ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

четвъртък, 28 март 2013 г.

БЪЛГАРСКИ ЕМИГРАНТ В ПАРИЖ И В ... СОФИЯ

С ПАРИЖ В СЪРЦЕТО


КОНСТАНТИН ЕЛЕНКОВ

/ Рецензията е писана и прочетена през май 2008 г. на представяне в София на книгите "Париж, моят Париж..." и " BG емигрант в Париж" от Димо Райков. А вижте какви мисли има в нея - все едно е адресирана към днешните протестиращи.../

Димо Райков огря с усмивката си и „Шан-з-Елизе”! Клокочещата възторженост на тоя човек е смайваща! Ето такива хора трябва да обикалят; да видят света и да разказват за него; иначе – светът ще си остане неогласен и невидян!

Не може светлината да грее под крина! Като чета книгите на Димо Райков у мен се затвърждава убеждението, че съдбата, историята си избира св...оите “съгледвачи” и летописци. По всичко изглежда, че Димо Райков е от тях. Той сам определя мисията си като благородна и благодарна. И което е по-важно – той има съзнанието за мисия. Но едва ли самочувствието. Тъй като за един човек като него това би било неестествено и маниакално. И все пак ще цитирам едно изречение, което повдига малко завесата за успеха на книгата му в частта на изповедите: „Бях поласкан, че един такъв човек така се разкрива пред мене – непознатия, значи с нещо съм предизвикал доверието му и то още на първата ни среща”(стр.176). Първата ми среща с Димо беше и с неговата първа книга „Стълба от камък”. Тогава той спечели доверието ми именно с искреността си, със своята непринуденост и сърдечност... В “емигрантските” му книги, да ги наречем така условно, той продължава тази линия на откритост и себеотдаване.

Вграждане – така можем да определим и тази книга на Димо Райков, и първите му книги с разкази и повести, където основна тема и движеща идея беше вграждането: „Стълба от камък”, „Жребият”, „Писма до мъртвия брат”, „Пансионът”... Вграждането и страданието. Иначе Димо минава през света с усмивка. Но може би това ни изглежда така само на пръв поглед. Книгите му са продрани от вопли и гняв. Не всеки ще хареса книгите му. Не всеки ще намери утеха и радост в тях – те са предназначени за бедните му братя, за „нищите духом”, както са назовани в Библията скромните хора. И това е много съществено да се знае. За да не изпаднете в неловкото положение на човека в чужда градина...

За Димо Райков точно „чуждата чужбина” се оказва по някакъв начин своя. И това е забележително в днешното време на дезинтеграция. Смея да мисля, че точно процесът на интегриране ще ни разедини окончателно. И тогава като единствено спасителни ще останат – макар и в редуцирани и изкривени форми! – така наречените християнски ценности, умението, дарбата да сме човеци.

„Усещане за чужда болка – най-първий знак за красота!”(Андрей Германов) - това усещане нашият автор го има в излишък. И нищо че ходи непрекъснато усмихнат – той е от хората, които поемат чуждата болка като своя. Затова и двете му книги са препълнени със състрадание и съчувствие. Затова и всяка втора дума е за многострадална България, за многотърпеливите българи...,той не може да и з л е з е от България, от мизерията на България - напротив, тук в разкошната и светла столица на света, това чувство като че ли се засилва – чувството за непорядък и мизерия. В очерка си за Румяна Угърчинска той казва от нейно име: „Аз друго не мога, мога да пиша”... И още едно признание – този път на знаменитата д-р Дарина Кръстинова, която лекува Анна Заркова: „Има много колеги, които се уморяват от чуждата болка... Аз не мога така... Участвам в историята, въпреки че действително е натоварващо, когато поемаш чуждата болка...” Тия думи напълно прилягат за писането и живота на Димо Райков...

Някой ще каже: защо е трябвало да отиде в Париж, за да ни разкаже от там историите на Нели от Варна, Ванчо Свирката от Габрово, Рафо Алмалех, Мони Якимов, Стоян Ковачев – цяла галерия от БГ-емигранти. В Париж нещата добиват друга акустика!

Много българи си отидоха от България. В стила на книгата може да се каже: България си отива от нас. Но има и българи, които идват и си отиват: по-право - дойдат, да ни кажат, колко тук сме зле и как добре си живеят хората Т а м... В нашия случай не е така или – поне не е само така. И днес, когато странна актуалност получи темата за завръщането на българите в родината, си мисля аргументи „срещу”, или аргументи „за” това завръщане ще са книгите на Димо Райков. Умението да съчувстваш, да състрадаваш е рядък дар. Често пъти то ни прави слаби; защото, знае се, съчувстващият е уязвим – дори само заради загубата на жизнени сили и енергия. Но в противен случай настъпва духовната ентропия, която, по думите на един съвременен руски физик не е нищо друго, а ... дявол! Затова така силно ни изненадва и радва появата макар и на мъничко човещина, грижа за ближния дори в най-абстрактен вид...

Но като че главно чувство и мисъл в двете му книги е: „Защо бе, българи, защо не оправите качеството на живота си?!” – често се провиква писателят. Той предпочита живия живот, улицата за него е по-интересна от затворените помещения, в които се твори изкуство. (Аз така и не разбрах бил ли е в Лувъра.) Може да си кажем – пак с думи на един от персонажите му, и то най-авторитетния за случая: „Ако имам 15 минути живот, няма да отида в Лувъра, а в някое бистро, където на тезгяха ще си поръчам чаша розе и ей така, с кеф, ще я изпия...” – казва художникът Никола Манев.

/В последвал разговор писателят ме “успокои”, че имал много страници, снимки (на които той също се оказа майстор) от и за Лувъра! - К.Е./

Може би изкуството ще е тема на отделна книга. Тук сега Димо Райков е сред хората, сред жителите на Париж... Първата част от „Париж, моят Париж...”е посветена на френските му приятели, докато втората носи наслова: ”България в Париж” – и с това изчерпва половината от характеристиката... Иначе тук има и куриозни, и пикантни истории, има тъга, но има и веселие... Сред парижките му познайници и приятели е и Шарл Азнавур, но и директорът на „Мулен Руж”...

Вграждане е другото име на тия книги. Така, както авторът на гениалната рисунка пред една от вратите на „Нотр Дам”, вгражда живота и душата си в прочутата рисунка... За мен двете книги всъщност са една творба, при цялата условност на разделянето й. Но ако „Париж, моят Париж...” е разделена на българи и французи, то „BG емигрант в Париж” е разделена по друг начин: тук възторгът върви заедно или накъсан от едни мога да ги нарека, политически отклонения, в които авторът излива на воля гнева си от несправедливо и глупаво устроената наша държава. Ще си позволя обаче едно уточнение: живеят редом не богати и бедни, а крадци и окрадени! В тая именно връзка за мене изключително попадение беше срещата на Чочо и прокурора Джамбазов в Париж. (стр.131) Ето какво казва писателят на прокурора Джамбазов: „...този емигрант е прогонен да търси късмета си тук от такива като Вальо Топлото!” Това вече е писателска ремарка, която не може да не ни парне не само по съвестта, но и заради глупостта, която ни е опарила?

По правило българинът-турист не може да не донесе/понесе/ сравнението: ония там – и ние – тук! Може би единствено Алеко понасяше по-спокойно сравненията или поне така ни е изглеждало? Първите пътеписци, нашите хаджии – търсят предимствата на българското, но не устояват пред изкушенията на чуждото... Едно е, обаче, пътешественикът, друго е емигрантът. Пътешественикът не е длъжен, нито се старае да съпреживява чуждата мъка, нито още повече – да разбира другата съдба. С това ни кара да се съобразим писателят Димо Райков. Той не е отишъл в Париж да ни описва „Мулен Руж” и плас „Пигал”. Да, има го и това, но друга е солта на тези книги: то е мъката по изгубения рай. Друга е водещата страст - с ъ с т р а д а н и е т о ! То е не само в посока бедните парижани, но главно – мизерията българска. Един разговор с Румяна Угърчинска ни изправя на нокти. А спомените на бай Стоян Ковачев? И онова преживяване пред вратите на „Мулен Руж”...(стр.87 от „BG емигрант в Париж”). Тук всъщност виждаме в пълната му сила писателя Димо Райков. Системата на Станиславски в действие: тя е трудоемка, но сигурна! „И тогава усетих, че бай Стоян Ковачев бе станал част от моя живот в Париж”. Това е то съпреживяването! Вграждането!

Не са една и две страниците на подобни трепетни изживявания. Младите ни се надсмиват на тая наша слабост. А кой знае? Може и да ни завиждат?...

Димо Райков не поучава, не назидава – съчувства и състрадава. Всяка втора крачка, всяка втора мисъл е за България. Той съпреживява – и радости, и горести, и срам, и позор. Но не може да е безразличен към наглостта и простотията, онази – войнствената, арогантната, безпардонната, която е оставил в милата България. В „Париж, моят Париж...“ Димо Райков, като говори за „близки човешки отношения между преподаватели и студенти” (стр.123) всъщност отново ни казва много за себе си: той не може иначе, той не познава друг начин за общуване и за опознаване. Може да звучи старомодно, изтъркано, но е реалистично.

