ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

неделя, 26 май 2013 г.

РОМАНЪТ "РЕКАТА НА СМЪРТТА ИЛИ РАЗКАЗ ЗА ГЕНЕЗИСА НА ЕДНА ОМРАЗА"


ДУМИ ЗА БЪЛГАРСКИЯ ПИСАТЕЛ

Винаги съм се радвал, когато умен и интелигентен човек се докосне до моите книги. 
Прочетете тази рецензия за моя роман "Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза" и, сигурен съм, ще усетите онова, заради което съм развълнуван...
Как без изхвърляния, без възторжени словоизлияния може да се прочете издълбоко един роман, за съжаление, "арестуван" в нашата иначе хубава и "свободна" татковина... Разбира се, заради неудобната тема на книгата, о, колко забранени теми има в България, и то в страната-членка на Европейския съюз, и то в началото на 21 век..., а и защото тя не е дело на някой "назначен" уж писател...
Благодаря и на сайта, който е публикувал този текст.
Всъщност това е една от тези "награди", които аз най-много ценя, за разлика от ония, които получават непрекъснато и по списък "наначените" за писатели нашенци, които лапат грешни народни парички. И които получават награди за "вярна служба" от по 11 хиляди лева, дадени им от също такива скудоумни техни "колеги", които пък чакат на следващия конкурс награденият да им върне жеста...
Навързани като свински черва... И алчни, и себични... И пазещи си яко гърба - да, не трябва никой извън Схемата да припари в тяхната "бащиния"... Наистина, такова нещо в българската литература не е било и по времето на Левчев...
А всъщност тези "богопомазани" не могат да усетят, че са толкова, ама толкова жалки... Особено, когато направят, евентуално, плах опит да се съизмерят с онова, което казва големият Умберто Еко:" Писателят преди всичко е критик на нравите" , а и неговият събрат Албер Камю: "Писателят трябва да слугува не на ония, които правят историята, а на ония, които я изтърпяват"...
Колко простичко, колко ясно... Просто ли, ясно ли?
Да, ама тогава няма "наградки" от по хиляди левчета за посредствени текстчета, няма "работа"-синекур на няколко места, докато колегите ти са десетки години "оставени на вълците" и умират в борба за парчето хляб..., няма специализации-курорт в чужбина, няма десетки преводи с народна пара, при които в нито една страна не си направил дори "нокът" впечатление..., няма потресаващи титли "академик" за една книжка... Да, време е вече да се хвърли поглед и върху една от най-закритите сенчести области на живота в България - бг-литературата...
Време е...


П.П.
Бях много близък с един голям писател и човек дълги години - академик Ефрем Каранфилов. Този достолепен мъж, когото сега, естествено, са забравили, особено новите, "назначени" за писатели люде, често ми разказваше един епизод с влага в очите... След Ньойския договор разлюлята се в мъката си огромна тълпа тръгва като обезумяла из улиците на София... И хората, търсещи утеха, инстинктивно се насочват и отиват не пред военното министерство, а пред дома на... Иван Вазов... И писателят излиза на балкончето на къщата си, поглежда хората... И заплаква... И народът пада на колене... Пред него, българския писател... И плачат заедно - народ и писател... О, къде ги днес тези писатели...

http://knigi-news.com/?in=pod&stat=9249&section=9&cur=

събота, 18 май 2013 г.

РОДИ СЕ МОЯТ ВНУК КОНСТАНТИН!




Почти навръх най-хубавия празник на моята планина Странджа - празника на нестинарите, се роди моят внук Константин!
Всичко останало в тези мигове няма никакво, ама никакво значение...

