ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

неделя, 27 април 2014 г.

Отзив на издателсво "Хермес" за премиерата в Пловдив на "Диагноза: Българин в чужбина"

От "BG емигрант в Париж" до "Диагноза: Българин в чужбина"размислите на Димо Райков за характера, демонстриран от нашенци в странство



Публикувано на 25.04.2014 от adm













На световния ден на книгата специален гост в книжарница „Хермес – Централ“ беше българският писател на световно ниво Димо Райков, а поводът – представяне на новата му книга . В предишните си книги авторът ни е разхождал из улиците на Париж, покрай Айфеловата кула, „Мулен Руж“, Сена... срещал ни е с образа на типичните парижани, сега ни запознава и с типичния образ на нашенци в Париж...
Диагноза ли е да си българин в чужбина и колко е фатална тя? Какво ни липсва на нас, българите, да се впишем в „нормалния“ свят? На тези и много други въпроси Димо Райков отговаряше с разкази за личните си „сблъсъци“ със съвременни байганьовци на френска земя. Настроението се изменяше от комично към трагично и пак обратно, и не остави гостите равнодушни. И въпреки разочарованието си най-вече от тях, авторът подчерта, че всичко в книгата е написано с любов към българския народ, че няма за цел да обижда нацията ни. Книгата е един своеобразен вик за пробуждане, задълбочен поглед върху всичко българско и родно през призмата на френското.
Г-н Вартоломеев похвали Димо Райков за силното писателско перо, с което го е спечелил преди доста години като издател, когато никой друг не се е осмелявал. Двамата ги свързва дългогодишно приятелство, но това не попречи на г-н Вартоломеев да не се съгласи с твърдението на автора, че българинът не се чувства добре нито в родината си, нито в чужбина. „Човек е способен да си изгради комфорт навсякъде – каза издателят, – стига да е в хармония със себе си, семейството, близките и работата си.“
Разговорът с автора продължи и по време на автографите. Димо Райков с интерес задоволяваше любопитството на читателите за живота му в Париж: за срещите му със знаменитости като Марк Леви, Умберто Еко, Силви Вартан.
И ако „Във всеки град има по нещо – в Париж има всичко“, то пожелаваме на читателите на Димо Райков да намерят своя Париж.

сряда, 9 април 2014 г.

МОЯТА " ДИАГНОЗА..." - НА 23 ІV В ПЛОВДИВ, НА 29 ІV - В СОФИЯ

ЕДИН РАЗГОВОР ЗА БЪЛГАРИНА, ЗА ОНОВА ВЪТРЕ В НАС...
НА 23 АПРИЛ, СРЯДА - В ПЛОВДИВ, КНИЖАРНИЦА "ХЕРМЕС-ЦЕНТРАЛ"
НА 29 АПРИЛ, ВТОРНИК - В СОФИЯ, КНИЖАРНИЦА "ХЕЛИКОН-БЪЛГАРИЯ"

ДИАГНОЗАТА...

ЗАЩО НАПИСАХ " ДИАГНОЗА:БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

неделя, 6 април 2014 г.

„ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА” - ПРЕДСТАВЯНИЯ...

„ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА” – ОТ 11 АПРИЛ ПО КНИЖАРНИЦИТЕ

 ПРЕДСТАВЯНИЯ НА КНИГАТА

НА 23 АПРИЛ, СРЯДА, В ПЛОВДИВ – КНИЖАРНИЦА ”ХЕРМЕС-ЦЕНТРАЛ”

НА 29 АПРИЛ, ВТОРНИК, В СОФИЯ – КНИЖАРНИЦА „ ХЕЛИКОН-БЪЛГАРИЯ”

        Ето, за ония приятели и читатели с добро усещане към мен и книгите ми, началото на книгата, първите страници и съдържанието…


ДИМО РАЙКОВ





ДИАГНОЗА:   БЪЛГАРИН

                                           В     ЧУЖБИНА


                  
Размисли за бг- характера, демонстриран от нашенци в странство





Книги от същия автор

Стълба от камък – 1983 г.

Жребият – 1987 г.

Мигът на невестулката – 1989 г.

Писма до мъртвия брат – 1993 г.

Пансионът – 1995 г.

Париж, моят Париж… – 2006, 2007, 2008 г.

BG емигрант в Париж – 2008 г.

Писма до мъртвия брат. Пансионът – 2008 г.

55 тайни на Париж – 2009 г.

Кестени от Париж – 2011 г.

Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза – 2012 г.




         Най-мразени са винаги тези, които  са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от небето, стига то да им е било спестено на думи.