За писателя Димо Райков Франция и Париж са един урок, но и една мечта за българите и България. Най-често срещана словесна фигура в книгите му е “само французите могат /правят/ това”. И: „Само българи могат да се карат, да говорят така, да правят това.“

Димо Райков е постъпил, както би постъпил един писател или журналист, комуто не са чужди човешките съдби и страдания – нещо повече – който не би могъл да постъпи по друг начин: той ни разкрива най-различни истории, запознава ни с биографиите на изпаднали от колелото на живота хора. Такива са историите на Жоро-убиеца, на проститутката Галина..., той ги колекционира тия истории – но не от чиста такава страст - не, макар и това да е в кръвта му /някъде сме прочели: обичам да ми говорят, да споделят с мен/, т.е. в тоя век на тотално отчуждение и разрив той, Димо Райков, изповядва Тошко Кобая – музиканта, но същото е и в кръвта на Димо: той е склонен и да изповядва, но и сам обича да се изповядва... Така галерията от образи е допълнена от една цяла глава “България в Париж” – тази метонимия не е случайно намерена. Това не са какви да е българи, това са порода българи, това е най-представителната част, некомандированият елит на България: Минко Балкански, Боян Христофоров, Никола Манев, Дарина Кръстинова, Тончо Карабулков, Божидар Чеков, има и двама свещеници – отец Емилиян, също емигрант, чудесният Ангел Величков, също свещеник, и иподякон Николай...

Може да се каже, че Димо Райков е неконтролирано социален! Често, по средата на разказа се отклонява, за да наругае политиката или политиците, да даде ценни съвети и да призове – „да се премахнат час по-скоро обръчите от фирми”, „да се контролират мисиите в чужбина” и т.н. и т.н. – и всичко това с наивния патос на свободолюбеца и волнодумеца. „И как така никой от тия 95 процента не разбра, че трябва да надигне глава и да потърси сметка на „богоизбраните”?... Да видите само как французите се борят за свободата и насъщния си!” – заключава нашият автор.

Наслушал се на невероятни по своята откровеност изповеди, Димо Райков се оказва в центъра на едно от най-важните събития в Париж от последно време – избирането на Саркози за президент. И с журналистически нюх и стръв той успява да документира по свой си начин това свое приключение - със снимки, с разкази, с откритията и възторга си...

Невероятно попадение в книгата "BG емигрант в Париж" е и публикуването единствено тук на уникалната реч на Саркози, произнесена пред студентите в Софийския университет на 4.Х.2007 г. Според Димо Райков тези думи на френския президент ще бъдат записани със златни букви в българската история.

Всъщност Димо Райков открива Париж – българския Париж или, казано по-просто: открива българина в Париж. И това той го прави, без да се усети, непреднамерено, но го прави почти систематично, с колекционерско настървение... И с почудата, и с радостта от изненадата, от предизвестената изненада!

Преди 20 години Димо Райков бе сред най-изявените млади български писатели – за неговите книги пишеха едни от най-добрите литературни критици, като например Ефрем Каранфилов, според когото, спомням си, написаното от Димо Райков за смъртта в романа му „Писма до мъртвия брат” се нарежда сред най-хубавото, писано на тази тема в литературата... Творбите му правеха впечатление дори в онова тоталитарно време със силата на обобщенията и социалната си критичност.

Показателен е и фактът, че гаранти за приемането на Димо Райков в Съюза на писателите тогава бяха освен споменатия академик Каранфилов, така също и Радой Ралин, Йордан Вълчев и Борис Христов – все ярки, талантливи български писатели. Спомням си и колко радушно бе приет той в най-авторитетното по онова време литературно списание „Септември”, в което работех – неговият разказ „Работен ден” изненада всички ни с таланта на автора.

И ето че след десет години „мълчание” Димо Райков се завръща в българската литература и се завръща, според мен, по най- убедителния, най-красивия начин, като ни дарява две книги, с които направо ни казва: „Живейте така, че да не се срамувате – нито вие, нито вашите деца от това, че напразно сте пропиляли времето, отпуснато ви за живот – живот не само борба, но и живот като живот!”

.....

Не мога да не кажа накрая и няколко ласкави думи за издателството на г-н Стойо Вартоломеев, за рефлекса и бързината, с които то реагира на тези прекрасни съчинения, заради чудесното им полиграфическо оформление, но главно за това, че наистина оправдава името си – Х е р м е с!

Убеден съм и очаквам с нетърпение продължението на чудесния „парижки” проект на Димо Райков и издателство „Хермес”.

Защото, както казва авторът ”Париж заслужава това, нали!”

ЗАЩО БЪЛГАРИНЪТ МРАЗИ ЕМИГРАНТИТЕ?




Ще помогне ли президентът на протестиращите...



Първото питане е въпрос, на който не мога да си отговоря вече години наред.

Но се успокоявам, защото зная, че българинът обича да мрази и... себе си...

Пред...и часове една особа, която вместо снимка на профила си на страницата във фейсбук има... куче, ме обиди, заявявайки, че щом живея в чужбина, нищо не съм знаел за битието, тоест теглото на българина и според нея протестите сега били преврат на БСП...

Какво да спориш с такъв човек? Просто усетих лошата енергия и...

Но съвсем случайно друг мой почитател ми писа днес, че и сега препрочитал някои мои книги, особено "парижките", както и други материали. Защо, попита ме той, Вие скромничите, та Вие с книгите си още от години имате голям дял в пробуждането на протестиращите...Та вижте как чак сега уж изтъкнати политолози, социолози, журналисти започват да говорят и пишат за това, например, за контролираната мизерия в България, за липсата на морал и солидарност, за ужасните пенсии, за геноцида над българина... И тъй нататък...

Замислих се - да, кому е нужно скромниченето, след като наистина от години се бориш принципно за неща, които чак сега издигат като лозунги на улицата... Още повече, че аз и семейството ми сме платили достатъчно за това мое "своеволие"...

Човекът ми посочи и този материал, публикуван в Ел. вестник още през януари...

Всъщност препубликуването му по-отдолу е и своеобразен мой отговор на особата...

А и въпрос-предупреждение към протестиращите, които аз подкрепям още от първия ден - нима мислите, приятели, че този човек, президентът, а и тези около него, ще ви помогнат и ще променят България?

Та те имат друга България, тяхната България не е вашата... Та в нея вие умирахте всеки ден по малко...

Аз, например, си спомням, как, дошъл в Париж още като кандидат-президент, Плевнелиев убеждаваше французите, че всичко в България е супер...

И сега очаквате от него да промени нещата?

Разбира се, пак продължавам да мисля и защо българинът толкова мрази емигранта, тоест ... себе си...

Защото нима той, българинът в България, не е емигрант в родината си...

Та нали заради това младите излязоха на улицата...

Да си върнат нея, тяхната България... Която ония, "подкрепени" от нашето мълчание, им я бяха отнели...



http://e-vestnik.bg/16519

Френски депутат казва истината за България

ЕВРОПА. КОГА ЩЕ ПОГЛЕДНЕШ КЪМ БЪЛГАРИЯ?



В България ври и кипи... В България се самозапалват... И то в 21 век...

Ето, току-що се връщам от протест в Париж - рехаво присъствие, едно трицветно унило знаме, развявано от един як наш Петко...

И никакви френски медии, никакъв знак на внимание от толкова свободната и толкова актуалната иначе местна журналисти...ческа гилдия...

Бях решил да напиша един "протестен" материал в тази тоналност - защо Европа се прави на глуха, ние членове ли сме на Европейския съюз...

Още повече, че днес цял ден всички френски медии тиражират обстойно казаното от водачката на Френските "патриоти", която направо директно ни удари в сърцето - България не трябва да влиза в Шенген, българите ще донесат само беда за Франция...

Защо не ни искат?

Белязани ли сме? Прокажени ли сме?

Защо не ни дават възможност да бъдем европейци?

Това исках да напиша.

Но прочетох една статия във в. "Гласове", препечатана от чуждия печат.

Аз се изкуших също да я препечатам тук. Защото тя казва горчината истина, която никой досега, освен моя милост, но в нашите медии, не я беше казвал. Но сега тя се изрича от френски уважаван автор.

А това вече е хубаво. Доста, ама доста хубаво.

Просто завесата вече се повдига - лекичко, но все пак...

И дори само това да е "завоевание" на протестите, те заслужават нашето уважение, а не присмех и ирония.

Ето, прочетете, приятели:

На кого му пука за България?

03.03.2013 / 18:11 от: Ив Боне*, Хъфингтън поуст

Ив Боне Френските медии са пълни с мимолетни грижи – ту се насочват към Либия, която се отърва от диктатор, но пък навлезе за по-сигурно в анархията, ту към Сирия, раздирана от гражданска война, в която нашето правителство се навря на страната на ислямистите, ту към Мали, където си отдъхнаха благодарение на нашата силова и, за щастие, решителна намеса. Но докато бърза да потушава тези пожари, френската преса забравя за красивите пламъци, които се извисяват в европейското небе – ето там, на изток, в България.

