ПОЗДРАВ ОТ НАЙ-ВЪЗРАСТНИЯ BG ЕМИГРАНТ В ПАРИЖ

ЧУДНИЯТ ГЮВЕЧ НА БАТ РАФО


(Всъщност този откъс от моята втора книга "BG емигрант в Париж", излязла от печат през 2008 г., от трилогията ми за Града на Свободата и Светлината е и моят поздрав към всички вас, приятели!
Нека да е Здрава и Топла Новата 2010 година, както са здрави и топли сърцето и душата на 94-годишния г-н Рафаел Алмалех, герой на този мой разказ, който, убеден съм, ще ви изпълни с обич и светлина, които са ни толкова нужни днес...)


Бат Рафо, или господин Рафаел Алмалех, най-старият български емигрант в Париж, ме покани на собственоръчно сготвен от него гювеч в дома му на булевард „Сен Марсел”.
Този 93-годишен човек всъщност бе моят ангел-хранител в големия град. Неговото широко, благо лице, с хитри светлинки в кръглите му, добри очи ме спечели веднага. Не бях срещал в своя живот до този момент по-добър човек от бат Рафо. Още щом го видях в магазина за американска електроника на булевард „Поасониер”, собственост на моя приятел и герой от книгата ми „Париж, моят Париж…” Мони Якимов, аз инстинктивно усетих, че този достолепен старец ще влезе в моя свят. Така и стана.
Не сте ли забелязали, че в този наш кратък, но същевременно и толкова дълъг живот, има хора, които наистина са солта в него – ето, например, озовавате се в многолюдна компания и изведнъж усещате как съвсем непознат човек ви привлича неудържимо, как изведнъж, без сами да се усетите, той ви е станал страшно симпатичен – просто в негово присъствие вие се чувствате комфортно, леко ви е, така-а, светло ви е на душата… И обратно – някой друг в тази непозната многолюдна компания веднага ви става антипатичен, усещате как като вампир ви обезсилва и от вас сякаш изтича и последната капка кръв…
Всъщност животът се крепи на хората като бат Рафо. На тези, които щом ви напуснат, и усещате болка в гърдите, долавяте, че нещо не само около вас, но и вътре във вас, си е отишло.
Усмивката на бат Рафо е стоплила не едно и две емигрантски сърца. Както ми казаха почти всички българи, събиращи се в църквата ни в Осемнадесети район на Париж, бат Рафо бил дал хляб на много сънародници в изключително тежък за тях момент.
Няма да забравя думите на Грозданка от Габрово, която с толкова любов говореше за това как старият евреин е помогнал на нейния син Евгени.
Е, животът на бат Рафо е низ от тежки, но и от весели, изпълнени със светло усещане моменти.
Особено пък, когато подхваща темата на темите – да, за жените, ама хубавите жени…
Защото бат Рафо, дори и на тази патриаршеска възраст, умее не само да се радва, но и да уважава женската красота…
- Виж, Райков – поглежда ме хитро бат Рафо – жената е дар от бога. Нали знаеш какво мисли за нея Зорба гъркът: „Жената, казва той, е като планински извор, отива при нея жадният и уморен пътник, навежда се, повдига клонките на надвисналото дърво, с ръка нетърпеливо отпъжда падналите листа и пие, пие , та чак кокалите на гърба му пукат… После той става и тръгва по пътя си, а на неговото място идва друг пътник – и той уморен, и той жаден… И той се навежда, и той оправя клонките на надвисналите дървета… И пие, пие…Най-хубавото нещо в тоя живот за един мъж, Райков, е когато той върви към извора – да си жаден, ама да умираш от жажда, и да тичаш към бистрата планинска вода…







