Моята история за едно убийство

НЕЩО ЛИЧНО, НЕЩО ЧОВЕШКО, НЕЩО „ПАРИЖКО” ИЛИ КОГА В БЪЛГАРИЯ ЩЕ ИМА ВЪЗМЕЗДИЕ И ЩЕ СЕ ВЪЗЦАРИ СПРАВЕДЛИВОСТ ?…


Ще ми позволите да споделя с вас нещо лично, нещо, което обикновено у нас, в България, не се прави.
Но Париж ме научи преди всичко да бъда подвластен единствено на инстинкта си и затова сега ще ви разкажа за моята лична история, свързана именно с Париж и, разбира се, с още нещо…
Преди 6 години се разболях тежко. И вместо да ми помогне да се излекувам, или поне да не ми пречи, в лицето на свой висш чиновник, чието име не искам дори и да споменавам, държавата, на която до този момент бях работил честно и почтено цели 30 години, ме уволни по най-груб и мазохистичен начин. Потресен и изправен пред дилемата „живот или смърт” аз избрах първото и все още запазил непокътната гордостта си не потърсих и стотинка обезщетение. Не исках, не можех и да повярвам, че държавата, на която бях служил честно и почтено толкова години, може в един момент да се окаже бащиния на един случаен човек и неспособна на каквато и да е справедливост. Всъщност в този миг аз изпитах какво значи нещастие – да се окажеш, предаден, излъган и обиден от тази, в чието име си бил възпитаван цял живот…
Но аз устоях – без работа, без никакви доходи в тези жестоки и студени времена. Цели две години лежах неподвижен, под грижите единствено на съпругата ми и нейната мизерна заплата.
И тогава аз се обърнах към Господ и към… Париж. Когато ми бе най-тежко, когато усещах, че светът се срутва върху мен, прекръствайки се пред подарената ми от родителите икона на Божията майка с младенеца, аз „извиквах” мислено и Париж, моя любим град …
В този миг забравях жестоката болка и тръгвах с помощта на въображението си, всъщност по възможно най-хубавия начин, към своята мечта. Разхождах се из павираните с толкова енергия улици, поемах жадно от вълшебната светлина наоколо…
И тогава се заклех – ако оздравея, ще се отблагодаря на Париж.
И ето го моя скромен дар – с неистов труд, в началото почти сляп, едва движещ се, но и с огромна любов, аз написах цели три книги за Париж, които издадох, благодарение на г-н Стойо Вартоломеев, управител на издателска къща „Хермес”.
Къде ли не ходих, с кого ли не се срещах, как преодолявах бариерите на езика, средата, манталитета, някъде и завистта, и обидите, те всъщност като по правило, за огромно съжаление, бяха преобладаващо от българи…- всичко това само аз си знам и ще си го пазя дълбоко в себе си.Странно - повече енергия май че изгубих, за да посмекча струящата злоба и завист, отколкото да творя...
Но важното бе целта, важното бе моята любов – аз не исках никому нищо да доказвам, аз просто исках да се отплатя на любимия град-човек, който ме спаси, а и на моите родители – там, от забравеното и от Бога градче Малко Търново в Странджа планина,които цял живот са ме подкрепяли според възможностите си.
Исках да докажа и на някои европейци, че ние, българите, макар и смачкани и обезличени от тоталитаризма и една престъпна политическа върхушка, сме добри хора, с чувствителност и сърдечност, които са толкова необходими на иначе богатия днес Запад, че нашата, все още запазена българска багра-способност да се трогваме пред Красотата и Светлината е нужна и на днешния студен 21 век…
Всъщност аз се борех за Мечтата си…- за моя свят на писател – добър и човечен свят, може би мираж, но затова пък толкова красив… За „моя” си Париж… За нашия, за вашия Париж… За оня Париж с трите вълшебни думи – Либерте, егалите, фратерните – Свобода, равенство, братство… Думи-мираж днес, но и може би реалност утре, в един по-добър, по-човечен свят…
И ето, тези творби – „Париж, моят Париж…”, претърпяла вече три издания, „BG емигрант в Париж” и току-що излязлата „55 тайни на Париж”, заедно с преиздадените ми романи, благословени от леля Ванга, сега са пред вас, моите читатели.
А стотиците писма и отзиви за тях от българи, от французи, дори и от поданици на други страни, както и пълните зали из цялата страна по време на моя уникален Маратон с автограф, осъществен през лятото на 2008 година и посветен на Председателството на Република Франция на ЕС, са моята единствена награда, която никой държавен служител или представител на българската власт не можа, а и не ще може да ми отнеме.
Моите „парижки” книги са вик за повече човечност, предупреждение към българина да се огледа, да проумее, че не може повече така гибелно да живее, че този живот не е само за оцеляване и за мразене на ближния, но и за достойно съществуване…
Наскоро една моя позната се завърна след години престой в Америка, за да гледа болните си родители. Но веднага й направили впечатление неща, които тук никой не забелязва – дупките по улиците, продаването на гевреци от прокъсани, мръсни торби по тротоарите, боклуците… Наглед дребни, да, съвсем дребни житейски нещица. Дребни ли?
И тя тръгнала по инстанциите, отпращали я от врата на врата, гледали я с недоумение –какво ли пък иска тая?
А „тая” просто искала онова, което било нещо обикновено там, в оная подредена страна.
И след месец-два моята позната си стегна багажа и тръгна обратно…
Онзи ден пътувам в трамвая – една жена ме позна и започнахме разговор за Париж. Един старец ме гледа, слуша, по едно време се изправи – лицето му, о, Господи, излъчваше толкова злоба: „ Абе, като ти е толкова хубаво в Париж, какво правиш тука, бе? Айде, изчезвай,махай се оттука, бе! Абе, махай се, махай се …”
Да, какво става днес с българина? И осъзнава ли го това той?
Ето това са моите въпроси над въпросите в моите книги.
За да ги напиша, държа това да го кажа, аз не съм похарчил и стотинка държавна пара, не съм взел стипендия или куп други блага, за които мои колеги вече години наред са „абонирани”, но които така и не са постигнали и една стотна от това, което аз постигнах с „парижките” си книги. Не съм осребрявал написаното, просто дадох всичко от себе си безвъзмездно и почтено – и може би затова най-вече се получиха нещата и книгите ми се радват на толкова голям за български автор днес успех.
