ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

понеделник, 27 януари 2014 г.

ТОВА ЧУДО МОЖЕ ДА СТАНЕ САМО В БЪЛГАРИЯ



Цял ден вчера четях и препрочитах коментари за "дебата", както бе наречен един уникален разговор между двама журналисти. Макар и в Париж, аз имах възможност да го гледам и слушам.
И ми стана мъчно, ама много мъчно, за кой ли път вече, за българина...
Защото подобни ерзац-фигури в страна като Франция, например, не биха просъществували и секунда време в ефира. А в България за тях ахкат и охкат...
А този "дебат" бе просто срам и олицетворение на бг-елита. Видяхме човек с часовник за десет хиляди лева и за когото сто хиляди са нищо, по неговите думи, вече шеф на партия за бедните, как се джавка с друг човек, който пък от своя страна получавал по 48 хиляди лева за предаване по кабеларка... А в същото време тези, които ахкат и охкат получават пенсия от... 50 евро...
Направете една проста сметка - близо милион българи живеят, според данни на националната статистика, и то днес, в 21 век, с по-малко от 90 лева на месец... Разделете това, което тези двамата по-отгоре получават на 90 лева и вижте огромната, нечовешка разлика...
Всъщност пропастта между достойнството и слугинажа на силните на деня...
Наистина това може да стане само в страна, която се нарича България - жертвата да адмирира палача си, по-точно неговите слуги?!? Да попада в мрежата им зомбирано и сляпо, да ръкопляска по команда, а в същото време да мрази другия бедняк до себе си, да го мачка до гроба му... Само защото е ... като него... И само защото някой от сивата маса е дръзнал да полети в своя последен порив към... Свободата...
Да, най-забраненото нещо в България - порива към Свобода...
Свобода ли, хайде бе, нито се яде, нито се пие, майната й...
Тъжно, страшно, но самата истина.
И ме изгаря един въпрос-вопъл - кой, как и защо обрича на глад и мизерия,на ровене в кофите, на прокуждане в чужбина надарените с въображение и чувствителност, които не желаят да живеят на колене, а храни лакомо и безбожно своите слуги?
Кой, как и защо кара българинът пак да тръгва на поредното заколение - ето, евроизборите наближават, тоест да изберем пак тези, чиито имена дори и не знаем, въпреки че години наред получаваха стотици хилядарки заради "грижите" си към нас, по-точно заради безгрижието си...
И ще видите - първи ще бъдат пак... тези, които живеят с по-малко от 90 лева на месец... Облъчвани от такива като тези двамата по-горе.
Чудо невиждано, нашенско, българско...
Да, " Няма по-сляп от този, който не иска да види!", нали?
1

РОМАНИТЕ НА ДИМО РАЙКОВ В " АМАЗОН" ЗА ПРОДАЖБА И В СВЕТОВНИ БИБЛИОТЕКИ

ЗА ЧИТАТЕЛИТЕ ОТ ЧУЖБИНА

Двата романа " Писма до мъртвия брат" и " Пансионът" със световно признание - намират се в най-известните библиотеки в света, продават се от най-известната книжарница "Амазон"...

Романите „Писма до мъртвия брат” и „Пансионът” от Димо Райков се намират в книжните фондове на 12 от най-големите и известни библиотеки в света.
С писмо КФ-03-009/09.01.1997 г. до автора тогавашният директор на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” Вера Ганчева посочва, че романът „Писма до мъртвия брат”, издаден през 1993 г. от ИК „Хермес”, се намира в:

• Публична библиотека – Ню Йорк
• Народна библиотека – Варшава
• Национална библиотека – Букурещ
• Словенска книжовна библиотека – Прага
• Народна библиотека – Белград
• Библиотека за чуждестранна литература – Москва
• Библиотека на Университета на Вашингтон – секция „Източна Европа”.