Колко хубаво умее да разказва бат Рафо. И как само хитро се смее…
Едно добро, голямо дете на 93 години…
Бат Рафо се превърна в моя гид в пътешествията ми из оня, другия Париж, който аз до този момент не само не познавах, но и не подозирах, че съществува.
Благодарение на моя възрастен приятел аз успях да се докосна и до другата страна на медала – имах рядката възможност да видя неща, за които дори и не бях сънувал.
Всъщност моят ангел-хранител не познаваше умора. Къде ли не ме води той – показа ми и социалните хотели за най-бедните емигранти, живеещи в страшна мизерия в невероятния квартал „Барбес”, където сякаш съществуваше един друг, съвсем различен свят и където пих някаква арабска напитка, която ни поднесе неговият приятел – собственик на кафене. Все още небцето ми изтръпва от особения вкус на тази напитка, а пред очите ми и след толкова време често избухва невероятната пъстрота на всички тези хора, пъплещи в този квартал като мравки насам-натам…
Бат Рафо навсякъде беше приет от възрастни, млади и деца с усмивка, с уважение и респект. Та как иначе – той познаваше три-четири поколения от даден род…
Така го посрещнаха и в това кафене – бат Рафо е бил голям приятел с цялата фамилия. Той познавал покойния баща на собственика, самия него, сега вече голям мъж, познава от дете и сина му…
Да бяхте видели само как го посрещна това семейство. Още щом влязохме в тясното и опушено помещение, веднага настана почтителна тишина, мигом за нас се освободи централна маса, начаса ни поднесоха чаши с ароматна напитка и около бат Рафо се скупчи целият род на собственика – разбира се, без да ни притесняват, на почтително разстояние, с очи, пълни с благодарност, вперени към моя гид. Отдавна не бях срещал толкова искрени очи…
О, ама хитър бе този мой бат Рафо. Личеше си, че изпитваше удоволствие от едно подобно отношение, но старият евреин нито и за миг не забравяше, че времето е скъпоценност, че той бе дошъл тук преди всичко по работа, да прегледа повредения огромен хладилник на кафенето. Когато стана време да си вървим, той отиде на тезгяха и въпреки протестите на собственика най-акуратно плати напитките. Това ме втрещи.
- Бат Рафо - казах му тихичко - защо плащаш, нали той сам пожела да ни почерпи?
- Ех, момче - погледна ме дяволито старецът - ти не ги разбираш тия работи. За малка сметка и хубава жена всеки се натиска да плати, ха-ха-ха… Виж, Райков, аз ще му оправя хладилника, тогава ще си взема мойто и тази сметка ще е вътре…Защото, ако сега го оставя да ме почерпи, той ще помисли, че аз съм му длъжник и после ще иска да мине тънко. Да, ти сега не се бъркай.
Поредният безплатен урок на бат Рафо…
Млъквам сконфузено пред силата на желязната еврейска логика и тръгваме отново из Париж… Спокоен съм, дори някак си гордо поглеждам наоколо – кой друг в момента има такъв гид като моя бат Рафо?
- Занаят, занаят му е майката в тоя живот, Райков. Затова и навремето аз залягах на елтехниката. И гладен през живота си не съм оставал. Дълги години имах в Париж бригада, знаеш ли колко хотели и други сгради съм електрифицирал тук, ами в България, в Израел… А ти? Писател… Абе колко ще вземеш за твоите книги? Слаба работа! Знаеш ли, още онзи ден, след като се запознах с теб, аз тръгнах из книжарниците и сергиите. Навсякъде книги, книги… Абе кой днес е умрял за книги – говори бат Рафо – после изведнъж спира, изглежда усетил, че май е попрекалил, поглежда ме:
– Виж, Райков, не ми връзвай кусур, аз така си приказвам. Ама право да си кажа, наистина е трудна твоята. Пък и пишеш на български, кой тук ти знае български? Друго си е да имаш свестен занаят, е, като моя… Виждаш ли как ме уважават хората, защото аз съм оправял машините на прадядото, дядото, а сега и на сина …
Мълча – какво ли мога да му кажа?
Бат Рафо всъщност и сам може би не подозираше колко бе прав в разсъжденията си – той не знаеше, че истината за дереджето на културата в днешна България се покрива напълно с неговите думи – е, в същия ден, когато работех върху разказа за него, прочутата прима на българската естрада Лили Иванова директно го каза в едно телевизионно предаване: ”Културата в тази държава винаги е била натиквана в ъгъла.” Кратко, ясно и, за съжаление, точно.
Да, не знаеше бат Рафо и това, че според официалната статистика в България годишно се купуват 0,6 книги на човек, докато във Франция, Германия и останалите бели държави – по 12…
Не знаеше милият старец и това, че в неговата родина днес мафиотските структури са навлезли и в културните среди, нещо в което сам се убедих след излизането на книгата ми „ Париж, моят Париж…”, която толкова се търсеше от читателите и бе преиздадена, а в някои книжарници я държаха скрита в складовете… Все едни и същи автори присъстваха по витрините, медиите… Като прибавим и прословутата българска завист, човек вече може да си представи как днес се чувства един български писател в България…Дори някои ми искаха…пет лева, за да сложат книгата ми на витрината… Преживях толкова много неприятни епизоди, че вече не искам дори и да си ги припомням. Но все пак ще разкажа за един, тъй като пък той е много показателен за манталитета на част от хората, които днес в България се занимават с разпространението на книги и от които в някаква степен зависи духовността ни… В една централна софийска книжарница няколко от посетителите ме познаха и поискаха да им дам автографи на току що купилите си книги. Е, има ли автор, на който да не му стане приятно в подобна ситуация? И започнах да подписвам книгите, и се наредиха още хора…И тогава дойде млада жена, представи се, че е нещо като шеф на книжарницата, увери се, че аз съм автора и направо ми каза: ” Господине, съжалявам, но ние не работим по този начин. Вие пречите на останалите посетители.” Е, гръм да бе паднал, не би ме така треснал. Стоях безмълвен, гледах смаяно – ту лицето на момичето, ту хората наоколо…Къде всъщност бях попаднал? И какво бих могъл в този момент да му кажа аз на това момиче? Че в нормалните държави за такова нещо на автора биха му дали куп пари, че той всъщност изкарва нейната заплата по този начин, че…Да, какво можех да кажа? Нищо – просто стоях изумен, втрещен…
Но хайде, стига с тези „български” спомени, защо да си разваляме настроението – затова и нищо не отговарям на иначе горчивите думи на бат Рафо, просто мълчаливо го следвам – а и кой наистина ми е виновен, че тъкмо такава професия си бях избрал и дето има една дума дори и една електрическа крушка не мога да завинтя…
В този момент пред нас един африканец се облекчава направо на плочките.
- Ей, гледай ги, идват тук, хората им дават помощи, а те плюят и пикаят, където сварят… Много толерантен народ са французите. Ако това се случи в България, представяш ли си, да се разголи пред тебе и пред жена ти и да си свърши работата, ще го претрепят… А тук – стоят по цял ден вкъщи, гледат телевизия, получават помощи и за многото си деца, изкарват си допълнително на черно и така докарват над хиляда евро на месец… И знаеш ли какво казват черните (О, тук да те предупредя – във Франция думата „негър” е наказуема, веднага те подвеждат под съдебна отговорност, ако я кажеш на публично място…, затова внимавай!) Та тези черните, пардон африканите, така казват на французите – ние толкова векове сме ви били колония, вие сте ни експлоатирали нечовешки, сега в света има равенство, как беше там думата, апартейд, да, апартейд, и ние идваме при вас, за да поживеем като нормални хора, а не да умираме от глад в бедните си страни.
Слушам думите на бат Рафо и се сещам за нашата, българска съдба. Колко е сходна тя с тази на африканците. Е, ние не сме били колония на сегашните богати европейски държави, но и моят народ днес живее в тотална мизерия. И няма ли той право да потърси по-добър живот за децата си? Защото какво значи днес, в ХХІ век да получаваш заплата от 100 евро и пенсия от 50 евро на месец? Нищо, че се водиш на книга, че си член на Европейския съюз. Защото едно голо членство не храни, нали?
Тук се сещам за думите на един от кандидатите за президент на Франция на изборите през май 2007 г. – Сеголен Роаял, която в предизборен диспут блестящо говори за отношението, което французите трябва да имат към емигрантите. Тя каза: „Ние тях винаги сме ги използвали. А те сега са бедни, не могат в родината си да изхранват децата си. Защо тогава ги корим, че идват в богата страна като нашата? Та аз самата, ако бях като тях и нямах възможност да изхранвам децата си, щях да ги взема и да емигрирам тук, за да ги изхраня!”
В този момент покрай нас минава хубава, ама много хубава жена – истинска парижанка… Красиво лице, свежа кожа, изискано облечена… Лицето на бат Рафо засиява, няма вече никакви бръчки по него, само една мекота… А и на мен ми става едно топло…
- Бат Рафо - питам го дяволито и започвам, за кой ли път, вечната тема - ти сега как си с жените?
- Е, на тия години как мога да бъда? Обаче аз си обичам жените. Не мога без тях, не мога без жена бе, Райков – и цялото тяло на голямото дете сякаш притихва…
О, как искрят очите на бат Рафо, как засиява и без това чаровната усмивка на едрия мъж, как всичко в него се оживява… И как нещо хубаво, светло и същевременно игриво се спотаява у този симпатичен човек…
Да, няма по-хубаво нещо на тоя свят за бат Рафо от жените – и от красивите, но и от грозните… Но какво пиша? Та има ли за бат Рафо грозни жени? Да, той често ми повтаряше, не удряй, както е казал поетът, жената, дори и с цвете…
Но и те, жените, обичаха бат Рафо – не мога да забравя и днес как неговите познати жени, и млади, и по-възрастни, да, нали нямат възраст жените, го накачулваха, щом го видеха и как се обръщаха към него – Рафи-и – и това последното „ и-и…” как само го разтягаха…
Ех, бат Рафо… Гледам палавата усмивка на този 93-годишен мъж, гледам пламъчетата в добрите му очи – ех, меракът, този мъжки мерак, май че върви с нас чак до края… И това ни крепи, да, това ни крепи…
Ето ме най-после в дома на бат Рафо. Дни наред той ме канеше да опитам от прословутия му гювеч, и ето сега съм в неговата общинска квартира на булевард „Сен Марсел”. Носех бутилка изстудена до кристали мастика, бат Рафо бе сготвил чудесен гювеч, а Нели, българка от Варна, която се грижеше за дома, бе подредила чудна маса, преди да тръгне на работа.
Прекарах най-хубавата си вечер от всичките досегашни мои вечери в Париж.
Да, в компанията на 93-годишния евреин от български произход Рафаел Алмалех и варненката Нели – психолог по професия, но принудена от мизерията в България да дойде тук и да работи каквато и да е домакинска работа в различни семейства в Париж, аз прекарах наистина едни от най-хубавите си часове в големия град.
Ето какво значи да има човек голямо сърце. Обикновено за евреите се говори, че са стиснати люде, но бат Рафо, а и нашият общ приятел Мони Якимов, опровергаваха категорично подобно твърдение.
Изключително добре изглеждащият за възрастта си, невероятно симпатичен човек беше огрян като че ли отвътре от някаква светлина. Светлината на бат Рафо… Не, никога няма да я забравя – тя беше облъхнала и стоплила сякаш всичко, което се намираше в малката стаичка в тази дъждовна парижка вечер.
Изключително бистра памет, добродушие и постоянно желание да помогне на всеки – дори и на онези българи, които за отплата няколко пъти вече са го обирали… Гледах този благ възрастен мъж и си мислех – как така този, другият Париж не е съумял за толкова много години да пречупи желанието му да помага на несретниците, да ги приютява, да ходи, въпреки възрастта си, да им търси работа, квартира…
В замяна – нищо, или както споменах вече получилият помощта му отмъква по нещо от дома му…
Милият бат Рафо… Особено симпатичен е той, когато се усмихне – затова и колкото и да е невероятно и на тази възраст той все още е харесван от … жените. Да, жените… Ето че пак се отплеснахме…
Иначе евреинът винаги си остава… евреин. Спомням си, че малкият Натан, един от синовете на Мони Якимов, още щом видя моята книга, първата му реакция бе да ме попита: „Много ли пари спечели от нея?” А бат Рафо, въпреки преклонната си възраст нито минута не стоеше спокоен и без работа. „Имам три пенсии – във Франция, в България и в Израел. Обаче не мога да стоя без работа – ето сега отивам в един хотел, там собственикът иска да смени телевизорите, аз ще ги взема, ще ги занеса в друг хотел, е, вземам процент, че то без процент кой работи… Иначе не мога да живея…”
Да, трудолюбиви са евреите, а и много добри.
Бат Рафо ми разказа една колкото красива, толкова и невероятна, звучаща почти като приказка история, според него живата истина за една от най-богатите днес българки.
Преди години първата братовчедка на бат Рафо излизала с мъжа си на разходка в София. Пред вратата на дома им изведнъж те видели увито пеленаче с бележка: „Сигурни сме, че детето ще бъде в добри ръце.” И семейство Видинлиеви осиновили детето. Кръстили го на сестрата на братовчедката – Лора, и го отгледали. Братовчедката на бат Рафо преди години се изтървала пред една журналистка и тя публикувала материал, озаглавен „Лора Видинлиева била подхвърлено дете”.
