ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

четвъртък, 25 октомври 2012 г.

НИЧИЯ В „ОБЕДИНЕНА” ЕВРОПА…



НИЧИЯ

разказ от ДИМО РАЙКОВ



Сградата на българското посолство в Париж е разположена на едно от най-хубавите места в този чуден град на Свободата. На метри от Сена, с лице към легендарната „Шан-з-Елизе”…
Днес там трябва да подам документи за нов български паспорт.
Сега обаче една фигура на жена с нещо подобно на вързоп в краката й привлича погледа ми.
Там, на пейката, тоест границата между двете територии – тази на България, нали посолството всъщност е наша зона, и тази на Франция, сега седи тя, близо седемдесетгодишната българка – изоставена, болна, стара, почти сляпа…
Никому ненужна…
До нея, всъщност вързопът, се е свило куче – и то старо, и то по всяка вероятност болно, личи си от клепналите му уши.
Една странна картина, достойна за майсторството на Микеланджело – грохнала майка със също грохнало куче в нозете…
Чакащи милост.
Но от кого?
Една невероятна пиета, едно неделимо цяло между две все още живи същества с еднаква съдба на несретници.
Еднаква ли?
Защото едното същество е в момента незаконно, без документи, без самоличност, докато другото е с … френско гражданство.
Ще познаете ли кой и какъв е по народност всеки елемент от тази покъртителна пиета?
Да, познахте – жената е българка, тоест СЪЩЕСТВО БЕЗ ПРАВО да седи на пейката, а кучето е френско, поради това, че жената казва, че не е нейно. Значи то е френско. И тъй като Франция е цивилизована страна, родината на Свободата, то тя има закон, който защитава кучетата. Но няма закон, защитаващ българската майка…
И от тук идва разликата в „статута” на тези две злочести същества.
Бг-майката е незаконна, а кучето - законно?!?
И дошлите полицаи, о, тук, в Париж, те идват при сигнал мигновено, вземат кучето със себе си, докато оставят жената на произвола на съдбата, просто й посочват с поглед сградата на посолството…
Жената обаче не е желана и от сънародниците й-чиновници в иначе хубавата и скъпа сграда.
- Айде бе, че така ако започнем да ги прибираме тука разните му там откачалки, къде ще му излезе краят... – мърмори млад мъж в костюм и хладно затваря тежката входна врата на иначе достолепната сграда, струваща доста, купена с парите на милиони като тази бг-майка – Казала била на французите, че станала жертва на имотната мафия в България, били й продали жилището, останала на улицата, тръгнала за Париж, щото чела някъде, че тук уважавали възрастните хора. Пфу, какви ли не лъжи измислят, била чула, била чела, че то от пръв поглед се вижда, че не е с всичкия си. Ей, аман от сбъркани българи, ей…
Мърмори здравенякът, бърза, от прозорците над него долита празничен шум.
- Абе, не мога да ги разбера тези хора. Ей я, вече е на седемдесет и кусур сигурно, дето има една дума, на пръст мирише, тръгнала да става емигрант, абе, улава работа, българска – продължава да говори костюмираният, докато спуска решетката на желязната порта на двора на посолството.
Пак го оглеждам – яко телосложение, безизразно лице, а, щях да забравя, и с, нали все такива ги избират, обръснато до синьо глава…
Да, затръшва вратата служителят на българското посолство в Париж и жената остава навън.
Сама, вече без кучето-другар. Което, оказва се, има по-щастлива съдба от нея... Да,  благодарение на това, че е родено тук, във Франция…
А навън вече почти не се издържа от студ, острият хлад идва на талази откъм реката, да, откъм тази иначе толкова красива река на Свободата…
Жената е почти гола, по чехли…
Зад тежките пердета на посолската сграда долита смях – да, животът в Париж, столицата на светлината, е наистина хубав…Особено пък в навечерието на Коледа - нова година, нов късмет, нов живот…
Да, нов живот…
Бързам. Просто оставям машинално документите на гишето в консулския отдел, обръщам се и излизам.
Понечвам да тръгна по посока на пейката, където тя, Майката, ще изкара сигурно цялата вечер, но някаква невидима сила ме спира, после се извръщам и тръгвам в противоположна посока…
Зад мен, там, някъде в далечината, на границата между два свята, измислени и поддържани от негово величество Човека, остава тя, Ничията…
Прорязва ме мисъл - а нали всички тръбят – и България, и Франция са членове, и то равноправни членове, на Европа, на нова, силна, солидарна Европа… Мечтата на десетки поколения… Територия, в която всеки неин член има право на щастие, радост, достоен живот…
Една българска майка – седнала на пейката островче, между две територии – тази на страната домакин, тоест Франция, и късчето бг-земя, тоест българското посолство.
Едно никому ненужно същество, намиращо се иначе в средата на най-красивия град в света и на… километри от човешкото сърце, превърнало се в буца лед…
Не знам защо, но краката ми сами тръгват.
Прибирам се в квартирата – топличко е, уютно…
Пускам телевизора – да, заседателната зала на Европарламента, усмихнати, доволни физиономии, потънали в лукс…
Господи, та как няма да са доволни - та малко ли е – заплатата е хиляди, хиляди евро?!? Като прибавим и останалите бонуси…
Докато една българска майка получава, да, цифром и словом, 50 евро… 50 евро на месец при европейски цени на храната и изобщо на живота…
Стряскам се - възглас от трибуната ме пронизва:
– Европа, Европа, Европа…
Европа ли?

