ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

петък, 3 април 2009 г.

HE, ПАРИЖ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОБЕДИ

Откъс от книгата ми "BG емигрант в Париж"


Да си емигрант, и то от България, в Париж...
Защо ли първото усещане, което осезаемо ме връхлита при тази мисъл, идва породено от думите на моя приятел и колега-писател Божидар Чеков, герой на предишната ми книга „Париж, моят Париж...”, който живее в най-красивия град на света вече повече от 40 години?
- Когато за първи път се озовах в Париж, аз се почувствах като един играч по футбол, който от грапавата, осеяна с дупки поляна на село, изведнъж се оказва на кадифения терен на прочутия стадион „Парк дьо Пренс”. Аз бях с едни избелели фланелка и гащета, с гуменки, докато тези около мен имаха чудни, неземни екипи...И топката не бе парцалена, тя отскачаше от мен при всеки опит да я докосна. Стоях тогава, гледах и лека-полека проумявах, че за да вляза в играта, аз трябва да бягам три пъти по-бързо от тези наоколо, три пъти повече сили и сърце да влагам в играта, за да бъда поне що-годе равностоен на другите. Защото това бе тяхната игра и аз бях натрапникът, аз бях дръзналият да дойде в дома им, в къщата на дедите и прадедите им. И трябваше да доказвам тепърва, че мога, че заслужавам да бъда сред тях...
Сещам се и за думите на един друг мой приятел, също парижанин от повече от 40 години, големия художник Никола Манев:
- Париж не може да се победи! Защото сигурно си видял какво пише на спирката при парижкото кметство на метро №1 :” Париж дава тона!” Кратко, ясно, точно, нали? Да, този град, пълен с енергия, не може да се победи! Париж сам приласкава. Той е единственият град в света, в който има място за всеки. Но тръгнеш ли към него с балкански „хъс”, с онова нашенско: ”Абе, ще му разкатая майката!”, ти си свършил! Ти си аут! Към Париж трябва да се тръгва със сърце и добра мисъл...
А един от героите на тази книга – двадесетгодишният Чочо от Провадия, така поетично и същевременно от сърце ми отговори, когато го попитах защо всъщност е тръгнал към Париж: ”Забелязали ли сте какво прави една птица, която току що излиза от водата? Тя се отърсва – и от нея падат капки влага... Ето така, отърсен от всичко негативно – стреса, гнева, ужаса на онова, което до този миг бях преживял в България – се почувствах и аз, когато дойдох в Париж. Всичко лошо сякаш бе изчезнало, стопило се бе някъде...Да, това направи от мен Париж. И то ме кара – отърсен – да съм тук. Завинаги...”
А моето лично най-осезаемо усещане от реалния ми досег с Париж е отпреди десетина години, когато за първи път се озовах в него. Веднага щом се настаних в хотела, и сам не усетих как краката ми поеха към прочутото авеню на свободата – „Шан-з-Елизе”. Господи, колко нощи го бях сънувал този булевард!
И ето сега вървях от Триумфалната арка до площад „Конкорд” и обратно. Един път, втори, трети... Пеш, сред море от хора - бели, черни, жълти...
Цялото мое усещане ликуваше - с всяка своя фибра осъзнавах какво значи Свободата. Чак сега, на 45-годишна възраст, аз, роденият в никому неизвестното градче Малко Търново, намиращо се на няколко километра от българско-турската граница, най-охраняваната във Варшавския договор територия, се разхождах в пъпа на света.
И в този миг онемях. Пръстите ми се бяха вкопчили до синьо в... паспорта ми. В оня мой български, тъмнозелен паспорт, който по инерция бях взел заедно с международния. Разтворих го. И се взрях в оная предпоследна страница. Където покорно лежеше печатът - ВТОРА ГРАНИЧНА ЗОНА.
И ме връхлетя споменът.
За първи път ние, първокласниците, бяхме на посещение в гранична застава. Стоях онемял и сякаш с гвоздей се забиваха в крехкото ми усещане думите на моята учителка:
- Ученици, там, отсреща, живеят ония, турците. Там живеят лошите...
Бях изумен - всъщност границата в този участък минаваше посред река Резовска. Как така, питах се, та може ли половината река да е българска, а другата половина - турска, половината река да е добра, тоест наша, а другата - лоша, тоест тяхна...
