ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

понеделник, 27 април 2015 г.

"СИНИ СЪРЦА" - КНИГА ЗА МОЯ "ЛЕВСКИ"...

Моята нова книга...
----------
Димо Райков
С И Н И С Ъ Р Ц А
„Левски” - ЦСКА 7 : 2
най-великият ни мач
„Има една страна България. И в тази страна България има един отбор „Левски”. В този отбор съм се родил, в този отбор ще умра!"
ГЕОРГИ АСПАРУХОВ – ГУНДИ
/ Думи в отговор на предложението от „Милан” да играе в чужбина/
---------
СЪДЪРЖАНИЕ
Вместо пролог
Пръстенът
За моя „Левски” или думи за Гената
Мачът
„ Аз бях Господ…”
Кратка хронология
Две стихотворения: „Ода за „синята” радост” и „Разказано от цесекар”
Атмосферата в навечерието на двубоя
Състави и развой
Майчиният поглед…
Героите-участници – за тях и от тях…
Каменски
Пешев
Вуцов
Аладжов
Ивков
Кръстьо Богданов
Борислав Богданов
Павлов
Янко Кирилов
Костов
Гунди – момчето на народа
Еузебио: „Аспарухов бе най-великият футболист, срещу когото съм играл…”
Филм-поема за големия спортист
Величка Маркова: „Моят Георги и момчетата от легендарния мач”
„Убиецът на Гунди”…
Радостта от играта или моите лични докосвания
Христо Илиев – Патрата – „Всяка моя клетка е „синя”
Георги Соколов – „Палавото дете-магьосник на „синия” футбол”
Сашо Манолов – „Президента – така викахме на Гунди”
Емил Спасов – „ Той глезеше топката”
Наско Сираков – „Да носиш в себе си огъня на Гунди”
Георги Иванов – „Кървавият гол на Гонзо…”
Николай Илиев – „ Красавецът в „синьо”
Борислав Михайлов - „Славната тройка наследствени вратари”
Мартин Станков – „Интелигентният мой приятел”
Станислав Ангелов – „Синият” играч и национал от родното ми градче”
Архивите говорят
Връщането на името в Операта през 1990 г. – моето слово или няколко истории за „синята” идентичност
Хората са временни, но „Левски” е вечен…
Герена – магическото „синьо” сърце…
„Сини” кръвни телца
Светлозар Русев: „Не съм пропуснал мач на „Левски”
Петър Петров–Пешо Кучето: „Гунди е убит нарочно…”
Николай Христов-Левски: „Всичко при мен е „Левски”
Митко Иванов: „Аз опазих Гунди да не го откраднат”
Петър Тончев-Пиер Бразилецо: „Пазя билета си от този мач!”
Александър Гешев: „Има ли „Левски”, ще я има и България”
Георги Генов: „На погребението на Гунди исках да разстрелям съдбата”
Людмил Лазаров: „ Цялата опера бе от левскари…”
Ангел Колев: „От „Ал. Невски” до Апенините – само „сините”!
Ангел Байрактарски: „ Победата винаги е наша!”
Николай Нинов-Тубата: „И преди, и сега „Левски” значи свобода!”
Иван Черкезов: „Плача с ”Левски”, обичам, смея се, дишам…”
Веселин Георгиев: „Синята лавина”
Екатерина Анева: „Mоят „Левски” – това е борбата за достойнство и нормалност…”
Ивайло Милушев: „За мен името „Левски” е всичко свято, истинско и българско”
Юлиана Кесарова: „ Чуя ли „Левски” и настръхвам…”
Янаки Христов: „ Не мога да живея без „Левски”...
„Сини” листчета
„Синият” живот – опит за хронология
Двете деветки – една песен, една голяма любов…
Витиня…
Най-големите победи на „Левски” над ЦСКА
„Погледът” на Гунди за живота
Химнът
Среща със Стефан Димитров и Богдана Крарадочева в Париж
Текстът
Моят Левски…
Вместо епилог
Миньорът от Странджа и правнукът от Париж – в „синята” агитка…
----------------
Посвещавам тази книга на паметта на моя скъп приятел Евгени Буховски, Генчо, който имаше една единствена любов в своя живот – „Левски” – и който сега почива там някъде, в гробищата на Кюстендил, без паметник, без знак…
Посвещавам на всички левскари, които обичаха, обичат и ще продължават да обичат, докато свят светува, свободата, закодирана в святото име на любимия ни отбор.
Посвещавам книгата си и на тези момчета, "сини" приятели, които сториха и невъзможното и сътвориха оня велик празник юбилей на 22 срещу 23 май 2014 г. Всъщност това бе възможното най-добро нещо, което в този момент можеше да се случи на "синята" ни общност! Да се стреснем, да си повярваме отново!
---------------------
ВМЕСТО ПРОЛОГ
Аз преобърнах, каквото и да значи това, живота си на една почтена възраст. Тогава реших да остана да живея в Париж, тоест да започна своя живот наново, на непознато място, сред други хора…
Поех най-огромния си риск в своето битие, пълно с рискове.
И сега, след дълги години, осъзнавам, че едно от най-стойностните и чисти неща, което ми е давало сила през цялото време на трудности и неистово напрягане в живота ми на българин в България и в чужбина, което всъщност е осмисляло моето пребиваване на тази земя, е обичта към чистото име „ Левски”!
Без тази обич аз щях да бъда неизмеримо по-беден. А и надали щях да имам куража да поема рисковете на живота си.
Защото той, „Левски”, за разлика от много други хора в живота ми, никога не ме предаде, сигурен съм, и не ще ме предаде! Както и аз него, разбира се.
И защото това не е обикновена обич. Това е обич, идваща от сърцето и пак утаяваща се в него, сърцето…
Да можеш, а което е и по-важно, да получиш възможността така да обичаш, не е никак малко, нали? Особено пък за един временен човешки живот, и то на един българин…