- Тогава разбрах, че Лора много се разсърдила. По това време тя беше женена за Грашнов, за когото знам, че много добре се е грижел за моята братовчедка – говореше бат Рафо – той е бил третият или четвъртият мъж на Лора, не мога да ти кажа точно. В началото тя била женена за италианец, от него има момиче, то си е в Италия. Руши, синът й, е от втория й мъж – турчин, от Грашнов няма дете. А той има дъщеря от първия си брак, казаха ми, че по нея някой стрелял. Когато Лора се ожени за Грашнов, вече имаше много пари, а и май че беше собственик на Мобил-тел. Как Лора е станала богата? Бащата на италианеца, за когото беше омъжена, бил месар. Той й казал да докара от България един тир, пълен с месо, да го продаде в Италия и с тези пари да вземе разни стоки – червила и друга козметика.После тя ги продала в ЦУМ и другаде и така търговията тръгнала. Лора беше много хубава като млада. Сега живее в Южна Африка.
Един ден ходих с бат Рафо в ресторант „Des petites frères”, сгушен в типична парижка уличка около катедралата „Нотр Дам дьо Пари”. Чудесен обяд, хубава програма, с певица, бат Рафо пя и танцува. И тогава той ми разказа, че сегашната си квартира я има от две-три години, преди това живеел в нещо като старчески дом, условията били много хубави, но на свободолюбив човек като него не му се понравило това, че в определен час трябвало до се прибира, че заключвали входната врата… Затова и преместването му в сегашната квартира му възвърнало желанието за живот – през цялата вечер бат Рафо се въртеше около жената от социалните служби, която му бе помогнала да се настани в квартирата, танцуваше с нея, говореше й...
- Тази жена ме спаси. Чудех се по какъв начин да й благодаря, защото тя не даваше, а и сега не дава дума да се издума за подарък или нещо подобно. По едно време се сетих и й викам „Мадам, искам да Ви заведа за няколко дни да видите моята родина България.” Нямаш си представа как грейна лицето на тази жена и тя ми каза: „Господин Рафаел, аз нищо не знам за България, ще ми бъде много приятно тъкмо с вас да я посетя.” Е, оттогава знаеш ли колко пъти я подсещам, ама тя все вдига рамене – работа, господин Рафаел, работа…
В друг прекрасен юнски ден бат Рафо ме заведе да обядваме в ресторанта на общината, където той всеки ден се хранел срещу 3,5 евро. Това е безбожно ниска цена за едно богато ядене в Париж, което включва неизбежното за френски обяд антре (предястие), плюс основно ядене, плюс порция сирена, плюс десерт, плюс вино или бира и за финал, разбира се, неизменното за французите кафе и естествено вода… По време на обяда бат Рафо ми обяснява, че такива ресторанти за социално слаби или както казват във Франция за хора с ниски доходи, имало към всички кметства. Всички посетители бяха много прилично облечени – естествено повечето бяха възрастни, но имаше и млади…
Както казва бат Рафо, в Париж не можеш, дори и да искаш, да останеш гладен.
- За французите яденето е религия – говори бат Рафо и сочи масата – винаги ти сервират в изобилие, както виждаш има всичко и непременно това, което аз, да си призная честно, най-много обичам – вино… Във Франция казват, че ядене без вино е като ден без слънце и аз споделям напълно това. Тук една тайна да ти кажа – в ресторантите водата е безплатна, сервират ти я в кана, както виждаш, изстудена, безплатен е и хлябът. Французите ядат съвсем малко хляб, а аз като българин ям много. В началото всички ме гледаха стреснато, но сега ще видиш как накрая всички идват и ми носят своите филийки. И още нещо - във Франция храната май че вече е по-евтина от тази в България… Не в ресторантите, разбира се, а в магазините – ето например един килограм брашно струва към 40 цента, за свинското да не говорим – две-три евро килото… И мръвката е чудна, без грам тлъстинка… Да не говорим и за общинските ресторанти като този, в който сме сега, където можеш да ядеш пет яденета само за 3 евро, тоест за шест лева. Да не говорим, че има и две хиляди безплатни „ Ресторанти на сърцето”, където отиваш, сервират ти, ядеш, ставаш и си тръгваш…Ами безплатните обеди и вечери на хилядите асоциации, на църквите…
Французите навсякъде мислят за яденето – ако отидеш в някое казино, ще видиш, че и там има бюфет – можеш да хапнеш, да пийнеш бира, сок безплатно, е, разбира се, че трябва да играеш. Те са майстори в приготвянето на храната. Особено пък щом стане дума за техните прословути сосове, не знам как ги правят, ама вкусиш ли ги, няма начин да не си оближеш пръстите. Големи любители на хубавото ядене са французите – те казват, че гастрономията започва от там, от където свършва гладът. Правило при тях е да ставаш от масата поне мъничко гладен. И страшно много държат на нещо, на което пък ние, българите, изобщо не държим – според тях онова, което е в чинията, трябва да бъде красиво оформено! Така те казват – човек ядейки, поглъща култура… Хубаво е, нали?
Здравеопазване, храна, спорт – това е тайната на френското дълголетие, Райков. Ти сам виждаш, че те много работят, доста са стресирани, особено парижаните, но пак живеят средно до 90-95, че и сто години…
Французите винаги ядат прясно! Никога солено, особено пък солена риба – никъде не видях осолен паламуд или нещо подобно. Защото според тях солта е враг номер едно за здравето на човека. Французите казват, че по това дали в една къща има солница, се познава интелигентността на това семейство. Тук санкциите са страшни, ако в някой магазин или ресторант ти дадат лоша храна или стока – няма увъртане, ама какво съм виновен аз, така ми го дават… Тук веднага отива в затвора продавачът, последната брънка във веригата – той е длъжен да предоставя на консуматора изряден продукт. Ако не – поема си отговорността. Във Франция глобите веднага се плащат. Ако се мотаеш, лихвите са ужасни, а и държавата има много начини да те накара да се издължиш.
Тук няма, Райков, хъката-мъката, сигурно си видял как ги сгащват гратисчиите по метрото. Няма прошка. Същевременно обаче всичко се върши честно, културно, няма го онова, което съм виждал в България – веднага ти се нахвърлят глутница от контрольори, обиждат те, дърпат те, често и до бой се стига. Тук такова нещо няма – хванат ли те, просто си вадиш картата и щрак – глобата, някъде към 30 евро…
Малко се отплеснах от темата за гастрономията, ама наистина французите са майстори в приготвянето на храната. Казват, че преди много време те са взели италианската кухня, но така са я усъвършенствали, че днес са номер едно. Те просто са осъзнали, че човекът е като да речем автомобила – ако горивото не е качествено, амортизира се и – край!
Затова и аз много често, като отида в България и като видя някой мой приятел, който е понатрупал доста килограми, непременно му давам безплатен съвет – най-хубавата и безболезнена рецепта за отслабване е да отидеш в Париж, да ядеш на корем, да пиеш каквото искаш и след двадесет дни вече си друг – тлъстините, коремът ти ги няма. Без диети, без гладуване – просто отиваш в Париж…
Тук се сещам за първата си вечеря в типично френско бистро преди години. Бях заедно с моите деца и техните приятели Цвета и Жулиен Жоли във великолепния ресторант „Louis Vin” („Луи Вен”) в пети район. Интериорът беше старинен – изящни картини висяха по стените, през стъклена витрина се виждаха множество бутилки с вино от най-различни години – имаше бутилки с цена 500 евро… Да, атмосферата бе много интимна, разбира се, хич не бе евтино, особено пък за нашите български джобове… Антре плюс основно ястие, плюс десерт – 26 евро… Отделно пиенето. Нашата бутилка бяло вино, ама наистина то бе чудесно, струваше, разбира си, не 500 евро, а „само”…30… Е, какво му плащаш, успокоих се – после, като ги превърнах в левове, потръпнах. Да, ами че това бе пенсията на моята майка – една бутилка вино в типично френско бистро – една месечна пенсия…
Сервитьорите – нас ни обслужваха едновременно трима души – ме хвърлиха в ужас. Те бяха подкарали към нас огромна черна дъска на колела – на нея бе изписано менюто – антрето, т. е. предястието, бе десетина вида, основното ястие и десертът – също…, да се чудиш и маеш кое да вземеш…
Кухнята бе типично френска – ястията бяха сготвени така, както само французите умеят. Всички продукти бяха производство на ресторанта. Удиви ме, например, ястието от свински крачета – видях през стъклената витрина как месото от тях се вземаше с една игла, та това отне толкова време на един от готвачите, но пък каква сладост бе след това… Ами каква радост за стомаха бе специално приготвеният гъши дроб, ами невероятното заешко месо…
Е, наистина французите са ненадминати в гастрономията, но и в поднасянето на храната – тя винаги е в разкошни големи чинии, изкусно „зографисана” с кремове, сосове и други вкуснотии…
Няма начин да не изядеш всичко, дори и да не си гладен. Французите задължително накрая с хапки хляб почти лъсват чинията и тя няма нужда от миене… В началото много се чудех на това, но после разбрах, че тази привичка всъщност е своеобразен акт на уважение към храната и към готвача.
А за десертите да не говорим. Тук наистина французите са ненадминати!
Е, както споменах по-горе, парите не са никак малко. Ама и заплатите тук са доста, доста над нашите мизерни социални помощи.
Но за това – друг път. Хайде да не си вгорчаваме невероятната вечеря.
Тръгваме си – хубава сервитьорка на изхода ни дава на всеки по бонбонче плюс широка усмивка – за още едно, последно подслаждане… Ако случайно ти е загорчало, както на мен, от цената…
Валеше. Гардеробът бе до самия вход, а чадърите – направо на пода – всеки отива, взема си чадъра, кой ще ти тръгне да краде…
До мен отново достига гласът на бат Рафо:
- Аз не мога, сърцето ми не дава, когато видя в беда човек, особено пък ако той е българин, да го подмина ей така. Знаеш ли колко хора съм приютявал. Е, онзи ден гледам едно момче, българче, дошло на някакъв курс в Париж, обаче няма къде да спи, тук това е най-големият проблем, и си намерил място в една градинка. Гледам го – застанал пред един супер и проси – чух го по едно време да мърмори нещо на български, заведох го вкъщи, изкъпа се, изпра се, младо, хубаво момче… Хапнахме и на сутринта, когато отворих очи – гледам, него го няма, а пък, когато взех да си обувам панталона, разбрах, че портфейлът ми също изчезнал… Е, нямаше кой знае колко пари в него, ама…
Виж сега, мен и друг път са ме крали, ама този път ми стана много тежко – защото това момче беше много, ама много младо… Е, такива неща не могат да ме спрат да помагат. Ние, евреите, имаме една хубава поговорка: „Когато спасиш един човешки живот, значи си спасил целия свят!”
Ние, Райков, евреите, и особено българските евреи, сме извор на много житейски мъдрости. Аз често обичам да повтарям някои от тях, като тази, която току-що ти казах.
А, и за още една се сещам сега: ”Когато старите дават пари на младите, и старите, и младите пеят и танцуват. Но когато младите дават пари на старите, и младите, и старите плачат.”
Добре е казано, нали? И вярно…
Аз много обичам и една мисъл, която чух преди време: „Хора, бързайте да обичате хората около вас, защото те много бързат да си отидат от вас!”
Знаеш ли, че почти всички български емигранти в Париж сме били навремето приети от местни хора, давали са ни безплатно квартира, хляб…И сега ние сме длъжни да се отплатим за тази добрина на други хора, които се нуждаят от помощ. Интересна работа – французите са ни дали доброта, но и са ни научили да правим и ние добро на другите. Затова и сега много от старите български емигранти като д-р Христофоров и професор Балкански, с когото сме родени в едно и също село – Оряховица, дават храна и подслон на много наши българи. И днес си спомням бащата на Балкански – дюкяна му, доброто му лице, старият Балкански беше много слънчев човек, с голям авторитет…
Слушам бат Рафо и нещо вътре в мен просветва, става ми хубаво – да, тясната стаичка на булевард „Сен Марсел” на този благ човек всъщност бе своеобразна „разпределителна гара” на десетки, може би стотици българи, тръгнали да емигрират от страната си.
За краткото време, докато бяхме заедно в Париж, кой ли не му се обади с молба за помощ – от София, Плевен, Пловдив, Израел… Звъняха му все българи: „ Рафо, гледай там да приютиш за ден-два един наш човек…”
И бат Рафо приемаше „нашия човек”. Нищо, че нямаше къде да го настани в малката квартира, която и без друго отдавна бе заета… Но бат Рафо като някакъв фокусник намираше изход: „Как така ще оставя човека на улицата, или да го пратя в хотел, нали виждаш колко са скъпи тук. А и нали е казано, че щом спасиш един живот, значи спасяваш целия свят…”
