас, господин Райков, какви са пенсиите? Без да знае, човекът засегна една от моите най-болни теми, заради които вече повече от десетина години не съм долюбван от доста нашенци. Разбира се, казах му истината.
И стана това, което и очаквах от досегашния си опит при подобни ситуации - моят нов приятел, който часове наред демонстрираше добри чувства към мен, изведнъж се обърна и ме ... изостави...
Да, никой не обича бедняците. И то тези бедняци, които сами, чрез търпението и послушността си, възпроизвеждат непрекъснато родната мизерия и страната им става синоним на бедност...Да,вървиш по този широк и нормален свят, някой те пита - каква ви е наионалността, господине, казваш му - българин...И оня маха с ръка - а, българин,от ония, бедняците на Европа...И те подминава като пътен знак...
Така стана и сега с моя нов познат. Тръгна си след моите думи, без дори и зи каже типичното "кураж". Нещо,което е непривично за французин.
И в този миг в мен пак прозвучаха думите на нашия премиер - внимавайте, ей, да не вземе да объркаме нещо, защото можем и ние да станем като гърците...
Тъжно. Безнадеждно...
Ех, м..а им  и гърци...
Кога ли наистина ще станем като тях?
Димо Райков






https://www.facebook.com/dimo.raikov.7/posts/10204700113120909?notif_t=like

петък, 23 януари 2015 г.

Разказ от Димо Райков - ПОМЕН ЗА МАМА

На днешния ден, да, преди точно пет години мама, ЯНКА ВЪЛЧЕВА РАЙКОВА, родена в странджанското село Стоилово и живяла в Малко Търново, отлетя.
Бих желал всички вие тук, в това интернет-пространство, да прочетете този мой специален разказ. Искам да помоля тези, които я познаваха наяве, а и от моите книги, да си спомнят за нея. А тези, които не я познаваха, да си спомнят за своите майки. И тези, чиито майки са живи, да им звъннат един телефон…
https://www.facebook.com/notes/dimo-raikov/%D0%BF-%D0%BE-%D0%BC-%D0%B5-%D0%BD-%D0%B7-%D0%B0-%D0%BC-%D0%B0-%D0%BC-%D0%B0/2622104670069?pnref=lhc

Dimo Raikov написа нова бележка: П О М Е Н З А М А М А.
На всички онези, които бързат да обичат майките си…

Днес бе деветият ден от смъртта на моята майка Яна.
Това, което се бе случило с мен преди седмица и няколко дни, не го пожелавам и на най-големия си враг. 

сряда, 21 януари 2015 г.