- Ученици - говореше учителката ни - там са те, турците, които пет века са ни колели и бесели.
Тогава, за първи път в моя живот, аз познах и усетих Омразата. Всъщност това бе моят първи урок по учение в Омраза.
Кому бе нужна тя? И за какво?
Ето това си спомних, когато вървях по прочутия парижки булевард. Свободен. Гражданин на света. Без оня печат ВТОРА ГРАНИЧНА ЗОНА. Но с онова несравнимо усещане за свобода. При което няма граници, няма Отвъд, няма Омраза...
Има усещане, че си част от един свят, от едно голямо село. Където всеки има право да диша, да живее, да се радва на слънцето. Без условности, без жлъч, без вина...
Гледах потоците от люде, всеки тръгнал нанякъде, и се питах - колко малко всъщност му трябва на българина?
Малко ли...
И тогава реших да се обадя вкъщи. Чух отсреща гласа на баща ми.
- Тате – почти се задавях от вълнение...
- Кой се ти, бе? – потръпнах от студеното в любимия глас.
- Как кой, тате, аз съм Димчо...
- Абе, я не си прави майтап. Как ще си Димчо, бе?
- Тате – гласът ми се прокъса, не бях чувал до този момент баща ми да се обръща така грубо към някого, приплака ми се – Тате, аз съм синът ти Димчо...
- Чуваш ли се какво говориш, бе? Та как ще си Димчо? Знаеш ли къде е той? – последва пауза, после татковият глас някак хем тържествено, хем примесен с нещо като тъга, продължи - Димчо е в Париж!
„ Димчо е в Париж! ”
Как само ги каза тези думи татко:
- Димчо е в Париж!
Милият старец... За него, за неговото поколение Париж бе онази мечта, далечна и толкова непостижима, до която тези добри и жертвоготовни люде пътуваха по единствено възможния за тях в ония времена, но затова пък толкова хубав начин, който може да съществува на тази земя – чрез въображението си...
И тръгнах тогава, след разговора с моя баща-миньор, Петко Димов Райков от Малко Търново - далечното, ама много далечно градче, намиращо се в сърцето на чудесната мека планина Странджа - отново по толкова сънуваната улица на оня град, до която той, татко, пътуваше само в мислите си...
Да, тогава, стоплен от онова несравнимо „ Димчо е в Париж!”, аз вече ясно осъзнах, че наистина съм в Париж. При моята, твоята, нашата мечта, читателю. Мечтата на всеки простосмъртен...
Тези усещания и спомени бяха в мен през цялото време на работата ми върху ръкописа на „ BG емигрант в Париж”. Хората, за чиито истории разказвам в тази книга, са всички до един люде с изострена чувствителност, години наред те са пътували като моя милост и баща ми чрез въображението си до града-мечта.
И ето сега те са в Париж.
Да, да си емигрант, и то от България, в Париж наистина е предизвикателство.
Да тръгнеш от нищото, от страната на мизерията, стреса и некролозите – довчерашен най-верен сателит на оная Империя на злото, и да се озовеш в най-красивия, най-богатия, най-свободния град в света...
Това предизвиква ... шок. Повсеместен, цялостен потрес – усещането е хем удивително, хем страшно, хем несравнимо.
И започва състезанието на живота.
Сам, сред богатство и разкош, но и сред егоизъм и отчуждение.
Състезанието на твоя живот...
Всъщност с какво и с кого се бориш?
С огромния град, който французите са строили векове наред или със себе си, с натрупаното и наслоеното у теб, носителя на българската семка, вечно съмнение и усещане за комплексираност и малоценност? Или просто да докажеш, че ти, обявяваният доста често в родината си за безперспективен или неориентиран, можеш да докажеш тук себе си, щом си поставен в среда с нормални условия, свестни закони и правила на играта...
Въпроси, въпроси, въпроси...
И, естествено, отговорите не са нито еднозначни, нито винаги лицеприятни. Опитах се да ги намеря чрез историите, които разказвам в тази книга.
Тя всъщност е моето усилие да се открехне завесата към една почти забранена и закрита тема в България – съдбата на нейните прокудени, основно поради повсеместната и страшна мизерия, чеда в чужбина. Милиони българи са зад граница, като техният брой многократно се е увеличил през последните двадесетина години.
