ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

сряда, 31 декември 2014 г.

ИСТИНАТА ЗА БЪЛГАРИЯ, КАЗАНА ОТ СВЕТА И ПРЕД СВЕТА...


" Ако бях българин, вече щях да си стягам багажа... "
Когато попаднах на този клип, публикуван от кюстендилския ми приятел Джонев, си помислих - дали тъкмо днес, пред прага на Новата, да го препубликувам и аз на страницата си?
Но съмнението ми бе мимолетно. Да, реших почти веднага да го препубликувам.
Но съм убеден, че и вие така мислите, не бих бил чист пред съвестта си, ако си бях замълчал. А и това не е в моя натюрел - да си мълча.
Защото аз лично от десетина, че и повече години пиша единствен за КОНТРОЛИРАНАТА МИЗЕРИЯ у нас, за това, че за тъй наречения елит има милиони, ето, сега те всички са в Дубай и къде ли не по световните курорти, а за народа - няма и пет лева...И не срещам подкрепа отникъде. Напротив, само плесници и обиди. И то и от тези, които всъщност защитавам?!?
Нямаше да бъда коректен към самия себе си, към моите дългогодишни усилия да стресна поне неколцина от моя народ, да им покажа, че това, което се живее у нас сега, не е нормално, че все пак на света има и радост от живота, а не оцеляване, оцеляване и пак оцеляване... Че това, което се върши с възрастните, с болните, с инвалидите, с имащите нужда от помощ е геноцид, който няма аналог в момента не само в Европа.
Вижте добре как се променят лицата на присъстващите в студиото на ББС, когато говорещият споменава за размера на пенсиите ни, за заплатите... Тези хора не могат да повярват, че днес в Европа съществува подобно нещо!
Ако си бях замълчал, нямаше да мога да се гледам в огледалото, особено след поредна среща с чужденец, който, щом разбере, че съм българин, се извръща в най-добрия случай настрани, докато повечето направо казват - а, от ония ли, бавноразвиващите се...
Нямаше да бъда честен и пред онова, което отново, периодически, се надига в България - вълната на расизма, омразата...Средата, в която най-добре виреят тези, които 25 години вече държат моя покорен народ в мъртва хватка.И май винаги ще го държат. Разделяй и владей...
Да, тук нашите се правят на вода ненапита, но в чужбина знаят истината за нашето дередже. И вижте какво казват!
" Ако бях българин, вече щях да си стягам багажа..."
Между другото същите думи, подобен съвет към нас бе отправен и от тогавашния кандидат за президент на Франция Сеголен Роаял, тя ги изрече при диспута си с центриста Байру:" Ако аз съм на мястото на тези хора, веднага бих взела всичките си деца и емигрирала, защото те след време нямаше да ми простят моята безотговорност..." Спомням си още как тогава се обезсилих и хората наоколо помислиха,че имам проблем със здравето. А не не знаеха, че аз просто бях българин. И че никак не е приятно, че е страшно да чуеш такива думи,отнасящи се за теб и твоя народ.Тези думи на г-жа Роаял аз ги документирах в моите книги "BG емигрант в Париж" и "55 тайни на Париж". Те бяха казани през далечната вече 2007 година...Далечна ли? За някои - да, но за нас, българите - просто действителност...Думи, които се оказаха истина.И които май пак ще бъдат такава истина и след доста време, доста...
Има ли човек с елементарно дори усещане за достойнство, който да не изпита остра болка от подобни думи-присъда над едно овчедушие - нима си представяте докъде сме стигнали? И как изглеждаме в чуждите очи? На които обаче ние, най-бедните и най-нещастните, продължаваме да се подиграваме, въпреки че шурмуваме техните страни, които са на светлинни години от нашата... Да, подиграваме се. И се пъчим с "патриотизма" си. Отгоре на какво?
Вижте как обикновените, нормалните хора, с нормалното достойнство и усещане на нещата си закриват потресени лицата! И то по такава авторитетна медия като ББС.
Вижте и чуйте на какво ни оприличават!
Унижението е пълно!
И пак казвайте, че това не е истина...Че сме добре, добре, добре... Добре ли? Ех, племе ненагледно... Ядене и пиене му е майката. Та малко ли е - идва Новата. И онова, същото, след нея...
Димо Райков
75 391 преглеждания
АКО БЯХ БЪЛГАРИН ЩЯХ ДА ЕМИГРИРАМ“Да ама не си
Истината право в очите!
http://vbox7.com/play:92e9ea3d1b

С ЕДНО АНГЕЛЧЕ В НОВОГОДИШНАТА ВЕЧЕР …


Дни наред фейсбук е препълнен от постове кой и как ще изглади фрака и балната рокля, как ще се качи в светналата от чистота и блясък лимузина, как ще внимава да не стъпят накриво тънките токчета… Как ще отиде там, в еди коя си мраморна зала, където святкат светкавици, където се люлее снобизъм и алкохол…
И всичко това е гарнирано с „ Ах, ох, ле-ле”, „ Да пиеш едно от мен и за мен…”
Мила родна фейсбук-картинка…
А аз, макар и в Париж, града с хилядите възможности да прекараш една вечер безумно, чакам с нетърпение малкото ми внуче, мойто момченце, което за първа нощ ще спи при нас. Очаквам с толкова тръпка как ще притисна това мъничко телце и ще подхвана оная приказка за оная планина, за оная река, бистра като сълза, за ония рибки, зайчета и слънце, слънце, слънце…
Наивно, да, много наивно, сантиментално, както казват нашенци, когато искат на някого да се присмеят. А забравят, а може и изобщо да не знаят, че „сантимент” всъщност е френска дума и тя просто означава „чувство”… И че човек без усещането за чувство и въображение не е нищо повече от един сноб и инвалид по дух, па макар и във фрак и бална рокля…
Да, моето момченце вече заспива. Като ангелче-цвете…Там, при планината, реката и живинките на своите прадядовци, на своята кръв… Нани на, нани на…
Благословени мигове… Пожелавам ги на всички приятели! Пожелавам и това, което пожелавам на себе си и близките си хора - здраве и кураж!
Честита Нова година!
Димо Райков

ДУМИ ЗА МОЕТО, ЗА НАШЕТО СТОИЛОВО... И ЗА ПАРИЖ, РАЗБИРА СЕ...


Посвещавам на мама и на татко, на всички, които са запазили своето усещане за въображение и чувствителност. Това е моето новогодишно послание-поздрав към всички, които имат сърца, а не парчета лед в гърдите си...