ИВАНКА ОТ БУРГАСКАТА АВТОГАРА


Разказ от Димо Райков
Аз и моят баща чакаме рейса за родното Малко Търново на бургаската автогара „Запад”.
Връщам татко след поредното му гостуване в Париж, града на Светлината и Свободата, най-хубавия град на света, където тайна номер едно е да бъдеш учтив, да поздравяваш всеки, когото срещнеш с вълшебната думичка ”бонжур”, тоест ”добър ден”, да му кажеш „моля”, „ако обичате”, да държиш вратата на метрото, на асансьора… Хеле пък, ако след теб идва жена…
Унил следобед, унила автогара… Опърпано пространство, напоено с летен прах. И жега, жега…
Няколко олющени, изпочупени пейки и… кучета…
О, неизменната багра от бг-пейзажа - ята от разчорлени, космати кучета – изгладнели зверове, разхождащи се свободно насам-натам…
И да, също неизменните „будки”-павилиончета за закуски, отрупани с традиционните български „деликатеси” – прегорели, мазни банички, студени гевреци, уф, зъба ще си счупиш, както и този наш вечен деликатес-локум в опаковки-кутийки с дизайн-розичка още от онова „славно” време… И боза, нашенска резлива боза…E, притоплена по всяка вероятност, че то къде хладилници в тази теснотия, пък и парички струва този пусти ток, който непрекъснато го увеличават…
Продавачката е жена към 45-те, с уморено, почти безизразно лице. Но като се вгледа човек внимателно, може да открие белези-остатъци от прежна хубост…
Обичам банички. В Париж нашенски банички няма. Да, единственият възможен „деликатес” на моята бедна странджанска младост… Ех, бедна, но все пак младост.
В едната ръка баничка, в другата – боза, че какво повече можеш да искаш в тоя свят, нали? Радост за небцето – отхапваш от прегорялото тесто, после посръбваш от шишето с бозичка… Ех, живот, здравей, здравей!
О, как обичам банички, така-а-а, с прегоряла корица, златиста по краищата…
И си поръчвам.
- Моля, една баничка, ако обичате.
Жената ме поглежда …
Очите й са стреснати. И мигом се оживява погледът й – да, жената наистина е била красавица… Изведнъж се изправя снагата й, гърдите й хукват напред, изпъват бялата блузка, ха, ще изхвръкнат… И това унило до преди миг лице, как само взе да се подмладява, как взе да се изопва…
Да, една нищо и никаква думичка, която под път и над път се употребява в Париж, но тук извършва чудо – ”моля”, че и придружена с „ако обичате”… Да,”програмата” по учтивост е пълна…
И тя, продавачката на бургаската автогара „Запад”, ми избира на-тлъстата, тоест най-хубавата, според нея, разбира се, баничка…
- Заповядайте…
После въздухът се разллюлява от гласа й. Господи, откъде този глас, нима това бе същата жена?
- Иванка…Приятно ми е, Иванка…
И жената ме поглежда, хубаво ме поглежда...
- Но за вас може и Ваня, Ванче...- и младата жена изведнъж се разприказва - Понеже вие сте толкова внимателен към мен, ще бъда честна към вас. Ще ви кажа болката си. Това мое пусто име....Вижте само колко е, как да кажа, некрасиво, абе, направо простее, нали? Ето, едно голямо "И", а под него това мъжко и никакво - "ванка", "Ванка-танка",така често ми викаха момчетата в училище в голямото междучасие, когато налитаха като оси въху черната ми ученическа престилка...Тогава хем ми бе приятно, господине, та толкова момичета имаше в класа, а винаги момчетата се нахвърляха върху мен, скупчваха се, сякаш бях магнит... Да, приятно ми беше, защо да крия, аз не съм лицемерка,пък и толкова отдавна бе това, но онова "Ванка-танка" не можах да забравя. И до ден днешен не мога да простя на мама,че така ме е кръстила - И-ванка...
И подръпва моята нова позната басмяната си рокля, изглажда бръчките по нея…