събота, 20 октомври 2012 г.

ПИСМО ОТ ПАРИЖ ДО ВЪНШНИЯ МИНИСТЪР МЛАДЕНОВ










ПРОКЛЯТИЕТО ДА СИ БЪЛГАРИН – В БЪЛГАРИЯ, НО И В ПАРИЖ…







Г-н министър, ще Ви опиша една случка.Истинска. За съжаление. Хубав ден, един от редките слънчеви дни, знаете много добре това, в иначе дъждовния Париж.

Жената вчера е подала един акт за раждане, на когото френските власти искат изрично печат от посолството или от консулството, така пише във френското писмо.

Служителката на гишето е любезна, преглежда документа, взема парите за услугата, за един печат – 20 евро…Знаете ли Вие, г-н министър, как се изкарват в Париж 20 евро?

- Консулът ще дойде след време, но по-добре елате утре, защото иначе трябва да платите 40 евро. Утре всичко ще бъде готово – така казва служителката и жената се съгласява. Макар че е на работа, макар че трябва и утре да се моли на шефа си…

И ето я жената на другия ден пак на опашката на гишето. Но служителката този път я попарва с вряла вода::

- Консулът не подписа.

Защо и как? Той, консулът, знаел. Но него пак го няма.

Жената обаче е твърда – ще го чакам. Когато и да дойде, ще го чакам. Ще искам среща и с посланика.

- Но той, посланикът, ще е тук след четири дни, сега е в отпуск – казва й служителят на входа на консулството. Оказва се после, че той е излъгал, защото посланикът, според думите на телефонистката на посолството, щял да дойде следобед.

Виждайки, че жената няма да си тръгне, изведнъж се оказва, че консулът бил … дошъл.

Жената трябва пак да моли официално охраната да я пуснат вътре.

Пускат я. Консулът е директен:

- Не подписах. И няма да подпиша!

Жената казва – ама, изслушайте ме…

Какво ти изслушване, оня вече едва се сдържа – абе, защо ми губите времето.

Жената е изумена – всъщност кой на кого губи времето, та тя го чака него, държавния служител, два дни, за да й каже той, че тя му губи на него времето и не може да й „отпусне” две минути…

В този момент звъни съпругът на жената, притеснен е човекът, какво става, чува обаче гласът на жена си, която моли консулът да чуе поне мъжа й.

Но оня я срязва:

- Не ми го давай тоя. Не искам да говоря с него.

И жената вече е сащисана.

Тя просто иска да попита този държавен служител защо я размотават цели два дни, след като според него преводът на акта за раждане не е редовен и на него не може да се постави печат на посолството? Защо тогава й са приети документите, обработени са, тя е платила съответната такса и й е казано да дойде на другия ден само да си вземе подпечатания акт.

Жената искала да попита и за най-важното – защо оригиналният екземпляр на акта за раждане е подпечатан с четири печата, защо консулът е започнал да го подписва, това си личало явно – по този начин този оригинален екземпляр вече ставал негоден. Какво тогава да прави жената? Да ходи отново в България, пак да й го превеждат, пак… Кой ще я овъзмезди за изгубеното време и средства?

Искала да му зададе тези въпроси, нещо нормално в случая, нали, господин министър?

И тогава консулът става и…изгонва жената…

Все едно тя е животно някакво…

Сълзите се търкулват, обидата я задавя – Господи, и тук ли трябва да страдам, защото съм се родила българка…

Тя отива на съседната врата на посолството, обажда се по телефона, женски глас й казва – посланик Райков го няма, г-жа Балабанова също я няма, е, може и да е тука, но не отговаря, секретарката на посланика също я няма…

- Добре, а кой го има?

Гласът отсреща се замотава – ами кой…, само жената от финансите…

- Значи няма нито дежурен, нито никакъв друг служител, въпреки че днес е вторник, работен ден, сега е 11 часа преди обяд…Вие как са казвате?

Телефонът прекъсва…

Един омагьосан кръг – подхвърлят те като футболна топка ту тук, ту там…И то хора, на които държавата, бедната и нещастна малка България, плаща доволно, за да се грижат за нейните чеда в странство.

Така – да резюмираме.

Място на действието – Париж, сградата на българското посолство, консулски отдел и входа на посолството ни.

Главни действащи лица – консулът Иван Райчев и жената, тоест моята съпруга, за зла моя участ в случая.

Един обикновен казус. Разбирате, че не в подробностите е въпросът.

Въпросът е в държанието на Вашия служител, в арогантното му поведение.