Левскар значи Свобода, на "синия" запалянко най-добре му приляга да е с високо вдигнато чело, а не с унил поглед! На препълнения стадион „Васил Левски”, по време на честването на стогодишния ти юбилей, привържениците ни доказаха най-накрая чий е "Левски"! Той, отборът на Апостола, е НИЧИЙ! Защото негов единствен собственик е българският народ! Той е отборът на нашите сърца! А има ли нещо, което да е по-силно от зова, от тласъка на сърцето, приятели?
Още веднъж - поздрави за стореното и ... празникът да продължи... Дори и мъничко с тази моя дан, тоест книгата ми… Колко е хубава тази мисъл на войводата Яне: " Не трябва да отмъщаваме, но не трябва и да забравяме", нали? Да, сега идва най-трудната задача - да превърнем сивия делник в... празник. Във вечен "син" празник!
САМО „ЛЕВСКИ”!
------------
ЗА МОЯ „ЛЕВСКИ” ИЛИ ДУМИ ЗА ГЕНАТА
Тази книга за моя „ЛЕВСКИ” не би била възможна, ако не бяха тези хора, тоест членовете на тъй наречената от мен СИНЯ ОБЩНОСТ .
Случи се така, че веднага след завършването на университета във Велико Търново, аз се озовах в едно симпатично и много, много „синьо” градче – Кюстендил.
Там, още от първия ден, спонтанно и по воля на съдбата, станах частица от една групичка влюбени до полуда в любимия отбор „Левски” хора.
Евгени Буховски, Бог да го прости, или Гената, както всички му викахме с любов, Борката, художникът Борислав Испорски, с неговата неизменна усмивка, останал ми верен и топъл приятел и до днес, ветеринарният лекар Стойне Тодоров, неговият приятел д-р Любомир Павлов, историкът-журналист Денчо Митев експанзивните младоци Ангел Байрактарски, днес прокурор, Сашо, Румбата и брат му, готвачът-виртуоз от тогавашния легендарен ресторант „Москва” Стоянчо и неговият приятел от военното окръжие Георги, автомобилният инструктор Данчо Кюркчиев, вечно усмихнатият Иван Цветков - Ванката, зевзекът Сашо Ряпов, неврологът д-р Кюркчиев, Боянчо, бивш футболист от „Велбъж”, бай Цвятко Харизанов, Иво Сарафски-Автографа, Стефан Джонев… - това бяха чисти в любовта си към любимия отбор мъже и юноши, те не осребряваха за нищо на света своята обич, не търсеха облаги, дори и помисъл нямаха за това, те обичаха синия цвят, те бяха просто люде-левскари и в душата си…
Тези хора, а и още неколцина около тях, бяха моята общност, моите роднини, моите най-близки същества, които в един от най-трудните моменти на моя живот бяха и моето упование, и надежда, и радост…
Представяте ли си – по ирония на съдбата попадаш в едно абсолютно непознато до този момент за теб място, къде е родното Малко Търново, къде е Кюстендил, да точно по диагонала на родината…Попадаш на улицата – сам, без познато лице, без надежда…
Но с „Левски” в сърцето си.
И всъщност това се оказва твоето спасение!
Защото изведнъж, без дори до този миг и да си предполагал, че тези хора съществуват, ти ставаш приятел с тях, само заради това, че си левскар. И те безкористно, само защото сте привърженици на един и същ отбор, са готови да ти окажат помощ от каквото и да е естество.
Сега – вече наближаващ шестдесетте години, мога да кажа убедено – най-добрите ми, най-верните ми, в тази иначе невярна наша България, приятели, спечелих чрез общата ни обич към „синята” машина.
Тази неистова, понякога стигаща до маниакалност обич към един футболен отбор в ония години, когато светът бе затворен за нас, българите, бе източникът и на малките ни, но неподправени и дълбоки радости, ония мигове на усещане за все пак истински изживян живот и радост от земното ни съществуване. Тръпното и незаменимо усещане за Свобода!
Нима някога, дори и да имам десет живота, биха се повторили ония невероятни мигове на спонтанна, неподправена и дълбока като планински извор радост, която избухваше сред нас, представителите на „синята” общност, когато любимият отбор спечелеше поредната си победа?
Обикновено ние тръгвахме с няколко коли от Кюстендил към София, Перник или Благоевград – там, на стадионите, където играеше нашият „Левски”.
Тръпката се раждаше още от уговорката предния ден, събирахме се на нашето място – там, пред павилиона за вестници в центъра на Кюстендил, в подножието на прочутия хълм Хисарлъка. Под завистливите погледи на „червените” привърженици ние, усмихнати, предвкусващи идната радост, се уточнявахме – бавно, така-а-а, с една неподражаема наслада, до последния детайл за утрешното пътуване-пътешествие…
О, тогава нямаше по-щастливи хора на този свят от нас, нямаше тогава по-щастлив човек от Гената!
Този едър, попрегърбен мъж, останал за мен еталон на безгранична любов към „Левски”, стар ерген, живеещ сам с възрастната си майка, тогава бе в стихията си. Той ходеше напред-назад като замаян, но с достойнство, пушеше хубаво, така-а-а, с настроение и респект играеше цигарата му под къдравия, малко поопоскан и поръждавял мустак…