Да, Свети Константин и Света Елена... Празникът на моята планина, на моя род...
Някои ми казваха, а и казват - Райков, защо избяга от Странджа... Ето, малкото човече Костантин им дава отговор - нима човек може да избяга от кръвта си... Нима българин, за хубаво или лошо, може да избяга от... България...
Благодаря ви, приятели, нека подобна радост и усещане за живот да изпитате, ако не сте го изпитали досега, и всички вие!
Колко е хубаво, нали - да идваш на тази земя с ... името си...
Толкова много съм писал, а и копнеел да разгадая чудото на чудесата - нестинарството, моите родственици-нестинари нещо са ми подсказвали, във всяка своя книга имам страници за това тайнство, но, надявам се, сега внукът ще ми доразкрие Тайната. Както ми я доразкрива и вече почти три години и половина внучката Диянка. Снощи тя беше някак си възбудена, легна да спи и часове наред пееше, ту на български, ту на френски, като повтаряше - моето малко братче идва..., може би предчувствайки идващата радост...
Да, оная тайна на този наш толкова кратък и същевременно толкова дълъг живот...
Поне на това, въпреки всичките си грехове, имаме мъничко право, нали!
Благодаря на всички, които ме поздравиха, а и продължават да ме поздравяват!
Всъщност вие, приятели, по този начин поздравявате и себе си. Защото, изпращайки положителна енергия към едно новородено, ние всъщност погалваме и себе си...
А ние, българите, отдавна , ама от много отдавна забравихме сами себе си да... погалваме...
Поздрави и наздраве за живота! Напук на всичко, нали?
1

сряда, 15 май 2013 г.

" 55 ТАЙНИ НА ПАРИЖ" Е ЕДНА НАРОДОПСИХОЛОГИЯ-АПОТЕОЗ НА ПАРИЖ

ОТЗИВ НА ЧИТАТЕЛЯ

55 тайни на Париж“ е една народопсихология-апотеоз на Париж, която представя светлината и желанието за живот.

Уважаеми Димо,
Поздравявам те за поредното ти представяне, което неотдавна с вълнение гледах в предаването „На кафе“ по Нова телевизия. http://play.novatv.bg/play/309659/
Всеки път, когато разкриваш някоя нова тайна за Париж, се питам как може да знаеш неща, които дори самите парижани не знаят. Затова ти изпращам своя отзив под формата на писмо. Позволявам си да посоча и  някои линкове към  материали от твоя блог " Paris, mon Paris...', свързани с моята кратка рецензия.

Преди няколко години бях свидетел на представянето на творчеството на уникалния български писател Димо Райков в шикозния ресторант „Aux Tonneaux des Halles“, който се намира в сърцето на Париж.http://dimoraikov.skyrock.com/7.html
Там той представи пред изискана публика - французи  и българи, първите две книги от „парижката“ си трилогия -  „Париж, моят Париж... “ и „ BG емигрант в Париж“, които бяха посрещнати с голям успех в Париж и по целия свят, както и току-що появилото се на бял свят тогава ново издание на вълнуващите  и незабравими романи от книгата   „ Писма до мъртвия брат. Пансионът"“.
„55 тайни на Париж“ е уникална и дълбока книга, която се появи като естествено продължение на първите две, завършек на един уникален триптих за Париж -  Града на светлината и красотата.
http://dimoraikov.skyrock.com/19.html
Тя представя от различни ъгли френското усещане за нещата, характера на българина и на французина.
„55 тайни на Париж“ е една народопсихология, която представя светлината и желанието за живот. 
Учудващо е как Димо Райков е хванал най-важните черти от характера на французина, пречупени през характера на българина. С лекота и майсторство той пише за Париж като за град, в който има всичко.
„55 тайни на Париж“ е един апотеоз на Париж.
Всеки път, когато препрочитам тази книга, многократно преоткривам себе си.
Тя ме зарежда с енергия, действа ми като антистрес в този напрегнат и динамичен живот.
Винаги, когато искам да разкажа и да опиша Париж на моите приятели в България и по света, им подарявам „парижкия триптих“ на Димо Райков.http://dimoraikov.skyrock.com/16.html

ПЛАМЕНА ЕРОН
преподавател в българското  училище „Васил Левски“ - Париж

вторник, 7 май 2013 г.

55 ТАЙНИ НА ПАРИЖ...

55 ТАЙНИ НА ПАРИЖ от Димо Райков
Ето и обещания епизод от предаването на Гала от тази сутрин, в което бях поканен да разкажа за някоя от тайните на Париж.
Ех, Париж.. Интервюто с мен е второ поред...
.http://play.novatv.bg/play/309659/http://play.novatv.bg/play/309659/

ТАЙНИТЕ НА ПАРИЖ...