Въпросът е в некомпетентността на Вашите служители – приемат документ, одобряват го, вземат таксата, удрят печати на оригинала, после той не бива подписан и по този начин става вече негоден.

Въпросът е и в това, че два дни биват изгубени от жената, кой ще й възстанови изпуснатото възнаграждение, ами нервите, ами нарушеното равновесие от наглото държание на Вашия служител?

Въпросът е и в това, че цели два часа в работен ден в огромната посолска сграда няма нито един служител с компетенция да приеме един български гражданин за две минути и да го изслуша…

Въпросът е за какво вземат заплати, за какво им се плащат на тези Ваши служители дневни командировъчни, квартирни, коли…, да не навлизам в подробности. Само ще спомена, че всичко това се плаща от оскъдните средства на хора като жената, която Вашият служител изгонва, жената, която не е допусната до нейното законно право като български гражданин да потърси обяснение. Още повече, че посланик Райков публично оповести, че вратите на посолството ще бъдат винаги отворени за българите…Отворени ли?

А лично но мен би бе казал – Райков, да, аз също нося тази фамилия, просто съвпадение, вратите на посолството са винаги отворени за теб…

Отворени ли?

Тук една малка скоба – знаете ли, г-н министър, не може, разбира се, да не знаете, че единствени ние и румънците все още нямаме право да работим като нормални хора тук, че непрекъснато искат такива и онакива документи, само и само да ни вгорчават живота?

Защо, например, България нищо не прави, за да падне ембаргото за работа, което имаме само ние и румънците във Франция?

Знаете ли Вие, че ние сега нямаме право да работим нормална работа, а само като чистачи, строители, гледачки на деца… И метач обаче не можеш да станеш, ако си българин, ако не намериш работодател, който да плати 50 на сто от заплатата ти по договор, и то не по-малък от минималната работна заплата тук? Знаете ли, че тези пари всъщност ги плаща работникът? И чак тогава той има право да кандидатства за документ , „карт сежур”, се казва, благодарение на който тук ти си бял човек – можеш да искаш да те осигуряват здравно, да търсиш квартира…

/ Всъщност вече има промяна – извоювана обаче от нашите роми, таксата отпада, професиите се увеличават…Но бавенето и всичко останало продължава, тъй като генерално разрешението ще бъде чак след 1 януари 2014 г. Ако изобщо бъде…- б. а. /

Знаете ли какво унижение е това – да имаш висше образование, понякога и две, да си работил цял живот професията си и сега да слугуваш, прощавайте, но това е истината, на французите. За себе си те сигурно са прави – на ден, например, само в Париж има 16 милиона души от цял свят и всеки иска да яде, спи…

Но нали ние, българите, сме членове на Европейския съюз, нали основните ценности на съюза са солидарност и право на труд навсякъде в неговите предели? Защо съюзниците не си изпълняват задълженията, още повече страната-основател на ЕС? Знаете ли, че молдованци, украинци, албанци, македонци, африканци, които изобщо не са членове на ЕС по-бързо и по-добре се оправят тук? Защото, колкото и да ви е чудно, техните правителства повече се грижат за тях, отколкото нашето.

И какво излиза – ние, бг-емигрантите, които не пожелахме да умираме бавно в страната си с пенсийки от по 50 евро на месец, нещо чудовищно и нечувано в нормалния, а и в ненормалния май свят, сме НИЧИИ и тук, в Париж, г-н министър! Страната, в която сме дошли да си търсим късмета, всячески се опитва да ни откаже от това наше желание, а родната страна, в случая посолството, се държи с нас като с престъпници…

Как човек тогава да има елементарното самочувствие, че е българин, че е представител на една малка, но достойна страна – пълноправна членка на ЕС ?

Че те, Вашите служители, така нагло и цинично се отнасят към мен, все пак съм публична личност, много хора не само ме познават, но те са и мои верни читатели, та какво остава за ония несретници, които пълнят парковете на Париж… Но които, забележете, г-н министър, казват – тук може и като скотове да живеем, но ще пълзим, ще бачкаме нелегално, но никога няма да се върнем в България…

Защо според вас, тези хора не искат да се върнат в родината си, г-н министър?

Може би и защото тук, виждайки и усещайки държанието на тези хора от посолството, те разбират, че наистина е проклятие да си българин – в България, но и в чужбина…

И тук – лошо отношение, и там – същото… И там е пълно с Райчевци, и тук…

Да, да се върнем на нашия случай…

Все си мисля, анализирайки за кой ли път тази абсурдна ситуация, че

по този начин г-н консулът Райчев си отмъщава за някои мои критики в книгите ми относно хората от посолството…Защото случилото се стана веднага след като публикувах един разказа „Ничия в обединена Европа”, в който по действителен случай разказвах трагедията на една българска майка, дошла във Франция, гола, боса, без пари и оставена на произвола на съдбата на една пейка срещу посолството никому ненужна…Ако се съмнявате в истинността на ситуацията, описана в разказа, попитайте за това същия консул, не вярвам той да отрече истинността й…Защото има и други свидетели…

Ето, сега си припомням един друг подобен случай, със също ваша служителка от това Ваше посолство – втория човек в мисията ни, Мария Шопова.