- Ей, да сте точни - все повтаряше Гената, обръщайки се към нас, останалите - да не забравите часа, че трябва навреме да отидем, да вземем билети, да седнем на трибуните…
Да, това бяха ония истински мигове на Гената, късовете време, когато той се усещаше… човек.
- Хайде стига, бе, Гена, ей, ще ни побъркаш – хубаво се смеехме ние…
Толкова незабравими мигове… Толкова мачове…
Ще си позволя сега да споделя с вас няколко думи само за един от тях.
За този мач, чудо на чудесата, всъщност такъв винаги бе поредната среща на „Левски”, ние … закъснявахме.
Причината бе необикновена – на срещата не идваше… Гената. Усетихме, че нещо лошо има.
Аз хукнах към тях.
Гената иначе бе особен характер, саможив, трудно разкриваше, дори и пред нас, неговите най-близки приятели, неща от личния си живот. Така че за първи път отивах в дома му. И когато звъннах на вратата на апартамента му, дочух кашлица – дълбока, болна кашлица…
Ясно, Гената имаше проблем със здравето.
Така и се оказа.
Той седеше, подпрян на масата, пред него бе разтворен старият му, оръфан портфейл, от който, личеше си, бе извадил преди мигове стара, с пожълтели краища снимка на… Гунди… Да, на големия Георги Аспарухов…
- Как няма да дойда – пресрещна ме той – Само малко посъбирах сили, че нещо ме присвива…
Посъбирал сили… Та той цял се тресеше…
После Гената погали, сякаш баща гали новороденото си отроче, снимката …
Винаги ще помня тези мигове. Там, в бедното жилище на моя приятел, самият той, един самотен иначе, болен, тежко болен вече възрастен човек, застанал сякаш пред икона…
Гената погледна пак снимката, устните му се раздвижиха и… стана.
И тръгна. Чух като в просъница:” Ей, какво щях да направя? Да изтърва мач на моите…”
Стоях, мълчах.
После и аз тръгнах след него.
Тогава за първи път закъсняхме за мач. Но никой не протестираше. За зла участ противникът на „Левски”, „Локо”/София/, ни поведе на стадион „Васил Левски”. Тежък мач, както се казва – закучи се… А пък и едно време – сняг, мокър и лепкав…
Ние вече се бяхме духом предали. Не играеха добре нашите. А и съдията как подпираше локомотивци… Да, май този път нямаше да има радост…
Но Гената не мислеше така. Той всъщност нищо не казваше. Но лицето му, макар присвито от болката в корема, а и от негативния резултат, все пак излъчваше надежда. А ние я познавахме тази негова надежда. И тя все още ни поддържаше поизлинелия вече дух. Да, нямаше начин да не победим!
Така и стана. Към края на мача нашите се вдигнаха на щурм – гол, втори…
Тогава се обърнах.
И изтръпнах – Гената, застанал прав, сияеше. Представяте ли си – възрастен, в цял ръст човек, без горна дреха, свалена по всяка вероятност в промеждутъка между головете, във вълмо от сняг, със снежинки и по гъстите вежди – същински дядо Коледа…
И една отворена широко-о-о, ама толкова широко-о-о уста…
И един вик – така-а-а, отвътре, от най-дълбокото – Хо-хо-хо…
И нямаше следа нито от треската, нито от кашлицата, нито от страданието по лицето му…
Тогава аз разбрах, че един човек може в своя живот да достигне до най-пълното сливане с радостта от живота…
Да, радостта от живота…
Всъщност така и си представям надгробния знак на лобното място на Гената, което ние, неговите приятели, му дължим – фигурата на един изправен, устремен в полет човек, със сияещо лице и едно „хо-хо-хо”, идващо от широко отворената му уста…
Паметникът на „синия” запалянко!
Нашият Гена… Този почти анонимен привърженик на любимия ни отбор, чието благо лице винаги ще е в сърцата ни.
Тук бих искал да направя едно отклонение.
Сега, вече от години живеещ в Париж, виждайки и усещайки на всяка крачка как французите умеят и най-незначителното събитие в своя живот да превърнат в радост от мига, аз разбирам, че по онова време, без да съм и знаел, без да съм и предполагал, аз всъщност съм преживявал най-хубавите мигове от своя живот.
И то благодарение на „Левски”, благодарение на своите приятели от „синята” общност… И най-вече – благодарение на Гената. На този иначе невзрачен, със сивичък и постен животец кюстендилец, който обаче ми показа силата на съпреживяването, на сливането с една идея
Затова за тях, моите левскари от Кюстендил, е тази моя благодарност, изразена в настоящата книга.
Приемете я, приятели, със сърцето си! Така, с дъбокото на сърцето си, както я писах и изстрадах и аз. И не само заради нас, заради оня почти еднообразен соцживотец, който все пак живяхме и май продължаваме да живеем. Но и заради Гената, заради „синята” памет, закодирана в онова негово лобно място, което май никой от нас вече не помни и не знае в кой край на кюстендилските гробища е. Но носи и ще носи, докато и ние сме на тоя свят, а може би и отвъд него, в сърцата си.
Заедно с фигурата …
Да, фигурата на изправен човек, устремен в полет…
-----------
За връзка с автора:
Франция -0033 /0/ 674779912
София - тел. 0887 067 138
Е-mail: dimoraikov@yahoo.fr
Може да пишете и на трите ми страници във Фейсбук - Димо Райков - "Левски,моят "Левски..." , Димо Райков - писател, Dimo Raikov