Току-що от Нова телевизия, предаването на Гала "На кафе", ме изненадаха приятно. Помолиха ме да кажа няколко думи за моята книга "55 тайни на Париж" и изобщо за тайните на чудния град... Да се надявам, че е направен запис, за да ви го изпратя по-късничко... А сега ви предоставям, приятели, анотацията на ИК "Хермес" за тази моя книга, която още от 2009 г. вълнува читателите.

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС” представя
третата книга от „парижкия проект” на Димо Райков 

55 ТАЙНИ НА ПАРИЖ
Весел и практичен „пътеводител”
от Димо Райков 

За автора 
Димо Райков е един от най-интересните съвременни български писатели. Роден е на 31 юли 1954 г. в най-строго охраняваното в страните от някогашния Варшавски договор градче Малко Търново, намиращо се в Странджа планина, на няколко километра от българско-турската граница. Райков извървява дългия път от малкото градче до френската столица – до Града на Свободата, Светлината и Духа, за да потвърди думите на американския президент Томас Джеферсън: „Всеки човек има две родини – своята и Франция!“. През последните години Димо Райков поделя времето си между София и Париж, творчески плод на което е уникалният му „парижки проект”.
„Париж е в сърцето ми от дете”,, казва Димо Райков и го доказва в книгите си „Париж, моят Париж…” и „BG емигрант в Париж”. 

„Париж, моят Париж..”, която претърпя три издания, е книга за ония, които не са ходили никога в Париж, и за ония, които искат да го видят още веднъж. В нея парижани и българи разказват за себе си и за Града на светлината и свободата. По думите на автора това е книгата, превърнала се в крайъгълен камък в творчеството му – „С всяка своя клетка усетих, че това е творбата, към която съм вървял цял живот.”
„BG емигрант в Париж“ – продължението на „Париж, моят Париж”, е книга-изповед на оная част от българския народ, която в един момент от своето битие е имала куража да каже: „Стига!“ на всичко онова, което е ставало и става в родината. В нея акцентът е поставен не върху Париж на архитектурните и културни забележителности, на светлината и разкоша, а върху оня другия Париж – на обикновената българска емиграция. Героите в тази книга са ярки личности с интересна съдба. Те са подбрани от многото българи, с които авторът е общувал по време на престоя си в Париж.
През май и юни 2008 година Димо Райков осъществи един уникален маратон с автограф из цяла България. С подкрепата на ИК „Хермес” и Френския културен институт авторът се срещна със своите читатели в градовете София, Варна, Пловдив, Благоевград, Бургас. Почти навсякъде залите бяха пълни. На представянията на двете „парижки книги” присъстваха и много млади хора. Маратонът с автограф продължи и в Париж. Там авторът се срещна със своите най-големи фенове, сред които бяха и много от героите на книгите му.
След „Маратона с автограф” Димо Райков е убеден, че интересът към книгата у нас започва да възкръсва. Това е и една от основните причини да продължи „парижкия си проект”. Поредната изненада, която авторът е подготвил за всички почитатели на Париж и хубавите книги, е веселият и практичен „пътеводител” – „55 тайни на Париж”.

Книгата „55 тайни на Париж”

„Най-доброто място в света, където човек може да отиде, е Париж”. 
Джеймс Болдуин