Романът „Пансионът”, издаден през 1995 г. от „Нов Златорог”, е в книжните фондове на:

• Публична библиотека – Ню Йорк
• Публична библиотека – Блумингтън
• Университетска библиотека – Бъркли
• Библиотека на колежа в Харвард – Славянска секция
• Британска библиотека – Лондон
• Национална библиотека – Париж
• Библиотека за чуждестранна литература – Москва

П.П.
Това са библиотеките, откъдето имам официална информация. От интернет намерих, че сборникът ми с разкази "Мигът на невестулката", издаден през далечната 1989 г. в издателство " Георги Бакалов" - Варна, се намира в колекцията на Австралийската национална библиотека, също така мои читатели ми писаха, че са намерили мои книги и в Конгресната библиотека на САЩ, както и в други библиотеки по света...
Двата ми романа се продават от най-голямата книжарница в света "Амазон" вече години наред.
А за българските си читатели имам информация, че от второто издание на двата ми романа, събрани в един том от ИК "Хермес", има бройки по книжарниците в България.
http://www.emigrant-bg.com/codeigniter/index.php/home/content/967

http://www.dapochetem.com/dimo-raikov/pisma-do-martvia-brat

http://www.amazon.com/s?ie=UTF8&field-author=Dimo+Raikov&page=1&rh=n%3A283155%2Cp_27%3ADimo+Raikov

http://www.abebooks.com/Raikov-Dimo/author/11108966

събота, 18 януари 2014 г.

КНИГИТЕ НА ДИМО РАЙКОВ

МОЕТО БОГАТСТВО, КОЕТО НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА МИ ГО ОТНЕМЕ...

http://4.bp.blogspot.com/-eHgYxkSrrYo/T5m9Fb8JATI/AAAAAAAADlE/R5IXCY8eG0o/s1600/DSCF4716.jpg

ДОКОСВАНЕ ДО ПАРИЖ...



Току-що получих писмо с пожелания за хубава 2014 година. Топло и от сърце, усетих го това осезателно, непозната госпожа ми пишеше, че след като цял живот мечтаела за Париж най-после, да, най-после, щяла да види за два-три дни великолепния град. И ме пита жената, моли ме - вижте, нали знаете, българка съм, бивша учителка, средствата ми са ограничени, бихте ли ми дали съвет как да "усетя" най-добре Париж...
Ха сега де!
И просто спонтанно посегнах към моята книга " 55 тайни на Париж", Разлистих я... И попаднах на ето тези страници...
Ами, това е!
Всъщност, г-жо Стоянова, тези странички просто са моето "следновогодишно намигване". Не само към Вас, но и към всички приятели във Фейсбук. А иначе оставете всичко останало в... България.
Сега вече Вие сте в Париж. И този чуден град в момента е Ваш, лично Ваш... Какво повече от това, нали?
Господ Ви е подарил тези мигове!
И Вие, учителката цял живот, бъдете сега... егоистка. Напук на всичко онова, на което са Ви учели, а и което Вие сте внушавали толкова много на възпитаниците си...
Просто направете си този подарък - поглезете се! Може би за първи, а и единствен, път в живота Ви...
Обичайте се - сама себе си обичайте!
Да, да се докоснеш до Мечтата...
-------
РАДОСТТА ОТ ЖИВОТА…
/ откъс от книгата "55 тайни на Париж" от Димо Райков/

Не съм видял до ден днешен друг народ като френския, който така да умее да цени радостта от мига.
Веднъж пред „ Нотр Дам дьо Пари” се заприказвах с един клошар, който хранеше гълъбите почти всеки път, щом минех край катедралата. Мосю Пиер така ми каза: ” Колко му трябва на човека, мосю – няколко трохи…Да, колкото и на „пижон”-а (тоест гълъба…- б.а.)”
Друг пък негов събрат – Роже, чието обикновено място е под моста „ Дубл” до църквата и който е герой на книгата ми „Париж, моят Париж…”, често повтаряше девиза си:” Щом съм жив, значи съм добре!”
Да, няма друг град в света, където човек да може да усети с всяка фибра на тялото си тръпката, че е жив…
В един слънчев ден на моста „Нотр Дам”, до кметството, се спрях при група музиканти. Бяха майстори, особено добре свиреше един черен контрабасист. Изчаках антракта и го заприказвах – оказа се, че мосю Фарис Смит е дошъл от Америка, там имал хубава работа, всичко било „ о’кей”… И когато го запитах защо сега е в Париж, той ме погледна с изненада: „ Мосю, в моята родина аз получавах няколко пъти повече, но дойдох да живея тук, защото … - и човекът отново втренчи очи в мен, преди да продължи – … защото, как да ви кажа, това е необяснимо. Просто няма друг град в света като Париж. Особено за артиста. Париж ме зарежда…”
Да, Париж зарежда…
И ето че стигнахме до

