ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

събота, 2 януари 2010 г.

ПОЗДРАВ ОТ НАЙ-ВЪЗРАСТНИЯ BG ЕМИГРАНТ В ПАРИЖ

ЧУДНИЯТ ГЮВЕЧ НА БАТ РАФО


(Всъщност този откъс от моята втора книга "BG емигрант в Париж", излязла от печат през 2008 г., от трилогията ми за Града на Свободата и Светлината е и моят поздрав към всички вас, приятели!
Нека да е Здрава и Топла Новата 2010 година, както са здрави и топли сърцето и душата на 94-годишния г-н Рафаел Алмалех, герой на този мой разказ, който, убеден съм, ще ви изпълни с обич и светлина, които са ни толкова нужни днес...)



Бат Рафо, или господин Рафаел Алмалех, най-старият български емигрант в Париж, ме покани на собственоръчно сготвен от него гювеч в дома му на булевард „Сен Марсел”.
Този 93-годишен човек всъщност бе моят ангел-хранител в големия град. Неговото широко, благо лице, с хитри светлинки в кръглите му, добри очи ме спечели веднага. Не бях срещал в своя живот до този момент по-добър човек от бат Рафо. Още щом го видях в магазина за американска електроника на булевард „Поасониер”, собственост на моя приятел и герой от книгата ми „Париж, моят Париж…” Мони Якимов, аз инстинктивно усетих, че този достолепен старец ще влезе в моя свят. Така и стана.
Не сте ли забелязали, че в този наш кратък, но същевременно и толкова дълъг живот, има хора, които наистина са солта в него – ето, например, озовавате се в многолюдна компания и изведнъж усещате как съвсем непознат човек ви привлича неудържимо, как изведнъж, без сами да се усетите, той ви е станал страшно симпатичен – просто в негово присъствие вие се чувствате комфортно, леко ви е, така-а, светло ви е на душата… И обратно – някой друг в тази непозната многолюдна компания веднага ви става антипатичен, усещате как като вампир ви обезсилва и от вас сякаш изтича и последната капка кръв…
Всъщност животът се крепи на хората като бат Рафо. На тези, които щом ви напуснат, и усещате болка в гърдите, долавяте, че нещо не само около вас, но и вътре във вас, си е отишло.
Усмивката на бат Рафо е стоплила не едно и две емигрантски сърца. Както ми казаха почти всички българи, събиращи се в църквата ни в Осемнадесети район на Париж, бат Рафо бил дал хляб на много сънародници в изключително тежък за тях момент.
Няма да забравя думите на Грозданка от Габрово, която с толкова любов говореше за това как старият евреин е помогнал на нейния син Евгени.
Е, животът на бат Рафо е низ от тежки, но и от весели, изпълнени със светло усещане моменти.
Особено пък, когато подхваща темата на темите – да, за жените, ама хубавите жени…
Защото бат Рафо, дори и на тази патриаршеска възраст, умее не само да се радва, но и да уважава женската красота…
- Виж, Райков – поглежда ме хитро бат Рафо – жената е дар от бога. Нали знаеш какво мисли за нея Зорба гъркът: „Жената, казва той, е като планински извор, отива при нея жадният и уморен пътник, навежда се, повдига клонките на надвисналото дърво, с ръка нетърпеливо отпъжда падналите листа и пие, пие , та чак кокалите на гърба му пукат… После той става и тръгва по пътя си, а на неговото място идва друг пътник – и той уморен, и той жаден… И той се навежда, и той оправя клонките на надвисналите дървета… И пие, пие…Най-хубавото нещо в тоя живот за един мъж, Райков, е когато той върви към извора – да си жаден, ама да умираш от жажда, и да тичаш към бистрата планинска вода…







Колко хубаво умее да разказва бат Рафо. И как само хитро се смее…
Едно добро, голямо дете на 93 години…
Бат Рафо се превърна в моя гид в пътешествията ми из оня, другия Париж, който аз до този момент не само не познавах, но и не подозирах, че съществува.
Благодарение на моя възрастен приятел аз успях да се докосна и до другата страна на медала – имах рядката възможност да видя неща, за които дори и не бях сънувал.
Всъщност моят ангел-хранител не познаваше умора. Къде ли не ме води той – показа ми и социалните хотели за най-бедните емигранти, живеещи в страшна мизерия в невероятния квартал „Барбес”, където сякаш съществуваше един друг, съвсем различен свят и където пих някаква арабска напитка, която ни поднесе неговият приятел – собственик на кафене. Все още небцето ми изтръпва от особения вкус на тази напитка, а пред очите ми и след толкова време често избухва невероятната пъстрота на всички тези хора, пъплещи в този квартал като мравки насам-натам…
Бат Рафо навсякъде беше приет от възрастни, млади и деца с усмивка, с уважение и респект. Та как иначе – той познаваше три-четири поколения от даден род…
Така го посрещнаха и в това кафене – бат Рафо е бил голям приятел с цялата фамилия. Той познавал покойния баща на собственика, самия него, сега вече голям мъж, познава от дете и сина му…
Да бяхте видели само как го посрещна това семейство. Още щом влязохме в тясното и опушено помещение, веднага настана почтителна тишина, мигом за нас се освободи централна маса, начаса ни поднесоха чаши с ароматна напитка и около бат Рафо се скупчи целият род на собственика – разбира се, без да ни притесняват, на почтително разстояние, с очи, пълни с благодарност, вперени към моя гид. Отдавна не бях срещал толкова искрени очи…
О, ама хитър бе този мой бат Рафо. Личеше си, че изпитваше удоволствие от едно подобно отношение, но старият евреин нито и за миг не забравяше, че времето е скъпоценност, че той бе дошъл тук преди всичко по работа, да прегледа повредения огромен хладилник на кафенето. Когато стана време да си вървим, той отиде на тезгяха и въпреки протестите на собственика най-акуратно плати напитките. Това ме втрещи.