И облото благо лице просветваше: „Знаеш ли, навремето много врати, и то от съвсем близки хора, се затръшваха пред лицето ми, толкова мъка съм видял, че сега сърце не ми дава да не помогна на човек в беда. Знаеш ли, една вечер, това цял живот ще го помня, как една моя леля ми затръшна вратата под носа и останах сам на парижките улици, без стотинка, без троха хляб… Тръгнах по брега на Сена, сърцето ми плачеше… И тогава ме приеха клошарите. Никога няма да забравя глътката евтино вино – да, Райков, никога по-късно, макар че виждаш, че аз си обичам винцето, не съм пил толкова хубаво и сгряващо душата вино… И тогава, там, под моста „Нотр Дам”, между чудната сграда на кметството и още по-чудната катедрала „Нотр Дам дьо Пари”, сред налягалите клошари, аз се зарекох, ако бог ми даде някога да имам поне едно парченце свой дом, да помагам, да давам подслон на оня, който има нужда. Такъв е животът, Райков – редеше думите старият мъдрец - и да знаеш, че когато и най-близките ще те отпратят, то все ще се намери някой чужд човек, който да те подкрепи… Затова и виждаш какъв креват съм купил – вътре в него има още един и още един…Същинска дядова ръкавичка, ха-ха-ха…
Гледах как този човек, вече гонещ стоте, приготвя прословутия си гювеч, за който предварително вече вкусили от него ми бяха казали – ще ядеш, ще ядеш, та пръстите си ще оближеш…Това, което правеше бат Рафо пред очите ми не беше обикновено приготвяне на храна. Това всъщност бе едно свещенодействие – всяко мускулче на добрия човек сякаш участваше в направата на деликатеса – така-а, хайде чушчица, хайде, подправчица, а, не може без чесънче…И просветваше лицето на стария човек, усмивка люлееше добрите бръчици… И не спираше да говори, разказваше леко, непринудено, с настроение…
- Хубави хора сме българите, Райков, обаче сме си чешити, нали? Е, онзи ден един мой приятел-евреин и той като мен, български евреин де, който от години живее в Лондон, ми беше на гости и изведнъж, както си говорим, започна да се залива от смях. И взе да ми разправя нещо, което вече дни наред и мен ме разсмива. Отишъл нашият човек на Слънчев бряг в България, вика – страшна работа, строежи, бетонни билдинги, хотели, ресторанти, ужас… И изведнъж гледа той нещо познато, нещо лондонско…Какво мислиш, че видял? Ами боклуджийска кофа, английска, декорирана, както англичаните правят, нали знаеш колко са стриктни те, с всякакви печати – номер, район и тем подобни неща…И какво се оказало – ами тази кофа за боклук наистина била от Лондон, и то от квартала, където живеел моят приятел… Значи някой си е направил труда да я домъкне нея, кофата за боклук, чак от Лондон… Ей, голяма работа сме това, българите, нали?
И бат Рафо се залива неудържимо в смях – ситен, добър смях…
Винаги ще помня тази картина – там, в тясната, но ухаеща на чистота и влудяващ мирис на сготвено, социална квартира на парижкия булевард „Сен Марсел”, един едър, добродушен и мил човек на патриаршеска възраст, от когото струеше светлина, свещенодействаше над готварската печка в облак от вкусна до изтръпване пара, говорейки и смеейки се като голямо дете…
О, каква радост бе, когато тавата с гювеча бе поставена на масата, а току-що извадената от хладилника бутилка българска мастика просветваше с кристалите си сред облаците от гювеча…
Господи, рекох си, тук, в центъра на света, в този огромен град-мечта, в тази малка стаичка, ние, двамата българи – аз и бат Рафо, си направихме най-вкусното угощение в света. Поне за мен бе така. Никога не ще забравя тази картина – радост за стомаха, очите и сърцето. А когато се звънна, и в стаята влезе варненката Нели, която бе приключила работния си ден и идваше да се присъедини към нашата компания, вече нямаше по-щастливи хора от нас…
Не бях ял отдавна толкова сладко. Да, този гювеч на бат Рафо ще го помня цял живот.
Бъди благословен бат Рафо и дано твоята усмивка още години наред да сгрява душите и сърцата на ония българи, които прокудени от мизерията в собствената си страна, търсят своя шанс в най-красивия, но и понякога доста студен Париж…
- Французите са големи гастрономи – за кой ли път вече започваше любимата си тема бат Рафо – за тях яденето е свято нещо. Те не са като другите, да речем, американците, които се нахвърлят на сандвичи и тем подобни сурогати. О, за французина обедът е нещо свято – поне час-два той отделя за него. И винаги се храни на маса. Ядене на крак е смърт за стомаха – така казват франсетата.
Те са правили много революции за хляба. Затова и много уважават насъщния. Във всеки ресторант, както ти казах, той е безплатен, безплатна е и водата. Във Франция сред хората е много популярен тъй нареченият закон за багетата.Той регулира цената на най-разпространения, на народния хляб. Другите видове могат да се увеличават от производителите и магазинерите, но багетата – не! И това е във Франция, където минималната заплата е 2 500 лева… А ти сам знаеш каква е цената на хляба в България, докато тук багетата е около 70 цента, тоест лев и четиридесет, а не трябва да се забравя и това, че французите общо взето употребяват много малко хляб, докато в България той е основното ядене.
Знаеш ли, във Франция има много закони за какво ли не. Някои са и странни, други – смешни дори, но станат ли веднъж закони, трябва да се изпълняват. И тук няма лабаво, няма и разни там вратички и тем подобни, които дават възможност на нарушителите да се измъкнат. Тук, Райков, държавата пипа яко.
А, ето сега се сетих за един смешен закон. Абе да си умреш от майтап – във Франция има закон, според който се забранява да се дава на прасе името „Наполеон”. Може да ти е смешно, е, то наистина си е смешно, но това е самата истина. А и като се позамислиш, виждаш, че може би има смисъл, нали – хората си уважават великите личности…
Веднъж, когато обикаляхме с бат Рафо по улиците на Париж, той се отби в едно от многобройните павилиончета-будки за вестници, купи един и ми го подаде:
- Това е най-прочутият сатиричен седмичник „Канар аншине” – вестникът, който сваля министри, така го знаят французите. В него, щом се спомене името на някой от политиците и управляващите, веднага на другия ден той си подава оставката. Попаднеш ли на страниците му, значи наистина си „сгазил лука”. И единствено ти остава… да си подадеш оставката. Това е вестник на справедливостта и истината! Не знам дали такъв има в България. А, Райков, има ли наистина такъв вестник в България?
Какво можех да му отговоря в този момент на бат Рафо? Затова и си замълчах. Но изведнъж изстинах – връхлетяха ме думите на един от най-добрите разследващо журналисти в България Слави Ангелов, които ще помня цял живот. В едно телевизионно предаване той каза дословно това: „ Изпадам в депресия, когато зная, че в дадено престъпление са замесени хора от най-висшите етажи, а в същото време зная и това, че нищо не може да се направи! През последните 17 години държавата показа, че няма желание да се справи с организираната престъпност.”
Сещам се и за чути по Българското национално радио още по-страшни думи, и то произнесени от бившия главен секретар на МВР Цвятко Цветков: „Има връзка между властта и подземния свят!”
Припомням си и казаното от кмета на София Бойко Борисов, също бивш главен секретар на МВР: „В момента България е като страна от третия свят. Работи се на ишлеме.”
Връхлита ме и категоричното мнение на известния политолог Огнян Минчев: „Корупцията е основен начин за функциониране на институциите в България.”
После идва редът и на думите, дори и на депутати от самата основна управляваща днес политическа партия в страната, които признават директно по телевизията: „Корупция има по всички етажи на властта!”
А бившият шеф на митниците в България Емил Димитров на 14 март 2008 година по централна телевизия беше пределно откровен: „В момента всички служби в България са впрегнали усилията си за прикриване на корупцията във висшите етажи на властта!”
И като капак на всичко в съзнанието ми изплуват и страшните разсъждения на бившия министър на МВР Богомил Бонев: „Организираната престъпност е пуснала метастазите си навсякъде – дори и в медиите, имат си платени журналисти, имат си и медии. На тях им помагат кметове, които им дават евтини терени за застрояване, хазарт, хотели. Мутрите станаха модерни за младите – от 2001 година досега! Културата на мутрите е чалгата – в живота, в музиката… Това е най-страшното. Тези мутри се харесват на младите. Мутрите си избират политиците!”
Когато пишех тези редове чух по Българското национално радио горчивите, но толкова показателни за днешното състояние на страната ни думи, изречени в ефир от господин Панчо Малезанов: „В тази наша глуха държава нищо не се случва. Ние сме в Европа само на книга.”
Е, след като тези хора, врели и кипели в най-висшата политика на България, имат подобно категорично мнение, то какво остава за нас, обикновените граждани, които на гърба си най-силно усещаме всичко това…
Както се казва в подобни случаи – без коментар…
Но стига с тая политика, бат Рафо може да бъде питан за къде къде по-интересни теми, нали? Та той има зад гърба си цели 93 години…
Когато за първи път го попитах в една голяма компания за тайната на неговото дълголетие, Стоянка, една от жените, които без пари помагат в Българската църква, веднага „изстреля”, разбира се, според нея, най-главната причина за неговото дълголетие:
- Жените… Той ги обичаше, ама и те го обичаха.
Бат Рафо веднага се засегна:
- Защо „обичаше”, Стоянке - и хитро ми намигна. - Тя ми завижда…Иначе може и това да е вярно. Аз и преди ти бях казал, че без жена не мога. Много е важно нищо да не си слагаш на сърцето. Е, аз например човек не мога да мразя. Преди време с жената на един тукашен българин нещо се бяхме посдърпали, ама беше нещо съвсем, съвсем дребно – и тогава мъжът й, който бе доста по-млад от мен й каза:” Остави го Рафо, не виждаш ли, че той вече си е отишъл…” Заболя ме – така ли трябва да се отнася той, младият и здрав, към човек на моите години? След няколко дни разбрах, че този същият българин изведнъж се разболял и …умрял. Такъв е животът – бог дава, бог разполага…Затова на никой не се подигравай, защото не знаеш какво ще ти дойде на главата. Това е едно от нещата, които цял живот съм гледал да не пристъпвам. И най-важното, според мен, е да помагаш, да даваш. Щом в момента ти имаш, дай на другия, който е изпаднал в беда. Иначе – какво? Ще трупаш, ще трупаш, докато…
Гледам този патил толкова човек как се радва на простите житейски радости, и то на една възраст, когато обикновено жизнените сокове напускат тялото – не, при бат Рафо нямаше и помен от подобно нещо. Той, едно истинско възрастно дете, бе запазил в себе си склонността и способността да се радва на иначе малките неща в живота – на цъфналото цвете, на глътката хубаво вино, на мисълта за женското присъствие… Неща, които обикновеният парижанин толкова много почита и уважава.
От пръв поглед си личеше, че Бат Рафо обича много живота. Затова и щом станеше нужда, той не се замисляше и веднага се подлагаше на поредната операция – за съвсем краткото време, докато бяхме заедно, той на два пъти ходи в болница. И тогава, от една страна, се удивлявах на жаждата за живот у възрастния човек, а от друга – ставаше ми мъчно, че подобно нещо не бе възможно днес в България – кой ще обърне чак толкова внимание на един деветдесет и три годишен човек. Спомням си, когато преди няколко години майка ми бе тежко болна, един лекар направо така ми каза: „Абе, тя вече е на седемдесет години, толкова е стара, гледайте себе си…” Разбира се, аз не го послушах и майка оздравя…
Когато гледах бат Рафо, си спомних думите на, бог да го прости, рецензента на първата ми книга, писателя Димитър Яръмов: ”Димо, най-хубавото нещо на тоя свят за един писател и човек е да си има свое парче земя. Дали то ще е в родното му място, или някъде другаде – но той трябва да си го има това парче само негова си територия. За да може да проектира своя живот, а и онова, за което пише, винаги върху това свое парче, което най-добре познава…”
Настина дълбоко промислени думи, които бях позабравил и които ме връхлетяха сега, в миговете на нашата среща с бат Рафо и варненката Нели там, в Париж, в тясната, но същевременно толкова широка квартира на булевард „Сен Марсел”…Да имаш свое парче земя – там, в най-красивия град, в града на светлината и свободата – това е късмет и дар божи, нали?
Обърнах се, исках да споделя тези свои мисли с бат Рафо. В този момент Нели ме дръпна леко – тихо…
Да, бат Рафо бе задрямал…
Това бе сън на човек с добри помисли в душата. Замислих се – колко всъщност му е струвало на бат Рафо да запази добротата си в тези условия? Колцина от нас днес, българите, независимо къде се намираме, можем да постъпваме като него? И не ставаме ли и ние по-добри, защото имаме късмета да познаваме бат Рафо?
Добрият човек тихо прохъркваше – едно усмихнато, щастливо дете в стая, пълна със светлина…Стаята-парченце българска територия със стопанин 93-годишния Рафаел Алмалех, евреин, родом от България, жител на вселената, посланик на доброто…
Там, в Париж, в сърцето на света…

