ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

сряда, 19 ноември 2008 г.

МОИТЕ ОСЕМ МИНУТИ…

(Думи, произнесени на премиерата на книгата "BG емигрант в Париж" през месец май 2008 г. в книжарница "Пингвините" в София)
През последните дни аз направих сензационно откритие – да си писател днес в България, значи да се равняваш на … осем минути! Да, на осем минути!
Защото след като засякох времето, което ми се дава по медиите, с едно-две изключения, почти навсякъде установих, че то е … осем минути.
В първия миг ми стана чоглаво – толкова десетки години къртовски труд, нерви, притеснения за … осем минути на нокти…
А на ония, които пеят, танцуват, готвят, бърборят, псуват и прочее им отпускат цели часове…
Странно – в най-бедната страна в Европа толкова много се пее, танцува, готви… А в четвъртата по богатство Франция всеки месец – стачки. А по медиите – непрекъснато социални, публицистични предавания, които разнищват… мизерията в страната. А там беден е този, чийто доход е под 850 евро, тоест под 1700 лева…
Изведнъж, кой знае защо, се сетих и пренесох в Париж – в оня Париж на Духа, Свободата и Светлината, заради който всъщност сме се събрали в тази чудна привечер – вечерта на Париж, но и на Св. Св. Константин и Елена.
Малко отклонение – аз съм роден в сърцето на Странджа – Малко Търново, а Св. Св. Константин и Елена е празникът на моята планина – на нестинарите. В този ден моите земляци играят върху жаравата, прекосяват запалените въглени - стенат “въх-въх-въх” и викат Надеждата…
Онзи ден моята майка ми разказа как преди време наша съседка, на която в магазина не й достигали 50 стотинки, ден преди да почине отишла вкъщи и върнала петдесетте стотинки свой борч… И на другия ден умряла спокойно…
И ето – тези български мадони, тези честни до полуда български майки днес стават гурбетчийки в чужбина…
Ще ми позволите и още едно допълнение – днес е именният ден на някои от моите най-добри приятели и читатели – ето тук е литературният критик Константин Еленков, който всъщност е двоен именник. Този човек преди 25 години заедно с академик Ефрем Каранфилов, Бог да го прости, ме наложи като писател и публикува мой разказ в сп. „Септември” – тогава години се чакаше за такава публикация…
Така че – на моите приятели с имената Константин и Елена – от сърце – здраве и късмет…
Но да се върна към моите осем минути. Та изведнъж се потопих в Париж, пренесох се там, на маса № 1 на прочутото кафене „Мулен Руж”, където бях поканен от директора на кабарето, моя герой Жан-Люк Пео-Рико, в знак на признателност за десетте страници, които бях написал за „Мулен Руж” в предишната ми книга „Париж, моят Париж…”. Да, французите умеят да благодарят…
Никога не ще забравя спектакъла „Феерия” – магия за сетивата, радост, че си жив…
Но върхът бе „френчканканът”, тоест прословутият танц „кан-кан”, танцът, който омагьосва вече над сто години целия свят… и който се играе само в магическата зала на „Мулен Руж”.
И знаете ли колко трае това вълшебство?
Познайте!
Да, познахте – осем минути!
Ни повече, ни по-малко от осем минути!
Тоест… моите осем минути!
И още една мисъл ме връхлетя – та и уникалният танц на странджанските нестинари също трае осем минути!
Благодаря за вниманието! Благодаря ви за присъствието! Толкова много имейли и писма получавам в блога си всеки ден. Трогнат съм!
И задължен – следващата книга за Париж, за оня наш Париж, който толкова ни е нужен днес, на мен, на вас, на всички българи вече е в главата ми…
Да му мисли моят издател Стойо Вартоломеев, който с толкова любов и професионализъм прегърна моя парижки проект.
Благодаря още веднъж! И да помним – „Който не е от някъде, той е от никъде!”
И повече милост към ближния, изпаднал в беда, повече солидарност, това е основното послание на моята нова книга „BG емигрант в Париж”. Да помним думите на моя герой от първата история, 93–годишния бай Рафаел Алмалех: „Ако спасиш един човешки живот, значи си спасил целия свят!”
Да помним и прекрасните думи на полския поет Ян Твардовски: „Хора, бързайте да обичате хората около вас, защото те толкова бързат да си отидат от вас!”
Съвсем накрая – подарете си едно пътуване до Париж – дори и само във въображението си… нека поне сега, в тази чудесна привечер да се откъснем от сивотата и стреса на българския делник и да тръгнем натам към любимия град – мечтата на всеки простосмъртен!
Моите две книги „Париж, моят Париж…” и „BG емигрант в Париж” заедно с моето сърце и усещане ще бъдат вашият гид и приятел в това, убеден съм, пътешествие на вашия живот! Подарете си няколко минути – лично и само за вас! Усетете радостта от живота…
Затова – напред!
Париж ви очаква…
Париж е ваш.
Поне за осем минути…
Благодаря и до нови срещи.