Зърнах в туристически сайт снимка на родното селце на мама и татко, Бог да ги прости, Стоилово, там, в сърцето на Странджа планина...Зърнах и къщата за гости на моята братовчедка Златина и съпруга й Христо...
И думите тръгнаха сами...
Едно чудесно селце, кацнало сякаш на темето на Господа! И една къща, от чийто мирис на дърво, на детство и на радост от живота изтръпваш... Едно невероятно място...
Попаднеш ли в него, просто се чудиш къде се намираш - и може би оня най-верен отговор ще бъде - там, в безкрая... Там,където времето е спряло. Не, няма такова благословено място - хем да не си мъртъв, хем времето да е спряло...
Просто стоиш, мълчиш и ... усещаш...
Усещаш, че си...ангел. Все пак земен, все пак грешен, но ангел...Макар и за един миг.
Усещаш безвремието на човешкия ни живот, неговата илюзорна краткост, но същевременно усещаш и тръпката, че все пак си имал късмета да се родиш на тази земя, да почувстваш с босите си нозе нейната кадифена прах и силата, утаена в нея.
И се сетих за татко, когато две зими идваше при нас в Париж. Сетих се как веднъж, когато се разхождахме край Сена, реката на свободата, той събу обувките си и тръгна, все едно е стар парижанин, по алеите бос. В Париж алеите край Сена, пространствата в парковете и градинките, както и половината "Шан-з-Елизе", не са сковани модерно от плочки или бетон, а са оставени в естественото им състояние, тоест земята да "диша".
И татко тогава ми каза - от много, много години не съм докосвал така свободно земята...От онова време на моето сирашко, но иначе толкова чисто детство. Няма, Диме, на света по-голяма и топла сила от тази на майката пръст. Ей, умни хора са тези французи. Богати, какво би им струвало да сложат и тук бетон, обаче оставили са на свобода земята и ей ги, виж как вървят боси - млади, стари, деца...
И после, след "парижката" картина, изплува пред очите ми и оня епизод от това лято. Последното лято на моя татко, странджанския миньор Петко Димов Райков...
Водени от някакви биотокове ли, що ли, ние, неговите деца, дошли всички вкупом от Париж, ведно с правнучката и едногодишния му правнук, го заведохме в това негово селце, да, на нещо като прощаване... Улисани, ние не разбрахме как татко се изгуби. А той вече не можеше да върви? Намерихме го в голямата градина зад къщата на братовчедка ми, стиснал в ръка току-що откъсната краставичка. Порази ме мекотата и тъгата същевременно, с която белезникавата вече старческа ръка галеше мъха на току-що роденото божие творение, поднасяше го към ноздрите, поемаше на пресекулки дъха на...живот, идващ от родната майка земя...
И после, когато обядвахме най-вкусните на света яйца на очи, направени като пендари от стария скрин, със златиста, тънка пелена отгоре, когато вкусвахме на малки хапчици безценното "дядо", един от странджанските месни специалитети,и затисвахме парченцата деликатес с ръчен, пухкав хляб, тя, краставичката, оня символ на раждането и плодовитостта на майката-земя, пак бе там, до татко, а и в него - той я стискаше, стискаше, не искаше да изпуска моят човек онова, което вече, според неписаните божи закони, се изплъзваше от него и протичаше към невръстните му правнуци...
Да, в моето, в нашето, във вашето Стоилово, там, при моята братовчедка с чудното име Златина, ще усетите какво значи странджанско гостоприемство. Гостоприемство на хора, които цял живот са отделяли от залъка си, но да има за госта, за другия. Пък за нас после, е , каквото остане... Така винаги казваше мама и ме гълчеше, когато исках да отчупя от приготвената за госта погача. Гостоприемството на скромния, но одарен с богато сърце българин, посрещане, никъде несрещано до този момент, примесено с оня сърдечен смях на моята братовчедка и сдържаната, но блага усмивка на съпруга й...Да, вие, и само вие, ще бъдете най-важните хора там, в безкрая...А за странджанския елексир-ракийката, за салатката от градината, за зелника, за меда направо от кошера, приготвян вече почти 90 години от моя чичо Георги и леля Стана, да не говорим..Тези неща трябва да се почувстват, да се усетят...Да, радостта от живота...От този наш толкова труден, кротък български, но все пак слънчев живот...
О, как стискаше татко плода на неговата земя, как само ми каза накрая:" Диме, никога не ми е било толкова благо ..."
След няколко дни татко си отиде...
Сложихме му в последния вързоп багаж една тъкана ръчно покривчица на мама, която той, милият, поради това че имаше цял куп, взел че я предлагал на местния пазар за ... два лева... Колко му се карах тогава... Колко тежки думи му казах по телефона от Париж, как ние, децата, понякога не знаем милост в думите си към най-близките - тате, как може да продаваш, и то без пари, това, което мама с толкова труд и безсънни нощи мъка бе сътворила...А той всъщност го е давал така-а-а, без парички,просто защото е искал тази красота, изтъкана от душата на мама, на неговия най-близък човек, да отиде при хората, да не я ядат молците и да се прокъсва...
Сложихме му една от тези майчини покривчици, да й я занесе там, където тя отдавна се бе преселила, сложихме му и кулата, неговата любима кула от Париж - Айфеловата, той я наричаше "Айфелката"...
Когато буците пръст трополяха върху любимото лице, аз виждах с очите си, но и със сърцето си онази картина, която също никога не ще забравя.
Качени сме всички - татко, аз, съпругата ми, дъщеря ни, мъжът й,моята внучка, на татко правнучката - там, на върха на "Айфелката"...
И татко гледа, гледа...Представяте ли си - този странджански миньор, който цял живот бе дълбал земята на рудник "Пропада", земята на две страни - България и Турция, орисани от догмите на политиката години наред да се мразят, сега гледаше света не от къде да е, а от неговия връх!
Татко ме придърпа, придърпа и останалите от семейството, притисна глава о нас и промълви : "Благодаря ви, деца, че ми дадохте възможност да видя нормален свят... "
И един хрип, на радост ли, на мъка ли, глухо тръгна от дълбокото на тялото му, "просветна" в очите му и една сълза се отърколи о благото, старческо лице...И пое от върха натам, към земята...
Да, татко пое своя път натам към оня свят, откъдето никой не се е завърнал да ни каже какво всъщност представлява той, с най-хубавото на своя живот, утаено в една покривчица и една "Айфелка"......
И, разбира се, той бе понесъл натам, към оня другия, по-хубавия свят, и оная мека и неразгадана, но затова пък толкова тръпна топлина на пръст. На земя, която, моят старец бе осъзнал това, е една и съща - и там, в далечния и богат Париж, и в никому неизвестното бедно Стоилово, и може би и там, на небесните селения. Не е ли мястото, не е ли пръстта навсякъде еднаква? Та нали допирът до нея е всъщност усещане-привилегия на ония, които са запазили в и отвъд него, Живота, умението да бъдат с въображение и чувствителност, да бъдат хора, състрадателни и уважаващи справедливостта, достойнството на другия, а и на нейно величество Пръстта, родната, но и на света. От която пръст сме дошли и в която, кой по-рано, кой по-късно, но винаги, отиваме...
Един човек, една светулка...
Една ококорена звезда в рояка от пулсиращи небесни тела на бездънното небе над Стоилово...
Едно благословено парче земя, което е нужно на днешния човек - да го връща към корените му, към гроба на родителите му, към мисълта, че " Който не е от някъде, той е отникъде"...
Елате в това забравено и от Бога, но надарено от него, Спасителя, чудно селце, за да усетите хармонията в себе си. За да усетите ... Париж... Оня Париж на свободата, красотата, на вечното човешко стремление към ... пръстта, към топлата майчина пазва...
А малко ли е това в този толкова изнервен двадесет и първи век - да почувстваш, че демоните в теб на този наш греховен живот вече ги няма, изчезнали са нанякъде.
И ти си сам, с едрите ококорени звезди отгоре, с усещането за неповторимо единство с майката-природа, притихнал и оставящ се на сетивата ти да гледат, поемат и да се радват на цялата магическа красота-феерия наоколо...
Благословен край, благословена земя...
Която толкова ни е нужна. Днес и завинаги...
Димо Райков
Париж - Стоилово - Париж...

https://www.facebook.com/pages/%D0%9A%D1%8A%D1%89%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%B3%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B8-%D0%A5%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B8/137653379691097?pnref=story

https://www.facebook.com/…/%D0%9A%D1%8A%D1%…/137653379691097
Хотел · 92 харесвания
Снимка на Къща за гости Христови.
Къща за гости Христови
  • Alexander Sando Alexandrov
  • Militsa Petrova
  • Kathy Hall
  • Mladen Stoyanov

неделя, 28 декември 2014 г.