Аз се борех и продължавам да се боря за всеки свой читател и в България, и в Париж, и в света – в моите блогове са регистрирани хиляди читатели от около 50 страни… Тона не е никак малко за писателски блогове с обширни и, смея да мисля, аналитични, а не предимно с дребни и закачливи материали. Всичко това ми костваше и нерви, и време, и средства, но аз имах любовта, имах подкрепата на семейството ми, на Вартоломеев, на толкова много приятели и съмишленици, влюбени в Париж, в Свободата и Светлината… Погледите на тези хора ще ги нося цял живот – те всъщност бяха и отплатата за моите усилия. А думи от рода на тези на учителката от българското училище в Париж – Пламена Ерон и на редица други млади и възрастни емигранти, че благодарение на моите книги те са намерила смисъла на живота си, ме правят неизмеримо щастлив – колцина писатели могат да се похвалят с подобно нещо - да преобърнат живота на своите читатели?
Позволих си тези няколко думи, не, разбира се, да се оплаквам, още по-малко да се хваля.
В началото ви споменах, че парижани ме научиха да не бъда излишно скромен, когато съм постигнал нещо с труд и честност – затова ще си позволя и да цитирам част от думите на благодарност към мен от г-н Пол Рол, първия човек на туризма на Париж, дясната ръка на кмета Бертран Деланое, които са публикувани в началото на книгата ми „55 тайни на Париж”.
Ето ги и тях: „ Уважаеми г-н Райков,
Приемете лично от мен и от страна на ръководството на града големите ми благодарности за Вашите чудесни книги „Париж, моят Париж…” и „BG емигрант в Париж”, за чийто успех ние знаем и се радваме.”
По-надолу:
„Аз съм много горд, много трогнат от това, че известен български писател като Вас не само е написал толкова популярни и четени книги за Париж, но и от факта, че с такава енергия и любов допринасяте за опознавате на неговите достойнства.”
И още по-надолу: „Аз съм трогнат и много щастлив от срещата с Вас и книгите Ви, защото с тази прекрасно свършена работа Вие всъщност работите за „обогатяването” на Париж и за популяризирането на една от основните му инвестиции – туризма!”
А ето и официалното писмо, което получих чрез дипломатическата поща по повод премиерата ми на „55 тайни на Париж” във Френския културен институт в София от Негово превъзходителство г-н Етиен дьо Понсен, посланик на Република Франция в България:
„Уважаеми господин Райков,
Държа да ви изкажа искрените си поздравления и благодарности за прекрасната книга, посветена на Париж, която е своеобразен пътеводител на всички, които обичат и желаят да посетят красивата френска столица.
С увереност и надежда да се видим отново по сходен приятен повод, Ви моля да приемете,господин Райков, израза на моята отлична почит.”
Чрез тези думи на г-н Пол Рол и г-н Етиен дьо Понсен, а и чрез казаното ми от толкова французи – депутати, висши държавни служители, кметове на райони и много други, че благодарение на срещите им с мен те всъщност за първи път са се докоснали до България, вие може би ще усетите любовта ми и към Париж, но и към моята София.
След излизането на всяка от „парижките” ми книги, аз все по-властно проумявах и това, което вътрешно усещах, но което напоследък бяхме позабравили - че българинът обича Париж, и то не само като географско понятие, но преди всичко като град-символ на свободата, светлината и красотата, като надежда, като вяра, че все пак в този меркантилен и неуютен свят има място, където хората се радват на мига, където има справедливост, има и човечност, където на всеки човек се дава шанс…
Все неща, които толкова липсват днес у нас…
Не, аз не се оплаквам. Който ме познава, знае, че съм твърд човек. А и съдба като моята в днешна България имат, за огромно съжаление, много, много чувствителни хора…
Чудно защо подобни люде не допадат на властта, на нея й дай покорни, търпеливи поданици, готови да изживеят живота си на колене…
Но живот ли е това – да съществуваш на колене? Заради шепа сребърнци да лазиш пред силния на деня...
А България днес има вопиюща нужда именно от мислещи и критично настроени хора, които просто и ясно да работят не за собствения си джоб, а за ония, които са ги избрали.
Рецептата всъщност е ясна – тотален контрол над народните пари, спиране на всякакви разхищения по министерства, агенции, кметства… Ето, сега непрестанно се говори за контрол от Брюксел на парите на европейския данъкоплатец, но да сте чули някой да издигне глас за контрол над нашите, българските пари?
Да, контрол над нашите, български пари!
И още нещо – нужно е справедливо разпределение на средствата, които и днес никак не са малко, между всички слоеве на обществото – има ли го това у нас?
Не трябва облагодетелствани от властта обръчи от фирми да лапат,о,как само те лапат,от народната мъка, а той, народът, истинският създател на бюджета, да бъде все залъгван с кризи, безработица, обещания за онова „утре”, което така и не идва вече 20 години…
Когато коланът се стяга, това „стягане” да бъде за всички, а не само за народа – знаете ли, че само през последните 2-3 години, докато на пенсионерите, например, увеличиха пенсиите с 10-20 лева, то на висшите държавни чиновници, журналисти и тъй нататък поддръжници на властта, заплатите пораснаха неимоверно? А да не говорим за премии, екскурзии в чужбина, тоест държавен туризъм…
Как искате да съчувства на пенсионер със сто лева пенсия началник, който взема няколко хиляди?
И затова ситият не вярва на гладния – огромна е пропастта между обикновените хора и тъй наречения елит. Елит ли? Шепа самозвани, назначени от кой знае кого за „мая” на нещастния български род…
Час по-скоро в България трябва да се премахне страшната мизерия, нека цяла Европа да разбере и да знае, че тъкмо в Европа „живеят”, не, подложени са на геноцид, милиони честни и добри хора с пенсии от по 50 евро и заплати от по 100 евро… И то при цени на стоките, равни с европейските, а да не говорим за липсата на каквато и да е социална политика …
Кой европеец би издържал с такива доходи като българските?
Да, час по-скоро трябва да се премахне и толерирането на безгръбначието, некадърността и шуробаджанащината, както и на монополите като „Топлофикация”, които тероризират обикновения българин…