ЕНЕРГИЯТА…

Наред с всичко останало клошарят Роже ми каза и това:
- Най-хубавият начин да опознаете Париж е чрез… краката. Тогава най-пълно ще усетите пулса на моя град, неговата енергия, сила и нежност…
И моят приятел се оказа прав – в това сам се убедих. Дни, месеци наред се мъчех да открия тайната на тази извираща отвсякъде енергия. И накрая май че пооткрих магията.
Париж няма да ви стресне с огромни смайващи сгради, тук вие ще усетите навсякъде памет, тук има надграждане на камък върху камък.
И това чувство идва ненатрапчиво, сякаш от само себе си – ще останете смаяни, когато разберете, че сградата пред очите ви е на няколко века – толкова е добър нейният вид, от вътрешността й се чува смехът и говорът на обитателите.
Една разходка из Ситé (Ile de la Cité), тоест най-старата централна част на Париж, обрамчена от двата ръкава на Сена, ще ви потопи в онова безвремие, което ние, дошлите временно на тоя свят, толкова рядко усещаме.
Спомням си как в един прекрасен ден, уморен от ходене, аз просто инстинктивно събух обувките си и тръгнах бос по една от алеите край Сена.
О, това наистина бяха блажени мигове. Да докосваш с ходилата си пръстта, земята на Париж… Да усещаш, да поемаш прочутата парижка енергия…
И тогава се замислих – защо наистина в София, а и в Москва, да речем, има такива огромни мраморни тротоари, плочки, а тук, в тази толкова богата страна – не?
Нима французите са глупави? Не, разбира се. Те просто държат на естественото, на ненасилието над природата – нещо, което май ние, подвластни толкова години на мегаломанията на соцархитектурата, пренебрегвахме. А и днес пренебрегваме…
Не е нужно да шашнеш новопристигналия, да му вземеш акъла с гигантски, стресиращи погледа сгради и пътеки от студен мрамор…
Просто – пръст и дребни камъчета… Просто – живот…
И когато вървите по тази най-обикновена и най-естествена, миришеща на живот пръст, когато около вас, а и в самите вас, всичко е толкова топло, вие вече започвате да проумявате всъщност една от най-големите тайни на Париж – ето откъде неговите жители черпят неистовата си енергия за живот и за победа, ето откъде те поемат силата да живеят истински, честно и почтено.
Да, от тази иначе толкова непретенциозна и обикновена пръст на необикновения град…
Няма мрамор, няма гранит - има пръст, топла, димяща, миришеща на живот пръст…
Има едно естествено, ненатрапчиво преливане на енергия от нея, нашата майка земя, у вас, човеците, дошли временно на тоя свят…
И тук ще ми позволите да ви дам един съвет – тръгнете по „Шан-з-Елизе”, Тюйлери, или Люксембургската градина, или по алеите край Сена – вървете, дишайте с пълни гърди.
После поспрете, седнете на някоя от чистите като огледало пейки, свалете си обувките, а и чорапите…- не, не се притеснявайте, че някой ще ви види, това тук не прави на никого впечатление, и докоснете с босите си нозе нея, майката пръст…
И тогава, вече съм сигурен в това, ще подскочите, опарени от електричеството, което усещате как се прелива от меката, топла и вибрираща пръст и се утаява във вас…
И притихнали, ще усетите и още нещо – ще почувствате нейно величество Светлината – да, оная парижка светлина, за която толкова много се питахте преди малко откъде и как идва при съзерцанието ви на „Нотр Дам дьо Пари”, на „Сакрé Кьор”…
Ето я тайната, голямата тайна на Париж – няма друг град в света, където да съществува такова преливане, такова „бракосъчетание” между пръст, обикновена наша пръст и небе – небето на вселената. И между тях – пръстта и небето, е той, човекът, той - парижанинът…В случая това сте вие, читателите на тази моя книга…
И така - докоснали се до една от най-големите тайни на Париж – вие се потапяте в един друг, по-добър и по-човечен свят, до който отдавна май че не сте се докосвали …
Наистина, вървете пеш, колкото се може повече пеш. За да усетите поредната тайна на Париж…
И на този наш толкова кратък, но същевременно и толкова дълъг живот...
J’aime ·  · Promouvoir · 

понеделник, 6 януари 2014 г.