неделя, 9 ноември 2008 г.

ВТОРА ГРАНИЧНА ЗОНА

Откъс от книгата "BG емигрант в Париж"

Наскоро постигнах една от мечтите си. Видях с очите си Париж. Веднага, след като се настаних в хотела, тръгнах към прочутото авеню Champs Elysees. Вървях от Триумфалната арка до площад Конкорд и обратно. Един път, втори, трети... Пеш, сред море от хора - бели, черни, жълти...
Цялото мое усещане ликуваше - с всяка своя фибра аз осъзнавах какво значи Свободата. Чак сега, на 45-годишна възраст, аз, роденият в никому неизвестното градче Малко Търново, се разхождах в пъпа на света.
И в този миг онемях. Пръстите ми се бяха вкопчили до синьо в... паспорта ми. В моя български, тъмнозелен паспорт, който по инерция бях взел заедно с международния. Разтворих го. И се взрях в оная предпоследна страница. Където покорно лежеше печатът - ВТОРА ГРАНИЧНА ЗОНА.
И ме връхлетя споменът.
За първи път ние, първокласниците, бяхме на посещение в гранична застава... Стоях онемял и сякаш с гвоздей се забиваха в крехкото ми усещане думите на моята учителка.
- Ученици, там, отсреща, живеят ония, турците. Там живеят лошите...
Бях изумен - всъщност границата в този участък минаваше посред река Резовска. Как така, питах се, та може ли половината река да е българска, а другата половина - турска, половината река да е добра, т. е. наша, а другата - лоша, т.е. тяхна...
- Ученици - говореше учителката ни - там са те, турците, които пет века са ни колели и бесели.Тогава за първи път в моя живот аз познах и усетих Омразата. Всъщност това бе моят първи урок по учение в Омраза.
Кому бе нужна тя? И за какво?
Ето това си спомних, когато вървях по прочутия парижки булевард. Свободен. Гражданин на света. Без оня печат ВТОРА ГРАНИЧНА ЗОНА. Но с онова несравнимо усещане за свобода. При което няма граници, няма Отвъд, няма Омраза...
Има усещане, че си част от един свят, от едно голямо село. Където всеки има право да диша, да живее, да се радва на слънцето. Без условности, без жлъч, без вина...
Гледах потоците от люде, всеки тръгнал нанякъде, и се питах - колко малко всъщност му трябва на българина?
Малко ли...

сряда, 5 ноември 2008 г.

BG ПРОСТИТУТКАТА ГАЛИНА: „СУТЕНЬОРИТЕ МЕ ПРЕВЪРНАХА В ЧУДОВИЩЕ ”

Откъс от книгата "BG емигрант в Париж"