Тази жена, която отговаря и за връзките с франкофонията, се опита да изгони на 3-март, националния ни празник, една наша позната, която работи във френско министерство и която години наред помага на България и българите и която на празника ни просто поиска да види и чуе български танци.. Г-жата Шопова, вместо да се зарадва, че ние й водим човек, който е петимен за българщината, който ни уважава като народ и иска да ни помага, нещо, много рядко в чужбина, се опита да изгони французойката. Доводите й бяха наистина направо смешни - днес било национален празник, тоест празник само за българите. И тогава тя получи хубав урок от нашата позната, която й каза – Грешите, г-жо, днес е празник за българите, но и за техните приятели… Шопова остана с пръст в устата. Но пак не се предаваше – това да Ви е за последен път. Сега ще направя компромис, но следващия път… Няма никога да забравя болката и недоумението, изписани на лицето на французойката. Знаете колко са дискретни парижани, но тя не се сдържа – тук повече никога няма да стъпя…Никога не бях срещала в живота си подобна грубост и незачитане на човешкото достойнство.

Кой и как е оторизирал тези Ваши представители, г-н министър, така да се отнасят с хората изобщо, така да „прославят” името българско? И докога ще им позволяваме да се държат като чорбаджии, все едно, че името България е тяхна и само тяхна собственост? По какви критерии оценявате работата на тези Ваши служители?

Г-н Младенов, помня Ви като един тих и възпитан младеж от времето на онова ОДС, когато все още имахме някакви надежди. Помня Ви с Вашите набори, ако мога така да се изразя, като Григорий Бояджиев, например, който беше по едно време секретар на парламентарната група на сините, помня как въодушевено говорехте, че в България трябва най-после нещо да се промени, за да станем нормална държава. И тази промяна трябва да се започне от манталитета на хората.Спомням си как тогава, когато бях свидетел на подобен ваш разговор, се прибрах окрилен вкъщи, как казах на съпругата си, да, същата тази жена, за която разказвам тук - дано младите да направят онова, което ние така и не успяваме…

Всъщност заради този ваш разговор тогава аз сега Ви пиша.

Ето, изтъркаляха се годините и Вие дойдохте на власт. Когато дойдохте с Бойко Борисов в Париж, веднага след изборите, аз дълго Ви очаквах в двора на посолството, сигурно си спомняте, но Вие имахте дълъг и сигурно много важен разговор по телефона, затова и Ви оставих на спокойствие. Просто исках да Ви припомня този ваш разговор с Григорий. Откъде да знам, че ето сега ще имам още една възможност за това. За съжаление по неприятен повод…

Ето, сега Вие отговаряте за служители като тези в посолството ни в Париж.

Един български писател като моя милост, чиято история не бих искал тук да разказвам, тоест опита за убийство над него още преди десетина години от свитата на г-жа Лидия Шулева, воглаве с една особа , тогавашната шефка на Агенцията по заетостта Цвета Наньова - разказал съм, а и ще разказвам за това на друго място - решил да си опита късмета на стари години да поживее и той поне мъничко нормално в една нормална страна, сега настоява Вие, като външен министър на Република България да въздадете справедливост, поне там, където можете и където е Вашата отговорност.

Но не справедливост, г-н министър, като онази, която толкова много досега ни пробутваха някои.

А истинска, човешка, топла съпричастност…

За да бъдем, поне мъничко да бъдем, достойни за жители на една нормална страна. Такава, за каквато Вие с Григорий, а и ние от по-старото поколение, мечтаехме някога…В оная стая на парламентарната група на СДС. Когато и вие, а и самият аз бяхме къде-къде по-млади, по-хубави и по-вярващи…



С уважение и все още с някаква, макар и съвсем оскъдна надежда:



Димо Райков

Париж, 24 юли,2012 г.



П.П.



Дълго мислих дали да Ви напиша това писмо. Отдавна съм вече човек без илюзии.

Но все пак се реших, защото понякога получавам писма от мои читатели, които ме молят да пиша повече положителни неща, каквото и да значи това, за България и българите, че все пак имало свестни хора у нас и тъй нататък.

И ето – пиша…

И ще чакам резултат.

Но така или иначе това сигурно ще бъде последното ми писмо към български политик.

Просто нямам вече усещането за промяна у българина. Нямам и повече сили да се унижавам.





Още един П.П.



Писмото го писах, както виждате от датата, преди три месеца…Защо го изпращам чак сега? Ами, защото, наблюдавайки последните събития, усетих, че ще е безсмислен акт. А и от посолството никой не благоволи поне една дума за извинение да изпрати. Извинение ли? Колко съм наивен, нали?

И все пак…



четвъртък, 4 октомври 2012 г.