Има ли го това някъде другаде в света – ти не искаш услугата, защото виждаш, че те ограбват явно и нагло, а те ти казват – искаш, не искаш, плащай! Къде беше цели две години и половина г-жа еврокомисарката по потреблението, чиято дневна надница в Европарламента бе 2 хиляди лева, толкова колкото е един хонорар на книга, писана с години, та да сапис българите от това зло - парното?
Какво направи тази иначе миловидна и говореща равно и безизразно госпожа за премахване на тази безбожна несправедливост, за това уж „законно” мародерство над беззащитния народ?
Знае ли тя колко пенсионери починаха, притеснявани от съдии-изпълнители и мутри, за да платят на парното онова, което всъщност не бяха потребили?
Всичките тези неща са прости и толкова лесни за постигане – единственото условие е да има воля у тези, от които това зависи.
И граждански протест у тези, които, за срам и съжаление, проявяват търпение, непознато за люде, живеещи в 21 век…
Но в България воля у олигархията няма – на нея това й е целта – да има в страната контролирана бедност, мизерия, корупция, борба за оцеляване… За да има тя милиони, палати и… безсмъртие.
Но тези галеници на съдбата забравят най-важното на тоя свят – че всеки човек е смъртен, да, това те го забравят…
Казвам ги тези неща, защото България вече по всеобщо мнение на Запада се е превърнала в инкубатор на емигранти - за това у нас не се говори, но премълчаването на проблема не води до неговото решаване, нали?
Видях в оня, другия Париж, в бърлогите, тоест квартирите, на новите икономически емигранти, такива неща, от които ми настръхнаха косите и сърцето ми изтръпна.
Кой всъщност ги бе изпратил тези хора - мъже и жени на 20, 30, 40, че и на 50, 60, а и на 70 години да търсят прехраната си там?
И колко струват тези приказки тук, че България била добре икономически, че всичко вървяло по план – ведро, оптимистично, напоително…
Господи, тези хора в кой и какъв свят живеят? Защо, след като идват в служебни командировки непрекъснато в Париж, не отидат да видят и картонените палатки с раздрънканите москвичи и лади с варненски, търговищки, шуменски номера пред тях по околовръстното и парковете на Париж, защо не отидат и видят как живеят и работят героините на моите книги по домовете, как 60-70- годишни гурбетчийки си изкарват насъщния и как казват – никак не ни е леко тук, с по две и три висши образования сме и въпреки това чистим и мием, но няма да се върнем в България, за да ни лъжат, че живеем добре и че ни плащат нормални заплати…
Същото ми казаха и десетки български момчета и момичета, спящи под мостовете на Сена като Чочо от Провадия : „Г-н Райков, тук и последният човек живее по-добре от учителя в България…”
Стотици от тези прокудени люде ми изплакваха, че тъкмо поради горните причини са дошли да търсят не само късмет и оцеляване в Париж,но и достойнство, елементарна справедливост…
Просто чашата бе преляла – търпение, търпение, но в един момент, виждайки и усещайки с кожата си, че тази паплач няма насищатне, няма граници в своя пладнешки грабеж, най-доброто, което един нормален българин може да направи, е да тегли една … и да потърси спасение там, в нормалния свят. Където никак не е леко, където започваш от нулата, но където все пак има някакви правила, където все пак безочието и цинизмът не властват в мащаби, подобни на нашенските, където покварата не се е вселила дори и в най-дребните битови нещица, където нито държавата си има мафия, нито мафията си има държава…
Реших да споделя горните „невесели” мисли, не само защото на пазара вече е третата моя книга за Париж, а и защото в този свят човек трябва да има памет.
И защото същите тези мои убийци днес, след толкова крадене, лъжене и след като на власт са нови хора, плачат неутешимо по всички медии – помощ, задава се реваншизъм!
Реваншизъм ли? Не, задава се, дай Боже, справедливост и възмездие.
Нещо, от което моят народ, всички ние, недоубитите, имаме вопиюща нужда днес, сега, в този миг и час.
Да, памет, справедливост, възмездие…
За да тръгне моята, нашата България най-после по пътя, който бедният и мачкан толкова години народ желае – по нормалния път…
Всъщност това е и основното послание, което съм закодирал в своите книги.
Заедно с още някои изконни неща, най-същностни в краткия човешки живот - повече доброта, повече милост към ближния, повече справедливост.
Изкушавам се отново да припомня незабравимите думи на полския поет Ян Твардовски:
”Хора, бързайте да обичате хората около вас, защото те толкова бързат да си отидат от вас!”
Думи, след чието произнасяне трябва да има поне минута мълчание…
Забелязали ли сте, че ние често не обичаме дори и себе си? Спомняте ли си кога за последен път сте направили комплимент или сте купили подарък на… себе си? Да, на себе си…
Защото какво може да се очаква от човек, който мрази и себе си, който не е бил обичан като дете?
Забелязали ли сте как лошо се гледаме ние, българите?
Ние като че ли се научихме да бъдем добри само „телевизионно”, само на показ… А в реалния живот?
Доброто трябва да бъде повече от злото - това е веруюто на най-възрастния български емигрант в Париж – Рафаел Алмалех, бат Рафо.
И още нещо казва бат Рафо:”Да спасиш един човешки живот, значи си спасил целия свят!”
Хубаво и вярно. И толкова нужно да го правим.
Иначе ние, хората, ще бъдем мъртъвци приживе.
Защото не може да се живее с парче лед, вместо със сърце – това е и най-великото послание на най-любимата ми книга – „Малкият принц” от Екзюпери…
Всъщност на това ни учи и Париж, най-добрият човек-град, когото познавам…
Но приемаме ли ние, днешните българи, това послание?
Наистина, приемаме ли го?...
И накрая – простете за тази моя лична история.
Но дали е само лично това, което току-що ви разказах?
Убеден съм, че ще ме разберете и ще бъдете поне мъничко снизходителни към моята особа.
Все пак сме хора. А хората сме и грешни, нали?
Моята надежда е в за светлината, „парижката” светлина, която съзирам как струи от очите на моите читатели!
И която, дай Боже, в най-скоро време да озари и моята, и нашата България!
Дай Боже…