МОЯТА СРЕЩА С ЛЕЛЯ ВАНГА

ИСТОРИЯТА НА ДВЕ ИСТОРИИ ОТ ОНОВА СОЦВРЕМЕ ИЛИ КАК ПРОРОЧИЦАТА ВАНГА БЛАГОСЛОВИ МОИТЕ РОМАНИ

(откъс от книгата ми „Писма до мъртвия брат. Пансионът. Два романа,благословени от Ванга.”)

Когато жената влезе в дома ми и изстреля думите: ”Леля Ванга Ви вика да отидете при нея.”, аз усетих как всичко около мен се разлюлява…
Да, това почувствах в оня миг.
Но да започна поред…
Нека първо да отговоря на въпроса: ”Защо тъкмо сега се съгласих тези два мои романа да се преиздадат?”
Причините са няколко. Преди всичко напоследък все повече се убеждавам, че като че ли днес е дошло истинското време на „Писма до мъртвия брат” и „Пансионът”. И това е парадоксално, защото тези книги са писани преди около двадесет, че и повече години. И двата романа в онова соцвреме залежаваха дълго, макар и одобрени за печат, в чекмеджетата на издателствата: „Писма до мъртвия брат” – в „Хр. Г. Данов”, а „Пансионът” – в „Български писател” и „Народна младеж”… Да, залежаваха, не ги връщаха, чакаха с години…
Никога няма да забравя виновната (Защо ли пък виновна?-б.а.) усмивка на тогавашния млад редактор в пловдивското издателство „Хр. Г. Данов” Стойо Вартоломеев, настоящ собственик на една от най-големите български издателски къщи „Хермес”, когато ми казваше в далечната 1989 г.: ”Райков, романът ти е много добър, одобрен е за издаване, влезе и в плана, ама…”
Не се доизказа Вартоломеев, после додаде: „Знаеш ли, мечтая за оня ден, когато ще имам свое издателство и ще издам твоя роман…”
Така ми говореше тогава Стойо Вартоломеев – а демокрацията още не бе дошла…
И наистина след време той ми се обади: „Райков, аз намерих оригинала на твоя ръкопис и ще го издам в библиотека „Нова вълна” на моето собствено издателство „Хермес”…”
Другият ми роман „Пансионът” също лежа дълго в най-реномираното в онова време издателство в България - „Български писател”. Един ден се престраших и отидох в достолепната къща, в която бяха кабинетите на редакторите. Срещнах се с един от тях. Жената ме погледна в очите, понечи да ме подмине, но после се извърна с въпрос: „Тази история преживели ли сте я, или сте я измислили?”
Нищо не й отговорих – всъщност какво ли можех да й отговоря?
По това време – началото на декември 1987 г., в София се проведе Четвъртата национална конференция на младите литературни творци.
Тогава аз станах и зададох в упор към председателя на СБП Любомир Левчев въпроса: „Защо се самоубиват днес младите български писатели?” Имах предвид поета Йордан Кръчмаров, белетриста Росен Босев…
В залата на Националния дворец на културата, напоена до този момент от елейни празнични слова, настана мълчание. Плътно и гузно мълчание…
Мълчеше президиумът, Левчев, величията от Политбюро, сред които мисля, че беше и прословутият Милко Балев.
Не зная коя сила в мен изстреля и последващите въпроса ми думи: „Нека всички да станем на крака, за да почетем паметта на колегите…”
Тогава вече стана страшно. Спомням си как председателстващият заседанието мой колега, също млад писател, гледаше объркано Левчев, той пък гледаше партийното величие…
Това бе един дълъг, ама толкова дълъг миг…
Левчев кимна.
И залата стана на крака!
После, когато отмалял и сякаш в някакво друго измерение, аз тръгнах към мястото, където седях, преди да изляза на трибуната, цялата редица около мен с мои колеги се бе изпразнила…
Спомням си и това, че до мен седеше един поет, който отдавна се бе изпарил и ме гледаше втрещено чак от другия край на залата… Разбира се, това хич не му попречи на същия този мой колега след няколко години да се обяви за един от най-ревностните родни демократи… И досега да лапа, ама яко да лапа, от държавната трапеза…
Ето как всъщност предава своите впечатления от случилото се тогава литературният критик Стефан Влахов-Мицов, който написа в брой 4 от 1990 г. на сп. "Тракия” следното:
„Спомням си как изтрещя като бомба изказването на белетриста Димо Райков на последната Национална конференция на младите писатели, посветено на всесилните тартори в литературата и на формираните по техен образ и подобие млади наследници и каква стена от мълчание и страх израсна между него и приятелите му до този момент. Защото подло бе да си траеш, но и страшно – да се отделиш от огромната маса клакьори, ухажори и сеирджии, дошли в литературата, изкуството, науката от комсомолските си бюра и кабинети, подстригани духовно като пламенни активисти още в пионерската организация. 45 години ние бяхме разделяни на интелигенция и полуинтелигенция, която по сигнал от върховния пулт на управлението започваше да крещи и ръкомаха, обвинявайки талантливите си колеги в „измяна” и „предателство” на Идеалите.”
(Защо още в самото начало прекъснах разказа за посещението си при леля Ванга и се върнах към този далечен спомен от битието ми в Кабинета на младия писател? Не, разбира се, от желание да се изтъкна – който ме познава, знае много добре това, а и отдавна свърши времето за демонстриране на подобни минали „заслуги”. Позволих си този пестелив разказ заради младите хора, които, надявам се, ще четат сега тези два мои романа. Те трябва да усетят атмосферата, в която са се раждали тези творби, за да оценят написаното от мен, а може би и да ми простят някои техни недостатъци…
Разбира се, аз няма да се разпростирам надълго и нашироко върху парадоксите на онова време, като например прословутото софийско жителство. За него, ние, провинциалистите, чакахме с години – щом си роден, да речем, като мен в градчето Малко Търново, само там можеш да живееш.
Беше един омагьосан кръг – ако нямаш жителство, не можеш да започнеш работа, ако нямаш работа – не можеш да кандидатстваш за жителство…
Дъщеря ми, която тогава я бяха изгонили от училище, защото аз нямах жителство – представяш ли си, читателю, току-що да си постъпил в първи клас и да те … изгонят, сега, когато тя чуе за тази история, казва: „Татко, това изобщо не ме интересува.” Не знам, може би е права, но все пак, но все пак…
Спомням си как на един от ежегодните юнски семинари на Кабината на младия писател в почивната станция на СБП край Варна ние, група млади писатели от провинцията, почти със сълзи на очи, отправихме молба за съдействие за получаване на жителство към председателя Любомир Левчев и секретаря на ЦК на БКП Стоян Михайлов.
Няма да забравя как една поетеса с треперещ глас разказа, че всяка вечер умира от ужас, когато се прибира в квартирата си, обикаля с часове около входа, само и само да стане полунощ, защото знае, че я чака домоуправителят, който за да не я заявява в милицията, я изнудва, замъква я в мазето да се гаври с нея.
Тогава Любомир Левчев така ни каза: „Защо ви е софийско жителство? Вие сте талантливи, вие сте граждани, вие сте жители на света!”
Да, красиви, иначе добре сресани думи на мастития писателски шеф, но на чий гръб бяха те?...
Последва театрален смях – гледах сълзите на красивата поетеса, сърцето ми подскачаше лудо… И в този миг се сетих за думите на майка ми Яна: ”Защо, майка, ти е това писателство? Къде ще се мериш с ония големи хора?”
В интерес на истината трябва да кажа, че Стоян Михайлов ни успокои: „Направете списък, ще ви помогна.” И ние направихме списък, но почти никой от петимата в него, в това число, разбира си – нито аз, нито поетесата, не получихме жителство тогава, изместиха ни близки около писателските шефове.
Но хайде, стига с тия горчиви спомени – може би за тях по-подробно ще разкажа друг път и на друго място.
Да, ще изоставя сега тези спомени. Все пак – не трябва да отмъщаваме, но не трябва и да забравяме миналото, нали?
Затова си позволявам да ти разкажа, читателю, макар и съвсем накратко за перипетиите ми тогава по издаването на двата романа.
Бях публикувал цели 53 разказа в печата – а само човек, живял през „социализма”, може да прецени какво значи това – та изданията, които публикуваха разкази се брояха на пръсти, а и такива мераклии за писатели като мен, идващи от дълбоката провинция, трябваше да чакат с години дори за един разказ… И въпреки това изминаха цели десет години, докато излезе първата ми книга във варненското издателство „Георги Бакалов” с редактор Панко Анчев. А синовете на тогавашните величия като по правило изведнъж се появяваха в литературата с по две-три книги наведнъж и винаги, забележете, с антураж от няколко души около тях – това беше любим похват на бащите, за да не би да ги обвинят в протежиране на рожбите си. Тези новоизлюпени творци ги приемаха в Съюза на българските писатели – мощна организация с ранг дори на нещо повече от министерство, без нито една издадена книга, а на такива като мен, дошли от глухата провинция, казваха: „Чакай, трябва да издадеш няколко книги, да се наложиш и тогава…”
И ти чакаш година-две, докато не публикуваш едно разказче, обикаляш редакциите смирено навел глава и треперещ, после десет години също чакаш да се появи първата ти книжка на бял свят, после още пет – за втората…
И чак тогава се осмеляваш да помислиш за възможността да те приемат в мечтаното писателско лоно.
И макар, че за теб има препоръки – тогава без тях не можеше – за членство от такива големи умове като Радой Ралин, акад. Ефрем Каранфилов, Йордан Вълчев и Борис Христов, ония, миропомазаните началници на българската литература, пак ти казват: „Почакай още малко…”
И аз се научих да чакам – какво да се прави – съдба…
Затова и, вече претръпнал, не се изненадах, когато носейки двата романа в издателствата, ме посрещаха първо с думите: „Ще почакаш…”)
Та в тези дни около случилото се на конференцията в прословутото кафене на писателите на „Ангел Кънчев” 5 се запознах и с поета Михаил Берберов. Писател, седнал на една маса с него, чието име сега не си спомням, ме извика за нещо и разбрал, че аз съм всъщност Димо Райков, Берберов стана – беше на първата масичка вляво от бара на второто ниво откъм стената – и ми каза: „Момче (Тогава съм бил около тридесетгодишен – б.а.), твоят роман при нас (Оказа се, че Берберов бил редактор в „Български писател”– б.а.) е невероятен, но няма никога да ти го издадат, особено пък след изказването ти на конференцията.”
Да, известният поет се оказа прав – не ми го издадоха. Дори, мисля, че не ми върнаха и ръкописа. Или пък аз сам си го взех… не помня – но има ли това значение сега… После романът доста престоя и в издателство „Народна младеж”.
Разбира се, „Пансионът” бе публикуван също както и „Писма до мъртвия брат” в първите години от демокрацията – през 1995 г. в частното издателство „Нов Златорог”, след като спечели конкурса на Националния център по книгоиздаване към тогавашното Министерство на културата.
Благодарение на тези два романа, които в ония безпросветни години, когато изобщо не се говореше за българска литература, аз разпространявах сам из страната и предимно в моя Бургаски край, съумях да събера известни средства, за да изпратя през 1997 г. единственото си дете Яна да учи във Франция…
Да, малко се поувлякох в спомени, но съм убеден, че тези подробности от онова време всъщност са неразривна част от цялостната история на моите два романа, от онова тяхно „пътуване” към леля Ванга… А сега вече и към поколението на нашите деца и внуци, които не би трябвало да бъдат лишавани от спомена за времето на техните родители и предци – да, за времето на тъй наречения „развит социализъм”… Когато също имаше детски домове за сираци – какви домове бяха… Всъщност май че като сегашните – но ти, читателю, ще имаш възможност сам да направиш сравнението – ще се докоснеш до тях чрез „Писма до мъртвия брат”.
Имаше и пансиони за бедни ученици – за едно такова общежитие, българско подобие на Бастилията разказвам пък в романа си „Пансионът”.
Но стига с отклоненията.
Нека да се върна към онова, с което започнах тези редове.
Да, тогава дълго мислих как да реагирам на думите на пратеницата на леля Ванга. Вече знаех за нея, че е много зле – беше месеци преди пророчицата да почине. Знаех и това, че почти никого не приема. А ето че тя ме вика… Сама… Без да съм я молил. Всъщност да си призная – често в мислите си съм искал да се срещна с нея.
Но тогава се стреснах, дори и уплаших!
Но съпругата ми настоя: „Иди, щом тя те вика, значи иска нещо да ти каже.” И аз тръгнах.
Разбрали по неведоми пътища за посещението ми при леля Ванга, колеги от в. „168 часа” ме помолиха накратко да споделя за най-силното ми впечатление от срещата. Ето какво написах тогава за вестника в материал, озаглавен „Страстта за добра дума”:
„Когато излязох от малката, ухаеща на чистота и благост стаичка в Рупите, усетих страшно главоболие. Тогава проумях с всяка фибра на своите усещания, че към този къс от време, дарен ми от Бога, аз съм се стремял и пътувал през целия си 40-годишен живот. Всичко преживяно и написано от мен е било домогване, възкачване към ония минути, които ми дари пророчицата. Отдавна исках да се докосна до нея, но надали щях да набера смелост, ако не бе нейното повикване. Вълнението ми бе още по-голямо, защото поводът бе моят последен роман „Пансионът”, който бе публикуван близо осем години след написването му.
Това докосване ме разлюля целия и дано имам сили да опиша преживяното някога. Но за да отговоря на Вашия въпрос, ще споделя нещо, което плътно усетих и от което почувствах вина. Ние, обикновените хора, наслагваме върху душата на тази свята жена като че ли с някакво настървение своите собствени болки. Порази ме страстта, с която струпалите се около портата й мъже, жени и деца чакаха, търсеха и… настояваха да чуят и получат – всеки за себе си, и то точно в тоя миг – непременно от нея добра дума или предсказания. И никой не искаше и да знае, че леля Ванга е болна, че и тя може би има нужда от същото. Имах усещането, че цялата болка на България се бе събрала в тази странна, но великолепна местност Рупите и чакаше цяр от една крехка жена…
И тя, възрастна и болна, трябваше, беше длъжна всеки ден, всеки час, всеки миг, да поема от тази гъста човешка болка.
А нейната болка? Нея кой и кога ще я поеме? Тези мисли ме връхлитаха, преди да вляза в стаичката. Но когато влязох вътре, когато пророчицата ми позволи да целуна ръката й, аз, обикновеният българин, не я попитах за нейната болка, а зачаках цяр за своята…”
Макар и вече много болна, леля Ванга ме прие и разговорът ни продължи повече от половин час. Наред с многото лични неща, които ми каза, в съзнанието ми за цял живот се запечата оня миг, когато в ухаещата на невероятна чистота и топлина, идваща от горящите в печката дърва, стая леля Ванга кръстоса ръце над моите два романа и започна… да ги чете…
Представяш ли си, читателю, тази картина – тя, сляпата жена, разказваше съдържанието на моите книги…
После стана и ги благослови…
И каза: „Който ще е с теб, ще бъде добре…”
Не ще забравя този миг – моите книги в ръцете на светицата – и една светлина струи наоколо… Откъде идваше тя? Дали от меките, добри ръце на леля Ванга, дали от одухотвореното й лице…, или може би от всичко, което в този невероятен миг се намираше в малката, но толкова уютна стаичка…
Тази благословия на пророчицата всъщност бе най-мечтаната оценка за моите два романа, отношението към тях на леля Ванга ми показа, че всичко, което преживях около написването и издаването им, си е струвало, че огромният труд и унижението, на което бях подложен, все пак се овъзмездяваше…
Всъщност двата романа са коренно различни по начин на създаване – „Писма до мъртвия брат” го „раждах” бавно, с години, всеки негов епизод узряваше в мен като вино „алжирка” – онова гъсто, буйно и тежко странджанско вино, докато „Пансионът” се „изля” като поема – всяка дума, запетая, изречение се откъртваше от мен с някакво особено, непознато до този миг вдъхновение…
Сега, толкова години след написването и публикуването им, усещам и с кожата си, че двата ми романа всъщност са едно цяло – тежкото, клокочещо от вътрешна енергия „вино” на „Писма до мъртвия брат” се влива в бистрата, но дълбока „река” на живота от „Пансионът”…
На оня живот, който моето поколение, читателю, живяхме в ония години и който, за огромно съжаление, май че с нищо към добро не се е променил и днес…
Накрая – още нещо странно, свързано с тези два мои романа. И през 1993 г., и през 1995 г., когато ги издавах за първи път, и сега аз първоначално предвиждах да ги попреработя. Но и тогава, и сега, препрочитайки ги, аз се отказвах - вътрешният ми глас ми подсказваше и подсказва, че това бе и е правилното решение. И мисля, че не сгреших тогава, убеден съм, че не греша и сега.
Затова,читателю, ти предоставям моите вече двадесетгодишни „рожби” – „Писма до мъртвия брат” и „Пансионът”, в оня техен автентичен вид. (Защо ли тогава цензурата сякаш беше повече склонна на компромиси от сегашната автоцензура…- б.а.)
Тези два романа всъщност са документ за едно време, за една епоха, за едно усещане, което не трябва да се забравя. И повтаря, разбира се. Затова и реших, че така ще бъде най-добре – не съм променил или добавил нито дума, нито запетая…
Просто късче живот от онова време.
Да, един нищожен, но дълбоко изстрадан отрязък от този наш толкова кратък и същевременно толкова дълъг човешки живот…