Джакомо Леопарди, изследовател на общественото поведение, творил през 19 век



ПОСВЕЩАВАМ тази книга на непознатата за мен г-жа Елена Тимотеева, за която по-подробно пиша в епилога на книгата, както и на  всички българи с въображение и чувствителност!
Моето послание е всъщност за хората, които обичат Родината! Но оная Родина, която ще  ни кара да тръпнем при споменаването на името й. А не страната на тези, които умеят толкова добре и така лакомо да сучат от изпосталялата й сега снага и да се представят за „патриоти”. Всъщност те са наследници на ония, заради които Иван Хаджийски написа още преди толкова време: ”България е страна на дребните шмекери, на дребните тарикати”.

Благодаря и на големия писател Умберто Еко, с когото имах честта да се запозная и разговарям през пролетта на 2010 и на 2011 г. в Париж и чиито думи, че „ … критикът на нравите трябва да бъде рязък, трябва да се държи като Хораций, а не като Вергилий, който възхвалява божествения Август…”, ми дадоха и последната капчица кураж да напиша тази книга.




ДУМИ НА АВТОРА





Не можех да не я напиша тази книга.
Парадоксално – не омраза и лоши чувства, а обич ме накараха да седна  зад белия лист.
Всъщност цялостното ми развитие на писател подсказваше, че вървя към подобна книга.
Но формалният повод дойде от наранената ми душа.
За какво става въпрос?
За два епизода, които преобърнаха моите вече 55- годишни усещания.
Съсед, млад, нахакан, тормозел непрекъснато моите родители, просто ей така, от злоба човешка, но чашата преляла, когато започнал да заплашва мама и татко, че щял да отреже главите им, да ги ”пречука” и тъй нататък.
Възрастни хора, болни, самотни, колко им трябва да ги стреснеш и уплашиш, отишли, оплакали се в полицията, вярвали старците в справедливостта, вярвали, че оттам ще ги защитят от този лош човек, че той ще „вземе от дума”.
Но не би!
Милите старци пропуснали малката, но немаловажна подробност, че те всъщност живеят в… България.
И какво се получило?
Дошла след няколко дни оная кола с буркан, за която все се оплаквали по местната радиоточка служителите на МВР, че нямали бензин и моите родители се озовали в … полицията.
Така на 80 години, болни, с пресъхнали гърла от обида и безсилие, мама и татко започнали да дават показания, тъй като бабаитът ги бил обвинил, че не той, а те го заплашвали, че ще му отрежат главата.
Представяте ли си – те, осемдесетгодишните, болните, едва кретащите, щели да „отрежат главата” на съседа-наглец…
И полицаите „повярвали” на него, а не на моите родители. Да, ами че той, следователят, бил приятел по чашка на бабаита…
И ето, моите старци, които през живота си една игла не са откраднали, сега, в заника на своето земно съществуване, трябвало да „берат” невиждан срам…
Представяте ли си – тези двама старци на по осемдесет години се оказали най-големите престъпници в градчето Малко Търново, в  държавата, наричана и демократична, и Народна република България…
И сърцето на мама не изтраяло –  то се пукнало – милата женица паднала от раз и не станала повече.
Но нима мислите, че свършили мъките й?
Не, разбира се. Защото мама и татко живеели, а мама умряла не къде да е, а в… България.
На другия ден след погребението татко видял нещо, което почти го довършило – няколкото некролога, залепени на пътната ни врата, били изпокъсани, най-старателно и нечовешки. И парченцата били също така най-старателно и мазохистично прибрани в уличната кофа за боклук. Досещате се от кого, нали?
След тези  два епизода, наранили ме до кокал, сякаш станах друг човек.
Започнах да се оглеждам около себе си, а и вътре в себе си – не че това не го правех цял живот, но сега като че ли нещо отвътре ме караше да се вглеждам и в най-дребните нещица наоколо.
Това мое поведение бе съвсем инстинктивно.
Какво ли търсех аз в тези мигове -  нима отговор на невероятния въпрос докъде може да оскотеят една държава и един примитив, та да посегнат на беззащитния и слабия?
По ирония на съдбата по същото време на тези две събития аз се установих да живея в Париж – всепризнатия град на Светлината и Свободата.
Къде другаде, ако не в Париж, човек може да усети и с кожата си ненормалното, пошлото, нечовешкото?
 Къде другаде, освен в този град, „бременен” от светлина и толерантност, можеш да разбереш простата истина, че на този наш временен иначе  свят няма по- постоянно нещо, а и не бива да има, от солидарността, от милосърдието човешко – към ближния, но и, забележете, към … себе си. Неща, прости и обикновени, но и толкова забравени и подценявани напоследък…
И ето, тук, в Париж, усетих с кожата си, че патологията на българския характер вече е достигнала дъното.