ИСКРЕНО И ЛИЧНО...


Думи за житие-битието на един наивник
Взимам "назаем" тези думи, тъй като смятам,че те разкриват най-добре онова, което искам сега да разкажа.
То наистина е дълбоко лично.
Пиша го сега, защото една особа и още двама-трима тролове днес ме нараниха жестоко.
Преди 12 години тръгнах, и то нарочно, по този жесток за един човек, още повече българин,път.
На достойна възраст аз промених изцяло живота си, започнах не от нулата, а от под нулата. Само и само да напиша моите книги, да покажа на моя народ, че на този свят има и нормален живот, да му дам кураж, но същевременно да го накарам и да потърси в себе си причините за днешното си дередже Който е прочел моите "парижки" книги, знае за какво иде реч. Аз бях на върха в България, можех да остана с безгръбначие и живот на колене до дълбока старост с голяма заплата и екскурзии в чужбина, но моята кръв е друга. Понякога и аз се чудя на себе си. С какъв акъл тръгнах, след като знаех предварително,че няма нито един български творец от миналото, който да не е разочарован от българския народ. Нито един няма. Дори и тези, които са се жертвали за него, дори и тези, които са писали патриотични оди - нито един...
Но пак тръгнах. И ето, толкова години без работа, години на неистови усилия, работя без никакви парички, живея единствено с хонорара от книгите си... Виждате как моите текстове тук, а аз съм от първите блогъри в България, поддържам два блога на различни езици, три страници..., се приемат и препубликуват постоянно, имат стотици хиляди преглеждания, предизвикват толкова дискусии...Отделно на колко хора съм помогнал...Неудобно ми е, но на доста деца още в България съм помагал да бъдат осиновени, да се спасят от мизерията и затвора, на колко хора съм намерил работа в България...
Ами в Париж...Колко хора ми пишат на ден,че с книгите си съм преобърнал живота им към по-хубаво. А колко съм спасил български момчета от мостовете и улиците край Сена... А на колко французи съм разкрил красотата на моята родина, колко приятели съм спечелил за България...Всъщност върша работата без пари на разни дипломати и евродепутати,които обаче се къпят в народната любов, а за мен остава тоягата...Как съм ходел, как съм убеждавал,че трябва да паднат трудовите ограничения, как никой от държавата или евродепутати не си мръдна пръста...Колко висши и обикновени французи казват,че от мен са научили за първи път доста неща за България, че аз съм първият българин, с когото товорят...
Обръщам се мимоходом назад - книги, книги... Всяка от тях е побрала толкова мъка и труд, надежди...Хиляди, десетки,стотици хиляди читатели, писма, отзиви...
И един път, който, признавам си, ако сега би трябвало да извървя, не бих посмял!
Да тръгнеш от майка-чистачка и баща-миньор от онова градче на девет километра от българско-турската граница, най-закритото място в бившия Варшавски договор и да стигнеш до столицата на Свободата и Светлината...
Само човек, който като мен е живял половината си засега живот в онова време, а и после, в уж демокрацията, знае какво значи да извървиш такъв един път...
Когато само веднъж, в един жесток за мен момент, такива съм имал доста, почти в несвяст, се обадих на моите родители за помощ някаква, знаех,че те нямат възможност, но към кого да се обърна,освен към крънта си в този безизходен момент... Отсреща татковият глас, трепнал от радост при досега до моя, изведнъж замлъква като прорязан. После дочух леко хлипане, чули ли сте баша да плаче от безнадеждност - как да ти помогна, синко, как,знаеш ние сме обикновени хора, кой познаваме ние от тези големи хора...Ние ти казвахме да си стоиш тук, в Малко Търново, колко момичета те харесваха, и сега питат за тебе, а ти...
Плачех без сълзи. Сам, дори и без ...себе си...Изпитвате ли сте някога подобно усещане - да си ти, а да мислиш,че не си ти...Дано да не ви се наложи...
Избърсах сълзите си, стиснах зъби и ...продължих по своя път...А мозъкът ми гореше...
Малко Търново - Бургас - Варна - В. Търново - Кюстендил - София - Париж...
Пансиони, тавански помещения, изби...
И навсякъде борба на ново, непознато място, работа, жителство, жилище...
И сам, без ничия помощ, сам, сам и пак сам...
И писане, писане, писане...И принципи, принципи,принципи...И никакво отстъпване на никаква цена от тях.
За литературните си успехи не бих искал да пиша тук. нито за качествата на моите книги, за които са писали най-големите критици. Няма никого да карам да чете романите ми, разказите...Само бих препоръчал на онези, които все пак искат да разберат що за писател съм да прочетат разказа ми "Помен за мама", за който колежката Здравка Евтимова ми писа, че няма аналог в българската литература. Нито е мястото, нито пък аз съм толкова тщеславен да ви карам да четете моите книги. Само ще отбележа, че те се намират в 15 от най-известните и големи библиотеки в света. Продавани са от най-авторитетни световни сайтове. "Париж,моят Париж..." се нареди сред 20-те най-продавани и четени книги в 20-годишната история на ИК "Хермес" - това е единствената засега в България истинска класация за продавани книги, а не каквито са тези на представящите се само за пиар на определени автори класации.
Да разговаряш и да бъдеш приеман като равен с равен от такива умове на света като Салман Рушди, Умберто Еко, Пол Остър, Стефан Хесел, академик Д,Ормесон, Даниел Пенак, Марк Леви, Фредерик Бегбеде, Давид Фоенкинос, Макс Вебер, Шарб от "Шарли" и още колко светли личности, докосването да които само те прави неизмеримо по-богат...
И ето идва някаква лелка, пълна анонимница, за която никой не знае какво е направила през живота си, една вече възрастна жена, заради която аз се жертвам толкова години, заради която и сега лапам дръвцето, която ми заповядва - млък! Една нещастница, намерила утеха във фейсбук, изкривена от злоба неграмотница, която през живота си една хилядва от онова, което аз съм направил не е постигнала и ме изкомандва все едно съм нещастния й съпруг - млъкни!
Вижте и днес във Фрогнюз, само за един ден вече 6 хиляди души са прочели моя нов текст,вижте и как един-двама анонимници,които се повтарят, които аз зная,на единия съм помагал толкова, така ме обиждат,че човек да настръхне..
Няма да скрия,че ме заболя от думите на тази невъзпитана жена. Аз съм гърмян заек, не бих приел и не приемам така навътре лошите думи на тези, които съм засегнал с публикациите си.
Но тук случаят е малко по-особен. Защото тази особа се изявява като някакъв фактор в една все още непоявила се партия на един човек,който единствен с мен говореше през годините за мизерията на българина, за тегобите на пенсионера. И ето сега той си замълча. Видял е,прочел е мръснишките думи на тази своя симпатизантка под своя пост,насочени към мен, но си замълча...
Затова и ме заболя. Затова и седнах спонтанно да пиша този текст. Защото какво се оказва - да, спасение в тази България, с тези хора няма!
Е, народ ли сме или мърша...Готов е да те разкъса, защото ти му показваш истината и пътя, по който да се спаси. А същевременно пада на колене пред тези, които го убиват и крадат като за световно..
Да мразиш освободителя си, а да обичаш насилника си - това може да става само в България.
В такива мигове на изтръпване си мисля защо наистина трябваше в онова далечно време да настоянам пред татко да ми резреши да уча в бургас. Бях отличник, но той ме записа в минното училище в Бургас, там се влизаше с най-слаб успех от дипломата за осми клас. Аз исках в езиково училище или поне механотехникума. Но моят път бе предопределен - там и само там, защото само в минното всичко бе беплатно - пансион, храна... И попаднах сред отбор юнаци, момчета от съседните села,които бяха състезатели по борба. Сещате се какви са повечето от тях сега,нали? Спомням си учителката ни по български език и литература Василева - влизаше в час и даваше думата на...моя милост. И така бе всеки божи час по литература...Аз бях единствен приет в университета... Да, понякога си мисля защо не останах там, в онова мое родно градче. Защо си причиних всичко това, защо преодолях толкова препятствия, може да видите биографията ми, защо не станах миньор като татко...И да мисля,че няма друг свят, че само моето градче, моята планина, моята България са на света, че няма друг начин на живот... Да се кланям цял живот, да живея на колене...Но пък уютно, макар и сиво и сресано...
Всъщност защо тръгнах? И откъде дойде този порив у мен, бедното момче, към оня,другия свят, към онова прималяващо усещане да бъдеш свободен, да постигнеш нещо,дори и мъничко, но сам, със собствената си дарба и то в атмосфера на световна конкуренция...Дали този порив не дойде от омаята на Странджа и същевременно от усещането за похлупак,гледайки оня къс синьо до припадък небе - там, горе, опасано отвсякъде от върхове и телените заграждения на близката граница, с които отраснахме...Не дойде ли този порив и от онова прихлупено читалище, където бях изчел всички книги и където всяка година получавах награда за най-много прочетени книги, от приказките на мама и баба...Кой знае кой всъщност бе истинският "виновник" да тръгна...
В заключение с този текст искам да кажа и това, да се обърна към тези българи, запазили все още у себе си усещането за въображение и чувствителност - помислете,моля, преди да предприемете евентуална стъпка като моята. Помислите дали и вие няма като мен да срещнете "своята" си Пенка Шаренкова, която ще ви съсече с една дума и ще пропилее целия ви живот...Преценете дали тези хора, дали тази България на Пенките заслужават мъката, която вие неминуемо ще изтърпите...И то да се борите за тяхното добро...
Димо Райков