Димо Райков

31 юли 2008 г.
София

Моята история за едно убийство

НЕЩО ЛИЧНО, НЕЩО ЧОВЕШКО, НЕЩО „ПАРИЖКО” ИЛИ КОГА В БЪЛГАРИЯ ЩЕ ИМА ВЪЗМЕЗДИЕ И ЩЕ СЕ ВЪЗЦАРИ СПРАВЕДЛИВОСТ ?…


Ще ми позволите да споделя с вас нещо лично, нещо, което обикновено у нас, в България, не се прави.
Но Париж ме научи преди всичко да бъда подвластен единствено на инстинкта си и затова сега ще ви разкажа за моята лична история, свързана именно с Париж и, разбира се, с още нещо…
Преди 6 години се разболях тежко. И вместо да ми помогне да се излекувам, или поне да не ми пречи, в лицето на свой висш чиновник, чието име не искам дори и да споменавам, държавата, на която до този момент бях работил честно и почтено цели 30 години, ме уволни по най-груб и мазохистичен начин. Потресен и изправен пред дилемата „живот или смърт” аз избрах първото и все още запазил непокътната гордостта си не потърсих и стотинка обезщетение. Не исках, не можех и да повярвам, че държавата, на която бях служил честно и почтено толкова години, може в един момент да се окаже бащиния на един случаен човек и неспособна на каквато и да е справедливост. Всъщност в този миг аз изпитах какво значи нещастие – да се окажеш, предаден, излъган и обиден от тази, в чието име си бил възпитаван цял живот…
Но аз устоях – без работа, без никакви доходи в тези жестоки и студени времена. Цели две години лежах неподвижен, под грижите единствено на съпругата ми и нейната мизерна заплата.
И тогава аз се обърнах към Господ и към… Париж. Когато ми бе най-тежко, когато усещах, че светът се срутва върху мен, прекръствайки се пред подарената ми от родителите икона на Божията майка с младенеца, аз „извиквах” мислено и Париж, моя любим град …
В този миг забравях жестоката болка и тръгвах с помощта на въображението си, всъщност по възможно най-хубавия начин, към своята мечта. Разхождах се из павираните с толкова енергия улици, поемах жадно от вълшебната светлина наоколо…
И тогава се заклех – ако оздравея, ще се отблагодаря на Париж.
И ето го моя скромен дар – с неистов труд, в началото почти сляп, едва движещ се, но и с огромна любов, аз написах цели три книги за Париж, които издадох, благодарение на г-н Стойо Вартоломеев, управител на издателска къща „Хермес”.
Къде ли не ходих, с кого ли не се срещах, как преодолявах бариерите на езика, средата, манталитета, някъде и завистта, и обидите, те всъщност като по правило, за огромно съжаление, бяха преобладаващо от българи…- всичко това само аз си знам и ще си го пазя дълбоко в себе си.Странно - повече енергия май че изгубих, за да посмекча струящата злоба и завист, отколкото да творя...
Но важното бе целта, важното бе моята любов – аз не исках никому нищо да доказвам, аз просто исках да се отплатя на любимия град-човек, който ме спаси, а и на моите родители – там, от забравеното и от Бога градче Малко Търново в Странджа планина,които цял живот са ме подкрепяли според възможностите си.
Исках да докажа и на някои европейци, че ние, българите, макар и смачкани и обезличени от тоталитаризма и една престъпна политическа върхушка, сме добри хора, с чувствителност и сърдечност, които са толкова необходими на иначе богатия днес Запад, че нашата, все още запазена българска багра-способност да се трогваме пред Красотата и Светлината е нужна и на днешния студен 21 век…
Всъщност аз се борех за Мечтата си…- за моя свят на писател – добър и човечен свят, може би мираж, но затова пък толкова красив… За „моя” си Париж… За нашия, за вашия Париж… За оня Париж с трите вълшебни думи – Либерте, егалите, фратерните – Свобода, равенство, братство… Думи-мираж днес, но и може би реалност утре, в един по-добър, по-човечен свят…
И ето, тези творби – „Париж, моят Париж…”, претърпяла вече три издания, „BG емигрант в Париж” и току-що излязлата „55 тайни на Париж”, заедно с преиздадените ми романи, благословени от леля Ванга, сега са пред вас, моите читатели.
А стотиците писма и отзиви за тях от българи, от французи, дори и от поданици на други страни, както и пълните зали из цялата страна по време на моя уникален Маратон с автограф, осъществен през лятото на 2008 година и посветен на Председателството на Република Франция на ЕС, са моята единствена награда, която никой държавен служител или представител на българската власт не можа, а и не ще може да ми отнеме.
Моите „парижки” книги са вик за повече човечност, предупреждение към българина да се огледа, да проумее, че не може повече така гибелно да живее, че този живот не е само за оцеляване и за мразене на ближния, но и за достойно съществуване…
Наскоро една моя позната се завърна след години престой в Америка, за да гледа болните си родители. Но веднага й направили впечатление неща, които тук никой не забелязва – дупките по улиците, продаването на гевреци от прокъсани, мръсни торби по тротоарите, боклуците… Наглед дребни, да, съвсем дребни житейски нещица. Дребни ли?
И тя тръгнала по инстанциите, отпращали я от врата на врата, гледали я с недоумение –какво ли пък иска тая?
А „тая” просто искала онова, което било нещо обикновено там, в оная подредена страна.
И след месец-два моята позната си стегна багажа и тръгна обратно…
Онзи ден пътувам в трамвая – една жена ме позна и започнахме разговор за Париж. Един старец ме гледа, слуша, по едно време се изправи – лицето му, о, Господи, излъчваше толкова злоба: „ Абе, като ти е толкова хубаво в Париж, какво правиш тука, бе? Айде, изчезвай,махай се оттука, бе! Абе, махай се, махай се …”
Да, какво става днес с българина? И осъзнава ли го това той?
Ето това са моите въпроси над въпросите в моите книги.
За да ги напиша, държа това да го кажа, аз не съм похарчил и стотинка държавна пара, не съм взел стипендия или куп други блага, за които мои колеги вече години наред са „абонирани”, но които така и не са постигнали и една стотна от това, което аз постигнах с „парижките” си книги. Не съм осребрявал написаното, просто дадох всичко от себе си безвъзмездно и почтено – и може би затова най-вече се получиха нещата и книгите ми се радват на толкова голям за български автор днес успех.
Аз се борех и продължавам да се боря за всеки свой читател и в България, и в Париж, и в света – в моите блогове са регистрирани хиляди читатели от около 50 страни… Тона не е никак малко за писателски блогове с обширни и, смея да мисля, аналитични, а не предимно с дребни и закачливи материали. Всичко това ми костваше и нерви, и време, и средства, но аз имах любовта, имах подкрепата на семейството ми, на Вартоломеев, на толкова много приятели и съмишленици, влюбени в Париж, в Свободата и Светлината… Погледите на тези хора ще ги нося цял живот – те всъщност бяха и отплатата за моите усилия. А думи от рода на тези на учителката от българското училище в Париж – Пламена Ерон и на редица други млади и възрастни емигранти, че благодарение на моите книги те са намерила смисъла на живота си, ме правят неизмеримо щастлив – колцина писатели могат да се похвалят с подобно нещо - да преобърнат живота на своите читатели?
Позволих си тези няколко думи, не, разбира се, да се оплаквам, още по-малко да се хваля.
В началото ви споменах, че парижани ме научиха да не бъда излишно скромен, когато съм постигнал нещо с труд и честност – затова ще си позволя и да цитирам част от думите на благодарност към мен от г-н Пол Рол, първия човек на туризма на Париж, дясната ръка на кмета Бертран Деланое, които са публикувани в началото на книгата ми „55 тайни на Париж”.
Ето ги и тях: „ Уважаеми г-н Райков,
Приемете лично от мен и от страна на ръководството на града големите ми благодарности за Вашите чудесни книги „Париж, моят Париж…” и „BG емигрант в Париж”, за чийто успех ние знаем и се радваме.”
По-надолу:
„Аз съм много горд, много трогнат от това, че известен български писател като Вас не само е написал толкова популярни и четени книги за Париж, но и от факта, че с такава енергия и любов допринасяте за опознавате на неговите достойнства.”
И още по-надолу: „Аз съм трогнат и много щастлив от срещата с Вас и книгите Ви, защото с тази прекрасно свършена работа Вие всъщност работите за „обогатяването” на Париж и за популяризирането на една от основните му инвестиции – туризма!”
А ето и официалното писмо, което получих чрез дипломатическата поща по повод премиерата ми на „55 тайни на Париж” във Френския културен институт в София от Негово превъзходителство г-н Етиен дьо Понсен, посланик на Република Франция в България:
„Уважаеми господин Райков,
Държа да ви изкажа искрените си поздравления и благодарности за прекрасната книга, посветена на Париж, която е своеобразен пътеводител на всички, които обичат и желаят да посетят красивата френска столица.
С увереност и надежда да се видим отново по сходен приятен повод, Ви моля да приемете,господин Райков, израза на моята отлична почит.”
Чрез тези думи на г-н Пол Рол и г-н Етиен дьо Понсен, а и чрез казаното ми от толкова французи – депутати, висши държавни служители, кметове на райони и много други, че благодарение на срещите им с мен те всъщност за първи път са се докоснали до България, вие може би ще усетите любовта ми и към Париж, но и към моята София.
След излизането на всяка от „парижките” ми книги, аз все по-властно проумявах и това, което вътрешно усещах, но което напоследък бяхме позабравили - че българинът обича Париж, и то не само като географско понятие, но преди всичко като град-символ на свободата, светлината и красотата, като надежда, като вяра, че все пак в този меркантилен и неуютен свят има място, където хората се радват на мига, където има справедливост, има и човечност, където на всеки човек се дава шанс…
Все неща, които толкова липсват днес у нас…
Не, аз не се оплаквам. Който ме познава, знае, че съм твърд човек. А и съдба като моята в днешна България имат, за огромно съжаление, много, много чувствителни хора…
Чудно защо подобни люде не допадат на властта, на нея й дай покорни, търпеливи поданици, готови да изживеят живота си на колене…
Но живот ли е това – да съществуваш на колене? Заради шепа сребърнци да лазиш пред силния на деня...
А България днес има вопиюща нужда именно от мислещи и критично настроени хора, които просто и ясно да работят не за собствения си джоб, а за ония, които са ги избрали.
Рецептата всъщност е ясна – тотален контрол над народните пари, спиране на всякакви разхищения по министерства, агенции, кметства… Ето, сега непрестанно се говори за контрол от Брюксел на парите на европейския данъкоплатец, но да сте чули някой да издигне глас за контрол над нашите, българските пари?
Да, контрол над нашите, български пари!
И още нещо – нужно е справедливо разпределение на средствата, които и днес никак не са малко, между всички слоеве на обществото – има ли го това у нас?
Не трябва облагодетелствани от властта обръчи от фирми да лапат,о,как само те лапат,от народната мъка, а той, народът, истинският създател на бюджета, да бъде все залъгван с кризи, безработица, обещания за онова „утре”, което така и не идва вече 20 години…
Когато коланът се стяга, това „стягане” да бъде за всички, а не само за народа – знаете ли, че само през последните 2-3 години, докато на пенсионерите, например, увеличиха пенсиите с 10-20 лева, то на висшите държавни чиновници, журналисти и тъй нататък поддръжници на властта, заплатите пораснаха неимоверно? А да не говорим за премии, екскурзии в чужбина, тоест държавен туризъм…
Как искате да съчувства на пенсионер със сто лева пенсия началник, който взема няколко хиляди?
И затова ситият не вярва на гладния – огромна е пропастта между обикновените хора и тъй наречения елит. Елит ли? Шепа самозвани, назначени от кой знае кого за „мая” на нещастния български род…
Час по-скоро в България трябва да се премахне страшната мизерия, нека цяла Европа да разбере и да знае, че тъкмо в Европа „живеят”, не, подложени са на геноцид, милиони честни и добри хора с пенсии от по 50 евро и заплати от по 100 евро… И то при цени на стоките, равни с европейските, а да не говорим за липсата на каквато и да е социална политика …
Кой европеец би издържал с такива доходи като българските?
Да, час по-скоро трябва да се премахне и толерирането на безгръбначието, некадърността и шуробаджанащината, както и на монополите като „Топлофикация”, които тероризират обикновения българин…
Има ли го това някъде другаде в света – ти не искаш услугата, защото виждаш, че те ограбват явно и нагло, а те ти казват – искаш, не искаш, плащай! Къде беше цели две години и половина г-жа еврокомисарката по потреблението, чиято дневна надница в Европарламента бе 2 хиляди лева, толкова колкото е един хонорар на книга, писана с години, та да сапис българите от това зло - парното?
Какво направи тази иначе миловидна и говореща равно и безизразно госпожа за премахване на тази безбожна несправедливост, за това уж „законно” мародерство над беззащитния народ?
Знае ли тя колко пенсионери починаха, притеснявани от съдии-изпълнители и мутри, за да платят на парното онова, което всъщност не бяха потребили?
Всичките тези неща са прости и толкова лесни за постигане – единственото условие е да има воля у тези, от които това зависи.
И граждански протест у тези, които, за срам и съжаление, проявяват търпение, непознато за люде, живеещи в 21 век…
Но в България воля у олигархията няма – на нея това й е целта – да има в страната контролирана бедност, мизерия, корупция, борба за оцеляване… За да има тя милиони, палати и… безсмъртие.
Но тези галеници на съдбата забравят най-важното на тоя свят – че всеки човек е смъртен, да, това те го забравят…
Казвам ги тези неща, защото България вече по всеобщо мнение на Запада се е превърнала в инкубатор на емигранти - за това у нас не се говори, но премълчаването на проблема не води до неговото решаване, нали?
Видях в оня, другия Париж, в бърлогите, тоест квартирите, на новите икономически емигранти, такива неща, от които ми настръхнаха косите и сърцето ми изтръпна.
Кой всъщност ги бе изпратил тези хора - мъже и жени на 20, 30, 40, че и на 50, 60, а и на 70 години да търсят прехраната си там?
И колко струват тези приказки тук, че България била добре икономически, че всичко вървяло по план – ведро, оптимистично, напоително…
Господи, тези хора в кой и какъв свят живеят? Защо, след като идват в служебни командировки непрекъснато в Париж, не отидат да видят и картонените палатки с раздрънканите москвичи и лади с варненски, търговищки, шуменски номера пред тях по околовръстното и парковете на Париж, защо не отидат и видят как живеят и работят героините на моите книги по домовете, как 60-70- годишни гурбетчийки си изкарват насъщния и как казват – никак не ни е леко тук, с по две и три висши образования сме и въпреки това чистим и мием, но няма да се върнем в България, за да ни лъжат, че живеем добре и че ни плащат нормални заплати…
Същото ми казаха и десетки български момчета и момичета, спящи под мостовете на Сена като Чочо от Провадия : „Г-н Райков, тук и последният човек живее по-добре от учителя в България…”
Стотици от тези прокудени люде ми изплакваха, че тъкмо поради горните причини са дошли да търсят не само късмет и оцеляване в Париж,но и достойнство, елементарна справедливост…
Просто чашата бе преляла – търпение, търпение, но в един момент, виждайки и усещайки с кожата си, че тази паплач няма насищатне, няма граници в своя пладнешки грабеж, най-доброто, което един нормален българин може да направи, е да тегли една … и да потърси спасение там, в нормалния свят. Където никак не е леко, където започваш от нулата, но където все пак има някакви правила, където все пак безочието и цинизмът не властват в мащаби, подобни на нашенските, където покварата не се е вселила дори и в най-дребните битови нещица, където нито държавата си има мафия, нито мафията си има държава…
Реших да споделя горните „невесели” мисли, не само защото на пазара вече е третата моя книга за Париж, а и защото в този свят човек трябва да има памет.
И защото същите тези мои убийци днес, след толкова крадене, лъжене и след като на власт са нови хора, плачат неутешимо по всички медии – помощ, задава се реваншизъм!
Реваншизъм ли? Не, задава се, дай Боже, справедливост и възмездие.
Нещо, от което моят народ, всички ние, недоубитите, имаме вопиюща нужда днес, сега, в този миг и час.
Да, памет, справедливост, възмездие…
За да тръгне моята, нашата България най-после по пътя, който бедният и мачкан толкова години народ желае – по нормалния път…
Всъщност това е и основното послание, което съм закодирал в своите книги.
Заедно с още някои изконни неща, най-същностни в краткия човешки живот - повече доброта, повече милост към ближния, повече справедливост.
Изкушавам се отново да припомня незабравимите думи на полския поет Ян Твардовски:
”Хора, бързайте да обичате хората около вас, защото те толкова бързат да си отидат от вас!”
Думи, след чието произнасяне трябва да има поне минута мълчание…
Забелязали ли сте, че ние често не обичаме дори и себе си? Спомняте ли си кога за последен път сте направили комплимент или сте купили подарък на… себе си? Да, на себе си…
Защото какво може да се очаква от човек, който мрази и себе си, който не е бил обичан като дете?
Забелязали ли сте как лошо се гледаме ние, българите?
Ние като че ли се научихме да бъдем добри само „телевизионно”, само на показ… А в реалния живот?
Доброто трябва да бъде повече от злото - това е веруюто на най-възрастния български емигрант в Париж – Рафаел Алмалех, бат Рафо.
И още нещо казва бат Рафо:”Да спасиш един човешки живот, значи си спасил целия свят!”
Хубаво и вярно. И толкова нужно да го правим.
Иначе ние, хората, ще бъдем мъртъвци приживе.
Защото не може да се живее с парче лед, вместо със сърце – това е и най-великото послание на най-любимата ми книга – „Малкият принц” от Екзюпери…
Всъщност на това ни учи и Париж, най-добрият човек-град, когото познавам…
Но приемаме ли ние, днешните българи, това послание?
Наистина, приемаме ли го?...
И накрая – простете за тази моя лична история.
Но дали е само лично това, което току-що ви разказах?
Убеден съм, че ще ме разберете и ще бъдете поне мъничко снизходителни към моята особа.
Все пак сме хора. А хората сме и грешни, нали?
Моята надежда е в за светлината, „парижката” светлина, която съзирам как струи от очите на моите читатели!
И която, дай Боже, в най-скоро време да озари и моята, и нашата България!
Дай Боже…