КАК БГ-УЧИТЕЛ, И ТО ПО ФРЕНСКИ ЕЗИК, СТАВА ЕМИГРАНТ

КАК БГ-УЧИТЕЛ, И ТО ПО ФРЕНСКИ ЕЗИК, СТАВА ЕМИГРАНТ




М Е Р К А Д О



разказ от Димо Райков







Когато слезе от автобуса, първото нещо, което Меркадо Иванов видя, бе Триумфалната арка.

Величественият символ на Париж, толкова познат от учебниците по френски език, секна дъха на новоизлюпения емигрант. Господи, рече си той, ето как щях да си отида от тоя свят, без да съм видял тази красота. И то аз, учителят по френски…

Но нещото, което го изуми бяха стройните редици от… пенсионери.

Да, пенсионери – французи, облечени във военни униформи, накичени с ордени и носещи в ръце бойни знамена, бяха изпълнили площада, в който по-късно Меркадо щеше да се влюби – „Шарл Дьо Гол – Етоал”.

Той бе поразен от енергията на тези хора, от тяхната страст да поддържат вече възрастните си тела изопнати като струни!

В този миг на едно от първите си съприкосновения с любимия град, Меркадо още не знаеше, че те – бившите войни на Франция, всяка вечер идват тук и участват в церемонията по припалването на вечния огън на Гроба на незнайния воин, намиращ се под арката.

После Mеркадо тръгна по посока на виждащия се в далечината обелиск на площад „Конкорд”.

Всъщност тъкмо тази улица - от площад „Шарл де Гол –Етоал” до площад „Конкорд”, се наричаше „Шан-з-Елизе”…

Да, прочутият булевард на Свободата, на любовта, на радостта от живота…

Меркадо Иванов вървеше зашеметен от цялата тази красота наоколо, примесена с толкова много глъч. И хора, хора…

„Новобранецът”-емигрант не бе виждал никога в живота си такава многообразна тълпа – сякаш целият свят се бe изсипал тук – бели, черни, жълти…

Рояци, потоци от хора, забързани, сгрени от една обща светлина, идваща от невероятните сгради от двете страни на булеварда.

Това наистина бe странно – и Меркадо потръпна.

И сега, тук, в центъра на света, сред хилядите посетители на най-красивата на планетата улица, Меркадо усети с всяка клетка на тялото си, че тези хора, непознаващи се и може би никога друг път нямащи възможност да се срещнат, в миговете на кратките си разминавания, се споглеждаха с някаква симпатия помежду си, светлина проблясваше в очите им.

Да, в тези мигове всички хора наоколо, дошли от цял свят и оказали се точно сега на прочутия булевард, бяха като че ли едно семейство, едно толкова облъхнато от светлина и доброта семейство …

Меркадо Иванов вървеше, зяпаше и усещаше, че умората, причинена от многочасовото пътуване и от мътилката в душата му, с която бe напуснал родната си страна, взе да се изпарява и на нейно място да идва едно ново, непознато, но затова пък толкова тръпно чувство на радост от усещането, че и ти, идващият от студена и мрачна България, всъщност си част от тази нова за теб, но толкова близка общност от разнородни хора – да, общността на нежните…

И Меркадо Иванов за първи път в своя живот се усети някак си специален, отвътре просветлен.

И кой знае защо, той взе да залита - е, разбира се, че се владееше, но просто нещо го караше така лекичко, с тръпка, да побутва този или онзи от идващите на рояци минувачи срещу него.

Иванов изгаряше от мигновения допир до тези иначе непознати хора, които може би никога повече нямаше да срещне.

Той бе поразен от това тяхно: ”Извинете!”, вместо обикновена ругатня или неприличен жест – неща, на които толкова бе привикнал в своята страна. Та той идваше от един свят, където обичайното поведение при ситуация от този род бе „тегленето на една майна”, казана или сподавена между зъбите.

Не, тук сега нямаше подобни изрази – а просто „Извинете!”, придружено с усмивка. Да, кой знае защо, и с усмивка…

След време Меркадо сам щеше да проумее, че за парижани, а и за гостите на града, разходката по световния булевард винаги бе един специален момент.

Може би и затова парижани обичаха толкова много да си определят среща именно тук. Особената атмосфера, утаена наоколо, придаваше наистина нещо уникално, нещо запомнящо се на булеварда – „Шан-з-Елизе” бе онова пространство, където човек най-пълно усещаше, че няма по-хубаво нещо на тоя свят от тръпката, че си жив – днес, в този миг… Не утре, не в други ден, а сега, в тази секунда…Че на нашата, иначе толкова мрачна и грешна земя има парченце от нея, орисано от боговете да бъде мястото на радостта от живота…

И вървеше Меркадо в тези първи часове от битието си на нов парижанин – от площад „Шарл Дьо Гол-Етоал” до площад „Конкорд” и обратно – един път, втори, трети…

Някъде към полунощ той осъзна, че трябва да търси подслон. Времето бе топло, но все пак можеше ли да остане под открито небе в този огромен град?

Да отиде в хотел – о, това бе немислимо.