И изведнъж сякаш целият този следобед, тази избеляла атмосфера наоколо, се разлюлява…
- Прощавайте, господине. Понеже от години никой тук не се е обръщал към мен с „моля”, че и с „ако обичате”, бихте ли ми казали къде живее ваша милост?
Сега пък аз се оказах изненадан от мекотата на изказа на продавачката – гледай го ти това женче…"Бихте ли казали", че и придружено с "ваша милост"...
- В Париж – отговарям.
- В Париж ли… - жената вече ме гледа с широко отворени очи. После гласът и простенва – о, Париж!
И заблестяват очите на внезапно разхубавилата се жена, там, сред тясната будка, отрупана с камари от банички, гевреци, евтини цигари…
И ме подканя женчето, то къде да ме покани, пространството на „местоработата” й е метър на метър, за нея самата няма достатъчно въздух, но все пак… И стоим на самия праг, посбутваме се…
Отдавна не ми е било толкова хубаво – в едната ръка баничка, почти спечена, но баничката на моето детство, в другата шишенце боза, е, притоплена, но все пак… И всичко това гарнирано с оня изгарящ допир, неволен, мимолетен, но хубав, просто така, от вятъра… Да, морският бриз…
И започва жената да ми разказва – как била отлична ученичка, как всичко що срещнела по вестници, списания за този тайнствен град на оная река Сена, тя изрязвала и залепяла върху страниците на лексикона си. Мечтата й била да отиде, да зърне дори и за миг Париж…
- Но нали знаете, господине, беднотия, нашите ме ожениха съвсем малка, в десети клас още, после дойдоха децата, нали и това го знаете, господине, после… И той животът…
Зная, да, зная, кимам… И ми е хубаво, хубаво…
В този миг край нас минават група мъже – разгърдени, с аромат на… чесън и пот… Пфу…
- Ванче, как си ма, душо? – пита „в движение” продавачката единият от групата, нисък, плешив, с проядени, почти прогнили зъби…
Ванчето, тоест „моята” продавачка, не му обръща внимание. Тя отдавна е там, в Париж…
Кръглият е стреснат, липсата на внимание го обижда изглежда.
- Що не ми отговаряш, душке? Значи Митко снощи не се е отчел, а?
И се ухилва нашенецът, мръсничко се ухилва, оголва проядени, пожълтели зъби…
- Ха-ха-ха…
Останалите и те се заливат в смях…
Изведнъж оня се обръща към мен:
- Ами ти бе, наборе? Еб… ш ли, а, еб…ш ли още?
- Моля - зашеметен съм аз, поемам дъх…
А оня продължава, смеейки се:
- Щото аз е…а още, да знайш. И то яко е…а, като трактор, ха-ха-ха… На каквато скорост искаш…
И групата мъже ни подминава.
И грубият мъжки смях се смесва с прахоляка…
Поглеждам продавачката.
И изтръпвам.
Не е останала и следа от красотата по лицето й.
Едно изведнъж повехнало цвете, потъпкано в прахта, в иначе златистата прах на този унил бургаски следобед…
- Виждате ли, господине, сред какви хора съм принудена да живея вече 25 години. Сред тези шофьори-простаци. И то за стотина-двеста лева на месец… Вие сега си тръгвате…А аз оставам… Сред тия…
Краката ми сами се отлепват от разронения тротоар.
Обръщам се за последно – едни големи, ама толкова големи очи – примирени, потъмнели, ме изпращат. Жената пак се е смалила, пак тялото й се е превило о две…
И, да, постоянната багра на всеки бг-пейзаж – кучетата, бездомните космати туловища…
Да, обикновена случка, ще кажете. Че какво толкова, нещо толкова обичайно и нормално…
Да, там, на бургаската автогара „Запад” всъщност нямаше, а и не бе станало, нищо ново и необичайно. И ще имате право така да кажете…
Просто една мимолетна среща, едно изгарящо докосване…
Просто – хапчица живот, да живот. Български, посивял, свит о две, но все пак живот, нали?
Живот ли?
---