Ваш Димо Райков


П.П. Тази моя изповед я бях приготвил за премиерата на книгата ми „55 тайни на Париж”, проведена на 18 юни 2009 г. във Френския културен институт в София. В последния момент реших да отложа нейното четене – не исках да развалям настроението на препълнената зала. Но сега, месеци след написването й, реших все пак да я предоставя на читателите на моя блог – той е личен, а и историята ми е лична. Лична ли? И само моя ли? Или и на едно осакатено поколение?
Между другото, аз направих поредния си своеобразен, може би, за някои приятели избор – реших да спра мазохистичното си издевателство над себе си, разпъвайки се години наред между двата свята – този на моята родина и този на Париж. Реших да продължа живота си в Града на Свободата и Светлината – зная, че никак няма да ми е лесно, но досега нима някога да ми е било лесно? Стига ми да дишам въздуха на Париж. Да, на Париж…
Ето, току-що се връщам от площада пред великата „Нотр Дам”, където с мосю Пиер и японката Око нахранихме гълъбите, тоест „пижоните” на Париж… После наблюдавах залеза над достолепната катедрала – о, пожелавам това щастие на всички вас! А когато прокънтяха камбаните, когато звукът им наелектризира въздуха наоколо, аз, за кой ли път, тук, в Париж, осъзнах, че има смисъл този наш живот, че той, животът не е само за оцеляване, а и за мъничко радост. За мъничко радост от живота. Да, радост от негово величество Живота… Защото все ни учеха, че той, Животът ще бъде утре, в други ден, а той всъщност е днес, днес и пак днес… Докато все още дишаме, докато все още усещаме…

ИМАМ ВНУЧКА…

Първите мигове живот – там, на майчиното рамо, най-хубавото, най-топлото местенце в този свят…

От два дни съм разтърсен – пред очите ми се появиха първите мигове живот на моята внучка Диян…
Толкова неща съм видял през живота си, но ето че сега все още не мога да осъзная случилото се – гледам придобилото някаква особена мекота лице на моята дъщеря, усещам бащинската грижовност на моя зет и не мога да проумея как така едно парченце, иначе изваяно, но все пак, парченце, плът може и е в състояние да предизвика толкова емоции, но и размисъл. И ме обзема едно спокойствие, една светлина прониква в сетивата ми,гледайки това мъничко, но все пак човече, с любопитно личице, с жадно гълтаща въздуха уста, с леко сумтене, протягания, алчно търсене на храна… И с…ноктенца… Да, ноктенца…
Всъщност какво наистина тайнство е човекът. Особено човекът, който ражда човек…Дъщеря ми Яна е изкарала тежко раждане, но чертите на лицето й, гънките на тялото й са пълни с живот, тя цялата някак си отвътре е просветлена. И тези отблясъци от майчинска светлина – всъщност най-ценното и необяснимо тайнство на света, обгръщат целия свят наоколо в блестящата от чистота и уют Военна болница във Венсен, Париж, и той, светът, този иначе студен и понякога зъл свят навън, сега през прозореца на стаята ми се вижда, че като че ли с всеки миг става по-добър, придобива омекотени контури и отвътре идва един глас, който не може да се спре – Господи, колко е хубаво да си жив, да дишаш жадно този бистър въздух, да падаш, да ставаш, да грешиш, но и да вървиш напред… Към следващата глътка живот, въплътена в следващото малко човече, в следващата Диян…
Благодаря ви, Яна и Сашо, че дарихте мен и вашата майка Офелия, както и всички роднини и приятели, а и хора с добри помисли и положително мислене, с онова толкова нужно ни днес зрънце светлина,утаено в Диян – посланието на боговете… Защото не е ли всяко новородено послание от Ония, там Горе, които по този начин ни напомнят, колко всъщност е кратък, но и колко същевременно е дълъг този наш човешки живот. Че в този тленен свят има и нещо нетленно – стремежът за следа след тебе, за жертвоготовност, за светлина… Да,Светлина…
Бъди Светлина, Диян! И я предай нея, благословената парижка светлина на свободата и обичта човешка на своите деца, тоест моите правнуци…

С обич: дядо Димо

П.П. Изтръпвам – за първи път тази думичка „дядо” не предизвиква отрицателни емоции у мен – да, дядо… Всъщност животът си върви…
Да, Диян, ти вече си на старта!
Здраве, късмет и кураж, мило човече! Ние сме с теб и ти винаги ще усещаш нашата положителна енергия...