ЕДИН ХУБАВ ПОДАРЪК ОТ ИЗМИНАЛАТА ГОДИНА..



Изминалата година, по-точно моят юбилей през нея, ни даде възможност да се "преоткрием" с поетесата и литературен критик Анжела Димчева Нейното "документиране" на тази моя среща-разговор, продължила над три часа в книжния център "Гринуич" на булевард "Витоша" на 22 август е оня мой "подарък", който безкрайно ценя. А думите й, изпратени като съобщение по фейсбук, по повод на разказа ми "Помен за мама" и книгите ми ще ме топлят цял живот и ще ми дават надежда, че все пак и в България не всичко е завист и омраза...

" АНЖЕЛА ДИМЧЕВА
Ти си непоправим талант... Един ден ще си класик! ДАНО ПО-СКОРО ВСИЧКИ НАШИ ХОРА ТЕ ОЦЕНЯТ."

Благодаря, Анжела, ти направи изминалата година хубава и за мен...

https://www.facebook.com/photo.php?fbid=974382302590875&set=a.974368945925544.1073741853.100000573445590&type=1&theater
Първа взимам автограф (всички ми завиждат!) от писателя Димо Райков по време на неговото юбилейно тържество - 22 август 2014 г. в книжарница "Гринуич". — включва и Dimo Raikov.






https://www.facebook.com/photo.php?fbid=974382302590875&set=a.974368945925544.1073741853.100000573445590&type=1&theater



Първа взимам автограф (всички ми завиждат!) от писателя Димо Райков по време на неговото юбилейно тържество - 22 август 2014 г. в книжарница "Гринуич".
 — сDimo Raikov.

петък, 26 декември 2014 г.

"ДОВОЛНИЯТ" БЪЛГАРИН...


Заради кого и защо човек да пише, да се ядосва, да показва, да се опитва да освестява? Ето, прочетете думите на един от ранените полицаи.
За него журналистът пише:
"Той е баща на 3-годишно момиченце, семеен от град Средец, служи в Гранична полиция от 12 години. Не се оплака, че са ги извозвали със стария ЗИЛ. Заплатата му била чисто 900 лева месечно - напълно достатъчно да издържа семейството си."
И нито дума за това, че работят и по празниците, че бил дневна смяна, а си тръгва чак в полунощ, че ги извозват в стари бараки ковчези, и то "наблъскани като прасета" по думите на главния секретар на МВР.
А в същото време лъскавите возила на депутатските лимузини заслепяват кубетата на "Ал. Невски"...Заплатката им преминава 4-те хилядарки, че и колко още, че и екскурзиите в чужбина, я, този "трикаджията" Лукарски още ли не се е върнал с изгората си от Америка, ами, Веждито още ли е в Париж..., че и комисионните, че и...
Е, каква съдба може да има такъв народ?
Съдба на "доволен" от живота и заплатата си от 450 евро полицейски служител...И то съвсем млад човек, със семейство и деца?!?
Да, толкова във Франция дават на един клошар, който сам, по собствено желание е избрал своя начин на живот, плюс безплатна храна, плюс безплатна квартира, ако желае, а той не я желае, плюс още куп добавки, плюс безплатно цялостно лечение, плюс безплатни изцяло лекарства, плюс вечеря на кораб по Сена на Коледа, плюс...
И аз съм тръгнал да пиша, да показвам, да освестявам...Кого и защо? Да ме плюят такива като него, да казват,че те били доволни, че аз съм живеел в чужбина, че съм бил значи предател, какво толкова съм заплакал за него...
Той, дами и господа, българският полицай и баща, е "доволен"...
И то вече след 25 години демокрация, след възможността като член на ЕС поне да знаеш, да виждаш как живеят нормалните хора в нормалните страни...
А ти - там, на стария "Зил", навръх Коледа, да ходиш да гониш жени и деца в планината, бягащи от войната и смъртта, с 450-те евро, с "доволството", че живееш като бял човек и вършиш някакъв дълг...
Е, ама то...
Димо Райков

ДЕТСКАТА ПАРИЖКА КОЛЕДА И БЪЛГАРСКАТА ПРЕЗИДЕНТСКА КОЛЕДА - ДВА РАЗЛИЧНИ СВЯТА...


Бъдни вечер е. Обичам Париж, но има места, които просто са легнали на сърцето ми. Едно от тях е пространството около магичната църква на също магнетичния булевард "Сен Жермен".
О-о, колко е студено.
А нашенците - семейство български роми от Монтанско, така ми се представиха, с три деца, едното от които е пеленаче и виси на оголената гръд на младата майка, бяха легнали направо върху плочките, до входа на една кооперация, на метри от едно от най-шикозните кафенета, където се събира елитът на френската литература.
Да, Париж те изненадва на всяка крачка, всеки момент откриваш нещо ново, непознато...Поетът казва - " Във всеки град има по нещо, в Париж има всичко!"
Този огромен град винаги е бил цел номер едно за клошарите на света, имам усещането, че цялата бедност на земното кълбо се изсипва тук. Но в дните преди Коледа и Нова година Париж като че ли е превзет от тези несретници. Няма кътче - гари, метростанции, шахти, където да не са налягали тези люде. И никой не ги гони, никой не ги гледа лошо, никой не ги псува...
И аз вече съм свикнал на подобни картини. Затова и не ми при правят впечатление.
Имах среща с известен писател, поговорихме, пожелахме си приятни празници. На излизане от кафенето видях пак нашенците. Същите пози, същите изражения на лицата - и на родителите, и на децата...
А наоколо - студ, студ, студ...
Изведнъж се разлюлях - пред вързопите, налягали върху земята, каквито представляваха всъщност нашенците, се бе наредила опашка - малки дечица-французойчета стояха и чакаха да дадат подаръци на ...ромските дечица...
О, какви подаръци! Истински, огромни пакети, опаковани в блестяща хартия...
Да бяхте видели очите на нашенчетата! Радост, изумление, тъга...
Аз стоях онемял, а писателят французин ми говореше с някаква утаена в гласа тъга - това е нещо обикновено, Райков, у нас. Ние имаме вина към тези хора, ние сме виновни за тяхното състояние. Разбира се, сигурно ще ви се стори лицемерие, но ние не можем да поемем цялата бедност, цялата мизерия на света, но все пак... Затова и от съвсем малки приучваме децата ни поне да бъдат добри към такива хора, ако няма какво, поне евро да им оставят...Но това те трябва да го правят сами, осмислено, просто така трябва да бъде - видиш ли болен, паднал, възрастен - да се притечеш на помощ...И то не само преди Коледа, а по всяко време...
Възможна ли е тази картина у нас?
Тази мисъл ме прорязва.
Прибирам се у дома. Пускам радиото. И чувам как мало и голямо слави президента инициатор на тази тадиционна наша бг-коледа, когато българите изпращаме есемеси за закупуване на дори и елементарна животоспасяваща техника за децата на България.Точно в този ден, точно в този час...
Странно - богатите българи, тези, които хвърлят милиони за екскурзии-разходки по чужбина със секретарки и антураж служинаж, сега проповядват милостиня. И то планово, и то в определен отрязък от време - преди Коледа... За чиста съвест, за спокойни сънища, за спокойно наяждане, какво ти наяждане, направо преяждане...
Да, две Коледи, два различни свята...
Коя Коледа и кой от световете избирате, приятели?
Или и тук, в този предколеден жест, пак ще чакате да ви кажат кое, как и защо да направите... Пак ще чакате президента или партийния вожд...
Да, план, команда, очищение на съвестта...Която все още се утаява там, в крайчеца на сърцето...
Димо Райков