Колко от нас не са мечтали поне веднъж в живота си да посетят този град? 
Наричат Париж града на любовта, модата, културата и историята. И сигурно има нещо вярно в това. Поне в част от определенията, с които са белязали френската столица. Този град е побрал в себе си цялата палитра от човешки емоции и чувства, които неминуемо пренася върху всеки свой посетител. 
Не един романтик, мечтател или влюбен се е пренасял отвъд ежедневието с желанието да задиша парижкия въздух. Поне насън, а защо не и в действителност. Нито едно сравнение обаче не е в състояние да разкрие истинския облик на Париж. Този град трябва да се почувства. 
Как обаче да почувстваме огромен и пъстър град като Париж? Как да се ориентираме в него? Какво да посетим? Как да се държим с парижани? Как да се „справим” с транспорта и с метрото? Как да си подарим един по-специален момент? Как да го „усетим”? Отговори на тези и много други въпроси дава писателят Димо Райков в новата си книга – трета от уникалния „парижки проект” – „55 тайни на Париж”.
„55 тайни на Париж” представлява весел и практичен „пътеводител” из вечния град Париж. В нея са включени 5 маршрута за 5 дни, карта на града и метрото, 55 снимки и множество тайни и съвети как и къде да се усети душата на Града на светлината. Книгата е увлекателно и необходимо четиво за всеки, който тръгва за чудния град и за всеки, мечтаещ да усети енергията и светлината на Париж. От книгата ще научите, коя е най-голямата тайна на „Шан-з-Елизе”, откъде се вижда най-добре Париж, как да установява контакт с парижаните, стиснати ли са французите, може ли да се продаде Айфеловата кула и още много любопитни подробности, свързани със загадките на този приказен град.
„55 тайни на Париж” е уникална книга, в която освен най-необходимите практически съвети за петте дни на посещението си в Париж, читателят ще има възможност да се докосне и до едни от най-съкровените и любопитни тайни на френската столица, да види с очите си и да почувства със сърцето си, благодарение на есеистичните впечатления на автора, ония места в Париж, чията красота и магия се помни цял живот.

събота, 4 май 2013 г.

ДНЕС ГУНДИ ЩЕШЕ ДА НАВЪРШИ 70 ГОДИНИ…



ДУМИ ЗА МОМЧЕТО-РАДОСТ НА НАРОДА

„Има една страна България, и в тази страна България има един отбор „Левски”. В този отбор съм се родил, в този отбор ще умра!"

ГЕОРГИ АСПАРУХОВ – ГУНДИ
/ думи в отговор на предложението от „Милан” да играе в чужбина/

Всъщност тогава бе така – кажеш ли „Левски”, значи казваш „Гунди”, кажеш ли „Гунди”, значи казваш „Левски”…
И това се приемаше напълно естествено, без капчица завист не само от запалянковците, но и от самите съиграчи на синята девятка.

Често, от много години насам, съм се замислял – кое всъщност е най-голямото и ценно качество у това момче-еталон не само на спортист, но и на мъж и човек…
И почти винаги изникваше следното – той, Георги Аспарухов, бе онова олицетворение у обикновените хора като нас за идеала. 
Идеала на красивия, интелигентния, свободния млад мъж, който ни бе особено нужен в онова „затворено” време.
И тук всъщност ние сме били егоисти – защото ние си бяхме „присвоили” това момче. Ние си бяхме „вземали назаем” за час, два неговия живот, неговото поведение, неговото излъчване…
Той, всъщност най-свободният, според нас, българин, е бил най-зависим!
И то от нас, от неговите обожатели…
Защото за да не ни подведе, да не ни разочарова, той е бил подложен на неизмерими мъки, за да бъде всеки миг и час достоен за нашата възхита. 
Той се е жертвал, за да бъдем ние овъзмездени за сивичкия си живот поне за час-два – там, на стадиона…Където в ония времена бе единствената възможност да бъдем…свободни….
Този висок, строен исполин, с красиво, мъжествено и същевременно запазило у себе си детското, лице, бе нашата мечта!
Гунди бе нашето упование, нашата единствена може би надежда, че той, Светът, не е само затворени стени, а е полъх – полъх от радост от живота, от Свободата…
Колко всъщност му е струвало това?