петък, 9 януари 2015 г.

Светът е ”Шарли”, Франция ще възкръсне

сряда, 7 януари 2015 г.

ПАРИЖ Е ВЦЕПЕНЕН - 12 МЪРТВИ ПРИ АТЕНТАТА ПРЕДИ ТРИ ЧАСА...


Градът на светлината, този мегаполис, в който дневно пребивават по около 12 милиона души от цял свят, помръкна.
Такава плътна и всепоглъщаща тишина, примесена с тъга и потрес, не съм усещал досега в този толкова весел град.
Вцепенен съм - от четиримата вече идентифицирани колеги аз съм разговарял с двама, Шарб и Кабю... Търся в момента визитката на винаги усмихнатия Шарб, той толкова се радваше, че съм българин...Срещнахме се пред парижкото кметство преди две години, беше на митинг, мисля,че бе срещу расизма.
Искам да се обърна към някои български влиятелни личности - не си играйте с огъня на омразата, заради евтини пиар-ходове! Днешните хора сме орисани да живеем, искаме или не, заедно. Просто светът на 21 век не може да бъде друг. Омразата ражда омраза! И страдат невинните...
Трябва да се научим да обичаме първо себе си, за да можем да уважаваме и другия. Това послание научих от краткото си, но толкова силно приятелство с големия Стефан Хесел, родоначалника на световното движение " Възмутете се!" Това послание сега, в тези ужасни мигове, го изпращам и към вас, моите сънародници...Не се мразете, обичайте се! Или поне пребройте до десет, преди да започнете да мразите. Умолявам ви!
Няма нищо по-страшно на този свят от това да виждаш как момичетата и момчетата от Червения кръст водят близките на убитите невинни към техните мъртви...
Димо Райков
Париж