вторник, 23 декември 2014 г.

ИСТОРИЯ С KОЛЕДНА ЗЕЛКА - разказ от Димо Райков





         Е, и такова нещо не бях виждал в Париж!
        Бях свидетел на какви ли не странни истории, особено пък с участието на просяци, които заливаха всеки ден този иначе  толкова светъл и хубав град, но такова нещо дори и не бях подозирал, че би могло да съществува.Още по-малко пък и то да се случи тъкмо с мен.
        За какво всъщност ставаше дума?
        От българския магазин  ме бяха помолили да давам автографи на онези хора, които си купят от  книгите ми.
- Г-н Райков, това ще е един предколеден  жест към моите клиенти, ние сме взели Ваши книги от София и ще ги продаваме в нашия магазин. Бихме искали  да давате автографи, надяваме се, че ще се съгласите – така ми каза собственикът на магазина.
        Разбира се, че ще се съглася. Та кой писател не би се поласкал от подобна покана – още една възможност за популяризиране на книгите, а и за среща с евентуални герои-емигранти за бъдещи творби.
        И за да бъдат нещата наистина по „парижки”, ми бе предложено възнаграждение – символично, но все пак… Защото това тук е закон – никой не си мърда и пръста без съответно заплащане.
        Замислих се, стана ми хубаво – не, разбира се, от „възнаграждението”, макар че в град като Париж всеки сантим си има цена, а от поласканото ми човешко и писателско самолюбие – да отиде този човек чак в София, да търси офис-складовете на голямото издателство „Хермес”, да рискува в днешните кризисни времена и да закупи  не само луканка, салами, копърки, ами и … книги – е, това наистина е нещо хубаво… Така си говорех екзалтирано наум тогава и, естествено, при тези мисли се усмихвах…
         А и да си кажа право – този акт на внимание от страна на шефа на магазина дойде тъкмо навреме, защото бе нещо, което определено ми липсваше тук.  Бях съвсем отскоро станал постоянен парижанин и наблюдавах вече странни метаморфози у моите доскорошни приятели-емигранти в Париж. Щом разбраха, че оставам тук, почти всички до един изведнъж сякаш се промениха – веднага, като по дадена команда, станаха студени, някои – дори и с пренебрежително спрямо мен отношение.
Странно – та до вчера те бяха толкова внимателни и добри с мен.
 Да, причината бе проста – решавайки да стана емигрант, аз вече ставах един от тях. А те в това отношение бяха вече „стари пушки”, тоест аз вече бях по-долу в неписаната йерархия на емигранта-българин в Париж. Затова – студено, надменно, хайде сега да го видим този писател какво ще прави? Това да не е да пишеш книги, а? Хайде да видим как ще се вреди, как ще оцелее, още повече на тези години?
        Не, никак не ми бе лесно в ония първи месеци в Париж. Е, то и сега не са се кой знае колко променили нещата, но все пак най-трудно е началото, нали?
Да, Коледа, наближаваше. А в такива дни вечно красивият Париж е направо фантастичен.
        Целият град бе така украсен, че сякаш светлината бе упоила всичко наоколо. То тук винаги е светло, но сега, пред Коледа и Нова година, красотата бе неземна – светлина, светлина, та чак изтръпваш…
        И ето ме на път за магазина.
        На десетина метра от витрината с българския трикольор съзирам поредния просяк, или по-точно – просякиня, защото облеченото нещо в мъжки дрехи се оказа съвсем млада жена.
        Разбира се, сам по себе си този факт бе нещо познато до втръсване тук. Та откъде ли нямаше в този иначе очарователен град просяци, а и какви ли не бяха те – и млади, и стари, и здрави, и болни, и добре облечени, и в дрипи…
        Ние, живелите през социализма, толкова години след идването на демокрацията така и не можехме да възприемем подобно капиталистическо явление – как така ще седна и ще прося, може да умирам от глад, ама да протягам ръка за милостиня…
Спомням си как в първите години на новото време, когато София бе „полудяла” от митинги, разхождайки се с моята тъща и виждайки не един и двама просяци по тротоарите, нещо немислимо дотогава, аз се пошегувах, признавам си неуместно: „Е,  може и да дойде ден и ние така да застанем с протегната ръка…”
Старата жена ме изгледа тогава така, че на мен веднага ми стана ясно какво ми мисли в момента. Е, то не че и преди това таеше кой знае колко хубави неща за мен, но след тази случка и този мой злополучен опит за шега нещата доста се поизостриха. Да, българинът може и да умира от глад, но да протегне ръка – никога…
        На какви ли не начини на просене се бях нагледал в Париж – особено пред туристическите забележителности „Нотр Дам”, Айфеловата кула, Триумфалната арка, „Шан-з-Елизе”?
        Бях видял десетки, стотици „номера”, кои от кои по-изобретателни, един вид, по-артистични. Имаше всичко -  от чиста проба нагло, цинично и досадно просене  на наши и румънски роми до отвратителното търсене на прехрана от руснаци и молдованци в такива уродливи пози, и то по такъв прекрасен булевард като например „Шан-з-Елизе”, та можеш да изтръпнеш от неудобство и срам, че съществува подобно нещо по света.
        Но начин на просене като този сега не бях виждал – младата жена бе седнала на… добре запазено луксозно канапе, кой знае откъде и как попаднало тук.
        Та беше се разположила на него дребната просякиня с момчешко телосложение, държеше в ръка неизменната за нейната „професия” найлонова чашка и от време на време поддрънкваше със сантимите в нея – един вид подкана към минувачите, придружена с няколко думи на нейния странен румънско-френски език – Мосю, мадам, домнуле, дайте някоя пара, помогнете за Коледа…
        И минувачите „помагаха”. Разбира се, не и аз, защото какво можеше да помогне един български писател-емигрант в такава ситуация?
        И естествено избрах най-правилното решение – главата на другата страна, този жест вече го бях усвоил от французите, щом нещо не им отърва, те нищо не казват, просто се извръщат. Така направих сега и аз  -  а, там отсреща  има нещо интересно…
        Да, просякинята бе зад гърба ми, с облекчение прекрачих прага на магазина.
А тук вече бе като в „дядовата ръкавичка” – иначе преобладаващо пестеливите, по нашенски казано „стиснати” български емигранти, заразени и те по всяка вероятност от коледното оживление, пълнеха торби с пресни родни вкуснотии – що „асортимент” бе донесъл от България c хладилния камион братът на собственика!
        Та пълнеха нашенците чантите – луканки, баклава, бахур, о, че и малеби имаше…
На особена почит, разбира се, бяха зелките – та може ли без сърми на празничната трапеза?
        Телефонът ми звънна – беше моята дъщеря:” Татко, вземи, ако обичаш, една зелка, че ми трябва за сърмите.”
        - Да, разбира се - отговорих й, че нали и аз трябваше да взема участие в подредбата на ястията за Бъдни вечер, стана ми хубаво, е, и от мен имат нужда младите…
        В този миг изтръпнах – бях забравил портмонето си. Но нищо, успокоих се сам, все някой ще вземе книга, така че от дребния ми процент  ще съумея да купя една зелка…
        Да, ама не… Нещо се „закучи” „търговията” този ден. Предлагам на този, предлагам на онзи, аз иначе съм известен със своето красноречие. Но този път нещо не улучвам „ваксата”  – да, да, ще вземем г-н Райков, ама друг път…Чантите пращят от изобилие, луканките не могат да си намерят място в огромните сакове, весело ги подпират зелките, копърките, разфасовките с кашкавал, филе и тъй нататък… Ама книги не щат българите-емигранти в Париж: ”А, добре, г-н Райков, ама сега изхарчихме всичко…” - и погледът им бяга встрани, така както преди малко и аз гледах встрани от просякинята…
        Е, все пак имах късмет –  eдин мъж посяга към моя книга, после млада жена иска автограф, после… Сърцето ми пееше, надписвайки първата страница …
        Светкавично съобразявам – трима души, значи уговореното „възнаграждение” ще ми стигне за една съвсем малка зелка. Е, малка, ама все пак зелка, нали? Въздъхнах – да, ще имаме зелка за Бъдни вечер.
        Продавачът усеща притеснението ми, избира тактично … най-малката зелка:
 – Господин Райков, ето това е най-добрата, според мен, зелка за сърми…
 - Благодаря ти, мислено казвам и продължавам разговора си със следващия евентуален купувач на някоя от моите книги…
В този миг чувам глас:
 – Може ли и на мен две зелки!
Повдигам очи и изтръпвам. Да, това бе просякинята от фотьойла.
Продавачът изглежда познава румънката, взема две от най-дребните, да, като моята, зелки, но просякинята го стрелва с очи:
-        Не, не от тези, те за нищо не стават, домнуле!
И самата тя се присяга към купа, избира две тлъсти като коледни пуйки „накипрени” зелки, вади пред невярващите ми очи шепа пари от по едно, две евро, плаща, и то с жест – така-а-а, като истински французин…
И очите й, тези иначе хубави сини очи на съвсем младо момиче, се смеят доволно… Щастлива е румънката, личи си от всяко нейно движение…
Да, това може би бе мигът на тази просякиня – тя купуваше най-едрите, най-хубавите зелки от българския магазин. И то благодарение на честно заработените от нея „собствени” парички…
Нещо ме присви, разлюлях се целия – очите ми потърсиха моята пазарска чанта – да, там на дъното й, кротко и „почервеняла” от неудобство при вида на охранените й  посестрими се чудеше къде да се дене моята дребна и неугледна зелка.
Да, зелката на българския писател Димо Райков, за когото вестниците в България пишеха, че е един от най-интересните съвременни творци…
Сам не усетих как съм станал, как съм тръгнал – без чанта, без зелка и без боза, тоест без „заработеното” от мен този ден в Париж…
Вече се бях поотдалечил от магазина, когато дочух познатия вече глас – Мосю, мадам, домнуле, помогнете за Коледа…
Не издържах – спрях се, погледнах нагоре – там, към толкова синьото и красиво този ден парижко небе, пълно със светлина.
И … с тъга…
Да, Коледа идваше,
Моята първа Коледа в Париж…