- Бат Рафо - казах му тихичко - защо плащаш, нали той сам пожела да ни почерпи?
- Ех, момче - погледна ме дяволито старецът - ти не ги разбираш тия работи. За малка сметка и хубава жена всеки се натиска да плати, ха-ха-ха… Виж, Райков, аз ще му оправя хладилника, тогава ще си взема мойто и тази сметка ще е вътре…Защото, ако сега го оставя да ме почерпи, той ще помисли, че аз съм му длъжник и после ще иска да мине тънко. Да, ти сега не се бъркай.
Поредният безплатен урок на бат Рафо…
Млъквам сконфузено пред силата на желязната еврейска логика и тръгваме отново из Париж… Спокоен съм, дори някак си гордо поглеждам наоколо – кой друг в момента има такъв гид като моя бат Рафо?
- Занаят, занаят му е майката в тоя живот, Райков. Затова и навремето аз залягах на елтехниката. И гладен през живота си не съм оставал. Дълги години имах в Париж бригада, знаеш ли колко хотели и други сгради съм електрифицирал тук, ами в България, в Израел… А ти? Писател… Абе колко ще вземеш за твоите книги? Слаба работа! Знаеш ли, още онзи ден, след като се запознах с теб, аз тръгнах из книжарниците и сергиите. Навсякъде книги, книги… Абе кой днес е умрял за книги – говори бат Рафо – после изведнъж спира, изглежда усетил, че май е попрекалил, поглежда ме:
– Виж, Райков, не ми връзвай кусур, аз така си приказвам. Ама право да си кажа, наистина е трудна твоята. Пък и пишеш на български, кой тук ти знае български? Друго си е да имаш свестен занаят, е, като моя… Виждаш ли как ме уважават хората, защото аз съм оправял машините на прадядото, дядото, а сега и на сина …
Мълча – какво ли мога да му кажа?
Бат Рафо всъщност и сам може би не подозираше колко бе прав в разсъжденията си – той не знаеше, че истината за дереджето на културата в днешна България се покрива напълно с неговите думи – е, в същия ден, когато работех върху разказа за него, прочутата прима на българската естрада Лили Иванова директно го каза в едно телевизионно предаване: ”Културата в тази държава винаги е била натиквана в ъгъла.” Кратко, ясно и, за съжаление, точно.
Да, не знаеше бат Рафо и това, че според официалната статистика в България годишно се купуват 0,6 книги на човек, докато във Франция, Германия и останалите бели държави – по 12…
Не знаеше милият старец и това, че в неговата родина днес мафиотските структури са навлезли и в културните среди, нещо в което сам се убедих след излизането на книгата ми „ Париж, моят Париж…”, която толкова се търсеше от читателите и бе преиздадена, а в някои книжарници я държаха скрита в складовете… Все едни и същи автори присъстваха по витрините, медиите… Като прибавим и прословутата българска завист, човек вече може да си представи как днес се чувства един български писател в България…Дори някои ми искаха…пет лева, за да сложат книгата ми на витрината… Преживях толкова много неприятни епизоди, че вече не искам дори и да си ги припомням. Но все пак ще разкажа за един, тъй като пък той е много показателен за манталитета на част от хората, които днес в България се занимават с разпространението на книги и от които в някаква степен зависи духовността ни… В една централна софийска книжарница няколко от посетителите ме познаха и поискаха да им дам автографи на току що купилите си книги. Е, има ли автор, на който да не му стане приятно в подобна ситуация? И започнах да подписвам книгите, и се наредиха още хора…И тогава дойде млада жена, представи се, че е нещо като шеф на книжарницата, увери се, че аз съм автора и направо ми каза: ” Господине, съжалявам, но ние не работим по този начин. Вие пречите на останалите посетители.” Е, гръм да бе паднал, не би ме така треснал. Стоях безмълвен, гледах смаяно – ту лицето на момичето, ту хората наоколо…Къде всъщност бях попаднал? И какво бих могъл в този момент да му кажа аз на това момиче? Че в нормалните държави за такова нещо на автора биха му дали куп пари, че той всъщност изкарва нейната заплата по този начин, че…Да, какво можех да кажа? Нищо – просто стоях изумен, втрещен…
Но хайде, стига с тези „български” спомени, защо да си разваляме настроението – затова и нищо не отговарям на иначе горчивите думи на бат Рафо, просто мълчаливо го следвам – а и кой наистина ми е виновен, че тъкмо такава професия си бях избрал и дето има една дума дори и една електрическа крушка не мога да завинтя…
В този момент пред нас един африканец се облекчава направо на плочките.