Когато се запознаеш с историята на Галина, изтръпваш от усещането за гибел. Става ти страшно, но същевременно и с кожата си разбираш, че историята на красивото момиче не е единичен случай – че може би и ти самият си бил свидетел на епизоди, подобни на тези от нейния живот, но така и не си им обърнал внимание – какво ме интересува, свят като цвят. И подминаваш... Докато може би не се запали и твоята черга. И тогава словосъчетанието „проституция и трафик на жени” започва да придобива реалност и ти усещаш, че това страшно явление все повече завладява нашата иначе почти глуха за тези неща държавица.
През пролетта на 2006 година във Франция едно от най-нашумелите лица по различните телевизионни канали, вестниците и списанията беше... нашето момиче Галина.
Да, тъкмо от медиите започна задочното ни запознанство. Записвах всичко, което успях да гледам по телевизията, както и онова, което прочетох и чух за нея – достъпът до младата жена бе невъзможен. Поради каква причина – читателят сам ще разбере малко по-късно... Гледах похабеното, но все още красиво лице на младата жена, слушах измъчения й, но приятен глас и тръпки ме побиваха – та възможно ли е подобно отношение към млад човек, и то момиче, в нашия двадесет и първи век? Гласът на диктора зад кадър на централната френска телевизия F-2 трепти от напрежение:
- Сега пред вас е рядкото свидетелство на една жена, която е накарана насила да проституира от група мафиоти. Българката Галина започва на 18 години един робски живот, който я отвежда чак до Тулуза. Но след арестуването на двамата й сводници тя решава да каже всичко на полицията. Това е едно много смело действие от нейна страна, но мъките й все още не са приключили. В нощта на Тулуза тя беше един от тези силуети (В този момент на екрана дават кадри от нощния живот на проститутките в Тулуза...- б.а.). Близо две години нейният хоризонт беше този ъгъл на тротоара, на който тя е работила по 15 часа на ден. Галина е накарана да проституира от една мафиотска мрежа, тя е била отвлечена, тя няма повече нито роднини, нито приятели, само клиенти и нейните сводници, които през 1998 г. решават да я отведат във Франция. Галина трябва да понася ударите. Тя казва: ”Те толкова ме манипулираха, че най-накрая ме направиха като тях. Станах чудовище като моя сводник. Той ме караше да правя това, което искаше да правя, и аз го правех от страх. Бях под непрекъснат физически и духовен натиск, нямах избор.”
В съда на Тулуза тя изоставя сводниците си, те са осъдени на дълги години затвор. Галина най-накрая разказва всичко на полицията. Тя споделя, че ако няма правосъдие, самата тя ще бъде правосъдието. Което означава, че или той, сводникът, ще я убие, или тя ще го убие.
Благодарение на Галина френското правосъдие е казало своята дума, но за нея това почти нищо не е променило. В книгата, която издава, тя разказва за живота си след процеса, че това е една страница, която трудно може да се обърне. Била е отново в безизходица – започнала е пак да пие, да се дрогира и дори да проституира. Но по-късно, лека-полека тя успява да изплува, благодарение на една асоциация в Париж, която й намира работа и Галина участва в направата на една фреска, която представлява отношението между мъжа и жената, справедливостта и честта ...
Галина казва: ”В моята страна всички тези неща не съществуват. Но тук открих нещо ново и така намерих смисъл да съществувам.” Нещо ме задавя, влага премрежва очите ми... Гласът на момичето продължава:
- Една вечер се намерих, дрогирана, в един креват с голи мъже – за мен това бе шок. Защото да се събудиш гола на креват между хора, които ти казват – ти ще работиш за нас... е страшно. Мислех, че това е един лош сън, че просто сънувам кошмар. Това беше най-трудният момент в моя живот. Опитах се да избягам, но беше невъзможно, защото всеки път те ме намираха и ме наказваха много, много жестоко. Завързваха ме с белезници, без ядене, без вода, това беше страшно унижение за мен, това продължи четири години. Четири години ад... Те ме лишиха от всичко човешко, нямах повече нищо, чувствах се толкова ниско, по-ниско от земята. Но единственото нещо, на което се надявах, беше да успея един ден да се махна от България. В крайна сметка човек свиква с този живот и забравя нормалното. Аз вече не знаех какво е човек да живее нормално. Непрекъснато бях под натиск, в страх. Забравих тялото си, нищо вече не ми принадлежеше. Аз станах една машина за печелене на пари. Те толкова ме бяха наплашили, че просто не мога да обясня как се чувствах.
Моите родители не са се променили въобще. Те не ми липсват. С изключение на баба ми. Лека-полека се възстановявам, но все пак имах нужда от близък човек, който да е мил с мен. Такъв сега е моят приятел–французин, Мишел. Приятелството ми с него за мен е вече дори прекалено много. Дали е любов? Аз се отнасям мнително към такова нещо, бих искала да опитам, но все пак се отнасям със съмнение... Семейството на Мишел е като мое второ семейство – те са толкова любезни, щедри... За разлика от моите родители... Виждам бъдещето си като живот на един нормален човек - да се събуждам сутрин, да закусвам – да, най-обикновени човешки неща... Зная, че заради избора, който съм направила, където и да отида, аз ще съм под заплаха. Но в момента съм свободна и усетих какво означава да живееш така, както самият ти искаш. Сега вече ме е страх от смъртта. Много държа на живота. Преди – не, но сега ме е страх. Преди исках да се самоубия. Сега искам да живея!Престанах да проституирам. Опитвам се да забравя миналото, бях намерила малка работа, благодарение на една парижка фондация, която много ми помогна. Преоткрих уважението към тялото си – опитвам се да се обичам, да се уважавам. Да, сега наистина се опитвам да се обичам, да се уважавам... Досега аз не уважавах никого, дори и самата себе си. Бях много агресивна. Много е трудно да се стане, когато си паднал много, много ниско... Но аз зная, че това е въпрос на воля. Ако човек няма воля, няма кой да му помогне!
Гледам лицето на Галина – лице на тридесeтгодишна жена без младост, помъдряло не за годините си лице, което въпреки преживените ужаси, е запазило все пак красивите си черти. Нейната история, пропита с трагизъм, всъщност започва в оня иначе толкова хубав ден, когато тя отива с приятелка в родния си град на дискотека...