 ------
Разказът е от книгата "Кестени от Париж"

събота, 20 декември 2014 г.

С Ъ Р Н Е Т О - разказ от Димо Райков


------------------------
Това е мой разказ още от първата ми книга, публикувана през далечната 1983г. – „Стълба от камък”…
И тъй като всеки писател всъщност пише една творба през целия си живот, то „Сърнето” от само себе си се втъка и в моя роман „Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза”, излязъл от печат пред 2012 г.
Вижте моето усещане – откъде всъщност тръгва „възпитанието” в омраза…
Нека този разказ-част от роман да бъде онзи мой подарък-послание за Коледа към вас, моите читатели, останали ми верни и след „бурите” на фейсбук омразата и тъжното днешно бг-настояще... Да, обичайте се, не се мразете… И нека всеки от нас да носи винаги в сърцето си спомена за едно сърне, поне полъх от едно докосване до него… Весела Коледа!
------------------

През онова лято майката на Меркадо, заедно с още няколко жени, работеше временно в горското стопанство и всеки ден го вземаше със себе си.
Жените правеха градинки насред планината, разкрасяваха я модерно, а малчуганите по цял ден поглъщаха с босите си пети сгушилата се в тревата топлина.
Гласовете им звъняха, удряха се в белокорите буки, шмугваха се в широките им клони, после ехото ги поемаше и децата ококорени се чудеха на природното тайнство.
Погледите им се удавяха в зеленото наоколо, така и не успяваха обаче да разберат загадката и подгонени от тръпни сокове, припваха из шубраците. Играеха изтръпнали до премала, изморени, целите в пот – слънцето изведнъж спираше и те се втурваха към майките си. Те пък изваждаха чанти, постилаха кърпи направо върху земята.
Децата ядяха бързо, майките им ги гледаха замислено и като се усмихваха с крайчеца на устните си, бавно преглъщаха своите залци.
И тогава внезапно отнякъде се появяваше сърнето.
Беше толкова крехко – да го духнеш и ще падне. „Боже, каква хубост – шептяха майките и учудените им очи проблясваха. А децата подскачаха като по дадена команда, резените хляб така и си оставаха наполовина, хукваха подир сърнето, краката им едва докосваха тревата, просто хвърчаха малките същества, подмамени от крехкото животно.
Бягаше то, но сякаш разбрало още от самото начало, че преследващите го не са опасни, бягаше така, че те почти да го настигнат – децата протягаха ръце, но щом някой докоснеше кадифената му тръпна кожа, сърнето изведнъж се преобразяваше.
Спираше то, поглеждаше укорително, вдигаше лявото си копито и силно тропваше по земята, като че ли им казваше: Всяка игра си има граници.
Децата замръзваха на място: зачервени, стреснати от странния звук, който отекваше в тях. После се споглеждаха, мигове траеше вцепенението им, широко се усмихваха.
А сърнето отново, но този път по-слабо, тропваше с копито, рязко се обръщаше и докато се усетят, гъвкавото му тяло потъваше в букака.
Децата затваряха очи – дано сънят да продължи. Но желанието им така и не се сбъдваше – полюляващите се клони лека-полека застиваха…
Често привечер, когато свършваше работният ден и майките им, уморени, но някак си неестествено оживени, наобикаляха сбръчканата развалена помпа и през пръски ситен смях миеха краката си от полепналия по тях прах, при тях идваше Горския.
Като за всеки пришълец, така и за него почти нищо не се знаеше. Освен това, че бил някъде от Северна България и че живее сега в хижата. Като вълк единак – без жена, без деца. Иначе из градчето Тръново бяха полепнали различни слухове. Имал Горския много красива съпруга, ама тя взела, че избягала с някакъв шофьор. Станал една сутрин Горския – тук жена, там жена – само някаква хартийка на масата намерил – сбогом, пишело на нея, искам да видя свят… И тогава той дошъл в нашата планина – не можел да търпи хорските приказки.
- Да, да, огън влече след себе си красотата – шепнеха жените на градчето Тръново и се оглеждаха – да не би отнякъде да се появи Горския.
Децата, за разлика от жените, много, много не се интересуваха от него, може би и затова, че видът му беше един такъв страшен, та щом го зърнеха и все им ставаше хладно.
- Как сте, юнаци – бършеше потта той от пламналото си лице и уж децата гледаше, пък очите му, жълти и подпухнали, все към коленете на майките пролазваха.
- Ех, че горещина…– пухтеше Горския, бършеше дебелия си врат и към майките гледаше…
А пък те, кой знае защо, още повече се оживяваха, наедряваше смехът им, ставаше един такъв тънък-тънък, един надиплен…
А хилавата водна струя, която течеше от развалената помпа, все не смогваше да измие дяволския прах от женските колене…
Веднъж, някъде по средата на обедната почивка, децата пак бяха хукнали подир сърнето.
Животното бягаше ту насам, ту натам и всяко от дечурлигата, водено от непреодолимото желание първо да докосне кадифената тръпна кожа, се разлюляваше в различни посоки.
Изведнъж Меркадо се оказа в една падинка.
Там всъщност се намираше къщата на Горския. То това не беше никаква къща, просто една колиба, четири бетонни плочи, свързани набързо, покрив, покрит с асфалт.
Но нещото, което будеше учудване и интерес бяха безброя от антени, жици и тем подобни джунджурии, които бяха опасали отвсякъде постройката.
За какво ли му бе нужно всичко това на Горския?
Меркадо се приближи с разтуптяно сърце, внимаваше да не предизвика шум, ах, как само внимаваше…
И тогава чу глас. Висок, нетърпящ възражение глас – да, наистина това бе гласът на командира на поделението, на другаря полковник Иларионов.
После се чу и гласът на Горския.
Другарят полковник Иларионов говореше бавно, отчетливо, с характерния си тембър:
– Наостри вниманието, очакваме врагът да ни провокира, включи цялата инсталация. И успех! Знаеш, че наградата те чака, нали? Пък и толкова пари ти даваме, водим те наш кадър, нали затова те спасихме от затвора в Белене, ти обеща като дойдеш тук, в Тръново, да ни служиш вярно, да ловиш нарушителите на границата, затова и ти инсталирахме тази система, сам знаеш колко пари ни струва всичко това. А ти нещо се мотаеш. Напоследък нямаш успеваемост почти никаква, от месец не си ни известил за нито един нарушител, внимавай, знаеш, че Партията прощава, ама не забравя!