София, с това толкова хубаво име за столица, се възмущава точно както Стефан Есел ни насърчаваше да го правим; София се надига, София въстава, защото повечето хора умират от глад и от студ, и защото тази и без това бедна страна, заемаща първото място по бедност в Европа, беше поздравена от Брюксел за политиката си на икономии, докато премиерът в оставка Борис Борисов – някой да му знае името? - предлага всички пенсии в Европа да станат по 120 евро, а шефът на европейската десница Жозеф Дол приветства работата на отиващото си правителство, което е довело тази европейска страна до нивото на африканските държави. Горките българи са излезли на улицата още от 4 февруари, но покрай този студ и опасността от измръзване френските журналисти не поемат риска да тръгнат натам. „Приятно е да се говори“ за самозапалванията някъде в Сиди Бузид [вероятно курорта Сиди-Бу-Саид – б.р.]или тук-таме в Нант, само да не е в София.



Каква е тази Европа, която си затваря очите пред мъките на една вече приета в прегръдките й страна? Каква е тази Европа, която предпочита да предоставя оръжие на либийски или сирийски бунтовници, отколкото да помогне на един народ, който е повярвал в нея? Каква е тази Европа, където колосални по размер богатства избягват облагането с данъци, отменени от правосъдието? Каква е тази Европа, която забравя, че преди всичко солидарността е тази, която й придава легитимност? Каква е тази Европа, чиито създатели си я бяха представяли като братска, отворена и щедра, но от която днес лъха студ като от фоайето на някоя банка? Един въпрос ми е на езика: България наистина ли е в Европа?



Ив Боне е бивш директор на френското контраразузнаване /1982-1985/ и бивш депутат. Често коментира в медиите проблеми на Близкия Изток. Автор е на книги за Ливан, Иран, Ивицата Газа и др. Публикуваме текста без редакторска намеса.

БЪЛГАРСКА КНИГА - В NATIONAL LIBRARY НА АВСТРАЛИЯ...






Досега имах информация, че двата ми романа "Писма до мъртвия брат" и "Пансионът" се намират във фонда на 12 от най-големите библиотеки в света...

И ето сега разбрах, че сборникът ми с разкази "Мигът на невестулката" е включен в каталога на National Library на Австралия в авторитетния раздел "Колекция". Български писател, българска книга - такова признание...

Е, то и досега не можех да се отърва от бг-"доброжелатели", ама сега пък...

http://catalogue.nla.gov.au/Record/1360168Afficher la suite

Migut na nevestulkata : razkazi / Dimo Raikov
National Library of Australia

catalogue.nla.gov.au

Available in the National Library of Australia collection. Author: Raikov, Dimo; Format: Book; 101 p. ; 20 cm.   П.П. Току-що ми писаха по фейсбук, че в Конгресната библотека на САЩ имало шест мои книги в онлайн-издания и една в традиционен книжен вариант...

ЗА ЗАВИСТТА И ОТМЪЩЕНИЕТО НА ЕДИН ПИСАТЕЛ…






Бях млад писател. Този ден за мен бе щастлив. Току-що си бях купил още миришещия на печатарско мастило „Литературен фронт” с моя първи разказ в него.

Тогава чакахме с години за подобна публикация.

Бях седнал на маса в ресторанта на Клуба на журналистите.

Влиза един от младите писатели тогава, но вече утвърден, редактор във вестника и още от вратата в...ика :

- Димо, с днешния разказ ти стана писател! Честито!

Това бяха едни от най-щастливите ми мигове…

После…

После ни завъртя животът…

Но честичко се сещах за този писател и неговите думи – ей, виках си, значи има и такива българи…

През декември 2011 г. бях специален гост на тържеството в София в НДК по случай 20-годишнината на ИК „Хермес”.

В поздравителното си слово отделих няколко думи за този мой спомен.

Писателят беше там. Вика ми – аз съм забравил. После продължи – гледай как се изменят нещата, тогава ти беше новобранец, а сега…

Тези последни негови думи ме озадачиха, но, радостно възбуден от иначе прекрасната вечер, бързо ги забравих.

След няколко месеца отивам в България да представям поредната си книга.

Случайно срещам писателя в Халите да разглежда на „зей пазар” сергиите.

- О, как си - викам му, стана ми хубаво…

Оня втренчи поглед в мен, потръпнах от онова в очите му – ти май нова книга издаваш…

И изведнъж – бързам, бързам…

А бях решил да го почерпя по повод срещата ни. А и заради оня спомен…

Стъписах се.

Оня вече се бе превърнал в един… гръб… Да, в гърба на завистта и … омразата нашенска…

Успях само да му кажа – когато дойдеш в Париж, и ако случайно се срещнем на улицата, аз по същия начин ще ти кажа, че много бързам…

След време попаднах случайно на статия от този писател за емигрантите-писатели.

Възторгваше се от редица непознати имена… И как мислите – споменаваше ли поне моето име?

Да, отмъсти си… Може би и заради моментната си слабост преди много години – там, в ресторанта на Клуба на журналистите… Или заради вечерта в Двореца на културата…

И се сетих за думите на един френски издател:

- Господин Райков, няма да се сърдите, но искам нещо да Ви кажа. Аз съм работил, а и работя с писатели от почти цял свят. Но само при вас, българите, срещам такава омраза един към друг, и то демонстрирана дори и от хора, които се представят за приятели. Почти винаги досега, когато попитам български писател за мнението му за друг негов сънародник, също писател, добре ли пише, той казва – а, оставете го този… И маха с ръка…Много характерен и интересен жест, г-н Райков… Е, как тогава да направите впечатление, въпреки че има толкова издадени съвременни автори у нас, ами вие взаимно един друг се изтребвате. А ние не обичаме това. Ние искаме да издадем не само един, а няколко български писатели, такава е световната практика… Още повече, че вас, българите, никой не ви знае…

Не му отговорих. То и какво ли можех да му отговоря…

Няма по-голямо зло за българина от завистта. Тя е тази, заради която на първо място сме, както казва класикът – „не народ, а мърша”…

И заради която ние, българите, сме най- разединената общност – и в родината, но и в чужбина… Хеле пък при интелигенцията.

Всъщност има ли я нея, интелигенцията българска…



ДИМО РАЙКОВ

ПАРИЖКИЯТ САЛОН НА КНИГАТА - ОНАЯ ГЛЪТКА ВЪЗДУХ...






Като участник в тазгодишния Салон на книгата в Париж, "настройката" ми тези дни е в най-желаната от мен посока. Да усещаш мириса на книгата - това непреходно богатство на света, което винаги е било достояние на одарените свише люде...

Няма политика, няма "всезнайковщина", няма партизанлък, няма простотия, няма завист, няма злоба... Няма бизи...зходица...

Има просто усещане... Усещане, че все пак в този свят има топлота, наивност, искреност, дълбочина, обич към ближния, състрадание, усещане за тленност...

Господи, та това са все неща, които в моята родина май вече са забравени и потулени... А без подобни усещания един човек, дошъл временно на тази земя, всъщност е приживе мъртвец...

Вървя из огромото пространство, населено с купища книги и стотици, хиляди писатели... И десетки, стотици хиляди читатели, от които почти всеки с пълна чанта току-що закупени творби...

Гледам огромните опашки за автографи...

Да, светът наистина понякога е прекрасен! Да, книгата никога не ще загине! Да, колко е хубаво, че на света има ... Париж... Париж на Духа, на Свободата, на човешката надежда, че в този наш временен и понякога толкова студен свят има и ... топлинка...

И потръпвам - усещам и с кожата си, че има едно странно за мен, българина, но обичайно за хората тук, усещане за родство между творец и читател, между интелигенция и народ...

И "рецептата" ми я даде приятел-французин. Ето я:

- Нормалният човек винаги обича пистателя, защото интелигенцията в нормалните страни е гаранция за това, че гласът на обикновения човек ще бъде чут. Политиците и интелигенцията са тези, които движат развитието на едно общество. А народът е техният коректив - избира ги, дава им властта, сключва с тях обществен договор. Но усети ли, че те не си вършат работата, особено често това е при политиците, той, народът, се вдига и помита тези негови слуги, които са го разочаровали. Това е нашата демокрация. И засега тя сработва. Особено, разбира се, с помощта на интелигенцията. Виж само какво море е пред очите ни, виж каква светлина има наоколо...

Вървя, слушам моя приятел... После разговарям с Жан-Клод Кариер, той ми казва, че очаква с голямо нетърпение новия си филм " Досието "Петров", с тематика и от България, после Татяна дьо Роне ми се усмихва приятелски, радва се, че и българите четат нейните книги, същото е и с Бернард Вебер... Дъглас Кенеди ме прегръща и кани да присъствам на дебата му за Жорж Сименон, един писател от Конго пък ме води на коктейл с негови сънародници...

Да, глътка въздух ... Редактор от голямо френско издателство се препъва в мен, то народ, народ..., после ми вика - извинявай, Димо...Е, какво по-хубаво от това, та аз не го познах в първия момент, а той...

И призовавам мислено, какво да се прави, нали и аз съм писател, макар и български, моя скромен принос в този необозрим, но може би и поради това, толкова хубав откъм човещина океан на Духа...