- Ей, гледай ги, идват тук, хората им дават помощи, а те плюят и пикаят, където сварят… Много толерантен народ са французите. Ако това се случи в България, представяш ли си, да се разголи пред тебе и пред жена ти и да си свърши работата, ще го претрепят… А тук – стоят по цял ден вкъщи, гледат телевизия, получават помощи и за многото си деца, изкарват си допълнително на черно и така докарват над хиляда евро на месец… И знаеш ли какво казват черните (О, тук да те предупредя – във Франция думата „негър” е наказуема, веднага те подвеждат под съдебна отговорност, ако я кажеш на публично място…, затова внимавай!) Та тези черните, пардон африканите, така казват на французите – ние толкова векове сме ви били колония, вие сте ни експлоатирали нечовешки, сега в света има равенство, как беше там думата, апартейд, да, апартейд, и ние идваме при вас, за да поживеем като нормални хора, а не да умираме от глад в бедните си страни.
Слушам думите на бат Рафо и се сещам за нашата, българска съдба. Колко е сходна тя с тази на африканците. Е, ние не сме били колония на сегашните богати европейски държави, но и моят народ днес живее в тотална мизерия. И няма ли той право да потърси по-добър живот за децата си? Защото какво значи днес, в ХХІ век да получаваш заплата от 100 евро и пенсия от 50 евро на месец? Нищо, че се водиш на книга, че си член на Европейския съюз. Защото едно голо членство не храни, нали?
Тук се сещам за думите на един от кандидатите за президент на Франция на изборите през май 2007 г. – Сеголен Роаял, която в предизборен диспут блестящо говори за отношението, което французите трябва да имат към емигрантите. Тя каза: „Ние тях винаги сме ги използвали. А те сега са бедни, не могат в родината си да изхранват децата си. Защо тогава ги корим, че идват в богата страна като нашата? Та аз самата, ако бях като тях и нямах възможност да изхранвам децата си, щях да ги взема и да емигрирам тук, за да ги изхраня!”
В този момент покрай нас минава хубава, ама много хубава жена – истинска парижанка… Красиво лице, свежа кожа, изискано облечена… Лицето на бат Рафо засиява, няма вече никакви бръчки по него, само една мекота… А и на мен ми става едно топло…
- Бат Рафо - питам го дяволито и започвам, за кой ли път, вечната тема - ти сега как си с жените?
- Е, на тия години как мога да бъда? Обаче аз си обичам жените. Не мога без тях, не мога без жена бе, Райков – и цялото тяло на голямото дете сякаш притихва…
О, как искрят очите на бат Рафо, как засиява и без това чаровната усмивка на едрия мъж, как всичко в него се оживява… И как нещо хубаво, светло и същевременно игриво се спотаява у този симпатичен човек…
Да, няма по-хубаво нещо на тоя свят за бат Рафо от жените – и от красивите, но и от грозните… Но какво пиша? Та има ли за бат Рафо грозни жени? Да, той често ми повтаряше, не удряй, както е казал поетът, жената, дори и с цвете…
Но и те, жените, обичаха бат Рафо – не мога да забравя и днес как неговите познати жени, и млади, и по-възрастни, да, нали нямат възраст жените, го накачулваха, щом го видеха и как се обръщаха към него – Рафи-и – и това последното „ и-и…” как само го разтягаха…
Ех, бат Рафо… Гледам палавата усмивка на този 93-годишен мъж, гледам пламъчетата в добрите му очи – ех, меракът, този мъжки мерак, май че върви с нас чак до края… И това ни крепи, да, това ни крепи…
Ето ме най-после в дома на бат Рафо. Дни наред той ме канеше да опитам от прословутия му гювеч, и ето сега съм в неговата общинска квартира на булевард „Сен Марсел”. Носех бутилка изстудена до кристали мастика, бат Рафо бе сготвил чудесен гювеч, а Нели, българка от Варна, която се грижеше за дома, бе подредила чудна маса, преди да тръгне на работа.
Прекарах най-хубавата си вечер от всичките досегашни мои вечери в Париж.
Да, в компанията на 93-годишния евреин от български произход Рафаел Алмалех и варненката Нели – психолог по професия, но принудена от мизерията в България да дойде тук и да работи каквато и да е домакинска работа в различни семейства в Париж, аз прекарах наистина едни от най-хубавите си часове в големия град.
Ето какво значи да има човек голямо сърце. Обикновено за евреите се говори, че са стиснати люде, но бат Рафо, а и нашият общ приятел Мони Якимов, опровергаваха категорично подобно твърдение.
Изключително добре изглеждащият за възрастта си, невероятно симпатичен човек беше огрян като че ли отвътре от някаква светлина. Светлината на бат Рафо… Не, никога няма да я забравя – тя беше облъхнала и стоплила сякаш всичко, което се намираше в малката стаичка в тази дъждовна парижка вечер.
Изключително бистра памет, добродушие и постоянно желание да помогне на всеки – дори и на онези българи, които за отплата няколко пъти вече са го обирали… Гледах този благ възрастен мъж и си мислех – как така този, другият Париж не е съумял за толкова много години да пречупи желанието му да помага на несретниците, да ги приютява, да ходи, въпреки възрастта си, да им търси работа, квартира…
В замяна – нищо, или както споменах вече получилият помощта му отмъква по нещо от дома му…
Милият бат Рафо… Особено симпатичен е той, когато се усмихне – затова и колкото и да е невероятно и на тази възраст той все още е харесван от … жените. Да, жените… Ето че пак се отплеснахме…
Иначе евреинът винаги си остава… евреин. Спомням си, че малкият Натан, един от синовете на Мони Якимов, още щом видя моята книга, първата му реакция бе да ме попита: „Много ли пари спечели от нея?” А бат Рафо, въпреки преклонната си възраст нито минута не стоеше спокоен и без работа. „Имам три пенсии – във Франция, в България и в Израел. Обаче не мога да стоя без работа – ето сега отивам в един хотел, там собственикът иска да смени телевизорите, аз ще ги взема, ще ги занеса в друг хотел, е, вземам процент, че то без процент кой работи… Иначе не мога да живея…”
Да, трудолюбиви са евреите, а и много добри.