И  тази  може би за някои кощунствена мисъл дойде не толкова от случилото се с  моите родители, но преди всичко тя се роди от чувството, че нещата вече наистина придобиват такива измерения, че ако продължаваме всички да се правим, че нищо не е станало, че така е и при други народи и тем подобни извинителни постулати, то крачката до пълното ни изчезване като народ е почти направена.
Затова и седнах зад белия лист. Да усетя, да потърся, разбира се, според моите възможности, онова, което ни затрива, онова, което тегне над нас като прокоба.
Кой и защо ни е така орисал? Сами или някой друг, пак някой друг, ни е виновен за хала, на който сме днес?
И така се роди идеята за тази книга.
И нещата започнаха да се подреждат сами – просто се огледах още веднъж около себе си, вече на новото ми място, в Париж, който наистина  ми помогна много. Тук потърсих онова, което сам бях преживял, което бях изстрадал със сърцето си.
И  проектирано върху онези българи, които всъщност най-много уважавам.
Това държа непременно да го спомена.
Защото тук, в странство, ти започваш от нулата. Тук няма „тате”, „бате”, „братко”…
Тук просто си сам, с двете ръце и главата на раменете. И всяка стотинка, пардон, сантим, я изкарваш с много, много труд и пот, без шуробаджанащина, далавераджийство и тъй нататък познати до болка родни прийоми.
Затова уважавам дълбоко, ама страшно дълбоко тези хора. И винаги ще ги уважавам. А и, така или иначе,  аз съм един от тях, нали?
Но и заради това свое уважение аз съм до болка критичен в тази книга спрямо дори и най-малкото проявление на онова, заради което всъщност всеки емигрант бе напуснал страната си, което уж бе отрекъл с този си акт от себе си.
Какво обаче често се оказва?
Че ние физически сме извън България, но иначе, в мисленето, в отношението си към живота и другите, пак сме си същите.
Ние пак си носим със себе си и в себе си НАШАТА КЪЩИЧКА, от която като че ли няма спасение.
Да, няма спасение…
Затова и я написах тази книга.
Да се стреснем, да се огледаме… Защото светът вече е друг, ама съвсем друг…
Зная, убеден съм, че мнозина ще видят в моите размисли черногледство, някои дори и „предателство” към род и родина.
Да, ние, българите, сме майстори на заклеймяването, на лепването на етикет на другия, само и само защото той е дръзнал да оголи раната в сърцето си, да потърси корените на бг-злото, което ни е обсебило и ни пречи да бъдем просто нормални люде.
Тази книга е един повик – какво става днес с нас, българите?
Един повик и вопъл за обич.
Но обич преди всичко към себе си.
Защото как ще обичаш другите, когато ти сам себе си не обичаш?
Как и защо толкова е оскотяла душата ни?
Как така при досега с нормалния свят у нас се завихрят ненормални усещания?
И още, и още въпроси… И опити за отговори… И много мълчание…
Защото „Няма по-сляп от този, който не иска да види!”
Защото „ Не е ли доброто повече от лошото?”
Да, доброто… Онова, което толкова ни липсва на нас, българите – било в родината, било в странство, днес. А може би и утре…
И съвсем накрая ще си позволя още няколко думи към ония, които, сигурен съм, както казах в началото на тези размисли, ще скочат срещу тази моя книга и срещу мен.
На тях бих им отговорил с думите на световноизвестния магьосник на словото Умберто Еко: „… времената са мрачни, нравите – корумпирани, а самото право на критика, когато не е потискано чрез цензура, бива подхвърляно на народния гняв. Така че публикувам тези записки в името на позитивната антипатия, която отстоявам.”
Моите критици, и в това съм сигурен, ще ме обвинят, че идеализирам французина, парижанина, а разнищвам и най-загатнатото долно нещо у българина.
Затова на тези „доброжелатели” в аванс им казвам – вижте, аз вече съм се докоснал и до лошите черти  на французина. Може би и идеализирам неговия характер. Но това пак е поради обичта ми към моя народ.
Защото от една страна душата ми, моята българска душа, толкова е премръзнала от леда на нашенските нрави, а от друга  - такова неистово е желанието ми и ние да станем най-после нормални хора, та затова всичките си мечти, цялото си желание аз проектирам върху характера на парижанина. Дори и той да не притежава някои от чертите, които му приписвам, то това е от обичта ми, колкото и да ви се струва парадоксално, към всички вас, моите сънародници. И ако съм грешен, то е поради обич.
А обичта не търпи лоши думи и помисли, нали?
Пък и тя идва, без да сме я повикали, без да сме я планирали. Както впрочем се осъзнаваме с името и с родното си място. Това са все неща, които ние нито можем да ги избираме, нито да ги коментираме преждевременно. Просто защото природата не ни е дала тази възможност. Което обаче не ни пречи да съпреживяваме, да се опитваме да  ги пооправим, колкото и имагинерно да е това почти винаги.
И все пак, и все пак…

Париж
30 септември 2010 г.