„Левски” имаше мач в Бургас.
Цял месец преди това работих пряко детските си сили на лозето ни – бяхме се уговорили с татко това да е наградата ми – да ме заведе на мача в Бургас да видя Гунди…
Да казвам ли как живеех този месец, как заспивах и как се събуждах…
Гунди се появи…
И целият стадион онемя – в този миг нямаше левскари, цесекари, ботевци…Имаше само Гунди…
И едно възхищение, една омая – всеобща и толкова човешка… - никога до този миг не я бях срещал.
Да си призная – и досега не съм я срещал…
Някъде по средата на срещата – тогава „Левски” победи в мач за купата на Съветската армия „Черно море” от Варна с 5:2, Гунди пое топката от нашия вратар, Михайлов ли беше, Каменски ли, вече не помня, и изведнъж се извърна и я изрита в … небесата…
Чу се освиркване – у-у-у-у, майсторе, какъв е тоя балон, бе?
И в следващия миг стадионът застина!
Топката изведнъж тупна току пред спринтиралия вече Цецо Веселинов – крилото я пое, крачка, две, удар – гол!
И тогава настана онова, което ще помня цял живот – стадионът, онемял преди миг, избухна – да, наистина в този миг нямаше клубни пристрастия, нямаше левскари, цесекари, ботевци…
Имаше едно пълно и искрено сливане с майсторството, с гения, въплътен в това момче …
Гледах лицата наоколо – бяха одухотворени, излъчващи доброта и радост лица…
Колцина на този свят могат да предизвикат такава реакция?
След време прочетох в едно интервю как Веселинов обяснява случилото се: „Гунди ми бе казал, щом видиш, че топката е у мен, независимо къде съм и с кого съм, спринтирай веднага… Другото си е моя грижа… И така ставаше. Колко голове вкарахме по този начин…”
После, в съблекалнята, където успях, е, разбира се, там, в самия крайчец на помещението, да се вмъкна, видях нещо, което съвсем ме разлюля…
Видях краката на Гунди…
Всъщност това крака ли бяха? Прорязани от шевове…
Особено единия – та само някакво парче месо висеше под костицата…
Тогава се вгледах в очите на Звездата.
И … изтръпнах….
Той, великият за мен, а и за десетките хиляди по трибуната, той, Мечтата ни, плачеше – беше оня мъжки плач, като онова хоро, мъжкото, само пристъпване – тежко, тежко…
Да, Гунди плачеше – без глас, без сълзи, отвътре…
Всъщност чак сега разбирам – това за него е бил оня единствен разрешен му от съдбата миг да бъде човек като нас, да покаже, макар и скрито, своето усещане към болката…
После, вече преоблечен в цивилните си дрехи, той се усмихна и тръгна към… морето от хора, което разлюляно го очакваше…
О, как всеки боязливо, с едно огромно страхопочитание се опитваше поне да се докосне до него – така-а-а, да го пипне…
И този вик на хилядите:
- Гунди, Гунди, Гунди…
И се разцепи огромното множество…
Този коридор на народната любов и признание също ще го помня завинаги – по него минаха, един срещу друг те – Гунди и най-любимите му същества - Лита и бебето тогава Андрей…
И под взрива на аплодисментите се срещнаха и прегърнаха…
О, има ли художник, който да нарисува подобно нещо…
Млади, красиви мъж и жена, с дете на ръце…
И сред море, разлюляно море от … човешка любов…
А аз така и не можех да се освободя от видяното – да, онова парче месо, закърпено към костта…
Какво и колко му е коствало? И нито звук…
А навън въздухът ехтеше :
- От Филипините до Апенините – само сините!
И радост, радост, радост…
Тогава за първи път усетих и това, че радостта може да е … вкусна!
И да има … мирис…
О, този тръпен мирис на нещо екзотично, чуждо, но затова пък толкова хубаво, примесен с дъха на препечен слънчоглед, идващ от отсрещната фабрика „Славянка” и от целия въздух наоколо…

И само още два епизода, които сега ме връхлетяха.

Спомням си като ученик в минното училище в Бургас, чието общежитие се намираше до самия стадион „Девети септември” тогава и поради което не минаваше тренировка на местния „Черноморец” без наше присъствие, един от основните по онова време играчи на бургазлии, Георги Георгиев, ляво крило, мисля, че беше от Видин, национален състезател за известно време, веднъж разказваше на съотборниците си за играта на Гунди в поредния мач на националния отбор.
- Вижте, приятели, Гунди е Бог. Той, макар пак да бе контузен, и сега бе душата на отбора. Без него България е нищо. Дори и да е с гипсиран крак, ние имаме нужда от него, само да седи на стол, там, в центъра на терена, да знаем, да чувстваме, че той е с нас. Тогава и играта върви, сякаш криле имаме …
Останалите играчи слушаха притихнали своя колега.
А пък ние?
Е, ние … 
Ех, Гунди…

С огромно съжаление си спомням и за един друг епизод, свързан с най-големия наш футболист.