ВЪПРОСИ КЪМ ЕВРОПЕЙЦИТЕ И … СТАНИШЕВ

(откъс от изповедта на един герой от моята книга „BG емигрант в Париж”)


Аз бих искал да попитам европейците има ли някой от тях, който да получава пенсия от 50 евро или заплата от 100 евро, а да дава само за парно по 100-150 евро на месец? Искам да ги попитам и защо Европа позволява такава мизерия, корупция и мафия да съществуват в България? Та нали и ние сме член на Европейския съюз?
А нещата не са чак толкова сложни. България е малка страна и само с осъществяването на няколко неща всичко може да се оправи.
Просто шепа управляващи и политици трябва да имат волята да се опълчат на олигархията и на невидимия център, който дърпа конците на този прословут български преход.
Ще започна оттам, че в България цари тотална лъжа, че държавата няма пари. Има пари! Но те не се разпределят справедливо. Те потъват в джобовете на определени хора, тоест на олигархията и нейните скъпоплатени слуги.
Трябва преди всичко да се извърши пълна ревизия и повсеместен контрол върху разходите в министерства, агенции, ведомства – раздут щат, страхотни екстри – суперлуксозни кабинети, многобройни коли, по няколко секретарки, многолюдни пиар-овски и имиджмейкърски отдели, луксозни командировки в чужбина, приеми, семинари, подкупване на журналисти по скрит начин, тлъсти премии, добре заплатено мнимо участие в бордове, далавери с търгове, комисионни…
Трябва да се премахнат час по-скоро обръчите от фирми около партиите. Към тях се насочват огромни потоци от пари…
Трябва да се преустрои дейността и да се контролират стриктно разходите на мисиите на България в чужбина – там има също страшно разхищение! А какво вършат тези хора, отрупани с всевъзможни привилегии?
Трябва да има солидарност при „стягането на колана.”
Не може посредствени чиновници-партийна номенклатура, да получават по няколко, че и десетки хиляди лева и нагоре заплата, а огромната част от народа по 100-200 лева…
Солидарност, солидарност и пак солидарност…
Трябва да се премахне монополът на фирмите за услуги – парно, еленергия, вода… - чрез тях народът се ограбва и държи в постоянен стрес!
Трябва да има затвор за крадците. Трябва съдебната система да бъде изрядна!
Да, ето ги няколкото простички неща - нужен е преди всичко контрол над разходите, справедливост при разпределението на доходите, честни съдебни процеси и час по-скоро да се премахне мизерията!
Ясно е, че не ще достигнем Западна Европа по стандарт на живот, но как може да се търпи в Европейския съюз да съществува държава с такава мизерия?
А, как?
Ето, това бих искал да попитам европейците….