събота, 18 април 2015 г.

УБИЙСТВО НА ДЕТЕ ОТ ПОЛЯК РАЗТРЕСЕ ФРАНЦИЯ

шок

Четири дни вече страната е разлюляна. С жестокото убийство на малката Клое от Северна Франция започват и завършват централните новини на всички медии.
И непрекъснато се повтаря - убиецът е поляк, източноевропеец...
Посред бял ден групичка деца си играели. Изведнъж млад мъж се нахвърля, грабва едно момиченце на 9 години. Майката, която е на няколко метра започва да крещи, друга жена вика на поляка да остави детето, той процежда през зъби - затваряй си устата, ще ти пръсна муцуната... И колата се изгубва...
След час и половина намират детето голо и...убито...Едно деветгодишно момиченце...
Франция е в шок!
Убиецът е заловен, но детето вече го няма...
Улиците се изпълват с народ в подкрепа на малката Клое.
Истината се оказва почти "нашенска" - този изверг е осъждан два пъти във Франция, изгонен е и е нямал право да пребивава в страната. Той е бил осъждан и в Полша.Три дни преди случилото се е имало процес срещу него, пак е осъден, но...Не е бил вкаран веднага в затвора, а съгласно полските, а май и нашите закони, осъденият, понеже имал "добро" поведение не е бил веднага съпроводен от съда в затвора, а оставен на свобода...Това да ви напомня на нещо? Да, на обичайната практика на нашата съдебна практика, така и избягаха колко престъпници...
Свободен през тези три дни, полякът тръгва да бяга при сестра си в Англия. И ...по средата на пътя убива малката Клое...
Франция се тресе. Поляк, Източна Европа, чужденци...Това са думите, които най-често се повтарят сега...
Френските психолози са единодушни - този тип е типичен психопат, агресивен, без никакво усещане за виновност.
Докато говорителката на полската съдебна система отхвърля отговорността от Полша, декларира,че на осъдения е било правено изследване, че и лекарите, и социалните служби, и съседите били на мнение,че той си е напълно нормален и обикновен човек?!?
Ето, виждате ли различните критерии...
В момента полякът е изолиран в ареста, защото възмущението спрямо него от страна на останалите затворници е невъобразимо.
Всички французи - и специалисти, и обикновени граждани, са единодушни, че главен виновник е Шенген, тъй като няма начин такъв престъпник да се спре, след като има полски паспорт, а Полша е в Шенген...
А ние очакваме да падне Шенген за нас...
Да ви казвам ли как се чувстваме тези дни ние, емигрантите от Изтока, от България? Не, ще си замълча. И без туй оня ден един българин ми писа - какво се оплаквате, пада ви се, искате богати да ставате, да не сте като нас бедни, хак ви е...
Димо Райков
П.П. Ето как работи един писател емигрант, как без никакви парички и ничия помощ осведомява читателите си. А в същото време мастити колеги, със заплати от десетки хиляди левове, използват безплатния самолет на Вежди Рашидов, за да напишат от Париж онова, което им се дава като пресинформация?!? Но те се радват на обичта на народа, а моя милост...Да, орисия...Приятно четене! Темата хич не е приятна, но пък много, много важна, нали?