ИВАНКА ОТ БУРГАСКАТА АВТОГАРА



                   Разказ от Димо Райков

                  Аз и моят баща чакаме рейса за родното Малко Търново на бургаската автогара „Запад”.
                  Връщам татко след поредното му гостуване в Париж, града на Светлината и Свободата, най-хубавия град на света, където тайна номер едно е да бъдеш учтив, да поздравяваш всеки, когото срещнеш с вълшебната думичка ”бонжур”, тоест ”добър ден”, да му кажеш „моля”, „ако обичате”, да държиш вратата на метрото, на асансьора… Хеле пък ако след теб идва жена…
                  Унил следобед, унила автогара… Опърпано пространство, напоено с летен прах. И жега, жега…
                   Няколко олющени, изпочупени пейки и… кучета…
                  О, неизменната багра от бг-пейзажа - ята от разчорлени, космати кучета – изгладнели зверове, разхождащи се свободно насам-натам…
                  И да, също неизменните „будки”-павилиончета за закуски, отрупани с  традиционните български „деликатеси” – прегорели, мазни  банички, студени гевреци, уф, зъба ще си счупиш, както и този наш вечен деликатес-локум в опаковки-кутийки с дизайн-розичка  още от онова „славно” време… И боза, нашенска резлива боза…E, притоплена по всяка вероятност, че то къде хладилници в тази теснотия, пък и парички струва този пусти ток, който непрекъснато го увеличават…
                  Продавачката е жена към 45-те, с уморено, почти безизразно лице. Но като се вгледа човек  внимателно, може да открие белези-остатъци от прежна хубост…
                  Обичам банички. В Париж нашенски банички няма. Да, единственият възможен „деликатес” на моята бедна странджанска младост… Ех, бедна, но все пак младост. В едната ръка баничка, в другата – боза, че какво повече можеш да искаш в тоя свят, нали? Радост за небцето – отхапваш от прегорялото тесто, после посръбваш от  шишето с  бозичка… Ех, живот, здравей, здравей!
                  О, как обичам банички, така-а-а, с прегоряла корица, златиста по краищата…
                  И си поръчвам.
                  - Моля, една баничка, ако обичате.
                  Жената ме  поглежда  … 
                   Очите й са стреснати. И мигом се оживява погледът й – да, жената наистина е била красавица… Изведнъж се изправя снагата й, гърдите  й хукват напред, изпъват бялата блузка, ха, ще изхвръкнат… И това унило  до преди миг лице, как само взе да се подмладява, как взе да се изопва…
                  Да, една нищо и никаква думичка, която под път и над път се употребява в Париж, но тук извършва чудо  – ”моля”, че и придружена с „ако обичате”… Да,”програмата” по учтивост е пълна…
                  И тя, продавачката на бургаската автогара „Запад”,  ми избира на-тлъстата, тоест най-хубавата,  според нея, разбира се,  баничка…
                  - Заповядайте…
                   После въздухът се разллюлява от гласът й. Господи, откъде този глас, нима това бе същата жена?
                   - Иванка…Приятно ми е, Иванка…
                   И подръпва моята нова позната  басмяната си рокля, изглажда бръчките по нея…
                  И изведнъж сякаш целият този следобед, тази избеляла атмосфера наоколо, се разлюлява…
                  - Прощавайте, господине. Понеже от години никой тук не се е обръщал към мен с „моля”, че и с  „ако обичате”, бихте ли ми казали къде живее ваша милост?
                  Сега пък аз се оказах изненадан от мекотата на изказа на продавачката – гледай го ти това женче…
                  - В Париж – отговарям.
                  - В Париж ли… - жената вече ме гледа с широко отворени очи.                    После гласът и простенва – о, Париж!
                   И заблестяват очите на внезапно разхубавилата се жена, там, сред тясната будка, отрупана с камари от банички, гевреци, евтини цигари…
                   И ме подканя женчето, то къде да ме покани, пространството на „местоработата” й  е метър на метър, за нея самата няма достатъчно въздух, но все пак… И стоим на самия праг, посбутваме се…
                   Отдавна не ми е било толкова хубаво – в едната ръка баничка, почти спечена, но баничката на моето детство, в другата шишенце боза, е, притоплена, но все пак… И всичко това гарнирано с оня изгарящ допир, неволен, мимолетен, но хубав, просто така, от вятъра… Да, морският бриз…
                   И започва жената да ми разказва – как била отлична ученичка, как всичко що срещнела по вестници, списания за този тайнствен град на оная река Сена, тя изрязвала и залепяла върху страниците на лексикона си. Мечтата й била да отиде, да зърне дори и за миг Париж…
                   - Но нали знаете, господине,  беднотия, нашите ме ожениха съвсем малка, в десети клас още, после дойдоха децата, нали и това го знаете, господине, после… И той животът…
                   Зная, да, зная, кимам… И ми е хубаво, хубаво…
                   В този миг край нас минават група мъже – разгърдени, с аромат на… чесън и пот… Пфу…
                   - Ванче, как си ма, душо? – пита „в движение” продавачката единият от групата, нисък, плешив, с проядени, почти прогнили зъби…
                   Ванчето, тоест „моята” продавачка, не му обръща внимание. Тя отдавна е там, в Париж…
                   Кръглият е стреснат, липсата на внимание го обижда изглежда.
                   - Що не ми отговаряш, душке? Значи Митко снощи не се е отчел, а?
                   И се ухилва нашенецът, мръсничко се ухилва, оголва проядени, пожълтели  зъби…
                   - Ха-ха-ха…
                   Останалите и те се заливат в смях…
                   Изведнъж оня се обръща към мен:
                   - Ами ти бе, наборе? Еб… ш  ли, а, еб…ш ли още?
                   - Моля - зашеметен съм аз, поемам дъх…
                   А оня продължава, смеейки се:
                   - Щото аз е…а още, да знайш. И то яко е…а, като трактор, ха-ха-ха… На каквато скорост искаш…
                   И групата мъже ни подминава.
                   И грубият мъжки смях се смесва с праха…
                   Поглеждам продавачката.
                   И изтръпвам.
                   Не е останала и следа от красотата по лицето й.
                   Едно изведнъж повехнало цвете, потъпкано в прахта, в иначе златистата прах на този унил бургаски следобед…
                   - Виждате ли, господине, сред какви хора съм принудена да живея вече 25 години. Сред тези шофьори-простаци. И то за стотина-двеста  лева на месец… Вие сега си тръгвате…А аз оставам… Сред тия…
                   Краката ми сами се отлепват от разронения тротоар.
                    Обръщам се за последно – едни големи, ама толкова големи очи – примирени, потъмнели, ме изпращат. Жената пак се е смалила, пак тялото й се е превило о две…
                   И, да, постоянната багра на всеки бг-пейзаж – кучетата, бездомните космати туловища…
                   Да, обикновена случка, ще кажете. Че какво толкова, нещо толкова обичайно и нормално…
                   Да, там, на бургаската автогара „Запад” всъщност нямаше, а и не бе станало,  нищо ново и необичайно. И ще имате право така да кажете…
                   Просто една мимолетна среща, едно изгарящо докосване…
                   Просто –  хапчица живот, да живот. Български, посивял, свит о две, но все пак живот, нали?
                   Живот ли?