ВЯРАТА В БЪЛГАРСКАТА СЕМКА


Вместо новогодишен поздрав – една истинска, „пареща” история за емигрант и за още нещо…

Изпратих старата година с изтръпнало сърце – в последния й ден прочетох едно интервю с Джоко Росич, в което емигрантът-сърбин в България, с дъщеря, също емигрантка в чужбина, казва дословно: ” Тези, които отидоха в чужбина, са слаби хора. Силните останаха тук, слабите бягат. Аз съм убеден в това. И дъщеря ми е слаба, затова отиде в Канада. Много малко българи успяват да направят добра професионална кариера в чужбина. Повечето стават прислужници. Нито един от тези, които заминаха на Запад, не успя да пробие там”.

Дни преди това бях прочел текст на един ерзац-„писател”, в който също дословно пишеше: „ А тези, които излязоха, всъщност свършват една добра работа. Чистят генофонда от мръсна, негодна кръв” ...
„Слаби”… ” Мръсна, негодна кръв”…
Казано от българи за … българи…
Казано от баща за … дъщеря си…
Докъде всъщност е стигнало нашенското оскотяване…
Четях тези пропити със завист и бг-злоба редове и цялото ми същество на вече мъж в почтена възраст ридаеше – кой, как и защо така е орисал българина, та толкова да мрази ближния си? Да навлиза грубо, просташки в личното му съкровено пространство, да се разпорежда, да коментира менторски свещеното право на всеки човек, дошъл на тази земя, да има избор, да диша свободно … въздуха… Та нали всички люде сме волни божи птички… Нима българите правим изключение?
Та нима ние, българите днес, не сме всички емигранти – едни в чужбина, но другите – в родината си…
И нима сме най-безпаметните и немислещи люде на земята?
Та кой в 21 век повтаря мазохистично съдбата си на несретник и жертвено животно?
Нима паметта за ония първи години на уж демокрацията у нас не е оставила никакъв отпечатък в съзнанието ни – нима не помним как ни разделиха, как едните станахме „фашисти”, тоест „мръсни седесари”, а другите – „долни комунисти”, тоест „червени боклуци”…
И как, ах, как само се намразихме…
И кой всъщност спечели от това страшно разделение на брат с брата, на баща със сина…
Кой?
След 25 години вече знаем кой, нали?
Тези, които тихо, с наслада ни се хилеха там, отзад… И които трупаха, трупаха…
Но ето – сега пак ни разделят.
И пак сценаристи са същите ония, да, същите…
Този път по признака „емигрантство”.
Едните сме „предатели”, „слаби”, „некачествен генофонд”, „мръсна, негодна кръв”… Господи…
А другите – „патриоти”, „родолюбци”, „достойни синове на майка България”…
Първите сме емигранти, вторите – останалите в родината…
И какво излиза – майката, бабата на 70 години, отишла на гурбет, която всяка вечер се прибира в квартирата си-кутийка в огромния чужд град с разкървавени от работа ръце, вече е „мръсница”, слаба жена”, „ некачествен материал”, а готованкото-син, само защото е останал в страната си и чака парите от майка си –„родолюбец”…
Този, който просто иска да живее нормален живот, този, който, обезкървен от постоянното удряне на главата си в Стената, е опитал да полети в своя последен опит за летене към Свободата, към оня нормален свят, където всеки е сам и всичко се постига не с връзки, прословутите бг-връзки, а, простете, но това е истината, с „яко дупе”, е „слаб”човек…
А бг-тарикатът, който превърна борбата срещу ближния в професия за изхранване и забогатяване, днес вече е „герой” и „патриот”…
И синът, който бе изпратен от същите бащи-тарикати да бъде емигрант по поръчка по времето, когато ние с препълнени от надежда сърца търсехме Свободата по митингите и се самоизяждахме, след тези 15-20 години „кипеж” се върна, за да „заеме” мястото на родителите си в Схемата на слугинажа на олигархията, да бере плодовете на връзките на баща си, да онаследява постовете му…
Да, тези мисли ме връхлитаха вчера, в последния ден на старата година, виждайки, но не забелязвайки как милионите парижани се подготвяха да изпратят старата и посрещнат новата година, да, те, нормалните хора, които знаеха какво значи радост от живота…
Радост от живота…
В ранните часове на днешния първи ден на Новата година дъщеря ми се върна от гостуване на най-близките си приятели-също българско семейство млади хора.
Лицето на моето момиче сияеше.
- Татко, Митко и Надя са си купили нова къща…
Вълната ме пое…
Защото добре, о, колко добре зная какво значи да имаш дори 10 квадратни метра стаичка в центъра на Париж… А сега – къща, не 10 квадратни метра, което за българин е супер-цел, не 30, 50, а стотици… Къща с двор, с…
И тази мечта бе постигната от едно момче, израсло в едно сливенско село до петнадесетата си година при баба си и дядо си, сам-самичко, живяло единствено с мечтата си…
След 15-тина години учене във Франция и работа като юрист, днес той е съдружник в авторитетна адвокатска кантора на „Шан.з-Елизе”…
Знаете ли какво значи това, г-н Джоко Росич и ти, ерзац-„писателю”?
Знаете ли какво е коствало, а и продължава да коства всичко това на този сирак, тръгнал от нулата?
Знаете ли как се постига такава кариера, и то в конкуренцията на Париж, където живеят около 15 милиона души от цял свят, кои от кои по-талантливи… Знаете ли как се постига това нещо от българин? Та видели ли сте Вие как само при споменаването, че си от България събеседникът се извръща… И в тази среда, в тази атмосфера ти да бъдеш един от първите…
Кажете, г-н Росич, какъв е този млад човек, ако не силен, ама много, много силен? Нима той е слаб човек, както Вие твърдите, нима е „мръсна, негодна кръв…”
Кажете, г-н Росич, след като сте такъв голям капацитет по народопсихология, какво щеше да стане от този млад човек, ако бе останал в България – сам, единствено с баба и дядо-селяни каква съдба би го очаквала…
Разтърсен съм – и от случилото ми се през последния ден на старата, и от първите часове на Новата…
Гледам сияещото лице на моята дъщеря, Боже, каква непристорена радост за щастието на другия, притискам я до гърдите си и не усещам как прошепвам – „Ще го бъде българина, въпреки самоизяждането, въпреки завистта, о, страшната наша бг-завист, преливаща в злоба…”
Защото семката ни е не само жива, но и жилава…
И то там, на „ Шан-з-Елизе”, там, в центъра на света…
Където си сам, където няма „тате”, „бате”…
Където си … истински българин…
Странно, нали – истински българин в чужда страна…
Но каква само страна…
И от дълбокото на душата ми се изтръгва - да е честита Новата 2014 година!
На всички българи с усет към Свободата!
На всички нашенци, които носят сърца, вместо парчета лед.
И „ Който има очи, да види, който има уши, да чуе…”
А останалите… Ония с парчетата лед вместо сърца…
Всъщност „ Няма по-сляп от този, който не иска да види”, нали?…