И той се озова на брега на Сена, или по-точно на един невероятен мост, по чийто покрив вървеше … метро. Да, метро…

Разбира се, Меркадо Иванов щеше да го види и разбере това след няколко часа, на сутринта. Сега той съзря парче земя в единия край на моста – всъщност Меркадо не знаеше не само това, че се намира в района на приказния мост „Бир Хакем”, но и че това е единственото незастроено място в цял Париж и че то носи чудното название „Островът на лебедите” – едно невероятно божие творение, запазено от парижани и покоряващо с красотата си.

Тук Сена течеше от двете страни на островчето, което завършваше с копие на Статуята на свободата, подарена в знак на благодарност от нюйоркчани на парижани заради това, че преди това са им били предоставили оригинала на статуята, дело на скулптора Бартолди и на…Айфел.

Да, на същия този Айфел, чието дело е и символът на Франция – Айфеловата кула…

Париж наистина е град, пълен с изненади, история и красота, но тази вечер българският учител по френски Меркадо Иванов трябваше да разреши и един по-прозаичен ребус – той просто имаше нужда от подслон някъде, за да може да прекара няколкото часа, оставащи до изгрева.

И тогава българинът чу … песен. Още малко и щеше да се спъне в купчина дрехи и картони.

Ето че и това му се случи на Меркадо – още със стъпването му в Париж да се срещне и с толкова характерните за него обитатели - клошарите.

Първото нещо, което изненада Меркадо Иванов при тази негова среднощна среща бе наистина песента, сякаш извираща изпод купчината пред него. Учителят бе чел и слушал, че клошарите като по правило са хора, обявили несъгласие с живота в обществото, а ето този сега слуша радио… И то след полунощ…

Да, бившият учител по френски, заедно с клошаря, слуша радио цяла вечер… Не му бе студено, все пак картоните бяха „якички”, а и евтиното вино си оказа своето…

Роже, така се казваше клошарят, бе на почти неговата възраст – живо, енергично лице, със запазени все още красиви черти. Защо станал клошар ли? Ами, просто обичал животът на улицата. Имало много негови събратя, които се озовали тук заради семейни проблеми, заради дългове, други пък „обичали” дрогата… Но Роже бил „по-специален” - той просто, макар и парижанин, макар и с апартамент, искал да живее свободно, волно, ей, така, само с една раница на гърба като охлюв и с китара в ръка, стигало му да знае, че днес е жив, това е много важно, повтарял в унес клошарят Роже, да знаеш, че днес, а не утре си жив. Жив, жив, жив, и то днес, днес, днес… Да усещаш,че живееш, че дишаш, а не живуркаш с някаква вяра, че утре ще бъде по-добре, че утре ще наваксаш… Че то, говореше Роже и го гледаше, усещаше това и в тъмното Меркадо Иванов, с някакво настървение, кой ти гарантира, че утре ще се събудиш жив?

Слушаше странната изповед на случайния си приятел българинът Меркадо Иванов и се питаше – виж го ти него, този симпатичен иначе Роже, как мисли наистина своеобразно. Та и Меркадо Иванов, като всеки българин на неговата възраст, почти цял живот бе живял, подчинен на тази манипулация – днес е важно да се оцелее, а животът ще бъде утре, все това „утре”,”утре”… За мнозина то, „утрето” никога не идваше. Абе, какво за мнозина, за всички българи… е, освен за някои, които обаче и в сегашното „днес” си живееха много, много добре. Гледай го ти него, Рожето. Мислиш го за човек извън борда, за някакъв чудак, а той виж как трезво, как добре разсъждава. Какво ти добре, направо супер, както казваха неговите ученици – кое ти гарантира, че утре ще се събудиш жив. Затова благодари на Бога и природата, че днес, сега, си жив… Просто, ясно. И… толкова далечно за него, българина…

На сутринта Меркадо Иванов благодари на „хазяина” си и тръгна да … „превзема” Париж.

Клошарят, освен всичко останало, му бе казал къде може да яде, къде да се изкъпе… Например, днес раздавали безплатна храна на площад „Република”, в градинката, в горния му край… Наистина много ценна информация. Защото Меркадо Иванов бе и гладен, и …

Да, бе много гладен.

Но как така да се нареди на опашката? Та той бе възпитаван съвсем другояче! А и той самият като учител по подобен начин бе внушавал това на учениците си. Всеки човек трябваше да си заслужи с труда парчето хляб. А сега му даваха да яде просто ей така, без нищо да е свършил. Не, той не бе възпитан така, той знаеше – щом едно нещо си го постигнал без труд, значи е нередно. Все едно просиш… А българин да проси – о, това бе нещо немислимо! Може да умираш, да припадаш от глад, но да просиш, да подадеш ръка за подаяние – не, никога. Никога!

Усети, че му прилошава, усети и дъха на супата, на тази толкова обичана от него живителна течност, устата му се напълни със слюнка. И направи крачка, две… И вече Меркадо Иванов бе част от огромната армия на клиентите на „Ресторантите на сърцето”, толкова популярната във Франция верига от безплатни заведения на открито, рожба на прозрението на големия актьор Кольош, загинал при катастрофа с мотоциклет.