П.П. Тази информация с добавени данни по-долу я взех от сайта на ИК "Хермес". Но за съжаление поради технически проблеми не се появяват изображения, тоест снимки на кориците на книгите ми. Всъщност, ако някой от моите приятели се интересува от тях, то ще ги намери в колекцията от снимки на страницата ми.

-----



Димо Райков



Димо Райков е роден на 31.07.1954 г. в гр. Малко Търново. Завършил е българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Член е на Сдружението на българските писатели.

Работил е като редактор в редица литературни издания и национални медии, бил е съветник на Комисията по медии и култура в 38-то Народно събрание на Република България, както и шеф на „Връзки с обществеността“ в Министерството на труда и социалната политика. Автор е на книгите: Стълба от камък, разкази, 1983; Жребият, повест, 1987; Мигът на невестулката, разкази, 1989; Писма до мъртвия брат, роман, 1993; Пансионът, роман, 199 ; Париж, моят Париж…, 2006 ; BG емигрант в Париж, 2008 ; Писма до мъртвия брат. Пансионът, 2008 ; 55 тайни на Париж, 2009 ; Кестени от Париж, разкази, 2011 ; Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза,2012.

Романите на Димо Райков „Писма до мъртвия брат” и „Пансионът” се намират в 12 от световноизвестните публични и национални библиотеки – Ню Йорк, Вашингтон, Блумингтън, Бъркли, Харвард, Лондон, Париж, Москва, Варшава, Букурещ, Прага, Белград. Сборникът с разкази „ Мигът на невестулката” е в раздел „Колекция” на Националната библиотека на Австралия, а шест негови книги в онлайн вариант - в Конгресната библиотека на Ню Йорк.

Книгата „Париж, моят Париж…”, която има няколко преиздания, се нареди в топ – 20 на най-продаваните и четени заглавия, издадени от издателство „Хермес” за цялата му 20-годишна история.



Писма до мъртвия брат

от Димо Райков

Два романа, благословени от Ванга...



BG емигрант в Париж

от Димо Райков



„ВG емигрант в Париж“ – частица от многоликия образ на BG емиграцията в Париж!



Париж, моят Париж

"Шан-з-Елизе", Триумфалната арка, Айфеловата кула, "Нотр Дам дьо Пари", Монмартр, "Мулен Руж", площад "Пигал"… Това са не само световни забележителности, но и територия на духа...



Реката на смъртта

от Димо Райков

Дъждовна нощ. Проехтяват изстрели...



Кестени от Париж

от Димо Райков

Тези разкази вопли са моят пореден опит да надникна там, в бездната на парижкото метро, там, в подземията на оня, другия Париж, където спят, трудят се, дишат, пеят и…



55 тайни на Париж

от Димо Райков

Париж вече е… ваш! Светът е ваш! Поне за пет дни, нали? На добър път!

САЛОНЪТ НА КНИГАТА В ПАРИЖ - ПОРЕДНОТО БГ-РАЗОЧАРОВАНИЕ...






О, какво чудо е Парижкият салон на книгата...

Хиляди издателства, десетки хиляди писатели... И книги, книги, море, не океан от книги, книги...

И щандове... На всички страни от Европа, на повечето страни от света... Ето, този щанд е на Сиера Леоне... И румънски има, и то съседите са със специално участие тази година заедно с писателите на ...Барселона. Ама български няма. Както винаги досега...

И изведнъж чувам "България"...

Господи, какво е това...

Да, дебат на тема " Защо чужденци не пишат на матерния си език, а на френски".

Приятелят ми-французин, с когото бях, ми каза - хайде да послушаме, това е интересна тема, ние, французите, много държим, когато чужденци пишат първо не на матерния си език, а на френски. Това за нас е признание. Макар че какъв писател е този, който не пише първо на родния си език...

И седнахме. И се заслушахме.

Този мини-дебат на една от десетките сцени на салона за първи път, откакто аз помня този салон, бе с участието на български писател. Оказа се, че писателят, тоест писателката, не пишела на родния си език, макар че до 21 години живеела в България, а на... френски език...

Да, заслушах се.

И изтръпнах още от първите думи на дамат: " Когато пишех на български, аз се чувствах затворена. Българският език е затворен език..."

Разлюлях се...

Дамата продължаваше:

- Затова започнах да пиша на ... френски...

И сега й превели роман в България на... български... На нея, българката... Тя не била доволна от превода и го поправяла... Какво е това?

Скудоумие някакво, нали?

Да не пишеш на матерния си език... Че какъв писател си тогава? Да пишеш на чужд език, защото твоят бил "затворен"...

Кой, мадам, е "затворен"? Вие или езикът ни, "език на нашите деди"...

Когато свърши разказът на бг-писателката, тоест "французойката", моят приятел-французин ме погледна, дълго и настойчиво, сякаш искаше нещо да ми каже...

Французите са деликатни хора, но когато нещо ги извади от релсите, когато усетят фалша, те стават невероятно агресивни. Той ми каза:

- Как така тя говори за родния си, майчин език! Бил затворен... Не й давал възможност да се изразява пълно... Аз на такива хора не вярвам! Значи всички суперлативи за нашия език са лицемерие! Ех, Димо, много ме разочаровахте вие, българите. Така със сервилничене и отричане от себе си в Европа никога няма да влезете...

Какво да му отговоря? Какво да му кажа?

Просто станах. И си тръгнах.

Да, първи ден на Парижкия салон на книгата... Първо бг-разочарование... Е, докога?



Димо Райков

Париж

понеделник, 18 март 2013 г.