Нещо, което май че изобщо не стряска ония, които би трябвало да се стряскат – властта и политиците...
Затова и реших да напиша тази книга за нещата, за които в моята родина се мълчи.
След толкова много срещи с наши емигранти аз разбрах онова, което всъщност и знаех – че това страшно явление, емиграцията, е породено преди всичко от проблем номер едно в България днес – мизерията – и материална, и духовна. От нея тръгва и изтичането на толкова млада кръв, на стотици хиляди погубени живота и съдби...
Нещо, за което днес в България изобщо не се говори и пише...
„BG емигрант в Париж” е своеобразна втора част на предишната ми книга „Париж, моят Париж...” И в нея аз продължавам своя разказ за любимия град. Но тук вече от един друг, по-особен ъгъл...
Къде ли не ходих – бях на места, които никога не съм и предполагал, че могат да съществуват в Париж, в какви ли не ситуации попадах, какви ли не изглеждащи недействителни неща преживях, но, убеден съм, че всичко си заслужаваше усилията.
Така този път ти, читателю, ще се докоснеш до потресаващи, но същевременно толкова завладяващи картини–истории, пресъздаващи моите срещи с българи-емигранти, част от огромния поток чужденци, залял Париж. Една малка, но, както обичат да казват социолозите, представителна извадка от българското население в емиграция.
Тази книга я писах със сълзи, със стискане на зъби, често усещах, че едва сподавям вика си...
Но и в такива мигове аз знаех, че нямам право на слабост, че трябва да потулвам гнева си – защото тези мои герои, независимо от всичко, заслужаваха уважението ми. Защото те имаха куража да кажат „стига” на всичко онова, което е ставало и става в родината. И, макар просмукани от отчаяние, правят оня може би последен опит за летене в своя живот.
Но какъв само опит за летене...
Натам, към града на свободата, светлината и красотата... Но и града на егоизма и отчуждението, на клошарите, просяците и... на милосърдието. Там, където е страшно трудно за човека, дошъл от другаде, но където все пак има правила и където ти дават шанс. Понякога последен, но все пак шанс...
Историите на „моите” BG емигранти ме връхлитаха една след друга – всяка от тях със свой главен герой, достатъчно колоритен и същевременно по своему тъжен и щастлив...
Деветдесет и три годишният евреин бат Рафо, който макар и на патриаршеска възраст е пъргав като младеж и поработва на две-три места, със запазен усет към женската красота, със сърце, което не му дава да не прибере поредния българин-несретник, спящ под мостовете, макар и да знае, че може би пак онзи, на когото е направил поредното добро, ще го ограби...
Двадесетгодишният Чочо от Провадия, добро и интелигентно момче, което спи на палатка край Сена, но което за нищо на света не иска да се върне в България...
Честната и симпатична Нели от Варна, психоложка по професия, принудена днес да чисти парижките домове, за да издържа семейството си в България...
Неподражаемият Ванчо Свирката от Габрово, който вече над четиридесет години продава уникални свирки на прочутата улица „Шан-з-Елизе”... Тошко Кобая, който изкарва тук само за ден-два парите, които един пенсионер в България цял живот не може да спечели. Разбира се, тези пари Тошко ги получава с цената на здравето си, защото той е представител на една почти изцяло „българска” професия в Париж – „човек-кобай”, тоест човек, който изпитва нов вид храни, вина, но и... лекарства. Жоро, сиракът, израснал по детските домове в България, който търси спасение във френската столица и става...убиец. Станалата насила проститутка Галина, преживяла неща, които обикновеният човек не може и за миг да си представи...
Читателят ще бъде поразен и от съдбата на тримата братя от Българската църква в Париж, които ще разкажат уникални неща за това средище на българщината, както и за парижките клошари като Кики, тартора на тези чудати хора на най-голямата метростанция „Шатле”, а и за някои негови събратя-българи...
Ами невероятната история на наглед саможивия, но толкова добър бай Стоян Ковачев от Варна, който така и не може да събере многобройните си заеми, дадени на българи... Навремето той е отвлякъл риболовен кораб и е избягал с него в Истанбул. Днес бай Стоян „умира” да види България, но той е бил осъден на смърт от комунистите и все не може да повярва, че присъдата, с която е живял цял живот, вече не тегне над него...