Бат Рафо ми разказа една колкото красива, толкова и невероятна, звучаща почти като приказка история, според него живата истина за една от най-богатите днес българки.
Преди години първата братовчедка на бат Рафо излизала с мъжа си на разходка в София. Пред вратата на дома им изведнъж те видели увито пеленаче с бележка: „Сигурни сме, че детето ще бъде в добри ръце.” И семейство Видинлиеви осиновили детето. Кръстили го на сестрата на братовчедката – Лора, и го отгледали. Братовчедката на бат Рафо преди години се изтървала пред една журналистка и тя публикувала материал, озаглавен „Лора Видинлиева била подхвърлено дете”.
- Тогава разбрах, че Лора много се разсърдила. По това време тя беше женена за Грашнов, за когото знам, че много добре се е грижел за моята братовчедка – говореше бат Рафо – той е бил третият или четвъртият мъж на Лора, не мога да ти кажа точно. В началото тя била женена за италианец, от него има момиче, то си е в Италия. Руши, синът й, е от втория й мъж – турчин, от Грашнов няма дете. А той има дъщеря от първия си брак, казаха ми, че по нея някой стрелял. Когато Лора се ожени за Грашнов, вече имаше много пари, а и май че беше собственик на Мобил-тел. Как Лора е станала богата? Бащата на италианеца, за когото беше омъжена, бил месар. Той й казал да докара от България един тир, пълен с месо, да го продаде в Италия и с тези пари да вземе разни стоки – червила и друга козметика.После тя ги продала в ЦУМ и другаде и така търговията тръгнала. Лора беше много хубава като млада. Сега живее в Южна Африка.
Един ден ходих с бат Рафо в ресторант „Des petites frères”, сгушен в типична парижка уличка около катедралата „Нотр Дам дьо Пари”. Чудесен обяд, хубава програма, с певица, бат Рафо пя и танцува. И тогава той ми разказа, че сегашната си квартира я има от две-три години, преди това живеел в нещо като старчески дом, условията били много хубави, но на свободолюбив човек като него не му се понравило това, че в определен час трябвало до се прибира, че заключвали входната врата… Затова и преместването му в сегашната квартира му възвърнало желанието за живот – през цялата вечер бат Рафо се въртеше около жената от социалните служби, която му бе помогнала да се настани в квартирата, танцуваше с нея, говореше й...
- Тази жена ме спаси. Чудех се по какъв начин да й благодаря, защото тя не даваше, а и сега не дава дума да се издума за подарък или нещо подобно. По едно време се сетих и й викам „Мадам, искам да Ви заведа за няколко дни да видите моята родина България.” Нямаш си представа как грейна лицето на тази жена и тя ми каза: „Господин Рафаел, аз нищо не знам за България, ще ми бъде много приятно тъкмо с вас да я посетя.” Е, оттогава знаеш ли колко пъти я подсещам, ама тя все вдига рамене – работа, господин Рафаел, работа…
В друг прекрасен юнски ден бат Рафо ме заведе да обядваме в ресторанта на общината, където той всеки ден се хранел срещу 3,5 евро. Това е безбожно ниска цена за едно богато ядене в Париж, което включва неизбежното за френски обяд антре (предястие), плюс основно ядене, плюс порция сирена, плюс десерт, плюс вино или бира и за финал, разбира се, неизменното за французите кафе и естествено вода… По време на обяда бат Рафо ми обяснява, че такива ресторанти за социално слаби или както казват във Франция за хора с ниски доходи, имало към всички кметства. Всички посетители бяха много прилично облечени – естествено повечето бяха възрастни, но имаше и млади…
Както казва бат Рафо, в Париж не можеш, дори и да искаш, да останеш гладен.
- За французите яденето е религия – говори бат Рафо и сочи масата – винаги ти сервират в изобилие, както виждаш има всичко и непременно това, което аз, да си призная честно, най-много обичам – вино… Във Франция казват, че ядене без вино е като ден без слънце и аз споделям напълно това. Тук една тайна да ти кажа – в ресторантите водата е безплатна, сервират ти я в кана, както виждаш, изстудена, безплатен е и хлябът. Французите ядат съвсем малко хляб, а аз като българин ям много. В началото всички ме гледаха стреснато, но сега ще видиш как накрая всички идват и ми носят своите филийки. И още нещо - във Франция храната май че вече е по-евтина от тази в България… Не в ресторантите, разбира се, а в магазините – ето например един килограм брашно струва към 40 цента, за свинското да не говорим – две-три евро килото… И мръвката е чудна, без грам тлъстинка… Да не говорим и за общинските ресторанти като този, в който сме сега, където можеш да ядеш пет яденета само за 3 евро, тоест за шест лева. Да не говорим, че има и две хиляди безплатни „ Ресторанти на сърцето”, където отиваш, сервират ти, ядеш, ставаш и си тръгваш…Ами безплатните обеди и вечери на хилядите асоциации, на църквите…
Французите навсякъде мислят за яденето – ако отидеш в някое казино, ще видиш, че и там има бюфет – можеш да хапнеш, да пийнеш бира, сок безплатно, е, разбира се, че трябва да играеш. Те са майстори в приготвянето на храната. Особено пък щом стане дума за техните прословути сосове, не знам как ги правят, ама вкусиш ли ги, няма начин да не си оближеш пръстите. Големи любители на хубавото ядене са французите – те казват, че гастрономията започва от там, от където свършва гладът. Правило при тях е да ставаш от масата поне мъничко гладен. И страшно много държат на нещо, на което пък ние, българите, изобщо не държим – според тях онова, което е в чинията, трябва да бъде красиво оформено! Така те казват – човек ядейки, поглъща култура… Хубаво е, нали?