- Да, другарю полковник, тъй вярно! Ама аз какво да правя като напоследък няма мераклии за нарушители. По цял ден не спирам, търся ги, а и вечер тук дебна по инсталацията… – гласът на Горския бе учудващо благ.
Меркадо се учуди на този разговор, който двамата мъже водеха.
Краката като че ли сами го водеха и той, забравил прежната си предпазливост, изведнъж се оказа на прага на стайчето, всъщност къщата на Горския.
И сега вече Меркадо се смръзна.
Той съзря там полегнали Горския с телефонна слушалка до ухото и леля му Иванка, майката на неговия приятел Митака.
И Меркадо се уплаши, като я видя полугола, сгушена в огромните лапи на този лош човек.
И вече бе готов Меркадо да ревне, когато Горския протегна ръка и му подаде едно бонбонче:”Яж, момче.”
Дали от уплахата, или пък от вида на пъстрата обвивка, Меркадо преглътна, а през това време леля му Иванка бързо пооправи блузката си, поотърси полепналата по работната й престилка пръст и тихо прошумоля покрай тях.
А Горския обгърна с огромните си лапи Меркадо, сърцето на момчето отново заигра, но страшният човек здраво стискаше ръката му и го водеше все по-навътре в планината, докато накрая стигнаха хижата.
Тук оня спря, посочи едно правоъгълно пространство, оградено кой знае защо с бодлива тел, и му рече:
- Ще го хвана аз. Няма начин да не го хвана…Красиво било. Ще ви дам аз на вас една красота…
В първия миг Меркадо не разбра за какво става дума, още повече се уплаши, но изведнъж Горския ахна, после се вцепени и заекна от злоба:
- А-а-а, ето те и тебе!
И тогава Меркадо видя сърнето. Вървеше то, едва стъпваше по земята, а кадифената му кожа леко потрепваше и беше странно красива на слънчевите лъчи.
Гледаше красивото животно Меркадо, радваше се на хубостта му и усещаше облекчение – та може ли някой да го настигне и хване?
И се усмихна Меркадо, забрави за лошия пришълец, който вече посинял от злоба, продължаваше да съска:”Ще те хвана, ще те хвана…”
Лятото вече преваляше, привършваха броените дни на ваканцията, времето захладняваше, а майките почти бяха направили цветните градинки.
Гледаха децата току що наболите стръкове и се радваха – увеличаваха се, си мислеха те, цветята в нашата планина.
Кой да им кажеше тогава, че всяко нещо на тоя свят се прави за сметка на друго, че няма по-хубави цветя в планината от нейните собствени.
Но за такива ли неща трябваше да мислят децата в ония дни?
Те с нетърпение чакаха да се появи сърнето, да хукнат подир него, краката им да святкат по меката, тук-там прошарена от прегорелите стръкове цветя.
В един от тези последни летни дни пак нададоха децата радостни викове – сърнето се бе появило отново.
Този път им направи впечатление прекаленото желание за игра у животното – то и миг не заставаше спокойно, непрекъснато лудуваше и с това свое поведение още повече ги увличаше и те бягаха след него, омаяни от красотата му.
Лудуваше сърнето, плавна и гъвкава бе стъпката му, но бягаше така, че по едно време почти го настигнаха.
Меркадо протегна ръка, кадифената кожа нервно потрепна.
В първия миг момчето не повярва. Затаи дъх с едно единствено желание – дано този миг да продължи.
Сърнето спря – повдигна бистри очи към Меркадо, мръдна уши, сякаш му кимна и тропна с копито.
- А-а-а, хванах ли те… - проряза тишината страшно боботене.
Две огромни космати ръце затулиха слънцето и докато Меркадо разбере какво става, видя сърнето да се мята безпомощно в тях.
Беше Горския.
- Сега все при вас ще е – рече той, един по един изгледа децата и на Меркадо му се стори, че погледът му върху него се задържа повече време, отколкото на останалите му другарчета.
- Като искате да го гледате, тука ще идвате. Няма все да щуреете насам-натам…Че къде дават така, нали тук сме граница, ще ходите насам-натам, хайде бе, никакви игри вече, никакво лутане, току виж, че сте станали и вие диверсанти, че сте избягали в Турция…Ха-ха-ха…- засмя се, кой знае защо щастливо големият строг човек, после изглежда се сети нещо, та додаде – Беше обелило най-хубавите ми фиданки, проклетото животно…До корен ги обелило…А сега да видим, ще прави ли поразии. Ха-ха-ха…
И гръмогласен зъл смях огласи планината.
На другата утрин, когато децата минаваха край хижата, те видяха сърнето.
Затичаха се – те към него, то към тях.
Меркадо протегна ръка, вече докосваше тръпната кожа, когато нещо просветна пред очите му, ослепи го.
Обърна се и видя и неговите другарчета с лица о бодливата телена мрежа.
Сърнето беше оградено.
Погледна ги то, в очите му сякаш заигра нещо като надежда – вдигна копито животното.
Удари с все сила земята, отново впери очи в децата, после пак вдигна крак, удари още веднъж земята…
Децата стояха просълзени, объркани. И сами не знаеха какво става с тях – нито ги болеше, нито пък искаха нещо – едно непознато досега притръпваше бе сграбчило малките им сърца, силеха се да го разгадаят това притръпване, но, разбира се, все не успяваха.
И стояха, и гледаха – ту страшния горски с огромните космати ръце, ту сърнето, а в ушите им звънтяха удари от копита.
Стресна ги страшно боботене.
- Хайде бе, ще плачете…Я се вижте на какво приличате? И това ми било мъже…- строго изрече тия думи Горския, отново един по един изгледа децата, очите му пак се спряха върху Меркадо. – Красиво било сърнето…Та вие вече сте големи… Що ви е красота… Пфу… - извади лекьосаната си носна кърпа и започна да бърше плувналия в пот червендалест врат.
А пък очите му, жълти и подпухнали, все натам, в ниското, пробягваха, където майките на децата бяха наобиколили сбръчканата помпа…
И едрееше женският смях, голи колене блясваха и изглеждаха странно големи на ръждясалите лъчи на залязващото слънце.
И хилавата водна струя все не смогваше да измие полепналия прах…
Децата се спогледаха, миг-два едно друго си търсеха очите, после посмръкнаха някак си виновно, здраво стиснаха юмручета и рязко изтриха сълзите си. „ Така ами, ще плачем. Че откъде накъде – та ние вече сме големи. Големи…”
А сърнето стоеше притихнало в ъгъла и ги гледаше право в очите.
В този миг, кой знае защо, Меркадо усети непреодолимо желание да види копитата му.
Но усилията му бяха напразни – сърнето бе коленичило…
ДИМО РАЙКОВ