Меркадо Иванов бе облечен така, както и слезе от рейса - с костюма, това бе и единствената връхна дреха, която носеше от България.

Нареди се на дългата редица от нетърпеливи, но със странно помръкнали погледи хора. Бе толкова гладен, та миризмата на храна, макар и все още на далечно разстояние от него, го обезсилваше – хайде бе, няма ли свършване тази опашка…

По някое време край оградата мина една възрастна госпожа и възмутено му подвикна:

- Мосю, и вие ли участвате в този цирк?

Поогледа се, не, не, не към някой друг, а точно към него гледаше възрастната госпожа. По всяка вероятност тя се бе подвела по костюма му, а и вратовръзката. Ей, кьорав късмет, та тъкмо него ли фиксира?

Погледна я кротко, кой знае защо, потърси очите й и тихичко каза:

- Какъв цирк, госпожо, аз съм просто гладен…

Но жената продължи да се ядосва, тя вероятно не можеше да проумее, че Меркадо Иванов, макар и в костюм, с вратовръзка, с куфарче в ръка, с интелигентно лице, бе просто… гладен…

Тогава той чу славянска реч, двама от интернационалната върволица около него разговаряха, ставаше дума за някаква работа в строителството. Да, говореха на руски… Единият си бил намерил работа на някакъв строеж, другият го питаше – какво точно правиш? А оня – „Ета такая хуйная…” Да, не му харесвала на нашия брат руснака работата…

И както си говореха братушките, изведнъж се хванаха за гушите, веднага дойдоха полицаи, но доброволците, които раздаваха храната се намесиха и отърваха побойниците. Меркадо си помисли – ако това се бе случило в България, тези вече щяха да бъдат в килията…

По-късно той щеше да види колко наистина са толерантни парижките полицаи – те изобщо не закачаха и просяците по метрото. Уж бе забранено да се спи там, но никой не ги гонеше.

Една 60-годишна раздърпана жена му подвикна:

- Мосю, цигара, моля!

Меркадо Иванов вдигна рамене, той не пушеше, но каза:

- Ама тук е забранено.

Оная обаче изобщо не се стресна от това своеобразно предупреждение.

- А, аз съм клошарка. Вие не знаете какво изпитваме в тоя студ. Но още не съм си изгубила ума, за да отида на фоайе /По-късно Меркадо щеше да разбере, че това всъщност бяха помещения, където предоставяха храна и подслон на бездомниците/. Вярно, в тези фоайета има топла храна, има чисти легла, ама може да ми откраднат месечните, може да ме изнасилят, да ме заразят с някой вирус…- продължаваше да говори жената…

Меркадо не знаеше какво повече да й каже. Господи, та тя живееше като скот, в мръсотия, ама…

Но сега с нея ли да се занимава, със себе си ли?

И Меркадо инстинктивно усети, че трябва вече да започне да подрежда нещата.

Първото, което той направи, бе да си купи телефон – 15 евро за карта, 15 евро за обработка на телефона…

Готово, нещата тръгнаха, усмихна се весело учителят. Звънна веднага на французина Жан-Пиер, който му бе гостувал много пъти в България и който той смяташе за верен приятел.

- Жан-Пиер, обаждам ти се от Париж. Отседнал съм в един бардак в Монмартър. - Излъга, разбира се, защото нямаше пари и за хотел-бардак на „Барбес”, но как да каже къде наистина бе спал?

Жан-Пиер мълчеше.

- Приятен ден, Жан-Пиер.

- Приятен и на теб.

И пак мълчание.

След час отново му се обади. Сега вече бе директен. Макар че сърцето му бе премаляло…

- Жан-Пиер, можеш ли да ме приемеш за няколко вечери?

Гласът отсреща изведнъж стана рязък – нима това бе оня Жан-Пиер, който в България при многобройните гостувания с богата гощавка в дома му все го тупаше по рамото – ти само ела в Париж, пък ще видиш…

- Не мога. Майка ми е болна и е при мен. Ти защо си дошъл? Избягал си от една мизерия, но нима мислиш, че тук ще намериш нещо по-добро?

Това беше първото му разочарование. Следващото дойде само след още един час - когато тръгна да си търси работа.

Клошарят му бе казал къде се намира най-близката душ-кабина, тоест „Бен душ”, тази иначе обичана от несретниците на Париж дума – тук имаше всичко – четка за зъби, комплект прибори за бръснене…

Ох, какво удоволствие бе топлата вода… Единственото неудобство Меркадо Иванов изпита, когато точно след двадесет минути, така му бе и казал клошарят, отвън се потропа по кабината – хайде, край!