Ваш Димо Райков


П.П. Тази моя изповед я бях приготвил за премиерата на книгата ми „55 тайни на Париж”, проведена на 18 юни 2009 г. във Френския културен институт в София. В последния момент реших да отложа нейното четене – не исках да развалям настроението на препълнената зала. Но сега, месеци след написването й, реших все пак да я предоставя на читателите на моя блог – той е личен, а и историята ми е лична. Лична ли? И само моя ли? Или и на едно осакатено поколение?
Между другото, аз направих поредния си своеобразен, може би, за някои приятели избор – реших да спра мазохистичното си издевателство над себе си, разпъвайки се години наред между двата свята – този на моята родина и този на Париж. Реших да продължа живота си в Града на Свободата и Светлината – зная, че никак няма да ми е лесно, но досега нима някога да ми е било лесно? Стига ми да дишам въздуха на Париж. Да, на Париж…
Ето, току-що се връщам от площада пред великата „Нотр Дам”, където с мосю Пиер и японката Око нахранихме гълъбите, тоест „пижоните” на Париж… После наблюдавах залеза над достолепната катедрала – о, пожелавам това щастие на всички вас! А когато прокънтяха камбаните, когато звукът им наелектризира въздуха наоколо, аз, за кой ли път, тук, в Париж, осъзнах, че има смисъл този наш живот, че той, животът не е само за оцеляване, а и за мъничко радост. За мъничко радост от живота. Да, радост от негово величество Живота… Защото все ни учеха, че той, Животът ще бъде утре, в други ден, а той всъщност е днес, днес и пак днес… Докато все още дишаме, докато все още усещаме…

ИМАМ ВНУЧКА…

Първите мигове живот – там, на майчиното рамо, най-хубавото, най-топлото местенце в този свят…

От два дни съм разтърсен – пред очите ми се появиха първите мигове живот на моята внучка Диян…
Толкова неща съм видял през живота си, но ето че сега все още не мога да осъзная случилото се – гледам придобилото някаква особена мекота лице на моята дъщеря, усещам бащинската грижовност на моя зет и не мога да проумея как така едно парченце, иначе изваяно, но все пак, парченце, плът може и е в състояние да предизвика толкова емоции, но и размисъл. И ме обзема едно спокойствие, една светлина прониква в сетивата ми,гледайки това мъничко, но все пак човече, с любопитно личице, с жадно гълтаща въздуха уста, с леко сумтене, протягания, алчно търсене на храна… И с…ноктенца… Да, ноктенца…
Всъщност какво наистина тайнство е човекът. Особено човекът, който ражда човек…Дъщеря ми Яна е изкарала тежко раждане, но чертите на лицето й, гънките на тялото й са пълни с живот, тя цялата някак си отвътре е просветлена. И тези отблясъци от майчинска светлина – всъщност най-ценното и необяснимо тайнство на света, обгръщат целия свят наоколо в блестящата от чистота и уют Военна болница във Венсен, Париж, и той, светът, този иначе студен и понякога зъл свят навън, сега през прозореца на стаята ми се вижда, че като че ли с всеки миг става по-добър, придобива омекотени контури и отвътре идва един глас, който не може да се спре – Господи, колко е хубаво да си жив, да дишаш жадно този бистър въздух, да падаш, да ставаш, да грешиш, но и да вървиш напред… Към следващата глътка живот, въплътена в следващото малко човече, в следващата Диян…
Благодаря ви, Яна и Сашо, че дарихте мен и вашата майка Офелия, както и всички роднини и приятели, а и хора с добри помисли и положително мислене, с онова толкова нужно ни днес зрънце светлина,утаено в Диян – посланието на боговете… Защото не е ли всяко новородено послание от Ония, там Горе, които по този начин ни напомнят, колко всъщност е кратък, но и колко същевременно е дълъг този наш човешки живот. Че в този тленен свят има и нещо нетленно – стремежът за следа след тебе, за жертвоготовност, за светлина… Да,Светлина…
Бъди Светлина, Диян! И я предай нея, благословената парижка светлина на свободата и обичта човешка на своите деца, тоест моите правнуци…

С обич: дядо Димо

П.П. Изтръпвам – за първи път тази думичка „дядо” не предизвиква отрицателни емоции у мен – да, дядо… Всъщност животът си върви…
Да, Диян, ти вече си на старта!
Здраве, късмет и кураж, мило човече! Ние сме с теб и ти винаги ще усещаш нашата положителна енергия...

ВЪПРОСИ КЪМ ЕВРОПЕЙЦИТЕ И … СТАНИШЕВ

(откъс от изповедта на един герой от моята книга „BG емигрант в Париж”)


Аз бих искал да попитам европейците има ли някой от тях, който да получава пенсия от 50 евро или заплата от 100 евро, а да дава само за парно по 100-150 евро на месец? Искам да ги попитам и защо Европа позволява такава мизерия, корупция и мафия да съществуват в България? Та нали и ние сме член на Европейския съюз?
А нещата не са чак толкова сложни. България е малка страна и само с осъществяването на няколко неща всичко може да се оправи.
Просто шепа управляващи и политици трябва да имат волята да се опълчат на олигархията и на невидимия център, който дърпа конците на този прословут български преход.
Ще започна оттам, че в България цари тотална лъжа, че държавата няма пари. Има пари! Но те не се разпределят справедливо. Те потъват в джобовете на определени хора, тоест на олигархията и нейните скъпоплатени слуги.
Трябва преди всичко да се извърши пълна ревизия и повсеместен контрол върху разходите в министерства, агенции, ведомства – раздут щат, страхотни екстри – суперлуксозни кабинети, многобройни коли, по няколко секретарки, многолюдни пиар-овски и имиджмейкърски отдели, луксозни командировки в чужбина, приеми, семинари, подкупване на журналисти по скрит начин, тлъсти премии, добре заплатено мнимо участие в бордове, далавери с търгове, комисионни…
Трябва да се премахнат час по-скоро обръчите от фирми около партиите. Към тях се насочват огромни потоци от пари…
Трябва да се преустрои дейността и да се контролират стриктно разходите на мисиите на България в чужбина – там има също страшно разхищение! А какво вършат тези хора, отрупани с всевъзможни привилегии?
Трябва да има солидарност при „стягането на колана.”
Не може посредствени чиновници-партийна номенклатура, да получават по няколко, че и десетки хиляди лева и нагоре заплата, а огромната част от народа по 100-200 лева…
Солидарност, солидарност и пак солидарност…
Трябва да се премахне монополът на фирмите за услуги – парно, еленергия, вода… - чрез тях народът се ограбва и държи в постоянен стрес!
Трябва да има затвор за крадците. Трябва съдебната система да бъде изрядна!
Да, ето ги няколкото простички неща - нужен е преди всичко контрол над разходите, справедливост при разпределението на доходите, честни съдебни процеси и час по-скоро да се премахне мизерията!
Ясно е, че не ще достигнем Западна Европа по стандарт на живот, но как може да се търпи в Европейския съюз да съществува държава с такава мизерия?
А, как?
Ето, това бих искал да попитам европейците….