четвъртък, 18 декември 2014 г.

ПРЕДКОЛЕДНО И ПРИЯТЕЛСКИ...


КЪМ ТЕЗИ ПРИЯТЕЛИ, КОИТО СА ВЕРНИ МОИ ЧИТАТЕЛИ! И КОИТО ВСЕ ОЩЕ СА ЗАПАЗИЛИ В СЕБЕ СИ УСЕЩАНЕТО ЗА ВЪОБРАЖЕНИЕ И ЧУВСТВИТЕЛНОСТ... И ЗА СЪСТРАДАНИЕ КЪМ БЛИЖНИЯ...ЕДНА ВЪЗМОЖНОСТ ОТ МЕН И ИЗДАТЕЛСТВО "ХЕРМЕС" ДА НАПРАВЯТ ПОДАРЪК НА БЛИЗКИТЕ СИ ХОРА,КОИТО ОБИЧАТ И ЩАДЯТ...КАКВО ПО-ХУБАВО ОТ ТОВА ЧРЕЗ ЕДНА КНИГА,ЧРЕЗ НЕЙНИЯ ВЪЛШЕБЕН МИРИС ДА ПОКАЖЕШ НА ЧОВЕКА ДО ТЕБ, ЧЕ ТОЙ НЕ Е САМ В ТОЗИ ТОЛКОВА САМОТЕН НАШ СВЯТ...

неделя, 14 декември 2014 г.

" ЗА ДА ПОЛУЧИШ ОТ НЯКОГО ЛЮБОВ, ТРЯБВА САМ ПРЕДИ ТОВА ДА МУ Я ДАДЕШ..."