Здравеопазване, храна, спорт – това е тайната на френското дълголетие, Райков. Ти сам виждаш, че те много работят, доста са стресирани, особено парижаните, но пак живеят средно до 90-95, че и сто години…
Французите винаги ядат прясно! Никога солено, особено пък солена риба – никъде не видях осолен паламуд или нещо подобно. Защото според тях солта е враг номер едно за здравето на човека. Французите казват, че по това дали в една къща има солница, се познава интелигентността на това семейство. Тук санкциите са страшни, ако в някой магазин или ресторант ти дадат лоша храна или стока – няма увъртане, ама какво съм виновен аз, така ми го дават… Тук веднага отива в затвора продавачът, последната брънка във веригата – той е длъжен да предоставя на консуматора изряден продукт. Ако не – поема си отговорността. Във Франция глобите веднага се плащат. Ако се мотаеш, лихвите са ужасни, а и държавата има много начини да те накара да се издължиш.
Тук няма, Райков, хъката-мъката, сигурно си видял как ги сгащват гратисчиите по метрото. Няма прошка. Същевременно обаче всичко се върши честно, културно, няма го онова, което съм виждал в България – веднага ти се нахвърлят глутница от контрольори, обиждат те, дърпат те, често и до бой се стига. Тук такова нещо няма – хванат ли те, просто си вадиш картата и щрак – глобата, някъде към 30 евро…
Малко се отплеснах от темата за гастрономията, ама наистина французите са майстори в приготвянето на храната. Казват, че преди много време те са взели италианската кухня, но така са я усъвършенствали, че днес са номер едно. Те просто са осъзнали, че човекът е като да речем автомобила – ако горивото не е качествено, амортизира се и – край!
Затова и аз много често, като отида в България и като видя някой мой приятел, който е понатрупал доста килограми, непременно му давам безплатен съвет – най-хубавата и безболезнена рецепта за отслабване е да отидеш в Париж, да ядеш на корем, да пиеш каквото искаш и след двадесет дни вече си друг – тлъстините, коремът ти ги няма. Без диети, без гладуване – просто отиваш в Париж…
Тук се сещам за първата си вечеря в типично френско бистро преди години. Бях заедно с моите деца и техните приятели Цвета и Жулиен Жоли във великолепния ресторант „Louis Vin” („Луи Вен”) в пети район. Интериорът беше старинен – изящни картини висяха по стените, през стъклена витрина се виждаха множество бутилки с вино от най-различни години – имаше бутилки с цена 500 евро… Да, атмосферата бе много интимна, разбира се, хич не бе евтино, особено пък за нашите български джобове… Антре плюс основно ястие, плюс десерт – 26 евро… Отделно пиенето. Нашата бутилка бяло вино, ама наистина то бе чудесно, струваше, разбира си, не 500 евро, а „само”…30… Е, какво му плащаш, успокоих се – после, като ги превърнах в левове, потръпнах. Да, ами че това бе пенсията на моята майка – една бутилка вино в типично френско бистро – една месечна пенсия…
Сервитьорите – нас ни обслужваха едновременно трима души – ме хвърлиха в ужас. Те бяха подкарали към нас огромна черна дъска на колела – на нея бе изписано менюто – антрето, т. е. предястието, бе десетина вида, основното ястие и десертът – също…, да се чудиш и маеш кое да вземеш…
Кухнята бе типично френска – ястията бяха сготвени така, както само французите умеят. Всички продукти бяха производство на ресторанта. Удиви ме, например, ястието от свински крачета – видях през стъклената витрина как месото от тях се вземаше с една игла, та това отне толкова време на един от готвачите, но пък каква сладост бе след това… Ами каква радост за стомаха бе специално приготвеният гъши дроб, ами невероятното заешко месо…
Е, наистина французите са ненадминати в гастрономията, но и в поднасянето на храната – тя винаги е в разкошни големи чинии, изкусно „зографисана” с кремове, сосове и други вкуснотии…
Няма начин да не изядеш всичко, дори и да не си гладен. Французите задължително накрая с хапки хляб почти лъсват чинията и тя няма нужда от миене… В началото много се чудех на това, но после разбрах, че тази привичка всъщност е своеобразен акт на уважение към храната и към готвача.
А за десертите да не говорим. Тук наистина французите са ненадминати!
Е, както споменах по-горе, парите не са никак малко. Ама и заплатите тук са доста, доста над нашите мизерни социални помощи.
Но за това – друг път. Хайде да не си вгорчаваме невероятната вечеря.