Димо Райков
Париж
1 януари 2014 година
1

ОМРАЗАТА – НАЧИН НА ЖИВОТ …



Цял съм разлюлян след прочита на този текст-ерзац, препубликуван на общата страница с удоволствие от доста …българи… 
Как може такова нещо... Нима оскотяването на нашенеца е достигнало подобно дъно…
Аз самият живея в чужбина, аз самият в новата си книга "Диагноза:Българин в чужбина" остро и с огромна болка критикувам "българското" у българина, което той проявява и в странство.
Но да се споделя в мрежата подобно нещо – „ А тези, които излязоха, всъщност свършват една добра работа. Чистят генофонда от мръсна, негодна кръв” ...
Подобна позиция като този пасквил тук ме омерзява.
И за сетен път разбирам, че съм направил, макар и с цената на толкова трудности, правилния избор в живота си... То бива, бива, ама това вече...
Наскоро друг един такъв"автор", и то от видните "демократи"-тарикати, написа статия, в която изкарваше виновни за днешното безславно и сиво,съизмерено със световната литература, състояние на нашата писателска общност, не кой да е, а ... пишещите емигранти...
Значи те лапат тук на корем благата народни, лъжат, мажат, подлагат се на всяка власт, само и само да пълнят торбето си, а тези, които са понечили да усетят нормалния свят, да се докоснат до световните образци на Духа - да, на тях "майната им"...Те са виновни, те трябва да са на бесилото... За да можем ние, "великите и богоизбраните", да продължаваме да мамим този вече оскотял народец и да го мачкаме, както през всичките тези 24 години...
Няма никъде в света такава омраза на хора от една нация, които се делят на емигранти и останали да живеят в родината...
Всъщност кой и как казва и доказва, че физическия досег е по-важен от този на сърцето? Нима тези, които живеят в България и крадат като за световно, лъжат, мачкат родителите си и вече 24 години имитират демокрация са по-добри от тези, които тръгват от нулата в чужбина, да, някои наистина мият чинии, но какво лошо в това, мият ги, но са ... свободни, защото са тръгнали пак от нулата в средата или в края на живота си, защото знаят цената на честно спечеления сантим...
А не пълни джобове с цената на живот на колене..
Господи, как така тези, които живеят благодарение на мъката на хилядите, милионите гурбетчии, в това число и на тези майки-гурбетчийки на по 60 - 70 години, могат толкова да мразят... родната си кръв, всъщност себе си... Такова нещо може да бъде дело само на българи...
Всъщност имам един-единствен въпрос - нима ние,българите, днес не сме всички емигранти? Едните - в чужбина, а другите - в... България...