Бях ученик в последния курс в средното училище по минно дело в град Бургас. 
Запаляковците тогава, а май че и сега, се събираха пред стария часовник на главната улица „Първи май”. Няма да забравя никога пъпчивото лице на един заклет цесекар, също ученик от моето училище, но от по-долен курс, който се приближи към мен и групичката, изгледа ни с някаква особена тържественост и изстреля:
– Вече нямате Гунди. Той загина при катастрофа, това съобщи радиото!
Настана тишина. В първия миг всички помислихме, че този примитив се шегува, но лично мен ме стресна радостта по лицето му. И, за съжаление, се оказах прав в предположенията си. 
В следващия миг сякаш светът се срути върху мен…
Не бях на погребението. Та аз бях тогава толкова малък, а и къде е Бургас от София… По онова време това беше огромно разстояние…
Но тази смърт – на моя Гунди и Никола Котков беляза живота ми. 
И до ден днешен честичко ме разлюлява онова усещане – тогава, когато пъпчивият примитив с неизказана радост в гласа каза :” Нямате вече Гунди…”
Тогава може би окончателно прозрях, че наистина завистта и злобата са злият гений на нас, българите, който ще ни пречи да бъдем …нормални хора, ще ни разграничава от останалите народи и ще погубва нашите водачи… Защото как може човек, нормален човек, да се радва от нечия смърт… Па било и на смъртен враг дори…

А всъщност какво бе станало на самото погребение?

Нека да дадем „думата” на безстрастната официозна статистика, тоест на разкритите чак сега секретни документи от онова време. Прочетете внимателно безпристрастните думи на „вожда” Тодор Живков, те също ще ви помогнат да почувствате онази атмосфера.

Протокол номер 140 от съвместно заседание на Политбюро на ЦК на БКП с колегиума на МВР от 13 юли 1971 г. - част от стенограмата:

Говори Тодор Живков:
„Солаков /Ангел Солаков е един от малцината и най-големи левскари сред политиците от комунистическата партия. Но футболното пристрастие слага край на кариерата му – б. а./ се смята за най-добрия познавач на футбола, въобще на спорта в България. Той се е пристрастил до такава степен, че вече неговият авторитет е подронен сериозно в МВР и в някои кръгове на нашата общественост.Това, което ни разтревожи, е погребението на двамата спортисти! Ние ценим тези спортисти, те са талантливи, но това, което др. Солаков извърши, не зная дали в някоя друга социалистическа страна биха си позволили да извършат, без да се разтревожи партийното и държавно ръководство! Участват в погребението над 150 000 души! Някои другари твърдят, че такова погребение в България не е имало! 150 000 души не са участвали в шествието при погребението на Георги Димитров!
Др. Солаков, ти не си ли зададе въпроса, че всички тези хора работят някъде, че те трябваше да напуснат своите научни институти, учреждения, фабрики за това погребение? Не ти ли е известно на тебе, че такива спортисти като Аспарухов и Котков са достатъчно известни и не е нужно да се лепят афиши и да се призовават гражданите да участват в погребението, че не е необходимо да се провежда тази хитрост, че на стадиона ще се проведе голямо поклонение? Такова поклонение не е имало. Оттам се е разгърнала манифестация! Наредил си административно целият ръководещ състав на министерството да участва.
Защо извърши погребението в часа, когато погребваха съветските космонавти? Защо трябваше да се огорчат съветските хора, на какво основание? Ние уважаваме всички талантливи хора в нашата страна, в това число и футболистите, но не можем да търпим и няма да търпим да се издигат други кумири за нашата младеж и за народа, освен тези, които партията издига!" 

Нужно ли е да коментираме тези думи на тогавашния диктатор? Макар и косвено, от тях личи как тази смърт бе разлюла тогава цял един народ, каква всъщност обич е питаел българинът към две почти момчета, в чийто талант той е олицетворявал надеждата си, вярата, че и над България все някога ще изгрее слънцето… 
А той, диктаторът, щял да гаси онова, което не се гаси?!? Как? 
Та кой може да спре народната любов?
И то към него, Гунди, момчето, вечното момче-радост на българския народ…

Димо Райков
Париж