Тръгваме си – хубава сервитьорка на изхода ни дава на всеки по бонбонче плюс широка усмивка – за още едно, последно подслаждане… Ако случайно ти е загорчало, както на мен, от цената…
Валеше. Гардеробът бе до самия вход, а чадърите – направо на пода – всеки отива, взема си чадъра, кой ще ти тръгне да краде…
До мен отново достига гласът на бат Рафо:
- Аз не мога, сърцето ми не дава, когато видя в беда човек, особено пък ако той е българин, да го подмина ей така. Знаеш ли колко хора съм приютявал. Е, онзи ден гледам едно момче, българче, дошло на някакъв курс в Париж, обаче няма къде да спи, тук това е най-големият проблем, и си намерил място в една градинка. Гледам го – застанал пред един супер и проси – чух го по едно време да мърмори нещо на български, заведох го вкъщи, изкъпа се, изпра се, младо, хубаво момче… Хапнахме и на сутринта, когато отворих очи – гледам, него го няма, а пък, когато взех да си обувам панталона, разбрах, че портфейлът ми също изчезнал… Е, нямаше кой знае колко пари в него, ама…
Виж сега, мен и друг път са ме крали, ама този път ми стана много тежко – защото това момче беше много, ама много младо… Е, такива неща не могат да ме спрат да помагат. Ние, евреите, имаме една хубава поговорка: „Когато спасиш един човешки живот, значи си спасил целия свят!”
Ние, Райков, евреите, и особено българските евреи, сме извор на много житейски мъдрости. Аз често обичам да повтарям някои от тях, като тази, която току-що ти казах.
А, и за още една се сещам сега: ”Когато старите дават пари на младите, и старите, и младите пеят и танцуват. Но когато младите дават пари на старите, и младите, и старите плачат.”
Добре е казано, нали? И вярно…
Аз много обичам и една мисъл, която чух преди време: „Хора, бързайте да обичате хората около вас, защото те много бързат да си отидат от вас!”
Знаеш ли, че почти всички български емигранти в Париж сме били навремето приети от местни хора, давали са ни безплатно квартира, хляб…И сега ние сме длъжни да се отплатим за тази добрина на други хора, които се нуждаят от помощ. Интересна работа – французите са ни дали доброта, но и са ни научили да правим и ние добро на другите. Затова и сега много от старите български емигранти като д-р Христофоров и професор Балкански, с когото сме родени в едно и също село – Оряховица, дават храна и подслон на много наши българи. И днес си спомням бащата на Балкански – дюкяна му, доброто му лице, старият Балкански беше много слънчев човек, с голям авторитет…
Слушам бат Рафо и нещо вътре в мен просветва, става ми хубаво – да, тясната стаичка на булевард „Сен Марсел” на този благ човек всъщност бе своеобразна „разпределителна гара” на десетки, може би стотици българи, тръгнали да емигрират от страната си.
За краткото време, докато бяхме заедно в Париж, кой ли не му се обади с молба за помощ – от София, Плевен, Пловдив, Израел… Звъняха му все българи: „ Рафо, гледай там да приютиш за ден-два един наш човек…”
И бат Рафо приемаше „нашия човек”. Нищо, че нямаше къде да го настани в малката квартира, която и без друго отдавна бе заета… Но бат Рафо като някакъв фокусник намираше изход: „Как така ще оставя човека на улицата, или да го пратя в хотел, нали виждаш колко са скъпи тук. А и нали е казано, че щом спасиш един живот, значи спасяваш целия свят…”
И облото благо лице просветваше: „Знаеш ли, навремето много врати, и то от съвсем близки хора, се затръшваха пред лицето ми, толкова мъка съм видял, че сега сърце не ми дава да не помогна на човек в беда. Знаеш ли, една вечер, това цял живот ще го помня, как една моя леля ми затръшна вратата под носа и останах сам на парижките улици, без стотинка, без троха хляб… Тръгнах по брега на Сена, сърцето ми плачеше… И тогава ме приеха клошарите. Никога няма да забравя глътката евтино вино – да, Райков, никога по-късно, макар че виждаш, че аз си обичам винцето, не съм пил толкова хубаво и сгряващо душата вино… И тогава, там, под моста „Нотр Дам”, между чудната сграда на кметството и още по-чудната катедрала „Нотр Дам дьо Пари”, сред налягалите клошари, аз се зарекох, ако бог ми даде някога да имам поне едно парченце свой дом, да помагам, да давам подслон на оня, който има нужда. Такъв е животът, Райков – редеше думите старият мъдрец - и да знаеш, че когато и най-близките ще те отпратят, то все ще се намери някой чужд човек, който да те подкрепи… Затова и виждаш какъв креват съм купил – вътре в него има още един и още един…Същинска дядова ръкавичка, ха-ха-ха…
Гледах как този човек, вече гонещ стоте, приготвя прословутия си гювеч, за който предварително вече вкусили от него ми бяха казали – ще ядеш, ще ядеш, та пръстите си ще оближеш…Това, което правеше бат Рафо пред очите ми не беше обикновено приготвяне на храна. Това всъщност бе едно свещенодействие – всяко мускулче на добрия човек сякаш участваше в направата на деликатеса – така-а, хайде чушчица, хайде, подправчица, а, не може без чесънче…И просветваше лицето на стария човек, усмивка люлееше добрите бръчици… И не спираше да говори, разказваше леко, непринудено, с настроение…
- Хубави хора сме българите, Райков, обаче сме си чешити, нали? Е, онзи ден един мой приятел-евреин и той като мен, български евреин де, който от години живее в Лондон, ми беше на гости и изведнъж, както си говорим, започна да се залива от смях. И взе да ми разправя нещо, което вече дни наред и мен ме разсмива. Отишъл нашият човек на Слънчев бряг в България, вика – страшна работа, строежи, бетонни билдинги, хотели, ресторанти, ужас… И изведнъж гледа той нещо познато, нещо лондонско…Какво мислиш, че видял? Ами боклуджийска кофа, английска, декорирана, както англичаните правят, нали знаеш колко са стриктни те, с всякакви печати – номер, район и тем подобни неща…И какво се оказало – ами тази кофа за боклук наистина била от Лондон, и то от квартала, където живеел моят приятел… Значи някой си е направил труда да я домъкне нея, кофата за боклук, чак от Лондон… Ей, голяма работа сме това, българите, нали?