Поразява интелигентността и любовта към Париж и френските политици на студента Алекс, който като Чочо от Провадия е отвратен от действителността в България и мечтае за деня, когато политици като Никола Саркози ще управляват родината му...
И още, и още съдби български в Париж... Коя от коя по-интересна, трагична, покъртителна...
Всичко това го има в моята нова книга „BG емигрант в Париж”, която всъщност е пронизана от въпроса над въпросите – какво представлява BG емигрантът в Париж – диагноза, съдба или професия?
Срещнах се с десетки, със стотици български емигранти в Париж – някои вече отдавна интегрирали се във френското общество, други – живеещи на ръба, трети – току що тръгващи към, поне те така си мислеха, своето спасение в Париж. Хора с различни съдби, възможности, възгледи за живота...
Но онова, което ги обединяваше бе тяхната по правило често премълчавана, но личаща си от пръв поглед...любов. Да, любов към двете им родини – България и Франция.
И това чувство бе парадоксално – защото то си личеше, дори и у тези, които по един или друг повод в различни периоди от своя живот са имали проблеми с властта и в едната, и в другата страна. Независимо от конюнктурата на времето „моите” BG емигранти в Париж обичаха и София, и Париж – лоша дума не чух от тях нито за обикновения французин, нито за обикновения българин.
През цялото време у мен ехтеше онази чудна, но и страшна мисъл-бисер на народната мъдрост:” Който не е от някъде, той е от никъде!”
Странно – когато работех върху книгата, в един момент аз усетих, че като че ли у всеки българин днес е спотаен един потенциален емигрант.
Защото не е ли всъщност емигрант и този, който физически е в своята родина, но с въображението си е далеч, далеч от нея?
И често се чудех, и се питах кое наистина бе родило това странно усещане – когато си в Париж, да живееш мислено в България, а когато си в София – да се чувстваш парижанин?
Да, надявам се, че в книгата, която държиш в ръцете си, читателю, ще намериш отговор на този, а и на останалите въпроси. И то – от натура, без грим, без клишета, без условности. С тръпката от досега до един свят, който е колкото непознат, толкова и ужасен. И, парадоксално, мъничко привлекателен...
Светът, в който можеш и трябва да разчиташ единствено на себе си.
Само в тази книга българският читател ще може да прочете автентични впечатления от епичната кандидат-президентска битка във Франция между Никола Саркози и Сеголен Роаял през пролетта на 2007 година, ще научи уникални подробности от кухнята на предизборните щабове на претендентите, ще „присъства” на „коронясването” на новия президент...
Читателят ще научи също така и любопитни, непознати подробности за живота на Де Гол, Митеран, Ширак... - например, невероятната история между Митеран и неговата любовница – една от най-големите и най-строго пазените в историята на Франция скандални тайни.
Само тук, в главата „Силви Вартан – бялото сияние на свободата или как Париж „дойде” в София” читателят ще се докосне и до атмосферата на посещението на френския президент Никола Саркози и великата певица в България на 4 октомври 2007 година.
И още нещо уникално – в тази глава от книгата българският читател ще може да прочете и невероятната реч и отговорите на господин Саркози на въпросите, поставени му от студентите в Софийския университет – една реч, която, сигурен съм, след време ще се нареди сред златните страници, написани някога за България.
Читателю, също така чрез разказаното от българските емигранти ще разбереш и много от тайните на прекрасния град – къде например човек, попаднал в Париж без каквито и да е средства, може да се нахрани, да се ориентира в метрото, да преспи, да потърси помощ от асоциации и институции за решаване на своя проблем...
Ще научиш интересни подробности и истории за различни уникални места на Париж...
Всъщност книгата е и своебразен наръчник и за туриста, и за кандидат-емигранта – в нея има съвети, а и практически указания как да се преодолее първоначалният стрес от досега с огромния мегаполис – все жизнени неща, които може да се научат само в тази книга и то от ония, които вече са минали по този път и сами са преживели всичко.
Чедата на България в чужбина – да им се доверим и да тръгнем отново с тях и техните покъртителни истории към Париж.
Но този път, към оня, другия Париж.
Който също трябва да познаваме.
И, макар и през сълзи, да разбираме. И да обичаме...
Защото и той е част от нас. Да, част от нас...