---------

П.П.
Този текст е писан преди няколко години – той всъщност е размисъл- вопъл на един от моите герои, който сега е емигрант в Париж.
А ,както се вижда, е и програма за едно нормално, честно и почтено управление на измъчената ни България.
Радвам се, че новата власт с премиер г-н Бойко Борисов като че ли е чула тези думи. И надеждата ми, че все пак е имало смисъл от моите страдания, които изтърпях преди, по време и след написването на трите ми „парижки” книги с парещи въпроси към читателите и управляващите, днес все повече се засилва. Дай, Боже, дай…
Да, в този момент българинът най-много се нуждае от СПРАВЕДЛИВОСТ! И от ревизия, но от РЕВИЗИЯ до дупка!
Защото не може пенсиите и заплатите на обикновените хора в България да са не трагични, а просто срамни – от по 50 -100 евро на месец… А в същото това време тъй нареченият елит и неговите слуги от медиите, социологията и тъй нататък да се „давят” в баснословни възнаграждения от космически за българските условия заплати, премии, екскурзии в чужбина с любовници, втори, трети, че и четвърти заплати от бордове на фирми, които дори и на картинка не са виждали…
Нещо, което никъде другаде в света не е вършено с подобна циничност и наглост и в такива мащаби.
Затова и София е на опашката на света по доходи на населението, след нея са само две-три държави от Южна Африка… А същевременно българската столица е една от най-скъпите…Да не говорим какви храни и с какво качество яде, какво пие и какво диша българинът…
Заради всичко това, а и заради още куп недомислия и престъпления старата власт е по-добре да си посипе главата с пепел и да не говори за някакъв
РЕВАНШИЗЪМ
Защото ние, уволняваните и мачканите от нея, много добре изпитахме на гърба преди години какво значи истински реваншизъм, какво може тази тройна коалиция точно в областта на мародерския грабеж, политическите уволнения и назначенията на своите толкова „кадърни” хора… Как така стана, че през последните осем години най-кадърни се оказаха тъкмо членовете и симпатизантите на БСП,НДСВ и ДПС?Те са разпределени навсякъде де що- годе има хубава служба – и у нас, но и в чужбина…
Само две седмици са минали от съставянето на новото правителство и старото ревна – помощ, убиват ни!
А къде бяха същите тези хора преди 8,6,4 години?
Как къде?
Ами те просто доволно потриваха ръце, когато правителството на Симеон, а след това и на тройната коалиция масово прочистваше всички министерства, агенции, уволняваше без никакви предупреждения, убиваше в буквалния смисъл на думата дотогавашните служители, на тяхно място назначаваше свои, а и щатовете непрекъснато набъбваха, защото всичко живо вече се подготвяше за грабежа.
За оня грабеж, в мъглата на който царят щеше да осъществи пъкления си план за завладяване на гори и планини и за тотално насаждане на идеята, че в България само който краде, може да съществува…
Един пъклен план, които май и днес все още никой не е ревизирал…
Тези две първи седмици от управлението на Борисов показаха, че в България все още има хора, чиято памет не е къса. Истината трябва да излезе наяве.
Защото историята не помни такъв грабеж, както по време на вашето управление, на Доган и особено на царя… И просто е срамен днес вашият плач, а поведението ви на жертва е цинично.
И е хубаво, че ГЕРБ „хванаха бика за рогата” и без да губят време, започнаха да показват истинското лице на тези нагли крадци, надменни типове и безочливи лъжци, дори спрямо собствения си измъчен и побелял електорат.
Ето и съвсем пресен факт в това отношение. На инфантилния протест на Станишев за уж някакъв”лов на вещици”, Борисов извади на 19 август конкретен и ясен факт – някой си Иво Николов, приближен на Станишев, шеф на държавното предприятие „Информационно обслужване”, е вземал месечна заплата от 12 -13 хиляди лева!?! Ами ако се надникне и в останалите бордове? На „Топлофикация”, например, където шеф е оня Кадиев, който също все плаче, че го репресират … Изобщо навсякъде, където предишните управляващи са назначили на яслите своите хора, да, същите тези кротки, честни хорица, които толкова „милеят” за бащите и майките си пенсионери… и които същевременно прибират такива огромни заплати, и то днес, в това време уж на страшна криза…
Е, браво бе, Станишев, лъжи бабичките, че не можеш да им вдигнеш пенсиите и че техните 100 лева са им достатъчни, а на своите приближени давай по 150 хиляди годишно!?!( Справка – ведомостта на същата тази държавна фирма „Информационно обслужване”.)
Значи – едни умират в мизерия, а други, приближените, тези Ивовци и разни там партийни активисти – живеят като крезове…
Значи едни, тоест народът, все трябва да стягат колана, все платени слуги от екрана и останалите медии да ги плашат с криза, да ги държат в стрес чрез своеволията на парното и останалите монополи, да ги карат да мислят непрекъснато за оцеляване на най-ниско битово ниво, докато „нашите” хора – да потъват в охолство и разкош…
Кой и защо го позволява това?
И с какво сърце го вършат тъкмо тези, които наляво и надясно се кръстят, че за тях светая светих е обикновеният човек, най-бедните, най-онеправданите… Господи, какво лицемерие…
И кой му дава куража на този Станишев да предупреждава, и то с лека усмивка,че щял да се оплаче в Брюксел?
Това е невероятна наглост, мерзост и цинизъм – затова тихо, Станишев, живей си там, в чудния палат в Бояна, яж си милионите, спечелени от кървавия труд на „твоите” бабички и моля те, повече не се явявай на телевизионния екран!
Защото все пак на тази земя има хора, за които понятие като „срам” значи нещо. Да,срам…
Нещо може би съвсем, ама съвсем непознато за някои титулуващи себе си за „социалисти”, а всъщност представляващи нищо повече от новоизпечени богатащи-капиталисти. Да, същите, срещу които те уж се бореха и продължават да се борят… Да, те все се „борят”. И как само умеят да се „борят”…
Въпросът е – за кого и за какво?
Въпрос с ясен, ама толкова ясен отговор, нали?

Димо Райков
25. VІІІ. 2009 г.

ОТКЪС ОТ КНИГАТА "55 ТАЙНИ НА ПАРИЖ" ОТ ДИМО РАЙКОВ

СВЕТЛИНАТА…


Да, пътешествието в любимия град започва…
Ето – ние сме пред магическата катедрала „Нотр Дам дьо Пари” (Notre Dame de Paris). Парва ни споменът за красивата циганка Есмералда и онзи грозен на вид, но толкова добър Квазимодо…
Ето, сега заставаме на моста „Дубл” (le Pont-au-Double) , вдясно от централния вход на катедралата, под нас минават корабчетата с възхитени и странно добри туристи, които макар и непознати, ви подвикват и махат с ръка… Вляво е „Нотр Дам дьо Пари”, отзад и отпред е Сена, която тук минава под моста, тоест под вас, вие сте застанали с лице към луната…
Няма на друго място по света подобно небе с такъв син цвят – наситено синьо, като знамето на Франция и на нашето Черно море, в съчетание с отблясъка на луната…
И нито една звезда. Това е единственото небе, където няма звезди.
Защо?
Отговорете си сами.
Всъщност няма да ви измъчвам – ще ви разкрия тайната. То е такова, защото светлината, която идва от този град е толкова силна, че обезличава светлината на звездите…
Гледате и не вярвате – „Нотр Дам дьо Пари”, зъберите на кулите… - това е нещо фантастично…
Прокапва дъжд – влизате в катедралата.
Толкова много хора… И една странна тишина, леко набраздявана от приятен шум – неповторимо съчетание между патината на времето и тръпната глъч на живота…
И в този миг изтръпвате, сякаш ток ви пронизва – звукът от органа на катедралата разлюлява всичко и всички наоколо…
И става светло, светло…
И една благост се утаява наоколо – и стотици хора от цял свят, непознати до този миг, усещат, че сякаш са едно цяло, стоплени от мисълта за силата на човека, за неговата доброта и смирение…
И пак тази светлина…
Ето, сега наблюдавате как отвътре розетката, голямата розетка над централния вход, свети – не, такава красота, такова преливане на изумителни цветове не може да се опише…
И ви огрява, за кой ли път вече, Светлината на Париж…
И изведнъж въпросът връхлита – Господи, времето е дъждовно и мрачно, а защо катедралата свети толкова силно?
Ето я тайна № 1 на Париж!
Светлината… Която струи, дори и когато времето е лошо, от емблематичните сгради на този град-мечта – „Нотр Дам дьо Пари”, Триумфалната арка, църквата „Сакрé Кьор”, старото гробище на Монмартр и „Пер Лашез”… Поспрете за миг, погледнете ги…Странно – колкото денят е по-мрачен и навъсен, толкова по-бели и примамващи са тези сгради и монументи…
И ще усетите как тази необяснима, но затова пък толкова властна светлина лека полека се вселява у вас, утаява се във всяка ваша клетка…
Но каква е нейната тайна?
И как така създателите на това чудо са го сътворили?
Дано да намерите отговорите на тези въпроси през петте дни, с които разполагате – лаская се от мисълта, че и аз бих могъл да ви помогна.
Затова – да не губим време. Да тръгваме!