предколедно

Гледам репортаж по френска централна телевизия за това как група дечица-танцьори и певци от едно от най-бедните ромски гета на Словакия, водени от един емигрант-ром във Франция, "превземат" зала "Олимпия" - там е и 13-годишно момиче, което вече три пъти е правило аборт, там е и едно джебчийче ..., не знам защо всички роми уж са словашки, пък имената им са типично български,ето, ръководителят е Иван Якимов, Кръстинка, Николай...
Да, там, в най-митичната, в най-популярната в света зала са те, отритнатите деца на планетата...
И да видите само как са се променили, нямат нищо общо с ония зверчета от катакомбите, как отвътре, от сърце играят и пеят, как публиката трещи като буреносен облак, елитната френска публика, видяла тук най-големите звезди, как е станала на крака, как ги обгражда с любов, която тези нещастни същества не са и сънували...
И как плачат клетите ...без сълзи...И как крият поизтритите си уж нови обувки, за напълно нови не им стигнали паричките...Плачат без сълзи...Да, сигурно защото те отдавна са ги изплакали, въпреки невръстната си възраст, там, в гетото...
И се сетих за "моите" ромчета.
В началото на демокрацията като журналист и вицепрезидент на българско-холандското дужество за приятелство попаднах в Родопите. Там видях неща, които смръзнаха кръвта ми. Там опознах и разбрах какво значи дом за деца-сираци...Там видях напълно здрави деца, които само заради това, че бяха ромчета и без родители, бяха захвърлени в този дом в село Добромирци, който всъщност бе за душевноболни деца...
Но аз, с помощта на чистачката, открих цели шест деца, които бяха абсолютно здрави. Потърсих веднага картотеките им,няма ги, питам шефовете - от какво са болни тези деца, та са тук? Вдигат рамене...Изпратени са тук без прегледи, без нищо... Все едно добитък някакъв...Спомням си едно близначе, красиво като картинка...Десислава..Още помня очите му,сини като езеро...Но очи на възрастен...На изгубил всякаква надежда човек...
Казаха ми - ами, сестричето й близначка е болно, и тя с него...
И вече години това дете, а и останалите здрави, са в този дом, помагат, чистят...Защото другите са на легло, в метални клетки, направо върху циментови мръсни подове...Без радио,телевизия, без ...Ядяха донесените от нас портокали с корите, бананите - също... Домът бе на високо, извън селото, казаха ми,че местните, повечето български турци, не ги искали, защото имали поверие,че срещнеш ли болно дете, и твоето ставало такова... И домът бе обграден с висока бетонна стена,същински концлагер...Тези деца нямаха никакъв шанс. Седяха, лежаха, клатеха се насам-натам...И чакаха ...смъртта...Те всъщност не излизаха никога навън.Дори и с ковчег. Защото и гробището им бе само тяхно, вътре...
Написах серия от материали тогава във вестника, където работех - "Подкрепа", публикациите предизвикаха небивало милосърдие. Спомням си как една жена от Пловдив им изпрати радиокасетофон, дадох го при второто ми отиване на това момиче, Боже, как се радваше Десислава... Как ме гледаше като че ли бях Бог...После май закриха дома, но какво стана с децата, така и не разбрах, и това е мой грях, защото изведнъж серията мои материали на тази тема бе спряна, шефовете ми казаха, че нещо там, от най-високо място...
Спрях и посещенията си в този дом, пазя само грамотата от новия директор, който ми благодари за помощта ми...Но ни "подпукаха" митингите тогава и аз позабравих своите приятели.. .И у мен останаха само ония очи на това момиче, беше вече 12-годишно - там, залепило личице на олющеното мръсно стъкло, как ми махаше с ръце...Аз й обещах,че ще се върна...Но погледът й сякаш ми казваше - не вярвам, че ще се върнеш... Така й стана...
В съседство с този дом имаше друг, в село Стойките. И на децата му помогнах донякъде. Но там имах повече късмет, не само заведох малчуганите, с помощта тогава на "Балкантурист", на море една седмица в Слънчев бряг, ами и помогнах да се осиновят няколко от тях.
Никога не ще забравя и малкото Фатме - красиво като маслинка, мълчаливо, но с толкова топъл поглед...Осиновиха го италианци от Бари, мисля че от този град бяха, познати на моя преподавател от университета Любен Бумбалов, Бог да го прости...Неговата жена Мария, италианка, беше с мен, с нас бе и една адвокатка, аз просто ги заведох в дома...Можах все пак да направя едно добро...Едно от най-хубавите неща, които съм правил в своя живот...И каква радост бе за мен да науча после от директорката,че след само година Фатмето, която дума не знаеше на български, вече говорела свободно италиански, същински славей, говореше ми директорката, ама да видите каква госпожичка станала...И все пита за останалите деца, помни ги, търси ги...
Сетих се за всичко това, за тези "мои" деца-ромчета, защото тези дни съм обезсилен от това, което става в България, от това, което започна и се разгоря от лошите думи на Москов.И то дни пред Коледа...
Колко дечица като онова момиченце в Добромирци, като Фатмето и колко още, ще бъдат обречени от тези думи, от тази вълна на омраза, която се вихри вече десетина дни...
Сетих се и защото снощи гледах тоя репортаж за тези деца от Словакия.
И знаете ли как започна водещият? Изтръпнах от тези думи...
" ЗА ДА ПОЛУЧИШ ОТ НЯКОГО ЛЮБОВ, ТРЯБВА САМ ПРЕДИ ТОВА ДА МУ Я ДАДЕШ..."
Ще им я дадем ли, българи, на тези деца,макар и ромчета, та нали децата са като цветя, те имат нужда от любов, или ще продължаваме да мразим...
Не зная, вече наистина не зная...
Но поне ви моля да запомните тези думи на французина...
Запомнете ги...
За да спасите и вие поне едно дете...
Защото както казваше моят приятел, Бог и него да го прости, 97-годишният Рафаел Алмалех, най-възрастният българин в Париж - " Райков, ако човек спаси един човек, значи е спасил цялата вселена..."
Хубаво, нали?
Всъщност колко малко е нужно - да се смирим.
И да направим едно усилие - и то пред Коледа...
Да, колко му е, да го направим...
Иначе едни очи, очи на разплакано, вече възрастно и тъжно, много тъжно дете, ще ви пробождат и вас цял живот...
Димо Райков

сряда, 26 ноември 2014 г.

КАКВО КАЗВА РЕКТОРЪТ НА СТУДЕНТИТЕ СИ...


Слушам думите на ректора на Софийския университет, отправени към неговите студенти по Националното радио – да не вярват на черногледците, ами да работят за нашата България. На пръв поглед това са хубави думи. Патриотични. Но само на пръв поглед. Това ли е най-точната и необходима „рецепта” за работа за отечеството - „да не се вярва на черногледците“? Да не вярваш на някого, за да вярваш на… себе си.
Всъщност кои са според вас в България тези „черногледци“, г-н ректоре? Дали тези, които критикуват, които с болка в сърцето търсят и показват истината за днешното дередже на българина са виновниците за проблемите в страната ни? Мислите ли наистина, че тъкмо тези критично настроени люде, които се питат защо е толкова огромна разликата между нормалните страни и нашата, трябва да са на прицела на студентското негодувание?
Ще ви попитам и друго. Защо вече 25 години сме най-бедните, най-нещастните… Защо след 25 години демокрация, след цели вече 8 години членство в ЕС ние сме на опашката във всяко едно отношение. Защо и Румъния вече ни задминава и от няколко дни всички политици говорят, че румънците ще ги приемат в Шенген, а нас – не… Защо и докога у нас ще го има това страшно за 21 век явление – контролираната мизерия, което ни прави уникални с тези пенсии-подаяния на нашите родители, пенсии и доходи, заради които в чужбина ни се подиграват и бягат от нас като от прокажени. И колко още…
Да ви повтарям ли, г-н ректоре, думите на големия Стефан Хесел, иначе човек, доживял пределна възраст, но с толкова младо сърце, сега вече там – на онова по-добро място, на този велик родоначалник на световното движение „Възмутете се!”, автор на едноименното есе, което „взриви” света: „Търсете, и в най-проспериращото и задоволено общество търсете повод да се възмутите! Защото чрез възмущението се върви напред!“ Да ви споменавам ли, г-н ректоре, възприетата от години в нормалните страни мисъл – „По степента на критичност на едно общество се съди за неговата сила“
И не на последно място – вие сте ректор на най-старото, най-реномираното у нас висше учебно заведение. Би трябвало да се предполага, че вашите студенти са едни от най-будните и умните, нали? В такъв случай нима те искат, а и имат нужда от подобно напомняне, което вие отправяте към тях?
Нима вие, ректорът, учителят, се съмнявате в способността за мислене на своите студенти? Съмнявате се в техния интелект…, вие ли ще им казвате кое е бяло и кое черно? Защо тогава ги обучавате?
И какво признавате всъщност с този ваш призив?
Димо Райков

http://ploshtadslaveikov.com/?p=11815