петък, 10 април 2015 г.

ПРИМКАТА

великденско
ПРИМКАТА
Рухването на хотела и съпътстващите го "всенародни" тържества по Вликден е една метафора на случващото се вече 25 години в България
Изчаках ден-два...Уви! На народа български хич не му пука, че Примката е умъртвила поредните си жертви.
Този път насред Варна, морската столица красавица, изведнъж, сякаш е някаква детска кула от пясък, се е срутил хотел. Да, като един от тия, където Борисов ни моли официално да посетим през идното лято. Под десетте етажа са останали трима роми, тоест както ги нарича нашето общество цигани... Обаче четвъртият май е българин...
Заболя ме. Защото преди години бях жив свидетел на рухването на оная сграда в центъра на София, която погреба млади момичета. Бях на метри от смачканата кола. И никога няма да забравя един бабанко, когото бях виждал по митингите, как се нахвърли срещу нас, неколцината смаяни свидетели и ни разкара от мястото на събитието.
И ето, отново същото рухване метафора на алчната човешка глупост и безотговорност....
Да, примката не прощава. Тя е така създадена, че трябва поне понякога да "сработва". А на нейния език това " сработване" означава да причини някому смърт. И тук вече тя, Примката, не може да избира. И нейни жертви са и нашите, и вашите, и ние, и вие. Щом сме се родили българи, спасение няма...
Да, чакам аз, но почти никой не надава глас.Все едно нищо не е станало.
Къде са протестиращите? Къде са те красивите и умните?
Как къде? Ами на заслужен отдих по Великден.
Защото те, милите, от по-миналото лято не са почивали - първо протест, после пък избори, после попълване на схемите. Хеле това, последното...Нали всеки трябваше да получи заслуженото с толкова труд и скачане - кой днес е министър, кой е депутат, кой е съветник... Ето, вижте го там един Ясен, виден протестър, шампион по скачане на парламентарна ограда, днес е..., хванете ме да не падна, съветник на министъра на МВР по въпросите на образованието и културата?!? Е, ама тези вече наистина ни вземат за канарчета, щял да съветва министърката сигурно кой учител или писател да арестува...
Е, няма що, професионализъм в действие!
Та значи всичките тези отрудени душички - министри, депутати, съветници, барабар с любовници секретарки вече са по елитните курорти на света. Така ами, на елита се полага елитен отдих, на плебса - да изпълнява Боковата повеля да почива по бг- курортитркурортите, като този на централния плаж в Созопол с плуващите романтично във водите му секременти...
След десетина дни тези ще се върнат. Защото те, ако случайно забравят и не се върнат, то те в чужбина не ще могат и стотинки за хляба да изкарат. Защото там трябва само на себе си да разчитат.Тези могат да виреят само тук. И при този народ.
Та като се върнат, да видите какво става - как пърхащи момиченца репортерки ще им пъхат микрофони в устата, как самодоволно ще проблясва " елитното" охранено лице, как ще разпери ръце и ще посочи пак врага - там е, братя, бой по ромите...И рейтингите пак ще хвръкнат нагоре, нагоре!
И пак ще забълбукат сивите поточета на платените тролове, пак изведнъж ще заменят цветята, баниците, уискито в картинките с разбеснели се урунгелски физиономии на роми, пак ще прокънтят революционните призиви - " Боят настава..."
И пак ще тръгне тя, нашата... Както си върви вече 25 години. И ще поспре до следващия празник, до следващата смърт.
До следващото рухване на сграда, в чиито лапи ще останат пак и роми, и българи...
До следващото "сработване" на Примката.
Която не може да различава наши от чужди. Тоест днес е той, врагът, ама утре ще си непременно ти... Няма начин, няма спасение. Това е механизмът на действие на Примката. Единственото положително нещо в нея. Че няма пощада за никого.
Това е.
Но кой и как да го приеме и разбере ...
Рухвамето на хотела и затрупаните под него бедняци, които все още никой не знае колко са, всъщност е красноречив синоним на нашенската перверзна безоотговорност, на мнимото ни световно самочувствие,което само ние си признаваме.
А от другата страна - един доморасъл, назначен от кой знае кого псведоелит "а ла Цецка Цачева", достоен за книгата на Гинес, сляп и глух за тегобите на народеца си, превърнат днес в най-бедния и нещастен член на Европа...
В България вече отдавна има две Българии - нашата и тяхната...
България на унизените, бедните, смачканите, излишните...
И България на тарикатите - елит и богато заплащана прислуга, които удавят всяко дори "трепване" на народеца.
Два свята, успоредни и никога непресичащи се.
И то днес, в 21 век, в европейския проект на уж солидарността, в мечтата европейска - Европейския съюз... Където според най-важния член на конституцията по-големият и по-силен брат трябва солидарно да помага на по-малкия си и по-беден брат...
Димо Райков