ПИСМО ОТ ПОСЛЕДНАТА ПОЩА

Уважаеми Димо Райков,

Затварям с лека тъга последната страница (пътешествието ми
из Париж завърши), но изпълнена с безброй впечатления, обогатена,
развълнувана от книгата ти ”55 тайни на Париж” – последната от своеобразния ти триптих.
Прочетох и трите книги – и всяка една - на един дъх.
Много ми е трудно да призная коя от тях ме развълнува най-много. Дали „Париж, моят Париж…”, с десетките срещи с парижани и техните разкази , чрез които се опитвах да надникна в душата на този техен любим град, да усетя красотата и радостта от живота на тези, пък и на всички, живеещи в Париж, град, в който според теб „дори и мракът ражда
светлина”.
Дали „BG емигрант в Париж”, която разшири, задълбочи и обогати представите ми за този град на свободата и радостта (за съжаление не съм имала щастието да бъда в Париж), но, книга, която ме и разтърси с жестоката съдба на българските емигранти, потърсили приют и надежда за спасение в този град. Боже, това са българи, прокудени от своята нещастна родина, приютени от чуждата, която ги съхранява, опазва, дава им шанс за нов живот! Пародия, но факт. Вече месеци наред се вълнувам от съдбата на тези хора, будувам в размисли изобщо за нашата българска съдба, гневя се, негодувам срещу виновниците. Мисля си, колко ли български чеда са страдалци в собствената си страна и нямат шанса да се спасят?! И чуждата болка, станала и моя, видях чрез твоите очи, чрез твоето великолепно перо, уважаеми Димо.
Ако втората ти книга ме изпълваше с много болка, то „55 тайни на Париж” ми достави истинско удоволствие. Затварям и последната страница и искрено съжалявам, че моето „пътуване” в твоя обичан град, станал любим и за мен, а навярно и за всеки читател, свърши. Това е рядко умение да събудиш интереса на читателя, да го накараш да „вижда” с вътрешните си очи, мислено да си представя ярки картини от един прекрасен свят, различен от нашия, да се вълнува, да усети полъха на
парижкия вятър, красотата на всеки кът, великолепно описан от теб; да го
накараш да вникне в душевността на този
европейски град, с неговите щастливи и спокойни хора; да заживее с мечтата да бъде един от тях и с надеждата да се сбъдне тази мечта. Браво, Димо!
Знаеш ли? У мен се породи странното желание да препрочета отново първите две книги (Дано да намеря време!) Навярно би искал да разбереш защо.
Защото това са книги с многостранно звучене, книги дълбоки, наситени с богата идейност, книги на един честен и искрен автор, откриващ постепенно много тайни. Какво умение да грабнеш читателя и да не му дадеш възможност да спре, докато не ги прочете!
Това са книги, разкриващи социалния статус на един истински европейски народ, който живее в „подредена” страна, в държава със закони, които се спазват, страна, в която ЧОВЕКЪТ е заел своето достойно
място – ценен и уважаван. И всичко се прави в името на този човек.(Колко тъжно, че у нас не е така.)
От твоите книги разбрах за възможностите на французите да израстват непрекъснато духовно, да се обогатяват непрестанно; научих повече за културната политика на тази страна; за умението на французите да съхраняват своите традиции, да надграждат, да откриват таланти, да ценят, пазят и почитат творците си, както и великите си личности. ( А какво е в България? Ако могат с капка вода биха удавили твореца, биха го задушили. Политици! Остават слепи и глухи към всеки, който е
носител на новото, полезното, ценното. Затова сме на този хал. Нали? Изпитвам го на собствения си гръб.)
В тези твои книги разкриваш тайни за истинската свобода, за демокрацията, за сигурността, за човечността, за съпричастността към човешката болка, за всеотдайността, за радостта от живота . . .
Това са не само книги-пътеводители, но ценни УРОЦИ за
всеки читател, за българските ПОЛИТИЦИ (дай Боже някой от тях да ги прочете и да се позамисли), книги по нравственост и морал, книги за добротата, красотата, човеколюбието, за силата на хармонията, радостта и любовта в един подреден европейски град, където е открит пътя към успеха и благополучието – път, великолепно представен от теб на българския читател. А той, читателят, става по-добър, по–човечен, по-мъдър, по-слънчев, попил от светлината на този град „човек”, изпълнен с мечти и искрено желание час по-скоро тези мечти да станат действителност. (Ако е възможно!?) (Правя
изводите от себе си.)

Благодаря ти, Димо, благодаря ти за радостта, която ми достави с твоите три уникални книги. Чрез тях открих един автор с богат душевен свят, който възприема света не само с очите си, а и с душата си, с всички свои сетива и по АЛЕКОВСКИ воюва за СВОБОДАТА, за СПРАВЕДЛИВОСТТА, за един нов свят, с опазени човешки ценности.
Твоите книги са изпълнени с уважение към читателя, с обич към героите ти, с възхищение, с любов и преклонение към Париж и неговите
жители. Пишеш от сърце, с грижа и тревога за ЧОВЕКА в твоята неподредена страна, в която цари беззаконие и бедност.
Радвам се, че има будни българи като теб, достойни за уважение. Бъди винаги себе си - истински, неподправен, без маска и без грим.
Да обединим усилията си срещу злото, злобата, завистта. Да търсим път за утвърждаване на ценното, полезното, за духовното изграждане на нацията ни. Това е и моята дългогодишна мечта, станала утопия в този объркан наш живот.
Пожелавам ти от сърце нови творчески успехи! Бъди ЗДРАВ за радост на твоето семейство и на твоите читатели.
Дай, Боже, повече хора да прочетат тези книги и изпитат удоволствие от прочетеното.