ИСКАНЕ НОМЕР ЕДНО - ПРЕМАХВАНЕТО НА КОНТРОЛИРАНАТА МИЗЕРИЯ






От години пиша за недъзите в България.
Почти всички теми в това отношение са теми-табу.
Но една от тях е тема табу над останалите.
Да, става дума за КОНТРОЛИРАНАТА МИЗЕРИЯ у нас.
Вече години пиша за нея.
И нито един, социолог, политолог, журналист, политик, дори и обикновен гражданин не ме подкрепи писмено?!?
Какво е това?
В най-болното общество на Европа, в което стотици хиляди, милиони получават пенсии от по 50 евро на месец, а други, естествено, доста по-малко, живеят с…милиони…, да вървиш по улицата спокойно, да се правиш, че всичко е нормално…
Простете, но това е мазохизъм, непознат на друга географска ширина.
Всъщност какво наистина показва това?
Ами, отговорете си сами.
Само ще ви припомня какво значи КОНТРОЛИРАНА МИЗЕРИЯ.
Това значи в едно общество, в случая нашето, да се говори винаги, че няма пари… Винаги да се оцелява… Винаги да се стяга коланът…
А всъщност пари винаги има, и то какви пари, за „нашите” хора, тоест за хората от СХЕМАТА.
За тях, богопомазаните, всъщност „назначените”, не само има, ами джобовете им непрекъснато се издуват, издуват… Да, ще се пръснат…
А за най-онеправданите слоеве на обществото, за най-беззащитните – няма и пет лева…
В чужбина винаги са ме питали с невероятно учудване:
- Как така, г-н Райков, вие сте най-бедната страна, а вашите министри, свитата им идват тук като принцове, возят ги с най-хубавите коли, спят по най-изисканите хотели… И какви красавици с тях, да, непременно с красавици… Нашите министри, дето сме толкова богати, с велосипеди идват на работа, а вашите…
В подобни мигове човек като мен нищо не може да отвърне. Знаете защо, нали?
Защото въпросът е – като е криза, като се стяга коланът, защо за едни той вече няма дупки от пристягане, докато за другите, богоизбраните, тези от схемата, коланите се разтягат ли, разтягат …
Това е въпросът, дами и господа!
От него трябва да се започне!
Ще ви дам и един пример от моя живот, за да стане ясно на всички българи.
Татко, 83-годишният българин от планината Странджа, е в Париж…
Париж…
- Диме – казва ми той и ме гледа с едни големи, ама много големи влажни очи… - Е, това, ако някой ми го беше казвал, да стигна тези години аз, сиракът, който цял живот съм живял в нямане… Че и да дойда в Париж… Да се кача на върха на Айфеловата кула…
И татко черпи. Е, малко ли е това – да дойде в Париж…
- Това - казва татко - бе най-голямата ми мечта. Да се съберем, аз да почерпя…
Ние, най-близките около него, тоест неговото семейство, му викаме – а, защо ти ще черпиш, нека ние…
Не, татко е категоричен:
– Това е моето желание. Аз да ви почерпя в парижки ресторант…
Поръчваме, гледаме възможно по-икономично, да, тук ресторантите са много скъпи, особено пък за нас, българите…
Хапваме – о, колко е вкусно, майстори си остават французите на храната, особено на десертите… Най-доволни са внучката, тоест правнучката на татко и, разбира се, той самият… О, как само лапат те шоколадовия десерт… Пък и той пустият му шоколадов мус как се топи в устата… Така-а-а-а…, небцето ти изтръпва от сладост…
Свършваме с хапването.
Наблюдавам татко.
Келнерът идва, татко придърпва листчето със сметката към себе си, вади банкноти…
За мен е учудващо – лицето на татко почти не трепва.
Но там, в самия му крайчец…
Колко позната ми е тази влага…
Татко плаща.
Ставаме.
Тръгваме.
Весело ни е, хубаво, все пак живот…
Посреднощ усещам някакъв особен звук. Ослушвам се – нещо подобно на хлипане, но плач без звук, по-скоро възглухо откъртване, идващо отвътре… Открехвам вратата на другата стая…
Да, татко не спи.
Отивам при него.
Той ме гледа, гледа…
- Диме, чак днес си дадох сметка,че животът ми е минал все в чакане на заплата, все в кърпене на парите за месеца, все в притеснения дали ще стигнат… Чак сега разбрах, синко, че аз, а и майка ти, че и вие, май нищо не сме живели. Защото няма на този свят по-страшно нещо от бедността, от очакването всеки ден, всеки час, че можеш да останеш без стотинка… Защо? Как така? Ето, аз, а и майка ти, цял живот сме работели честно, почтено, карфица не сме откраднали, всичко сме си плащали до стотинка…А винаги сме били бедни… Винаги са ни залъгвали, че сега няма пари, че сега е криза, че утре ще дойде мечтаното, все утре, утре… А виж как хората тук живеят… Ето, на теб ще ти призная. Плащах днес, ама сърцето ми плачеше… Плачеше, защото сметката бе… колкото пенсията на майка ти… За едно хапване – цяла пенсия… Плачех, защото в този миг си припомних колко съм бил жесток към майка ти, а и към самия мене си, как не съм й давал да си купи и един рокля като за пред хората, а пък тя бе жена, и то хубава жена… Така и си отиде, без да знае, че на света има Париж… Че има място, където няма само „стискане”, само пресмятане до стотинка… Че има място, където хората се радват, че живеят… Тя излезе един-единствен път зад граница, отиде в съседна Турция на екскурзия с другите жени, тръгнаха оттук весели, засмени… Дадох й само двадесет лева да обмени, да си купи нещо, локум имали хубав турците… Тя се върна, беше купила кутия локум, останалите пари ги върна… Хапнали там от хлебеца, който си носели, от сиренцето, доматките от градината… А, каза ми, как ще давам толкова пари за ядене, пък и другите жени и те с мене…
Да, така ми каза татко, лицето му бе прежълтяло.
- Сега не ми се сърди за тези думи. Знам, че ще ме разбереш. Трябва ми време да „смеля” всичко това, да се „преобърне” – та как така ще дам аз цяла пенсия за едно хапване… Ти знаеш, синко, не съм чак толкова стиснат, ама така изведнъж… Аз бях подготвен, викам си, майната им, какво толкова, обаче тя излезе голяма сметката… Не ми се сърдиш, нали? От сърце ги дадох, но сърцето ме заболя, Димчо, разбираш защо, нали, синко… Затова не ми се сърди, остави ме да поплача… За изгубения ни живот да поплача… Ще ми мине, ама… Кой и защо ни наказа така… Цял живот бедни, че да носим бедността и в главата си…
Да, така завърши своята своеобразна и спонтанна изповед татко.
Аз пак мълчах. Както мълчах и при въпросите на чужденците преди това.
Повече не сме се връщали към тази тема.
Знаете защо, нали?
Да, ето това е КОНТРОЛИРАНАТА МИЗЕРИЯ! Ето това са жертвите й… Тези, които всъщност най-малко заслужават подобно отношение от нас, децата…
Искам да ме чуят момчетата и момичетата от протеста!
Майната им на всички останали искания.!
Просто искайте да дойдат за управници хора с морал и чисти сърца! Които веднага ще започнат да премахват това зло над всички злини в България – КОНТРОЛИРАНАТА МИЗЕРИЯ …
Иначе приживе ще бъдем мъртъвци.
Каквито всъщност сме сега…

ДИМО РАЙКОВ

четвъртък, 14 март 2013 г.

ДАРОМ ДАДЕН КАБИНЕТ






Понеже много мои читатели ме питат за мнението ми относно служебния кабинет, засега ще спомена само това. Длъжен съм да го кажа това свое мнение, криво или право, защото с редица свои текстове на страницата си във фейсбук, на блога си, както и в редица други медии, особено в „Електронен вестник”, аз подкрепям от първия ден протестиращите.
----------



От пръв поглед за мен е видно, че този кабинет всъщност е на… тези, които през цялото време „плюеха” и иронизираха протестиращите, а и такива като мен, които застанаха с думи зад тях. Още потръпвам от обидите на тези „всезнайковци”, които вече се спотайват… Сигурен съм, че след този текст също ще започнат…Те са майстори на „започването”…

Сега противниците на протеста мълчат…

Да, даром даден кабинет от уж победителите на противниците им…

Кой в днешния толкова прагматичен свят дава така – да спечелиш нещо, което е извоювано от онези, които си презирал и обиждал?

Много ще ми е интересно да наблюдавам дали и как някой от тези обругатели на протестиращите ще се сети да им благодари за жеста …

Да, случилото се е най-малкото странно. Освен ако не се окажат прави онези, които съзират сценарий и в тези протести. Което ще бъде фатално и жалко… Защото аз мисля убедено, че това е оня последен шанс за България поне мъничко да стане нормална страна.

Но така или иначе резултатът е ясен – това правителство е добре дошло за противниците на протестите. Затова и, вижте ги, те мълчат сега…

Да, да живеят тарикатите български!

Всъщност мен ме измъчва един въпрос – защо протестиращите, чието първо и основно искане бе за тотална смяна на статуквото, оставиха президента, който още преди да стане такъв, тръбеше в Европа, че в България всичко е супер, да бъде техен гарант…

И това, според мен, предопределя всичко.

Защото как ще искаш от представител на статуквото да се бори срещу статуквото. Тоест срещу … себе си…

В заключение - ще се радвам, ако бъда опроверган от действията на служебното правителство. Дано…

Но засега съм доста притеснен. Особено от някои мисли на президента и на премиера.

Първият каза :

- И тъй като предполагам, че различни "доброжелатели" ще търсят навсякъде негативи, ще ми съобщават какво не знам и какво не съм, нека да е ясно, че голямото деление в страната днес

е на едните, които застават зад България, и другите, които остават зад собствения си интерес.



Какво иска да каже президентът – че тези, които щели да критикуват, които щели да бъдат негативно настроени, всъщност щели да бъдат срещу … България ли?!? Защото, след като критикувам, аз ще гледам своя собствен интерес. Какъв интерес, г-н президент, на един търсещ поне троха нормален живот в чужбина българин… Та Вие знаете ли какво значи днес да си българин в чужбина? Нека премиерът да Ви каже, той би трябвало за знае. Да, би трябвало да знае. Но…

И зад коя България застават едните, зад коя – другите…

Защото май между вашата и нашата България има дълбока пропаст. Не сте ли го разбрали това?

Та колко души още трябва да се самозапалят, за да стане ясно, че хората просто искат нормален живот? А не скотско съществуване – все оцеляване, оцеляване…

И да не се краде толкова!

И да не се лъже!

И да се въздава справедливост чрез съд и управление за народа, а не за шепа самопровъзгласил се елит!

Да се премахне веднъж завинаги това позорно явление, което никъде другаде не съществува, освен в колониалното минало на света – КОНТРОЛИРАНАТА МИЗЕРИЯ, тоест за едни няма и пет лева, а за „нашите” – милиони…

И да няма „наши” и „ваши”!

Да има елементарна справедливост и грижа към бедните, болните, възрастните… Един елементарен доход за посрещане поне на най-елементарните нужди с що-годе достойнство…

И поне мъничко морал..

И без консултантски…

И без протежиране на ония от Схемата

Вие знаете ли какво значи оцеляване?

Ето току-що прочетох в сайта на „ 24 часа” как една баба със 180 лева, представяте ли си – 180 лева, значи 90 евро, се грижи за двамата си внуци… Тези хора от коя България са, г-н президент?

Знаете ли как ни наричат в чужбина - мизерниците на Европа...

Не виждате ли, че България се превърна в страната на факлите?!?

А кога се разгарят факли? Когато е тъмно, нали?

А в днешна България е много, много тъмно, г-н президент…

Затова уточнете първо – за коя България се борите Вие. За да „разберем” ние, „черногледите и критикуващите”, коя е нашата България… Ние я знаем, но все пак ни помогнете…

Та не би ли трябвало да бъде България една!

Премиерът пък от своя страна даде такава оценка на Борисов, че… Е, дипломат е все пак, но чак пък толкова… България по Бойково време била пример за демокрация!

Била, трици била… Че защо тогава хората излязоха на улицата?

Нали основният признак на всяка демокрация е човек да живее достойно…

Нещо, което политиците толкова често забравят. Дори и на думи…



Димо Райков



П.П.

А всъщност колко са прости и ясни нещата. Ето, току-що получих в блога си „Директно” поредния коментар:

Анонимен написа нов коментар за публикацията Ви "РИТУАЛНО САМОУБИЙСТВО ПО БЪЛГАРСКИ":



Браво, човече, доста точно оценяваш ситуацията. Защо никой не е писал преди мен за тези силни думи.