Димо Райков
Париж

МЪЖ НА ГОДИНАТА,

МЪЖ НА ГОДИНАТА, 90 ЛЕВА НА МЕСЕЦ ЗА МИЛИОН БЪЛГАРИ, СПРЯНА СТИПЕНДИЯ ОТ 50 ЛЕВА НА МОМИЧЕ-СИРАЧЕ, ПОЛУЧИЛО ЗВАНИЕТО „ НАЙ-ДОБЪР МЛАД ФИЗИК НА СВЕТА”…

Ето, току-що чета как някакъв "назначен" уж писател бил номиниран за някаква пак награда за някакъв мъж на годината... Ужас...
Не им стигат наградите в парички, не им стигат постовете, които заемат - кога ли всъщност работят..., не им стигат командировките в чужбина, преводите с държавни средства, не им стигат медиите, откъдето само те, "великите", "текат" ...
Ами и мъже на годината искат да станат...
"Мъж на годината..."
На една никому неизвестна, на най-нещастната страна в света...
Да, който е в "строя" тихо и кротко, който умее да излезе напред, когато трябва, който обозначава кой е красив и кой е грозен, кой е интелигентен и кой селянин... Като родителите му всъщност... Да, мъжът на годината...
Който нито дума не каза за тези 800 хиляди българи, живеещи по-зле и от концлагер.
Вие представяте ли си какво значи да живееш с 90 лева на месец, тоест с 45-50 евро…
Чета тези данни,зная ги добре, но сърцето пак изтръпва. Да обречеш милион българи да живеят с по 90 лева на месец...
А в същото време тези тарикати-кандидати за мъж на годината да не си знаят парите...А и да дават присъди над тези нещастници... А и да се радват на вниманието на...същите тези нещастници... Мазохизъм, нали? Наш, роден мазохизъм, който никой не може да си обясни.
Ей, хора, имате ли сърца – и вие, всички във Фейсбук, които се правите на патриоти и на не знам какви си, които от сутрин до вечер чешете егото си, а забравяте родителите си…
Няма чужденец, който при споменаването на тези чудовищни цифри-размери на пенсиите български, да не ме е погледнал не само с недоумение, но и с омерзение – та какви сте вие, бавноразвиващи ли сте, щом така се грижите за майките си…
Да, къде мъжът на годината - който се оказа, че все още не е избран, въпреки че е ясно кой ще бъде, как иначе да си обясним тази натрапчива рекламна кампания, насочена към един от тези тарикати - ще се занимава с някакви си там маргинали-пенсионери и безработни, паплач някаква, хайде бе… Къде той, маститият и пълен с парички ще даде някой лев,например, на това дете от Казанлък, което е лишено от стипендия, защото е представлявало в чужбина България и е спечелило златен медал на олимпиада... И за което ще стане дума по-долу...
Ами нашите евродепутати – я ги вижте какви пари се оказа, че са получавали, днес изтече информация, че годишно взимали някъде към половин милион евро… Представяте ли си - един милион лева...
Хайде, сметнете колко пенсии прави това, разделете го този милион на 126, с такава пенсия почина моята майка... Която цял живот работи тихо и почтено на майка България...
Всъщност на коя България? България на тези тарикати на прехода ли...
Хайде, кажете ми поне едно име, което сте запомнили на наш евродепутат…”Наш” ли… Да, не знаете...
Но зная, сигурен съм, че след няколко месеца повечето от вас ще тръгнете като…, хайде да не казвам като какво, вие това си го знаете, и пак ще изберете същите партийни протежета, същите безименни, сиви евродепутати, които нито дума не казаха за този геноцид над пенсионерите, за жестокото отношение в ЕС към бг-емигрантите, за страната, в която мафията си има държава…
Вие, „мъже на годината” и евродепутати, знаете ли какво значи да си бг-емигрант в чужбина?
Знаете ли как се чувства човек, когато, щом спомене името на родината си, и от него се отвръщат като от прокажен… Заради беднотията ни, заради неспособността ни да се грижим за пенсионерите, за бедните, за болните… Никой в нормалния свят не уважава хора, които са се отвърнали от своите майки, които ги обричат вече 24 години на геноцид… И ги карат на 60-70 години да стават гурбетчийки в чужбина... Вместо да гледат внуци и правнуци в родината си...