---------

П.П.
Този текст е писан преди няколко години – той всъщност е размисъл- вопъл на един от моите герои, който сега е емигрант в Париж.
А ,както се вижда, е и програма за едно нормално, честно и почтено управление на измъчената ни България.
Радвам се, че новата власт с премиер г-н Бойко Борисов като че ли е чула тези думи. И надеждата ми, че все пак е имало смисъл от моите страдания, които изтърпях преди, по време и след написването на трите ми „парижки” книги с парещи въпроси към читателите и управляващите, днес все повече се засилва. Дай, Боже, дай…
Да, в този момент българинът най-много се нуждае от СПРАВЕДЛИВОСТ! И от ревизия, но от РЕВИЗИЯ до дупка!
Защото не може пенсиите и заплатите на обикновените хора в България да са не трагични, а просто срамни – от по 50 -100 евро на месец… А в същото това време тъй нареченият елит и неговите слуги от медиите, социологията и тъй нататък да се „давят” в баснословни възнаграждения от космически за българските условия заплати, премии, екскурзии в чужбина с любовници, втори, трети, че и четвърти заплати от бордове на фирми, които дори и на картинка не са виждали…
Нещо, което никъде другаде в света не е вършено с подобна циничност и наглост и в такива мащаби.
Затова и София е на опашката на света по доходи на населението, след нея са само две-три държави от Южна Африка… А същевременно българската столица е една от най-скъпите…Да не говорим какви храни и с какво качество яде, какво пие и какво диша българинът…
Заради всичко това, а и заради още куп недомислия и престъпления старата власт е по-добре да си посипе главата с пепел и да не говори за някакъв
РЕВАНШИЗЪМ
Защото ние, уволняваните и мачканите от нея, много добре изпитахме на гърба преди години какво значи истински реваншизъм, какво може тази тройна коалиция точно в областта на мародерския грабеж, политическите уволнения и назначенията на своите толкова „кадърни” хора… Как така стана, че през последните осем години най-кадърни се оказаха тъкмо членовете и симпатизантите на БСП,НДСВ и ДПС?Те са разпределени навсякъде де що- годе има хубава служба – и у нас, но и в чужбина…
Само две седмици са минали от съставянето на новото правителство и старото ревна – помощ, убиват ни!
А къде бяха същите тези хора преди 8,6,4 години?
Как къде?
Ами те просто доволно потриваха ръце, когато правителството на Симеон, а след това и на тройната коалиция масово прочистваше всички министерства, агенции, уволняваше без никакви предупреждения, убиваше в буквалния смисъл на думата дотогавашните служители, на тяхно място назначаваше свои, а и щатовете непрекъснато набъбваха, защото всичко живо вече се подготвяше за грабежа.
За оня грабеж, в мъглата на който царят щеше да осъществи пъкления си план за завладяване на гори и планини и за тотално насаждане на идеята, че в България само който краде, може да съществува…
Един пъклен план, които май и днес все още никой не е ревизирал…
Тези две първи седмици от управлението на Борисов показаха, че в България все още има хора, чиято памет не е къса. Истината трябва да излезе наяве.
Защото историята не помни такъв грабеж, както по време на вашето управление, на Доган и особено на царя… И просто е срамен днес вашият плач, а поведението ви на жертва е цинично.
И е хубаво, че ГЕРБ „хванаха бика за рогата” и без да губят време, започнаха да показват истинското лице на тези нагли крадци, надменни типове и безочливи лъжци, дори спрямо собствения си измъчен и побелял електорат.
Ето и съвсем пресен факт в това отношение. На инфантилния протест на Станишев за уж някакъв”лов на вещици”, Борисов извади на 19 август конкретен и ясен факт – някой си Иво Николов, приближен на Станишев, шеф на държавното предприятие „Информационно обслужване”, е вземал месечна заплата от 12 -13 хиляди лева!?! Ами ако се надникне и в останалите бордове? На „Топлофикация”, например, където шеф е оня Кадиев, който също все плаче, че го репресират … Изобщо навсякъде, където предишните управляващи са назначили на яслите своите хора, да, същите тези кротки, честни хорица, които толкова „милеят” за бащите и майките си пенсионери… и които същевременно прибират такива огромни заплати, и то днес, в това време уж на страшна криза…
Е, браво бе, Станишев, лъжи бабичките, че не можеш да им вдигнеш пенсиите и че техните 100 лева са им достатъчни, а на своите приближени давай по 150 хиляди годишно!?!( Справка – ведомостта на същата тази държавна фирма „Информационно обслужване”.)
Значи – едни умират в мизерия, а други, приближените, тези Ивовци и разни там партийни активисти – живеят като крезове…
Значи едни, тоест народът, все трябва да стягат колана, все платени слуги от екрана и останалите медии да ги плашат с криза, да ги държат в стрес чрез своеволията на парното и останалите монополи, да ги карат да мислят непрекъснато за оцеляване на най-ниско битово ниво, докато „нашите” хора – да потъват в охолство и разкош…
Кой и защо го позволява това?
И с какво сърце го вършат тъкмо тези, които наляво и надясно се кръстят, че за тях светая светих е обикновеният човек, най-бедните, най-онеправданите… Господи, какво лицемерие…
И кой му дава куража на този Станишев да предупреждава, и то с лека усмивка,че щял да се оплаче в Брюксел?
Това е невероятна наглост, мерзост и цинизъм – затова тихо, Станишев, живей си там, в чудния палат в Бояна, яж си милионите, спечелени от кървавия труд на „твоите” бабички и моля те, повече не се явявай на телевизионния екран!
Защото все пак на тази земя има хора, за които понятие като „срам” значи нещо. Да,срам…
Нещо може би съвсем, ама съвсем непознато за някои титулуващи себе си за „социалисти”, а всъщност представляващи нищо повече от новоизпечени богатащи-капиталисти. Да, същите, срещу които те уж се бореха и продължават да се борят… Да, те все се „борят”. И как само умеят да се „борят”…
Въпросът е – за кого и за какво?
Въпрос с ясен, ама толкова ясен отговор, нали?

Димо Райков
25. VІІІ. 2009 г.

ОТКЪС ОТ КНИГАТА "55 ТАЙНИ НА ПАРИЖ" ОТ ДИМО РАЙКОВ

СВЕТЛИНАТА…


Да, пътешествието в любимия град започва…
Ето – ние сме пред магическата катедрала „Нотр Дам дьо Пари” (Notre Dame de Paris). Парва ни споменът за красивата циганка Есмералда и онзи грозен на вид, но толкова добър Квазимодо…
Ето, сега заставаме на моста „Дубл” (le Pont-au-Double) , вдясно от централния вход на катедралата, под нас минават корабчетата с възхитени и странно добри туристи, които макар и непознати, ви подвикват и махат с ръка… Вляво е „Нотр Дам дьо Пари”, отзад и отпред е Сена, която тук минава под моста, тоест под вас, вие сте застанали с лице към луната…
Няма на друго място по света подобно небе с такъв син цвят – наситено синьо, като знамето на Франция и на нашето Черно море, в съчетание с отблясъка на луната…
И нито една звезда. Това е единственото небе, където няма звезди.
Защо?
Отговорете си сами.
Всъщност няма да ви измъчвам – ще ви разкрия тайната. То е такова, защото светлината, която идва от този град е толкова силна, че обезличава светлината на звездите…
Гледате и не вярвате – „Нотр Дам дьо Пари”, зъберите на кулите… - това е нещо фантастично…
Прокапва дъжд – влизате в катедралата.
Толкова много хора… И една странна тишина, леко набраздявана от приятен шум – неповторимо съчетание между патината на времето и тръпната глъч на живота…
И в този миг изтръпвате, сякаш ток ви пронизва – звукът от органа на катедралата разлюлява всичко и всички наоколо…
И става светло, светло…
И една благост се утаява наоколо – и стотици хора от цял свят, непознати до този миг, усещат, че сякаш са едно цяло, стоплени от мисълта за силата на човека, за неговата доброта и смирение…
И пак тази светлина…
Ето, сега наблюдавате как отвътре розетката, голямата розетка над централния вход, свети – не, такава красота, такова преливане на изумителни цветове не може да се опише…
И ви огрява, за кой ли път вече, Светлината на Париж…
И изведнъж въпросът връхлита – Господи, времето е дъждовно и мрачно, а защо катедралата свети толкова силно?
Ето я тайна № 1 на Париж!
Светлината… Която струи, дори и когато времето е лошо, от емблематичните сгради на този град-мечта – „Нотр Дам дьо Пари”, Триумфалната арка, църквата „Сакрé Кьор”, старото гробище на Монмартр и „Пер Лашез”… Поспрете за миг, погледнете ги…Странно – колкото денят е по-мрачен и навъсен, толкова по-бели и примамващи са тези сгради и монументи…
И ще усетите как тази необяснима, но затова пък толкова властна светлина лека полека се вселява у вас, утаява се във всяка ваша клетка…
Но каква е нейната тайна?
И как така създателите на това чудо са го сътворили?
Дано да намерите отговорите на тези въпроси през петте дни, с които разполагате – лаская се от мисълта, че и аз бих могъл да ви помогна.
Затова – да не губим време. Да тръгваме!

ПИСМО ОТ ПОСЛЕДНАТА ПОЩА

Уважаеми Димо Райков,

Затварям с лека тъга последната страница (пътешествието ми
из Париж завърши), но изпълнена с безброй впечатления, обогатена,
развълнувана от книгата ти ”55 тайни на Париж” – последната от своеобразния ти триптих.
Прочетох и трите книги – и всяка една - на един дъх.
Много ми е трудно да призная коя от тях ме развълнува най-много. Дали „Париж, моят Париж…”, с десетките срещи с парижани и техните разкази , чрез които се опитвах да надникна в душата на този техен любим град, да усетя красотата и радостта от живота на тези, пък и на всички, живеещи в Париж, град, в който според теб „дори и мракът ражда
светлина”.
Дали „BG емигрант в Париж”, която разшири, задълбочи и обогати представите ми за този град на свободата и радостта (за съжаление не съм имала щастието да бъда в Париж), но, книга, която ме и разтърси с жестоката съдба на българските емигранти, потърсили приют и надежда за спасение в този град. Боже, това са българи, прокудени от своята нещастна родина, приютени от чуждата, която ги съхранява, опазва, дава им шанс за нов живот! Пародия, но факт. Вече месеци наред се вълнувам от съдбата на тези хора, будувам в размисли изобщо за нашата българска съдба, гневя се, негодувам срещу виновниците. Мисля си, колко ли български чеда са страдалци в собствената си страна и нямат шанса да се спасят?! И чуждата болка, станала и моя, видях чрез твоите очи, чрез твоето великолепно перо, уважаеми Димо.
Ако втората ти книга ме изпълваше с много болка, то „55 тайни на Париж” ми достави истинско удоволствие. Затварям и последната страница и искрено съжалявам, че моето „пътуване” в твоя обичан град, станал любим и за мен, а навярно и за всеки читател, свърши. Това е рядко умение да събудиш интереса на читателя, да го накараш да „вижда” с вътрешните си очи, мислено да си представя ярки картини от един прекрасен свят, различен от нашия, да се вълнува, да усети полъха на
парижкия вятър, красотата на всеки кът, великолепно описан от теб; да го
накараш да вникне в душевността на този
европейски град, с неговите щастливи и спокойни хора; да заживее с мечтата да бъде един от тях и с надеждата да се сбъдне тази мечта. Браво, Димо!
Знаеш ли? У мен се породи странното желание да препрочета отново първите две книги (Дано да намеря време!) Навярно би искал да разбереш защо.
Защото това са книги с многостранно звучене, книги дълбоки, наситени с богата идейност, книги на един честен и искрен автор, откриващ постепенно много тайни. Какво умение да грабнеш читателя и да не му дадеш възможност да спре, докато не ги прочете!
Това са книги, разкриващи социалния статус на един истински европейски народ, който живее в „подредена” страна, в държава със закони, които се спазват, страна, в която ЧОВЕКЪТ е заел своето достойно
място – ценен и уважаван. И всичко се прави в името на този човек.(Колко тъжно, че у нас не е така.)
От твоите книги разбрах за възможностите на французите да израстват непрекъснато духовно, да се обогатяват непрестанно; научих повече за културната политика на тази страна; за умението на французите да съхраняват своите традиции, да надграждат, да откриват таланти, да ценят, пазят и почитат творците си, както и великите си личности. ( А какво е в България? Ако могат с капка вода биха удавили твореца, биха го задушили. Политици! Остават слепи и глухи към всеки, който е
носител на новото, полезното, ценното. Затова сме на този хал. Нали? Изпитвам го на собствения си гръб.)
В тези твои книги разкриваш тайни за истинската свобода, за демокрацията, за сигурността, за човечността, за съпричастността към човешката болка, за всеотдайността, за радостта от живота . . .
Това са не само книги-пътеводители, но ценни УРОЦИ за
всеки читател, за българските ПОЛИТИЦИ (дай Боже някой от тях да ги прочете и да се позамисли), книги по нравственост и морал, книги за добротата, красотата, човеколюбието, за силата на хармонията, радостта и любовта в един подреден европейски град, където е открит пътя към успеха и благополучието – път, великолепно представен от теб на българския читател. А той, читателят, става по-добър, по–човечен, по-мъдър, по-слънчев, попил от светлината на този град „човек”, изпълнен с мечти и искрено желание час по-скоро тези мечти да станат действителност. (Ако е възможно!?) (Правя
изводите от себе си.)

Благодаря ти, Димо, благодаря ти за радостта, която ми достави с твоите три уникални книги. Чрез тях открих един автор с богат душевен свят, който възприема света не само с очите си, а и с душата си, с всички свои сетива и по АЛЕКОВСКИ воюва за СВОБОДАТА, за СПРАВЕДЛИВОСТТА, за един нов свят, с опазени човешки ценности.
Твоите книги са изпълнени с уважение към читателя, с обич към героите ти, с възхищение, с любов и преклонение към Париж и неговите
жители. Пишеш от сърце, с грижа и тревога за ЧОВЕКА в твоята неподредена страна, в която цари беззаконие и бедност.
Радвам се, че има будни българи като теб, достойни за уважение. Бъди винаги себе си - истински, неподправен, без маска и без грим.
Да обединим усилията си срещу злото, злобата, завистта. Да търсим път за утвърждаване на ценното, полезното, за духовното изграждане на нацията ни. Това е и моята дългогодишна мечта, станала утопия в този объркан наш живот.
Пожелавам ти от сърце нови творчески успехи! Бъди ЗДРАВ за радост на твоето семейство и на твоите читатели.
Дай, Боже, повече хора да прочетат тези книги и изпитат удоволствие от прочетеното.

С уважение: Мария БАНОВА
Управител на ИК „Банмар”