С уважение: Мария БАНОВА
Управител на ИК „Банмар”

ПИСМО ОТ ПОСЛАНИКА НА РЕПУБЛИКА ФРАНЦИЯ

Поздравление от Негово Превъзходителство Етиен дьо Понсен – посланик на Република Франция в България, получено чрез официално писмо по дипломатическата поща.(Кликни върху писмото.)

ОТКЪС ОТ КНИГАТА "55 ТАЙНИ НА ПАРИЖ"

ЗАЩО НАПИСАХ ТАЗИ КНИГА?

Париж е в сърцето ми от дете. С много любов, огромен труд и единствено с предварително дадения ми хонорар написах „Париж, моят Париж…” преди около две години.
Тази книга се превърна в крайъгълен камък в моето творчество. С всяка своя клетка усетих, че това е творбата, към която съм вървял цял живот. Затова и тя постигна такъв голям успех – на пазара е нейното трето издание…
След това дойде „BG емигрант в Париж”. И тя бе приета много радушно от читателите.
Електронната поща и блоговете ми ("Директно" и "Paris, mon Paris") бяха затрупани от мнения и поздрави. Разбрах, че Париж винаги е бил не само в моето сърце, но и в сърцата на милиони българи.
Париж – това всъщност е мечтата ни към един по-красив, по-светъл и човечен свят, от който толкова има нужда тъкмо днес моят народ…
Разбрах, че за българите от моето поколение, от поколението на родителите ми, този град е бил оня най-любим „човек”, който всеки от нас, простосмъртните, дошъл на този грешен свят, носи в душата и сърцето си като символ на свободата, красотата и радостта от живота. Символ, до който ние, живеещите зад желязната Берлинска стена, пътувахме толкова години по възможно най-красивия начин – чрез въображението си…
Да, получих много добри думи. Но получих и кураж, и идеи да продължа моята „парижка” сага.
Разбрах, че тази настояща книга аз просто я дължа на моите читатели.
Въпросите, които най-често ми задаваха бяха: „Господин Райков, мечтата на моя живот бе да посетя Париж. Ето, аз съм дошъл в него за една седмица – повече не мога да си позволя. Кажете ми – какво да видя, къде да отида за тези броени дни? Как да се ориентирам в този огромен град? Как да го „усетя”? Как да се „справя” с транспорта, с метрото? Как да си подаря един по-специален момент – на себе си, а и на човека с мен? Как да се държа с парижани? Как, дето има една дума, да си купя хляб?”
И една вечер идеята „узря”- и моят весел, но понякога и тъжен практичен „пътеводител” започна да се ражда…
Това, което бях преживял през последните няколко години в Париж, както и моя опит, за който бях плащал с време, притеснение, нерви и, естествено, с пари, сега го предоставям на моя читател.
Едно увлекателно и нужно, смея да мисля, четиво за всеки, който тръгва за чудния град.
Една уникална книга, в която освен най-необходимите практически съвети за петте дни на посещението ви в Париж, ще имате възможност да се докоснете и до едни от най-съкровените и любопитни тайни на френската столица, ще видите не само с очите си (в книгата има и 55 снимки), но и със сърцето и душата си, благодарение на моите есеистични впечатления, ония места в Париж, чиято красота и магия ще запазите за цял живот.
А това за посещение само от няколко броени дни, и то в град като Париж, никак не е малко…
С обич я писах тази книга. Но и с тъга, че у нас, в България, нещата не са на подобно ниво. И все пак с надеждата, че нещичко ще прихванем – не може от толкова сияние и на нас да не ни стане поне мъничко по-светло на душата…Имаме нужда от това, нали?
А, и още нещо – защо поставих в заглавието тъкмо цифрата „55”? Сигурен съм, че почти всеки читател ще си зададе този въпрос. Затова и предварително отговарям – тайните на Париж не са нито 55, нито 101, нито…Да, надали има друг град в света с толкова и такива тайни. И посочването на една цифра в заглавието на книга за тях е просто подробност. Още повече че в разказа за всяка тайна аз съм включил и по няколко подтайни, ако мога така да се изразя. Така че „любопитките” стават в действителност много повече от 55. Приемете, че тази цифра е една прищявка, а може би и още една малка тайна, която сега споделям с вас – в годината на издаването на книгата аз навършвам 55 години. Една хубава, а и зряла за автор възраст. Пък и като творец имам право на това малко и симпатично „намигване”, нали?
Всъщност важното в случая е, че в „55 тайни на Париж” вие ще намерите всичко онова, което ще ви е нужно за петте дни на радост – най-хубавите дни във вашия живот…
Гарантирам ви – ще се влюбите, ако разбира се отдавна вече не сте влюбени, в единствения в света град-човек – Париж!
И още нещо – тази любов ще бъде взаимна. И в това съм сигурен.
Затова – горещо ви препоръчвам – вземете със себе си „55 тайни на Париж” и тръгвайте! Не отлагайте! Защото човешкият живот е толкова кратък. А Париж е вечен…
На добър път!
Париж е ваш!
А щом този вълшебен град е ваш, значи и светът е ваш!
Поне за пет дни, нали?
С пожелание да намерите „своя” си Париж и с … мъничко завист.


Авторът