Хората в България не искат да живеят, па макар и да е 21 век и извикват с последните думи с които могат да извикат, за да ги чуят - С ПЛАМЪЦИТЕ ВЪРХУ СЕБЕ СИ!



Какво да добавиш след такива думи? Че българите не искат да…живеят…

Категорична, ужасна, но вярна диагноза!

Какво правим след подобна констатация? Нищо, нали…

Разбират ли този вопъл народен политиците …

Всъщност всеки българин днес би могъл сам да си отговори,нали?

събота, 9 март 2013 г.

ДОКОСВАНЕ ДО ВЕЛИКИТЕ УМОВЕ НА СВЕТА - СТЕФАН ХЕСЕЛ...



В този наш толкова грешен и толкова временен свят има все пак нещо, което е неподвластно на времето.
Докосването до нечий велик ум ти донася сладката отмала, че все пак и самият ти не си живял напразно, че Господ ти е подарил, разбира се, с цената на много, много несгоди, нещо, което е толкова рядко - възможността да общуваш с едни от най-големите умове на света...
Стефан Хесел е велик французин. Той е човек на Свободата, човек на своя си избор, човек на усещането за възмущение... Тези определния са на президента на Франция, но това е и характеристиката за този достолепен мъж на всеки нормален гражданин на нормалния свят...
Аз, българинът, имах своя шанс да се докосна до него.
За което благодаря на съдбата, а и на Париж...
Той си отиде в дните, когато неговият призив "Възмутете се!", взривил статуквото в цял свят, най-после "дойде" и в България.
И затова подкрепям, а и ще подкрепям въпреки всичко тези, които всъщност приеха в сърцето си думите на великия мъж - " Човек е приживе мъртъв, ако дори и презадоволен, не намира повод да се възмути!"
А у нас поводи, поводи...
И то  не само за възмущение, а...
Но в действителност -  мълчание,  покорство и търпение години наред...
Докато не избухна взривът!
Докато духът на Стефан Хесел не се утаи по улиците на България!
Той ни гледа вече отгоре и поздравява ония българи, дръзнали да се устремят в своя последен опит за летене към Свободата - най-сладкото нещо на този свят...
Благодарим Ви, господин Хесел!
........
на снимката горе: моя милост със Стефан Хесел

понеделник, 4 март 2013 г.

„ НЕ ЩЪ!” ИЛИ ПРОТЕСТ В ПАРИЖ ПО… НАШЕНСКИ






Два часа – протест, после три часа – коктейл в посолството…



Зарадвах се.

Та малко ли е и в Париж, на хиляди километри от родината, да се даде знак на протестиращите в България, че са подкрепяни и от своите сънародници зад граница…

Та още през 2006 г. в книгата си „Париж, моят Париж…” аз непрекъснато задавах въпроса – кога Париж ще „дойде” и в София… Години наред пиша за контролираната мизерия у нас, за геноцида над обикновените българи…

И ето, Париж наистина „дойде” в София…

И аз още от първия ден подкрепих протеста, тоест подкрепих себе си, своите усещания да свобода и солидарност със сладкото съзнание, че и аз съм с нещичко допринесъл за днешната „лудост”…От две седмици убеждавам, дори и се карам с доста „демократи” и колеги, че трябва да уважаваме и да помагаме на протестиращите…

Казвам го това не да се изтъкна, който е чел книгите, а и статиите ми, знае много добре това, но защото следващите редове на някои може би ще се сторят горчиви.

Казвам го и като човек с опит да предпазя протестиращите от подводните камъни на нашенската действителност – у нас, но и в чужбина…

Затова пак казвам – моята болка е предизвикана само от отделни единици от протеста в Париж. Което не е я прави по-малка…

На първото събиране не успях да отида заради жесток грип. Но на второто бях.

Видях веднага обаче някои лица – „на всяка манджа мерудия”, които, от опит го знам това, хич не ме изпълниха с ентусиазъм. По-точно – ентусиазмът ми взе да се поизпарява…

И не се излъгах.

Рехаво присъствие, добре беше, че Петко носеше знаме, та ни отсрами…

А, щях да забравя – писмото на Левски, което бе прочетено, все едно бе писано днес…

Също така една от организаторките, не бяхме ли ние всички организатори, та нали това бе свободен, граждански протест, започна да реди думичките като на отечественофронтовско събрание – това не може, трябва да имаме депутати, да приемем нова конституция…

Не издържах. Опитах се да кажа няколко думи и аз – от рода на тези, че когато народът е на улицата, всичко може…Че когато властта не работи за хората, то тя трябва да си отиде…/ Справка - днешните новини за намаляването на цената на тока, за парното, за…/ Че без морал повече не може…Че и един свестен да има сред протестиращите в България, а и в чужбина, протестите трябва да се уважават… Че ние сме дошли не да се правим на кой от кой по-велик, не да си избираме водачи, а просто да подкрепим с няколко думи протестиращите в родината…

Не спестих и нещо, което бях прочел на сайта на организаторите – там пишеше, че нарочно е преместен протестът днес близо до посолството ни, за да може по-късно да отидат протестиращите на …прием…

- Как така – обърнах се директно към присъстващите – вие протестирате срещу статуквото, срещу сегашната политическа система, а отивате на коктейл при неговите и нейните сегашни представители? Вие отивате при тези, срещу които протестирате…

Е, това, което последва, ме разлюля. Какво ти разлюляване, направо ми отне дъха.

Да оставим настрана това, че самопровъзгласилата се „организаторка”, която много добре познавам, се опита да ме прекъсне…

Да ме прекъсне на свободен, граждански протест, през чието повече време се… мълчеше…

Представяте ли си – че мен не ме прекъснаха нито царските хора, нито от Тройната коалиция, нито Борисов, а ето сега, в центъра на Париж, на метри от Сена - реката на свободата, се опитаха да ми отнемат думата… И то хора, които и не искам изобщо да коментирам…

След моя въпрос съзрях притеснение, а и разочарование у някои наоколо - о, та те вече се бяха май настроили за коктейла – да, там ще е хубаво, ще има в изобилие салатка, кюфтенца, ракийка…Че и лютеничка… Къде българин без лютеница… Па макар и в Париж… Нищо, че бяха поканени малко насила, нищо, че официалното честване-коктейл било вчера – да, за по-първите българи и за чуждите дипломати…А това днес бе за … народа, тоест за плебса… Каквото остане, каквото дал Господ – да се изяде и изпие…

И то в същото време, когато площадите и улиците на България са препълнени от протестиращи българи…

Когато Пламен, факлата на протеста, е издъхвал…

Как се нарича това?

И някои от „моите” парижки протестиращи, попарени от думите ми, заедно с други – естествените водачи, студентите Ралица, Митко, които сигурно и предварително бяха решили така, си тръгнаха за дома.

Но някои, и то немалка част, тръгнаха към … посолството…

Там, при тези, срещу които протестираха…

Гледах.

Мълчах.

А сърцето ми трепереше.

И се сетих за Стоян Михайловски.

Когато получавал покани от Фердинанд, той просто написвал в единия им ъгъл: „Не щъ!"

Майката на великия Албер Камю пък му казва, когато получил покана от френския президент – тези хора не са от нашата черга. Ти нямаш никаква работа с тях…

Какво е това, което се разиграваше пред очите ми?

Значи ние протестираме. В знак на солидарност с протестиращите в България.

Но ние не се отказваме от благинките, които властта ще ни подхвърли.

Тоест, ние ще отидем на гости на тези, срещу които уж протестираме…

Е, това не мога, а и не искам да го проумея.

Цял живот съм бил принципен, още като студент съм се борел последователно срещу неправдата, това всеки състудент по мое време от Великотърновския университет ще го потвърди, отстоявал съм с цената на лишения и трудности тези свои принципи и после в живота. Сигурно, разбира се, съм и грешал, в това наше кучешко битие кой не е грешал, но никога не съм бил двуличен, сервилен, подмазвач…

А сега…

Кой и как е възпитал тези млади хора на подобно двуличие, на подобна сервилност…

Да, сърдят се някои, че понякога употребявам силни думи, но я ми кажете не е ли подобен начин на поведение категорично доказателство за генна недостатъчност. За родилен дефект…

Гледам ги – млади, красиви, усмихнати…

И то тук, в Париж, в града на свободата, в града на светлината, в центъра на света…

Където и да не искаш, пак ставащ… протестиращ. Просто такъв е въздухът в този вълшебен и революционен град – „заразява” те…

Но където за нас, българите, май пак се оказва, че си носим „къщичката” върху себе си, а и онова нашенско в главите…

Да, млади, безумно красиви…

И сега вече приятно възбудени…

Да, ще отидат, ще хапнат от посолските дажби, които никак не са малко и в тези кризисни времена, щом има два приема – за първа класа българи и чужди гости в събота, за простолюдието – на следващия ден…

Кебапчета, кюфтенца, нашенско вино, че може и греяна ракия да им е направил посланикът и посолските хора…Тези същите, срещу които се борят протестиращите в България, тоест, представителите на статуквото…

Да, представителите всъщност на ония, срещу които някои, пак повтарям, някои, не всички, наши „борци” от Париж … протестират…

Ама яко „протестират”.