Асен, Малина и песента - разказ от ДИМО РАЙКОВ

Един разказ за Асен, Малина,за... Да, за всички нас, които повлечени от последния си порив към Свобода ...боядисваме сега червеното яйце благодарение на въображението си.. Всъщност днес е Велики четвъртък за всички бг-емигранти по света . Да, ние, ничиите,недолюбвани нито тук,нито там, също имаме нужда и право на надежда, нали?..
Кой всъщност днес обича порива към Свободата...
Димо Райков. Снимка: личен архив Откъсът, който е един своеобразен отговор на зачестилите напоследък в чуждите и нашите медии публикации относно допускането на българи до трудовия пазар...
E-VESTNIK.BG

ПРЕМИЕРЪТ ЗАКРИ ДЪРЖАВАТА...


На мен, както и на всеки що-годе нормален българин, нещата, които стават в родината ни, отдавна са ясни. Особено пък след фалита на КТБ, тоест фалита на този наш злокобен преход.
Но ето - след като е казал тези думи един премиер за държавата, на която самият той е шеф, в нормалните страни той или си подава веднага оставката, или си прави харакири.
Вчера дъщерята Мари, баш националистката на Франция, почти се отрече от баща си, наказа го със специално светкавично прессъобщение, чрез което смени неговата кандидатура за изборите. Защото старецът нещо споменал за генерал Патен и май обидил Мануел Валс, сегашния премиер,че е емигрант...
В нормалната държава такива неща не се прощават! Дори и на родния баща, който вече е толкова възрастен.... Защото веднъж наруши ли се принципът, ти вече губиш тежест.
А у нас?
Прочетох тези вчерашни слова на Борисов, търках очи - не, не е нито Първи април, нито публикацията е в измислен и лъжлив сайт...
Такива констатации за една държава, за нейни служители на границата - е, това е не само срам и позор! Това е признание от шефа, че държавата, която уж ръководи, е отдавна фалирала. А пък паралелът, който той прави с турските служби окончателно показва, че ние, българите, сме на светлинни години не само по професионализъм, но и по морал, и от съседите, на които все се подиграваме. Оказва се, както казва Борисов, че турците повече милеели за България от нас, българите?!? Майко мила, и това ли доживяхме?
Искам тези редове на Борисов да ги прочетат всички "патриоти" български, които се нахвърлят срещу хора като мен, които се опитват да им покажат гангрената.
Онзи ден една колежка, действаща журналистка, се нахвърли срещу мен, че съм бил обиждал българите и България.А аз просто дадох няколко примера за разликата в професионализма на нашите и френските журналисти.
Ето, прочетете сега,колежке, думите на любимия си премиер! И се нахвърлете срещу него! Него обвинете, че плюе така българите и България. Ще го направите ли? На куково лято,нали?
Когато нормален човек прочете казаното от премиера, той има два начина за възприемане на нещата. Да си тегли куршума. Или да отлети с първия самолет.
Но колцина у нас ще го направят? Малцина, нали? Защото всички ние, родените на тази земя, сме велики. А и за почти всички няма друг начин на живот от този, демонстриран по българските граници и така добре и трогателно описан от самия премиер...
В този момент, все още зашеметен, започвам да чета информация за блока-убиец във Варна, поредните четири жертви...
Всъщност където и да разровиш... Да, мирише... Но понеже идва Великден и трябва да сме "патриоти", а и положително настроени, ние трябва да оставим вестника и да започнем приготвянето на яденето и пиенето. Да, празник е това. И то наистина какъв...А на празник като на празник, нали?
Я да видим чия трапеза ще е най-пълна...
Димо Райков
Премиерът праща трима на прокурор, започва поголовна кадрова смяна по браздата, обмислят сливане на НАП и "Митници"
M.STANDARTNEWS.COM

ДИАГНОЗА - БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА...

" Най-мразени са винаги тези, които са най-искрени и назовават нещата с технте имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стига то да им е спестено на думи."
Джакомо Леопарди
изследовател на общественото поведение...
Вижте повече

"Диагноза: Българин в чужбина” – новата книга на Димо Райков
BNT.BG|ОТ © DEVELOPERS: GEORGI KOCEV , MARTIN DIMITROV , 2013 DESИIGN: ANINA TAKEVA, 2013 HELPER: ALEXANDUR PE...

ИЗВИНЕНИЕ КЪМ СОФИЯ ОТ... ПАРИЖ...