И бат Рафо се залива неудържимо в смях – ситен, добър смях…
Винаги ще помня тази картина – там, в тясната, но ухаеща на чистота и влудяващ мирис на сготвено, социална квартира на парижкия булевард „Сен Марсел”, един едър, добродушен и мил човек на патриаршеска възраст, от когото струеше светлина, свещенодействаше над готварската печка в облак от вкусна до изтръпване пара, говорейки и смеейки се като голямо дете…
О, каква радост бе, когато тавата с гювеча бе поставена на масата, а току-що извадената от хладилника бутилка българска мастика просветваше с кристалите си сред облаците от гювеча…
Господи, рекох си, тук, в центъра на света, в този огромен град-мечта, в тази малка стаичка, ние, двамата българи – аз и бат Рафо, си направихме най-вкусното угощение в света. Поне за мен бе така. Никога не ще забравя тази картина – радост за стомаха, очите и сърцето. А когато се звънна, и в стаята влезе варненката Нели, която бе приключила работния си ден и идваше да се присъедини към нашата компания, вече нямаше по-щастливи хора от нас…
Не бях ял отдавна толкова сладко. Да, този гювеч на бат Рафо ще го помня цял живот.
Бъди благословен бат Рафо и дано твоята усмивка още години наред да сгрява душите и сърцата на ония българи, които прокудени от мизерията в собствената си страна, търсят своя шанс в най-красивия, но и понякога доста студен Париж…
- Французите са големи гастрономи – за кой ли път вече започваше любимата си тема бат Рафо – за тях яденето е свято нещо. Те не са като другите, да речем, американците, които се нахвърлят на сандвичи и тем подобни сурогати. О, за французина обедът е нещо свято – поне час-два той отделя за него. И винаги се храни на маса. Ядене на крак е смърт за стомаха – така казват франсетата.
Те са правили много революции за хляба. Затова и много уважават насъщния. Във всеки ресторант, както ти казах, той е безплатен, безплатна е и водата. Във Франция сред хората е много популярен тъй нареченият закон за багетата.Той регулира цената на най-разпространения, на народния хляб. Другите видове могат да се увеличават от производителите и магазинерите, но багетата – не! И това е във Франция, където минималната заплата е 2 500 лева… А ти сам знаеш каква е цената на хляба в България, докато тук багетата е около 70 цента, тоест лев и четиридесет, а не трябва да се забравя и това, че французите общо взето употребяват много малко хляб, докато в България той е основното ядене.
Знаеш ли, във Франция има много закони за какво ли не. Някои са и странни, други – смешни дори, но станат ли веднъж закони, трябва да се изпълняват. И тук няма лабаво, няма и разни там вратички и тем подобни, които дават възможност на нарушителите да се измъкнат. Тук, Райков, държавата пипа яко.
А, ето сега се сетих за един смешен закон. Абе да си умреш от майтап – във Франция има закон, според който се забранява да се дава на прасе името „Наполеон”. Може да ти е смешно, е, то наистина си е смешно, но това е самата истина. А и като се позамислиш, виждаш, че може би има смисъл, нали – хората си уважават великите личности…
Веднъж, когато обикаляхме с бат Рафо по улиците на Париж, той се отби в едно от многобройните павилиончета-будки за вестници, купи един и ми го подаде:
- Това е най-прочутият сатиричен седмичник „Канар аншине” – вестникът, който сваля министри, така го знаят французите. В него, щом се спомене името на някой от политиците и управляващите, веднага на другия ден той си подава оставката. Попаднеш ли на страниците му, значи наистина си „сгазил лука”. И единствено ти остава… да си подадеш оставката. Това е вестник на справедливостта и истината! Не знам дали такъв има в България. А, Райков, има ли наистина такъв вестник в България?
Какво можех да му отговоря в този момент на бат Рафо? Затова и си замълчах. Но изведнъж изстинах – връхлетяха ме думите на един от най-добрите разследващо журналисти в България Слави Ангелов, които ще помня цял живот. В едно телевизионно предаване той каза дословно това: „ Изпадам в депресия, когато зная, че в дадено престъпление са замесени хора от най-висшите етажи, а в същото време зная и това, че нищо не може да се направи! През последните 17 години държавата показа, че няма желание да се справи с организираната престъпност.”
Сещам се и за чути по Българското национално радио още по-страшни думи, и то произнесени от бившия главен секретар на МВР Цвятко Цветков: „Има връзка между властта и подземния свят!”
Припомням си и казаното от кмета на София Бойко Борисов, също бивш главен секретар на МВР: „В момента България е като страна от третия свят. Работи се на ишлеме.”
Връхлита ме и категоричното мнение на известния политолог Огнян Минчев: „Корупцията е основен начин за функциониране на институциите в България.”
После идва редът и на думите, дори и на депутати от самата основна управляваща днес политическа партия в страната, които признават директно по телевизията: „Корупция има по всички етажи на властта!”
А бившият шеф на митниците в България Емил Димитров на 14 март 2008 година по централна телевизия беше пределно откровен: „В момента всички служби в България са впрегнали усилията си за прикриване на корупцията във висшите етажи на властта!”