------------------




понеделник, 5 януари 2015 г.

ДА СИ БГ-"БОРЕЦ" ЗА КУЛТУРА БЕЗ ДОСТОЙНСТВО...


"Със заповед на министъра на културата Вежди Рашидов Александър Морфов ще ръководи академичната трупа на Народния театър "Иван Вазов".
съобщение от печата
Четеш и душата ти изтръпва...
Какво всъщност може да си причини един творец още?
Последната надежда вече е умряла.
Човекът-артист, който изрече в края на миналата година огнени думи и възкреси надеждата, плахата бг-надежда, че все още нещо хубаво е възможно да изкласи на тази територия, продаде не само себе си, но и душата на тези, които му повярваха.
Миналата творческа година завърши с изблика на сетен героизъм на останалата все още дишаща част от интелигенцията ни.
Новата започна с предателството на най-големия съвременен "хъш", който бе олицетворение на този сетен изблик.
Пиша тези силни думи, защото аз имам дейно участие в този "взрив" на Морфов, който той предизвика и започна от един сайт за култура. Оттам и в цялата преса и електронни медии. Дни наред името и думите на режисьора пълнеха страниците на този сайт, както и тези на всички медии у нас, хората развяваха като знаме името му...
А той с тужурката оглави и бунта срещу Бинев, но и срещу Рашидов, срещу Борисов, сам той винаги подчертаваше, че този бунт негов не е само срещу Бинев, а срещу тези над него...
Казвам, имам участие, защото веднага след съобщението, че Бинев ще оглави комисията, аз, тогава току-що станал сътрудник на този сайт, написах текст. Редакторката ми изпрати съобщение - чудесно, веднага го публикувам. И...не го публикува...Освен идеята му.
И започна серия от текстове, начело с тези изказвания на Морфов срещу Бинев. И стана тя каквато стана.
Бинев бе премахнат.
Справедливостта изгря!
Уви!
Аз, обиден от присвоената идея, без дори да се спомене името ми, отказах по-нататъшно сътрудничество на този сайт.
Но славата на Морфов се разгоря и прелетя паланки и стърнища български до най-отдалечената точка. Той бе провъзгласен за борец номер едно срещу статуквото, срещу неправдата, срещу рашидовщината не само в културата, но и срещу бойковщината в живота ни.
И аз си казах - майната му на за кой ли път накърненото ми достойнство на писател и човек, важното е, че България се разлюля, браво на Морфов. И написах също огнени текстове в негова прослава!
И зачаках, да, нещо трябваше да се случи! Не може такива думи, шокиращи обикновения разум, казани срещу властниците днес в България, и то поименно, да нямат някакво продължение. Не може достойно подадената оставка от този мъж да няма последствия.
Оказа се, че на тази наша територия всичко може. Но винаги "моженето" е в посока, която задават единствено властниците. Да, днес е 21 век, ние сме членове на ЕС, значи трябва да има свобода на словото, колко му е, нека всеки да си говори каквото и колкото иска...Ето, оставки, бунтове...
Но на тази наша територия никога няма за има генерална промяна! Никога!
Да, оказа се, че продължение има. Но не това, което нормалният човек би очаквал.
И...
Ето, да, ето го продължението...
Ето ги тези думи в това съобщение на българската преса днес.
Този, заради който Морфов бе напуснал с гръб и трясък театъра, днес пак го... назначава!!! И то на същата длъжност, шефска, на същия този театър...
Е, ама това наистина може да стане само в България! Територията, в която хората не уважават ... себе си...
Коментар нужен ли е?
Просто - едно последно изтръпване. И простенване - тази територия е територия на подлеците...
Да, всякакъв друг коментар е от лукавого.
Евалла, бг-"борци", ашколсун!
От кокала до...кокала... Това е вашата "борба".
Ами, това е, нали?
Моля, внимание, спектакълът продължава. Завесата се отваря.
Но сърцето, Морфов, вече е затворено...
"Бедни ми, бедни Македонски, защо не умря при Гредетин..."
Димо Райков

ЗА ДОСТОЙНСВОТО НА ПРЕЗРЯНИЯ РОМ И ТОВА НА МОРФОВ...



Ето, току-що какъв случай научавам от френската телевизия. 
Който ме потресе и разлюля, както ме потресе и разлюля и случилото се днес с Морфов.
В дълбоката провинция на Франция вчера една общинска администрация си е позволила да не приеме за погребение едно двумесечно бебе-ромче. 
Настана бунт в интернет, наяве скочиха асоциации, хора на честта-французи...И ето, веднага кметът на съседното селце предлага да погребе бебето като заслужил французин. Кметът,който бе отказал това, също вече, осъзнал се и признал грешката си, предлага сега на семейството погребението да стане в гробището на неговата община.
Но ромите, да, тези иначе жалки по нашите възприятия люде с шалвари и фусти,дали наши, дали румънски, това няма значение, знаете ли какво направиха - отказаха на този кмет, който вчера не искаше бебето.
Вие не го обичахте живо, не го обичахте и мъртво, как ще продължава да "живее" то при вас...
Да, начин на поведение, на мислене едни презрени люде, нали?
А вие, "великите", "умните", "моралните", вижте какво прави този Морфов...
За какво говорим...

Димо Райков

петък, 2 януари 2015 г.

ЕДНА ИСТИНСКА КЛАСАЦИЯ, ПОСЛЕДВАНА ОТ ПОРЕДНОТО ОГОРЧЕНИЕ...