Искам да се извиня на всички приятели във фейсбук, че следствие на проклетия си характер пиша,и то в дните на повсеместен народен възторг, отново за българската мизерия. И материална, но и духовна.
Извинявам се,защото виждам за пореден път,че моите текстове за нерадостното битие у нас, за геноцида над възрастните, болните, бедните, не са желани от вас.
Виждам отново,че голямата част от вас, да не кажа почти всичките, предпочитат текстове и снимки на преяли люде, на препълнени маси с меса и чудеса на гастрономията...
И това повсеместно - наздраве, наздраве...Този екзалтиран порив на почти всеки да покаже, да докаже, че именно неговата трапеза е най-пълната, най-отрупаната!
А аз съм тръгнал чак от Париж пак да развалям настроението ви...
И ето ти го парадоксът - аз, живеещият в световния град на удоволствията , съм седнал да състрадавам, да товаря усещанията си с болка, докато обитаващите най-бедната страна, с най-геноцидната политика и отношение към беззащитните, яко, като за световно плюскат, пият и се целуват в несвяст...
Извинете! И простете моето нахалство, че се опитвам незаслужено да ви откъсна и за миг поне от вашата "радост" от живота...Която никога,това дължа да ви го кажа, не е била и моя...
Димо Райков

МИЛОСТ ЗА ВЪЗРАСТНИТЕ

Мояаа дума навръх Разпети петък...

http://www.svobodnoslovo.eu/2014/12/06/vezrcr/

ДЕМОНИТЕ НА БЪЛГАРИНА...


Когато по някое време Шарл Азнавур ме попита каква е пенсията на мама, а тогава,преди десетина години, тя бе 33 евро, аз се почувствах толкова неудобно, та рекох - ами, 50 евро...
Тогава големият Шарл каза - е, малко е,ама все пак за един ден става...
Разбрах, че се е объркал. И поясних - да, но това е сумата за цял месец...
Последва поглед, пълен с недоумение - как така на месец, че това не е възможно...
Бодигардовете около нас също вторачиха изненадано очи в мен...Господи, какво съжаление имаше в тях?
Да,в нормалния свят никой не обича мизерията. Още повече щом тя и се възпроизвежда...
И ето, толкова години след първата ни среща с Азнавур положението на нашия пенсионер е същото.... Французите са деликатни хора и повече на тази тема не сме говорили с певеца. Но аз, българинът, всеки ден виждах около себе си оплакващи се френски пенсионери, че с хиляда евро не можело да се живее нормално,и то при положение,че тези с по-ниските пенсии взимат сума ти бонуси - безплатни държавни жилища, безплатно здравеопазване,пекарства, патронажи, асистенти,екскурзии, безплатни курсове за танци...
А у нас? Нашите родители, тези, които са ни дали живот, се "радват" на нашата...омраза...
Да,зная,че някой "патриот" нашенски пак ще скочи, пак ще ме обвини, че преувеличавам.
Ще бъда директен - нека този майчин син да ми посочи друга държава в момента в света, където майката да получава джобни стотинки в сравнение с милионите на сина й...
Никъде няма подобна несправедливост! Е,какво е това,ако не омраза?
Шокиращ е официалният факт,че милион и половина българи днес от общо седем милиона, живеят с под 75 евро доход на ...месец!!! Не на ден, а на месец!!!И то днес, в 21 век!!!
А още по-шокиращ е фактът, че нито на сина, нито на щерката това престъпление им прави впечатление?!? Може би защото съзнават,че те са негови съучастници...
Преди две години почина великият Стефан Хесел. Този човек влезе в моя живот с есето си "Възмутете се!", всъщност " библията" на участниците в едноименното световно движение за достойнство и чест.
За последен път с него се видяхме на една огромна километрична опашка, когато той раздаваше автографи. Никога няма да забравя как очите на достолепния мъж потъмняха от болка,когато не срещна утвърдителен отговор от мен на въпроса си - г- н Райков, оправихте ли пенсиите на родителите си?
Тогава Хесел спря да дава автографи, изправи се и тихо, но с толкова болка продължи - какви хора сте българите,г-н Райков, за да се държите с кръвта си толкова зловещо? Какво лошо трябва да са ви направили вашите бащи и майки, та продължавате да се държите с тях така нечовешки. Какво наистина са ви сторили? Може би защото са ви създали и дарили с живот...
Мълчах премалял. Какво ли можех и да му кажа, на него, световния мъдрец...
Който беше приел нашата българска болка за своя. За разлика от нас...Които продължаваме да търсим врага все в другия, без да погледнем и за миг в своята си бездна, пълна с с демоните на българския 21 век...
Димо Райков


Книгата съдържа истински случки, на които авторът е станал свидетел и в чужбина, и в България. Най-често това са случки, в които българите...
BNR.BG

сряда, 1 април 2015 г.

ПЪРВОАПРИЛСКО, НО ИСТИНСКО И ИЗСТРАДАНО...


Вчера поредният мой текст получи широк прием, препубликуван бе от няколко сайта.
Но сред коментарите имаше един,който ме "ухапа". Защото не бе от българин-вампир, платен трол-слугинаж, с каквито бъка фейсбук, а мой редовен и верен читател, тоест последната моя утеха.
Читателят ми пишеше - и какво от това? Така е, но като ми пееш,Пенке ле, кой ли те слуша...
Преди 12 години напуснах работа. Една от моите началнички, видна тогава царистка,ми каза - Димо, ти си рядко интелигентен човек, талантлив писател, защо си причиняваш, на себе си, но и на семейството си, това, напускаш хубавата си работа в министерството, а и в парламента? Мислиш ли, че някой ще ти каже " браво"? Никой! Защото в България винаги се е живеело с кражби и прецакване на другия. И ти сега ще се правиш герой...
Аз тогава целият се тресях - и от тежката си болест, но и от възмущение - не, не може моят българин да е такъв...
Сега, толкова години от оная случка с видната тогава царистка, аз, почти примрял, усещам с всяка фибра на своето усещане и тяло, че онази всъщност е била права...
Че проклятието на българина е, че се е родил в България при толкова много страни... Това е мисъл на Станислав Стратиев.
От вчера тя е вече и мое усещане.
Димо Райков