И като капак на всичко в съзнанието ми изплуват и страшните разсъждения на бившия министър на МВР Богомил Бонев: „Организираната престъпност е пуснала метастазите си навсякъде – дори и в медиите, имат си платени журналисти, имат си и медии. На тях им помагат кметове, които им дават евтини терени за застрояване, хазарт, хотели. Мутрите станаха модерни за младите – от 2001 година досега! Културата на мутрите е чалгата – в живота, в музиката… Това е най-страшното. Тези мутри се харесват на младите. Мутрите си избират политиците!”
Когато пишех тези редове чух по Българското национално радио горчивите, но толкова показателни за днешното състояние на страната ни думи, изречени в ефир от господин Панчо Малезанов: „В тази наша глуха държава нищо не се случва. Ние сме в Европа само на книга.”
Е, след като тези хора, врели и кипели в най-висшата политика на България, имат подобно категорично мнение, то какво остава за нас, обикновените граждани, които на гърба си най-силно усещаме всичко това…
Както се казва в подобни случаи – без коментар…
Но стига с тая политика, бат Рафо може да бъде питан за къде къде по-интересни теми, нали? Та той има зад гърба си цели 93 години…
Когато за първи път го попитах в една голяма компания за тайната на неговото дълголетие, Стоянка, една от жените, които без пари помагат в Българската църква, веднага „изстреля”, разбира се, според нея, най-главната причина за неговото дълголетие:
- Жените… Той ги обичаше, ама и те го обичаха.
Бат Рафо веднага се засегна:
- Защо „обичаше”, Стоянке - и хитро ми намигна. - Тя ми завижда…Иначе може и това да е вярно. Аз и преди ти бях казал, че без жена не мога. Много е важно нищо да не си слагаш на сърцето. Е, аз например човек не мога да мразя. Преди време с жената на един тукашен българин нещо се бяхме посдърпали, ама беше нещо съвсем, съвсем дребно – и тогава мъжът й, който бе доста по-млад от мен й каза:” Остави го Рафо, не виждаш ли, че той вече си е отишъл…” Заболя ме – така ли трябва да се отнася той, младият и здрав, към човек на моите години? След няколко дни разбрах, че този същият българин изведнъж се разболял и …умрял. Такъв е животът – бог дава, бог разполага…Затова на никой не се подигравай, защото не знаеш какво ще ти дойде на главата. Това е едно от нещата, които цял живот съм гледал да не пристъпвам. И най-важното, според мен, е да помагаш, да даваш. Щом в момента ти имаш, дай на другия, който е изпаднал в беда. Иначе – какво? Ще трупаш, ще трупаш, докато…
Гледам този патил толкова човек как се радва на простите житейски радости, и то на една възраст, когато обикновено жизнените сокове напускат тялото – не, при бат Рафо нямаше и помен от подобно нещо. Той, едно истинско възрастно дете, бе запазил в себе си склонността и способността да се радва на иначе малките неща в живота – на цъфналото цвете, на глътката хубаво вино, на мисълта за женското присъствие… Неща, които обикновеният парижанин толкова много почита и уважава.
От пръв поглед си личеше, че Бат Рафо обича много живота. Затова и щом станеше нужда, той не се замисляше и веднага се подлагаше на поредната операция – за съвсем краткото време, докато бяхме заедно, той на два пъти ходи в болница. И тогава, от една страна, се удивлявах на жаждата за живот у възрастния човек, а от друга – ставаше ми мъчно, че подобно нещо не бе възможно днес в България – кой ще обърне чак толкова внимание на един деветдесет и три годишен човек. Спомням си, когато преди няколко години майка ми бе тежко болна, един лекар направо така ми каза: „Абе, тя вече е на седемдесет години, толкова е стара, гледайте себе си…” Разбира се, аз не го послушах и майка оздравя…
Когато гледах бат Рафо, си спомних думите на, бог да го прости, рецензента на първата ми книга, писателя Димитър Яръмов: ”Димо, най-хубавото нещо на тоя свят за един писател и човек е да си има свое парче земя. Дали то ще е в родното му място, или някъде другаде – но той трябва да си го има това парче само негова си територия. За да може да проектира своя живот, а и онова, за което пише, винаги върху това свое парче, което най-добре познава…”
Настина дълбоко промислени думи, които бях позабравил и които ме връхлетяха сега, в миговете на нашата среща с бат Рафо и варненката Нели там, в Париж, в тясната, но същевременно толкова широка квартира на булевард „Сен Марсел”…Да имаш свое парче земя – там, в най-красивия град, в града на светлината и свободата – това е късмет и дар божи, нали?
Обърнах се, исках да споделя тези свои мисли с бат Рафо. В този момент Нели ме дръпна леко – тихо…
Да, бат Рафо бе задрямал…
Това бе сън на човек с добри помисли в душата. Замислих се – колко всъщност му е струвало на бат Рафо да запази добротата си в тези условия? Колцина от нас днес, българите, независимо къде се намираме, можем да постъпваме като него? И не ставаме ли и ние по-добри, защото имаме късмета да познаваме бат Рафо?
Добрият човек тихо прохъркваше – едно усмихнато, щастливо дете в стая, пълна със светлина…Стаята-парченце българска територия със стопанин 93-годишния Рафаел Алмалех, евреин, родом от България, жител на вселената, посланик на доброто…
Там, в Париж, в сърцето на света…