Добре, че имам читатели, които навреме ме информират, иначе и тази класация щях да пропусна. Моят текст за мача Кличко-Пулев, по-точно за това как трябва да се държи един истински спортист и човек, текст, който предизвика толкова емоции и заради когото бях доста охулван от господата "патриоти", се нареди категорично на второ място от всички публикувани в този сайт материали.Цели 30 хиляди души са го прочели само на този сайт, а в действителност читателите му са вече 32 хиляди. А като се вземе под внимание,че той бе препубликуван от моята страница и от редица други големи сайтове, издания, колеги блогъри, във фейсбук и тъй нататък може да се предположи колко души са се докоснали до него. Дано да е било за хубаво. Дано повечето да са разбрали моето послание.
Това е оценката на читателите! Винаги съм казвал, че тя е най-меродавната и хубава награда за писателя.
И само няколко думи за... огорчението, което ми донесе този текст. Поредното огорчение... Не става дума за псувните и обидите, които "гарнираха" вниманието на някои читатели. А за отношението на същия този сайт, направил тази класация. Ще бъда кратък. Просто вече не мога да си причинявам възстановяване на поредното огорчение и унижение. Бях поканен любезно да пиша в сайта. Приех условията. Всичко започна добре. Но след няколко дни видях,че се появява едно име, което често се появява там, където съм и аз. И понеже съм гърмян заек, понеже зная "нравите" на ония, които определят "атмосферата" и "законите" на бг-литературата, у мен се появи съмнение. Е, само след дни то се потвърди. Сътрудничесвото ми бе прекъснато под предлог, че сайтът нямал средства. Как така няколко дни преди това имаше, а сега изведнъж...И дали за същия този колега, който се появи след мен няма средства? Попитах шефа на сайта, отговор, естествено, не последва. Което не попречи някои от текстовете ми да бъдат използвани като идеи и начало на многодневна кампания, както и споменатия колега да продължава и до днес да пише, да, сигурен съм, че за него няма да има проблем със средствата.
Бях решил да си замълча. Пак. Но вече наистина човек не може да издържа на всекидневните "събития" от този вид. А и в края на краищата имам поне тази възможност, да "изокам". Въпреки че някои искат и нея да ми я отнемат. Да, в България всичко е възможно. Щом не вървиш по правата линия, нали? Щом само критикуваш, щом търсиш истината, независимо от партизанщината, щом не си в дадената и "указана" Схема...
Да, само в България може да съществува подобно нещо - автор с текст, прочетен от десетки хиляди, да бъде низвергнат заради друг с текстове, които са трийсетина пъти по-непопулярни. Да, България...
П.П. Първият линк е от класацията. Вторият е от моя текст, който може да намерите и като кликнете върху класацията.
За по-малко от една година читателите на „Площад Славейков“ поставиха рекорди, неподозирани за медия, специализирана в областта на културата. Появихме се на 24 май и за шест месеца посетителите на сайта надхвърлиха...
PLOSHTADSLAVEIKOV.COM

НАГРАДАТА НА ПИСАТЕЛЯ, КОЯТО НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ПЛАТИ, НО И ДА Я ОТНЕМЕ...

ДА СМЕ ЗАЕДНО, МОИ ЧИТАТЕЛИ,  И ПРЕЗ НОВАТА 2015 ГОДИНА!
Какво по-хубаво от това потокът с положителна енергия от онова, което читателите са прочели от теб и са поели от текстовете и книгите ти, да не секва и през старата, но и през Новата година! Ето, поредното писмо...

Благодаря, приятели! Кой писател не би искал да започне годината с подобни думи на читатели! Да сте живи и здрави!
Diana Miteva
За много години, господин Райков! Желая ви здраве от сърце и нека красотата във вашите слова никога не секва! Бъдете все същия вълшебник, който омагьосва читателя още с първите редове в своите книги! Да ви е честита и успешна новата 2015 година! Нека все така усещаме, ние, читателите, вашата сила, чрез енергията, заложена в думите Ви!

Мариана Лазарова За много години, Г-н Райков! Бъдете жив и здрав, вие и вашите близки! Благодаря на фейсбук, че ме срещна, макар и виртуално с Вас и Вашите книги! Вашето перо срещу несправедливостите е неуморимо. Благодаря Ви, че ни будите! Успешна творческа година!

Г-н Райков, продължавайте да ни радвате с плодовете на Вашия труд - Вие и Вашите близки - бъдете живи и здрави! Поздрави от САЩ

Irena Mayerhofer Весело посрещане на новата 2015 година г- н Райков! Здраве и късмет! Продължавайте да бъдете " народен будител"! Желая ви щастие!

Militsa Petrova Димо, бъди жив и здрав ти и семейството ти!!! Добре, че има "Човеци" като теб!!! Весели празници!!!