Кой днес живее с 45 евро на месец?
Срам, срам, срам…
Но къде ти срам у оперирани от това най-нормално човешко усещане хора…
Какво става, българи?
За какъв морал ми говорите, за какви пет стотинки…
Но на кого ли му пука… Като си пееш, Пенке ле, кой ли те слуша, нали…
В същото време някакъв си директор се хваща за буквата на правилника, Господи, в тази наша страна имало някакъв правилник за неизвинените отсъствия… Че то, ако се спазва този правилник, целият български народ трябва да бъде изгонен и наказан - та той отсъства вече 24 години от нормалния живот на планетата…
Та този директор спрял 50-те лева стипендия на едно момиче-сираче, признато в света като най-добър млад физик, с поредица от златни медали на световни олимпиади…
Е, Казанлък наистина се прочу с този свой директор… Да, българската завист, стигаща до злоба… Която няма равна на себе си…
Да, обаче на България не й пука наистина.
И си върви „велика” България, „тече” си тихо и кротко, клатушка се нашият раздрънкан, но все още движещ се соцтрамвай, понесъл милиони майки и бащи с уста-дупки към… небитието… Тоест към тяхната… надежда…
Върви трамваят, върви… Но кой ли го поглежда…
Защото сега на дневен ред е избирането на някакъв мъж на годината… И се изтрепват във Фейсбук да препубликуват великите мисли на "великите будители", които всъщност разделиха народа ни…
Да, колко лесно е в страна като България, щом си успял, по един или друг начин, да влезеш в Схемата. Най-важното е да слушкаш, да не мислиш, просто да правиш това, което ти наредят отгоре.
И всичко е супер - трупаш парички, трупаш почести, името ти "се завъртва" навсякъде по медиите, дори имаш и "частни" от тях, които иначе са обществени, там ти казваш кой да поканят, кой да прогонят... Ти си навсякъде - работиш и в БАН, и в университета, и в... Просто ти си незаменим. Докато ония, нещастниците-писатели, умират безработни...
Ти си винаги сред наградените, особено пък, когато наградите са от по над 1О хиляди лева, давани от държавата...
Ако не си сред наградените, то ти си непременно в журито - ти си този, който казва кой в България е талантлив, кой - красив... Ти изнасяш поздравителни слова, ти си имаш постоянна колонка в пресата, ти си пръв в командировките в чужбина, в творческите ваканции пак в чужбина, в преводите... Ти си...
И всичко това - само срещу едно ... навеждане... Всъщност то не е "едно", то е вечно навеждане...
Живот на колене... Обаче майната му на това, важното е да имаш в този свят парички, почести - слава, слава, слава...
Пак по команда ставаш и ... протестиращ. Но не обикновен протестиращ, а винаги там, в челото, от първите най-пръв... И печелиш овациите на хората. Ти си техният изразител, ти и само ти... И нищо, че преди това критична дума не си обелил, че си се прегръщал с тези, срещу които сега по командата на ония от Схемата си контра... Кой ти помни? Та нали у българина най-липсващото нещо е паметта! Да, ти сега си водачът, ти си героят...
Всичко е подредено, всичко е планирано, всичко е гладко, сресано... И организирани ръкопляскания, и то тук, във Фейсбук, песнопения... Браво, велики сте...
Само дето всички вие – и мъже на годината, и слугинаж, забравяте едно – че никой нито ви знае, нито иска да ви знае там, където е... нормалният свят...
Че вашето ерзац-творчество е просто една... плява... да, плява... Която не минава, за нищо на света не минава през цедката, през нормалната цедка на нормалните хора, защитаващи все още нормалните ценности в чужбина. И затова там, макар и да имате десетки преводи, сте просто господа "никои"... Никои...
Въобще тъжна работа...
Ама много, много тъжна работа, безнадеждна…
Българска работа…

Димо Райков
1