СЪДЪРЖАНИЕ



Пътеката или етюд на тема „злобата”

Завистта

Хора без души

Сервилността

Случка в соцтрамвай

Бг-„часна собственост” в Париж

Келепирецът, братко, келепирецът…

Отмъстителността

За всичко ти е виновен съседът

Надменността

Слугинажът

Бг-кучките

Стиснатостта

Кой, аз да се мина…

Манталитетът, да, манталитетът…

„Ша та трия, да знайш…”

Ало, ей, пенсийо…

„Дуенето” или възгордяването

„Умението” да бъдеш нещастен

„ Вие, българите, сте бавноразвиващи се…”

Правило номер едно: ”Пази се от българи!”

„Какво правиш в Париж, бе, връщай се в Малко Търново…”

Простотията

Говоренето на висок глас

Авантата

Мазохизмът

Бг-чалга и в… Париж…

Историкът-гастрольор  и Иван

Правилата на играта – о, не за нас!

„ Я не сакам на мене да ми е добре…”

„От наше село по-убаво нема…”

Оскотяването

Бг-боклуци край Сена

Пред силните - на колене, със слабите - безмилостно…

„Красота ли? Дай ми пари…”

16 евро…

Родната „къщичка” си я носим и в чужбина

Франтът

Баба Еленка, дядо Велико и… Янко Разбойникът

Киркор от Пловдив или единица мярка за парвенющина

Превежда ли се „кръв пикае” на френски

Ничия в обединена Европа

Дофис-погребението на бат Рафи…

Яслата или тарикатите на прехода

Да пазаруваш във френски супер

Да си емигрант и да гониш… емигранта

„Париж дава тона!”

Да се срамуваш от матерния си език…

Татко… плаща в Париж…

Хора без страх от Бога

Живот на колене…

Мъката да си българин – в България, но и в чужбина…

24 май – да напишеш едно писъмце

Български избори в странство

Париж и София – два толкова различни свята…

Българите мразим… себе си

„ Не щъ!” или протест по… нашенски

Предколедно посещение

Литературна България, погледната от Айфеловата кула…

Люде с уста-дупки

Студентският спомен на емигранта

Моите мадони

„ Високи сини планини…”




вторник, 1 април 2014 г.

ДИМО РАЙКОВ - " ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА" ОТ 11 АПРИЛ ПО КНИЖАРНИЦИТЕ

МОЯТА КНИГА " ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА" ТРЪГВА КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ НА 11 АПРИЛ

Ето, сега получих от издателството и корицата... Много е хубава! Художникът Георги Станков е художник на всичките ми корици на изданията в "Хермес". И винаги "хваща" онова, което съм искал да внуша. Така е и сега. Странно - аз сам бях приготвил като елемент от корицата един "профил", който ми направи български художник на Монмартр - не зная дали всички от вас се сещат за  тези "профили", който е бил на Монмартр е наясно, там наши и македонски художници правят тези "профили" в черно, те са техен "специалитет", изрязват ти профила с ножички. И каква бе моята голяма изненада, направо се стреснах, когато се оказа, че почти подобно решение на корицата е направил и Жоро, че и улучил точно и цвета, който аз исках...Странни неща... Но те стават не за първи път с мен. И винаги ми носят радост. Дано така да бъде и сега! 

Ето и "характеристиката" на моята нова книга, както и анотацията на задната корица...





Всичко от Автор: Димо Райков
Всичко от Издател: Хермес 
Година на издаване: 2014 г.
Обем: 216 стр.
ISBN: 9789542613299
Корици: меки
Наличност: ПРЕДСТОЯЩА
Категории: Публицистика, хуманитаристика
Тази книга е един вик – какво става днес с нас, 
българите? 
Един вопъл за обич. Но обич преди всичко
 към себе си. 
Защото как ще обичаш другите, когато ти
 сам себе си не обичаш? 
Как и защо толкова е оскотяла душата ни? 
Как така при досега 
с нормалния свят у нас се завихрят 
ненормални усещания?

И още, и още въпроси за нас, българите
 – било в родината, било в странство, днес. 
И опит за отговори.