До кебапчето…

И чашата вино…

Наздраве!



3 март

Париж

Димо Райков

неделя, 3 март 2013 г.

ГРО КАКА БУДА ИЛИ НЕ ЗАБРАНЯВАЙТЕ НА БЪЛГАРИНА ДА МЕЧТАЕ





Странна е тази наша държава, странна е тази наша българска душа…

Най-големи майстори сме да завиждаме и да мразим. Ако няма кого, тогава мразим себе си… Просто национален спорт…

Световноизвестни лекари доказаха, че в основата на всички най-тежки болести е завистта. Значи затова сме в челните редици, нали?

Един спомен. Отпреди 16 години. Го...споди, цели 16 години…

Колко къдрав бях тогава, колко черна бе косата ми, колко наивна душата ми…

Притиснати с моята дъщеря Яна, тогава ученичка, ние бяхме на предела на възторга си…

Над нас, на малкото балконче на Президентството, стоеше той, нашият, така мислехме тогава, аз и го написах в „Литературен форум”, президент Петър Стоянов…

Да, стоеше нашата надежда…

Ние тогава мечтаехме…

Защото месеци преди това – млади и стари, бяхме по улиците, борихме се за достойнството си.

Тогава не знаехме още, не, ние изобщо не го допускахме, че ще ни излъжат.

Тогава, пак повтарям, ние мечтаехме…

И вярвахме…

В същото време червените говореха, че са ни давали пари, по пет лева, Господи, по пет лева, да стачкуваме…

Сега, не само червените, а и същите, с които бяхме там, по улиците, а и при президентството, пак казват на протестиращите – тези са платени, това е сценарий…

Тогава ме болеше много. Защото аз бях излязъл на улицата заради себе си, заради дъшеря ми, заради мечтата… Просто заради желанието да живея в една нормална страна, с нормална заплата, с морал…

А какво излезе?

И ето, сега същата плоча…

От седмица България е пак полудяла.

И пак част от народа тръгва да… мечтае…

И пак другата част я спира, ехидничи, подиграва се дори, нарича протестиращите „шайка идиоти”…

Защо?

С какво сърце са тези вечни вампири, съмняващи се все в сценарии, в нечия намеса…И недаващи правото на българина да бъде със сърцето си…

Вижте, аз ще бъда откровен.

Аз почти съм сигурен, че и сега мечтателите пак ще бъдат излъгани.

Не може да бъде иначе.

Защото страната ни се казва България.

И защото те, протестиращите, обявиха – искаме смяна на статуквото, искаме тотална смяна на политическата система…

А това не се прощава.

Министър от досегашното правителство казва – вижте как са навързани в разните там дружества – опозиция, управляващи, жени, деца, сестри…

Да, всички от Схемата са уредени с постове във важни служби, скъпоплатени…

Всички във властта, бивши, настоящи, опозиция – са като едно еднолично дружество, оплетено с останалите еднолични дружества от СХЕМАТА.

Французите имат един симпатичен израз, който дечицата научават още с първите си стъпки в училище - ГРО КАКА БУДА…

Да, ГРО КАКА БУДА…

Странно, нали? И съвпадащо с онази думичка, която взриви България… Разбира се, съвпадението е случайно, още повече – тук ударението е на последната сричка…Френска му работа, нали?

Всъщност какво значи този израз. Буквално преведен значи ГОЛЕМИ АКА НАВЪРЗАНИ…

Колко точно, нали?

Ето, това представляват днес, след 23 години театър, политическите влъхви на България – ГРО КАКА БУДА…

Няма сини, червени, зелени, пембени…Има ГРО КАКА БУДА…

Да, хем големи, хем…, хем яко навързани…

И как мислите – тези навързаните, ще се дадат ли лесно на младите и неопитните…

Я вижте какъв обстрел, а и отстрел им направиха само за ден-два…

Я вижте как платените партизани взеха на мушката мечтателите на България – били такива, били онакива, нямали опит, нямали искания, нямали това, онова, това не можело, онова – също… Конституцията не го позволявала, законите…А човешкото в човека позволява ли го?

Ало, българи, ако наистина сте българи, оставете мечтателите да … мечтаят!

Оставете искащите да живеят с достойнство и морал да бъдат като хората в нормалните страни…

Ало, партийците български, не правете това, което направихте с нас преди 16 години…

Смачквайки мечтателите, вие всъщност смачквате себе си…

И знайте - вече България не е същата!

Духът на Свободата вече е изпуснат.

И да ги смачкате, вие вече сте обречени, обречен е вашият порочен начин на правене на политика, защото вашето е политика за себе си, а не за онези, които са ви избрали.

И те ще ви го напомнят. Дори и сега да ги излъжете пак…

Онзи ден присъствах на стачка на френски учители. С тях и около тях видях и шофьори на автобуси, студенти, работници…

Аз, българският неверник, им викам – защо стачкувате, ще ви излъжат…

Младо момиче се обърна към мен, щеше още малко да ме зашлеви:

- Господине, ние стачкуваме, защото знаем, че властта ще ни чуе. Просто те нямат друг избор. Иначе и те, а и ние знаем какво ще стане…И вижте какви сме единни! Защото обичаме свободата! Няма по-хубаво нещо на света за един човек, господине, от свободата и достойнството…

Тръгнах си.

Прибрах се в квартирата.

И пуснах моята връзка с моята България – интернет гъмжеше – ле-ле, тези протестиращи колко са елементарни, леле, какъв сценарий, леле, та те нямат искания като за хората, леле, ама тези са същите, леле,ето един се изпикал на улицата, тоест опикал протестите… И ирония, елементарна, но все пак ирония, и подигравки…

Да иронизираш и се подиграваш на дръзналия да отстоява достойнството си…

Е, това го може наистина само българинът…

Отворих прозореца – погледнах Сена… Чудната река на Свободата…

И душата ми, моята българска, изстрадала душа, проплака…

Какъв е този наш късмет, каква е тази наша орисия да бъдем все лъгани, да бъдем все разединени, да се мразим като за световно…

И, кой знае защо, се сетих за оня балкон на Президентството, за трепкащото от надежда, притиснато към мен телце на моята дъщеря…

Да, оставете децата на България да направят поне това, което на нас ни отнехте!

Оставете децата на България поне да… мечтаят.

Иначе… Да, иначе ще бъдете прокълнати и от семето си…



Париж

25 февруари

Димо Райков

ДУХЪТ НА ПАРИЖ ВЕЧЕ Е В БЪЛГАРИЯ






Неизпратен по технически причини коментар до приятел във фейсбук



Знаете ли, сподвижници от фейсбук, просто ми е толкова смешно, когато сега гледам как от няколко часа много активно действащи тук наши приятели започват да вземат такъв завой, че...

Смешно е, защото това все пак са хора на възраст...Страшно нещо е, г-н Бояджиев, раздвоението, разтроението у българи...на, неговата продажност за жълти стотинки, неговата партизанщина...

Нещата са ясни - дори и само тази картина на посивелите физиономии на статуквото да бе като резултат на протестите - никак не е малко, нали?

Да, заражда се нещо ново...Затова на критиците, които не пестят и подигравки, им казвам - по-кротко...

А не както една тридесетгодишна, млада, амбициозна, разбира се, световно неизвестна, но със самочувствие, жена каза онзи ден - протестиращите са шайка идиоти...

Ама как така?

А сега същите тези "критици" на още нероденото, вече обръщат палачинката.

Сега започват да викат "Браво"...

Какво е това?

Ами, типично нашенско, българско усещане... Просто фейсбук е наистина еманация на българското усещане...Да се смееш ли понякога, да плачеш ли...Но, майната им!

Дано този път да не излъжат децата ни! Но и да ги излъжат,

България вече не е същата, нали?

Това го усещам със сърцето си! С което писах и моите досегашни книги, в които правя сравнение между българския и нормалния свят...Да, сърцето ми. А то не ме е лъгало...Дано така да бъде и този път...

Ето, това е свободата, г-н Бояджиев, да отидеш, да видиш, да сравниш, да проумееш, че си живял и живееш като скот...

Че те лъжат, грабят, крадат като за световно…И отгоре на това се подхилкват…

И да кажеш - стига толкова...

А който и да дойде на власт, вече ще има едно на ум.

Защото ще знае, че този народ, поне част от него, вече не е същият... И ще му скочи... А не както досега да спи блажено, да се докопва сам до схемата, да ахка и охка,когато безмилостно го стрижат...

Радвам се, дори и малко екзалтирано, защото Вие знаете какво значи от години да пишеш в книги това нещо, да подтикваш хората, да им показваш... И платените слуги да скачат срещу теб, да те притискат, да те оставят години наред безработен, да те принудят на тези години да започваш всичко отначало на друго място, да ти казват непрекъснато - пиши, Райков, положително, стига критика...

И сега да виждаш, че все пак е имало защо...

Макар и с цената на твоите лични удари и проблеми...

Няма по-хубаво нещо от Свободата,приятели. Да бъдеш независим, да пишеш и говориш това, което мислиш, дори и грешно понякога да е то...

Да пишеш със сърцето си...