Canka Petrova
Напоследък се опасявах, че след Хайтов и класиците майстори-художници на българското село и природа не се срещат.Тази вечер изпитах такава гордост и носталгия по онези "неземно красиви и омайващи места",каквато отдавна не съм имала щастието да преживея.Благодаря ви от сърце за думите-пендари ,за вярята -байряк и за топлата обич-огнище!Не се гаси туй,що не гасне!Прегръщам ви от един град-вековен и романтичен,в който винаги можеш да се спасиш и да се вдъхновиш.
Христина Гончева
Господин Райков,Аз имам щастието лично да познавам Златина и Христо.Това са чудесни хора.Истински,добри българи,които като Вас обичат родния си край и милеят за Странджа.Когато си с тях,имаш чувството,че ти заемаш специално място в сърцата им. Аз не съм от Стоилово,но всяко лято прекарвам там в къщата на моите вече починали свекър и свекърва. Сега тя е наша.Прав сте за магията на Странджа.Обичам тази планина и хората. Когато чета всичко, което пишете за този край, стопляте душата ми, и имам чувството,че лично Ви познавам. С уважение.
Georgi Zagorov
Blagodaria vi za priatelstvoto v FB.Tova e chest za men,vash otskoro otkrivatel i vazhiten ot knigite vi chitatel.Bulgaria triabva da se gordee che vi ima!
Aneliya Prodanova
Господин Райков, благодаря Ви за приятелството! Баща ми ми изпрати Вашата книга-"Диагноза:Българин в чужбина" и веднага ме плениха разказите Ви и истината в нея. Желая Ви весели празници и да продължавате все така хубаво да пишете!
Стоян Костов
Купих си днеска "Диагноза : Българи в чужбина",и почнах да я чета. Купих я
от Панагюрище, на гости сме у бабата и дядото,и влезнах в единствената книжарничка тука,гледах много други книги, но тази духовно ме привлече.
Svetlana Krasteva 
Здравейте, просто искам да Ви поздравя за всичко, което ражда перото/ клавиатурата Ви. И днес с думите за Стоилово, и преди с разказа за майка Ви, така дълбоко бъркате в душата ми, че искам да Ви се поклоня, благодаря Ви, че Ви има и пишете така...Успех и весели празници!
ЕДИН ХУБАВ ПОДАРЪК ОТ ИЗМИНАЛАТА ГОДИНА...
Изминалата година, по-точно моят юбилей през нея, ни даде възможност да се "преоткрием" с поетесата и литературен критик Анжела Димчева Нейното "документиране" на тази моя среща-разговор, продължила над три часа в книжния център "Гринуич" на булевард "Витоша" на 22 август е оня мой "подарък", който безкрайно ценя. А думите й, изпратени като съобщение по фейсбук, по повод на разказа ми "Помен за мама" и книгите ми ще ме топлят цял живот и ще ми дават надежда, че все пак и в България не всичко е завист и омраза...
АНЖЕЛА ДИМЧЕВА
Ти си непоправим талант... Един ден ще си класик! ДАНО ПО-СКОРО ВСИЧКИ НАШИ ХОРА ТЕ ОЦЕНЯТ."
Благодаря, Анжела, ти направи изминалата година хубава и за мен...
Първа взимам автограф (всички ми завиждат!) от писателя Димо Райков по време на неговото юбилейно тържество - 22 август 2014 г. в книжарница "Гринуич".

КРАТКО, ТОЧНО, ОТ СЪРЦЕТО...И ТО ПОЧТИ ВСЕКИ ДЕН...
МОЛЯ, ОБРЪЩАМ СЕ КЪМ НАЗНАЧЕНИТЕ ПИШЕЩИ, ЗАПАЗЕТЕ ЗА ВАС ПАРИЧКИТЕ, КОИТО ЕДИН НА ДРУГ МНОГО, МНОГО ВИРТУОЗНО И, РАЗБИРА СЕ, С БЛАГОСЛОВИЯТА НА "ОНЯ", СИ РАЗДАВАТЕ.
НА МЕН ТОВА ПО-ГОРЕ МИ СТИГА...
БЛАГОДАРЯ НА ВСИЧКИ МОИ ЧИТАТЕЛИ, НА БЛИЗКИТЕ ИМ ХОРА, КОИТО ТЕ ОБИЧАТ! И ДА Е ЧЕСТИТА НОВАТА 2015! ГОСПОДИ, КОГА Я СТИГНАХМЕ И НЕЯ? ДА Е НА ХАИРЛИЯ!
ВАШ:
ДИМО РАЙКОВ