А на завистниците и злобарите-комплексари - майната им...

Поздрав на млада България!

Париж наистина е дошъл в България! Духът, свободният дух на Града на Красотата...

Дано да е за повече време! Дано!



Париж

Димо Райков

РИТУАЛНО САМОУБИЙСТВО ПО БЪЛГАРСКИ






От много години се мъча, дори и сега, вече години в чужбина, да разгадая душата на българина.

Трудна работа. Не, непосилна…

Мислех, че нещо съм постигнал с готовата за печат моя нова книга „Диагноза:Българин в чужбина”, но изглежда съм се надценил.

Ето, от дни наблюдавам, чета, анализирам онова, което излиза по медиите, както и в интернет, за случващото се сега ...в България.

С една дума – потресен съм!

Надали има подобна чернилка в характера на някой друг народ по света днес, в 21 век, подобно раздвоение, че и разтроение…

Такава омраза, такава страст към омразата, и то по адрес на млади хора, които, криви или прави, тръгнаха към…Свободата…Тази дума, която е забранена вече 23 години на територията, наречена „България”…

Да, ужасно е това, което чета във фейсбук...

Настръхвам...

И се поставям на мястото на протестиращите - та може ли човек да понесе толкова отрицателна вампирска енергия...

Такива били, онакива, дори една особа, тридесетгодишна софиянка, с четиригодишен син, направо казва - това са шайка идиоти...Как може това да бъде изречено публично, и то от съвсем млада жена, завършила елитна гимназия, после университет…

Какъв трябва да си, за да наречеш нечии други деца "шайка идиоти"...

Да, ужасен съм от отношението на отбор-уж демократи, които до онзи ден бяха борци срещу правителството, а сега...

Ето няколко думи към една жена, която уважавам, но която изглежда, повлияна от общия поток, също дава своя "дан" в окарикатуряването на протестите...

Мария, ти поне си мъдър и умен човек, защо се връзваш на каканиженето на някои всезнайковци тук, които всъщност не знаят какво искат.

Криви, прави, младите започнаха това, те победиха страха у себе си, малко ли е това, те се самозапалват..

Знаеш ли какво значи да се самозапалиш днес, в 21 век?.

А ние стоим отстрани и се подхилкваме...И пускаме тихичко отровни "стрелички"...

Кому е нужно това?

След като не можем, а и не искаме да помогнем на младите, то поне да не ехидничим. Убеден съм, ти ще ме разбереш, ще усетиш моята болка. Но множеството от всезнайковци-демократи, които плюеха Борисов, а сега са готови да се прегърнат с него, ще ме разберат ли?

Нека да благословим младите и да ги оставим да търсят изхода.

Така или иначе те направиха това, което ние не успяхме.

Те удариха ламята в сърцето!

Я виж пребледнелите физиономии на господарите на статуквото. А и на техния слугинаж...

Дори само един от протестиращите да е прав, заслужава нашето уважение, нали?

Представи си, Мария, че сега ти си на тяхно място...

Ха, да видим какво ти ще направиш, след като толкова отрицателна енергия е насочена към теб, след като от всички страни те бомбардират и почти нямаш полезен ход...

Защото тук борбата е на живот и смърт.

Мислиш ли, че статуквото досега ще се предаде лесно?

Аз съм им ял попарата на такива, в зората на демокрацията. И знаеш ли кои първи, уж подкрепяйки ме дотогава, ме напуснаха и оставиха в устата на вълка - баш демократите... И се стигна до почти физическото унищожение на мен и семейството ми…

Някои от тези „демократи” и сега развяват знамето, че са чисти и неопетнени...

Затова - постави се на мястото на тези млади хора. Хайде да видим какво ти ще направиш, какво ще направят всички тези, които сега оплакват протестиращите и ги обвиняват и в несъществуващи грехове…

Аз, казвам ти го това, не бих сега издържал.

Ще кажа - майната ви, българинът никога не е доволен, та за такъв ли народ ще тръгна да се боря, да умирам, да се самозапалвам...Я виж какво правят в интернет уж големи демократи, наши приятели, които досега мразеха вдън душа Борисов - или си траят, или вече се подиграват на протестиращите, тоест вече са бойковисти...

Знаеш ли, Мария, в такива моменти ми идва да вия, да разбирам чужденците, които казват за нас, българите, че сме бавноразвиващи се...

Жалко, срамно, но, за съжаление, май истинско определение...

Последно - само заради тази снимка на уплашените физиономии от Народното събрание, когато Борисов подаваше оставка, си заслужава да уважаваме тези момчета и момичета...

Каквото и да стане, аз го усещам със сърцето си, България вече не е същата…

Всеки следващ управленец ще има вече едно на ум…

Защото ще помни снимката от Народното събрание с посивелите и уплашени физиономии на министри, депутати, Цецки, Менди…

Нищо повече да не направят, те, протестиращите днес, вече са пред нас, „големите демократи”...

Нали?



23 февруари

Париж

Димо Райков

ДУМИ ЗА РЕВОЛЮЦИЯТА И ЗА ПОСИВЕЛИТЕ ЛИЦА НА СТАТУКВОТО






Гледах ги. Посивели, пребледнели, уплашени…Нещо подобно на лицето на Тодор Живков от оня пленум…

Както и на стреснатите лица при вида на оня пистолет, насочен към Доган…

Те, довчерашните господари на статуквото – политици от всички цветове, техният слугинаж – политолози, социолози, журналисти, платени фейсбукаджии, „вся остальная сволочь”…

На...рочно изчаках ден-два. За да се убедя. Да, в България сега има революция!

По телевизията гледах и слушах един младеж – Дончо Дудев, мисля, че се казваше. Говореше кратко, точно, ясно. С болка.

- Аз искам да живея нормален живот. Както живеят в нормалните страни. Искам да работя, да получавам по достойнство, да бъда събота и неделя със семейството си…А не все да оцелявам. Ние искаме смяна на цялата политическа система. Ние искаме смяна на статуквото! За да бъдем нормални. Да не ни крадат повече, да не ни обиждат, да живеем с морал и достойнство!

Някаква политоложка от студиото веднага му приложи „хватка”:

- Ама, как така? Че то вие нямате процедура, по която да направите това…Нямате технологично време…

Младият човек спокойно й отвърна:

- Ние знаем, че в България вече 23 години все ни казват – това не може, онова – също… А може! Ние вече го доказахме, нали? Щом е за благото на народа, може! Как така да не може, когато суверенът го иска? Ние искаме да живеем днес, и тук, а не утре, не на заем, а с труда си, така, както живеят и работят в нормалните страни. Не само да оцеляваме, а да се радваме и на мига, на този човешки живот, който не е вечен…Затова може, всичко може!

Колегата на политоложката се оказа по-умен:

- Ама, как да не може. Та те искат революция, това е революция, значи може всичко…

Да, уважаеми, това наистина днес е революция в България!

Най-сетне!

Българинът вече победи волското търпение и страха у себе си!

Българинът вече е свободен гражданин на свободно гражданско общество!

Българинът вече е проумял, че трябва да поеме съдбините си в собствените си ръце!

Ето, това е революцията!

Вътре, в главите на хората!

Защото младите вече казват:

- Следващите във властта вече ще си помислят дали ще крадат и лъжат. Те вече ще знаят, че ние дишаме във врата им. Ха, са кривнали, и ние излизаме веднага на улицата. И тогава да му мислят. Нека да знаят, че те са вече на мушката. Няма вече безнаказаност, няма наглост, подобна на Дянков и компания.Нямало пари. А за тях, за любовниците им, за секретарките им, за консултантски – има, нали? А за старците – не! Ние искаме общество солидарно, справедливо, когато се стяга коланът, всички да го стягаме, а не само народът, а елитът да го разтяга. Стига вече с това уникално явление, на което цяла Европа ни се смее – контролираната бедност в България, тоест за едни има милиони, а за други няма пет лева… Стига монополи, стига лъжи, стига демагогия!Аз го виждам,че е от черно, по-черно, а той ме убеждава – не,бяло е…Бяло е, ама за теб и кохортата от лъжци, кожодери и мошеници около теб. А аз не искам да живея така. Аз искам да работя почтено, да си плащам данъците, да не лъжа, да не живея в схеми и обръчи…

Ето това е революцията, драги дами и господа!

Каквото и да говорим, каквото и да шепнем под сурдинка – българинът вече не е същият.

Българинът вече е научил най-важния урок на демокрацията, нейната сърцевина – аз съм ти дал властта, но ако не я управляваш в моя полза, тоест в полза на народа, ставаме, вземаме ти я и…увисваш на дървото…

Власт от народа и за народа…Колко е просто и ясно, нали?

Кратко, вярно, точно…

Всичко останало е от лукавого.

Успех, приятели!

Светът е ваш! Тоест България е ваша!

Бъдете благословени!

И, все пак, помнете – „Светът не завършва със старите, но все пак не започва и с младите…”

И помнете винаги думите на мъдреца Стефан Хесел: „Търсете! Винаги търсете нещото, от което да се възмутите! Възмущавайте се! И така ще вървите напред!”



Париж

22 февруари

Димо Райков