Добре, че Меркадо Иванов бе предупреден от клошаря, та си бе разпределил тези двадесет минути до секунда. Най-много време бе отделил на… боядисването на косата. Да, нямаше нищо смешно – за първи път той правеше подобно нещо. Но нямаше как, клошарят бе категоричен – ако не се боядисаш, забрави каквато и да е работа! Ти трябва да си преди всичко „жон и динамик”, тоест „млад и енергичен”, а с тази бяла коса…

Затова и Меркадо Иванов бе прежалил някое и друго евро – няма как, трябва да е „жон и динамик”!

Пак по „указание” на клошаря Роже от моста „Бир Хакем” Меркадо Иванов отиде на „Сантие” – това бе една улица с много магазини на търговци на платове – тя бе в трети район, от площад „Република” хвана тройката и слезе на спирка „Сантие”. Ох, какво треперене бе – Роже специално го бе предупредил да внимава да не попадне на проверяващи в метрото, те били толкова безмилостни, че… Затова и учителят трепереше като лист, та той бе нередовен пътник… Нещо, което никога не си го бе позволил в България. Влезе като се долепи до един „редовен” пътник, и този трик го знаеше от несретника от моста „Бир Хакем”.

Още бе рано, седем часа, най-подходящото време за наемане на работници.

Имаше всякакви хора – бели, жълти, черни… Почти никой не говореше френски. А Меркадо Иванов, естествено, знаеше езика перфектно.

Сутринта бе хладничка и Меркадо потръпна от приятната мисъл - добре облечен, с костюм, вратовръзка, бял мъж, с черна, гарванова като на юноша коса, с чудесен френски – кой търговец ще се откаже от такъв кандидат за работа?

Обаче се отказваха. И то не един и два пъти - поспираха при него, поглеждаха го - странна птица, няма що. И търговците поклащаха глава - няма за теб работа, даже накрая взеха да го подминават припряно.

И така Меркадо Иванов се размина с надницата на черно от 30 евро.

А трябваше да яде. Бе отново гладен.

И … тръгна пак към площад „Република”… И все това си мислеше – дано да не бъде там оная французойка…

Слаба богу, нея този път я нямаше. Хапна си доволно – и „антре”, тоест предястие, и „плат дьо жур”, основно ядене, о, Боже, паниран мозък, за първи път в живота си опитваше подобно чудо, и десерт, и топло мляко, че и кафе… Подвоуми се дали да приеме билет за театър, каквито раздаваха на желаещите, но се отказа, дори се разсмя – хайде сега, театър, че той няма къде да спи…

Да, поотпусна му се душичката, хубаво му стана – ей, Париж е това…

Да, но какво ще прави по-нататък?

Нима ще продължава да спи под мостовете? Ами как ще се изхранва? Не искаше дори и да си представи, че май единственият изход бе да проси.

Но имаше ли друг изход? Той трябваше да слага по нещо в уста поне на два-три часа – иначе захарта му падаше и…Само при мисълта какво би последвало, Меркадо изтръпна. Ето, започна да усеща премаляването…

До този миг той бе виждал само по филмите и бе чел в книгите как се проси. А сега самият трябваше да го прави. Е, поне в началото, докато посвикне, докато си намери работа…

И Меркадо Иванов се отправи към… „Шан-з-Елизе”, най-красивата, най-чаровната улица в света… Защо тъкмо към нея, може би защото там имаше най-много хора, защото там бяха най-добри, най-топли погледите? Хайде сега, сепна се той, как така ще проси на „Шан-з-Елизе”, но след миг-два бързо потули издайническата мисъл – напред, там, на „Шан-з-Елизе”…

Като в просъница взе един картон, написа върху него „Моля ви за вашата помощ”, разбира се, на френски – „Сил ву пле пур вотр ед”, и, разбира се, без никакви грешки, нали толкова години бе учител, и то тъкмо по този език. А и краснописът му бе хубав – абе, стана надпис за чудо и приказ. За чудо и приказ ли?

Застана на входа на една кооперация, на метри от прочутото, най-старото бистро на „Шан-з-Елизе” – „Фукет,с”, където, и това знаеше Меркадо Иванов, се събираше елитът на Париж.

Цял трепереше – от онова нещо, което с думи не може да се опише, то само се усеща от човек, който е бил, дори и за секунди, с картон в ръка с такъв изписан на него надпис – „Моля за вашата помощ”…

Е, наистина странна картина – просяк с костюм и вратовръзка, там, в центъра на Париж, на прочутата улица „Шан-з-Елизе”, на метри от най-старото и известно парижко кафене „Фукет,с”… Затова и нави на руло сакото си Меркадо Иванов и го скри зад гърба си. Там сложи и вратовръзката.

Бе изтръпнал – какъв бе този кошмарен сън…

Някакво куче, проскубано и мръсно, се завъртя около него,

Господи, те и кучетата надушват просяците, помисли си учителят и понечи да изгони животното. Но после, гледайки топлия му поглед, той се досети, че бе чел някъде за закон във Франция, според който водачите на кучета не се закачат от полицаите, защото разпоредбите защитавали животните – те не трябвало да бъдат самотни…

- Мосю, познаваме ли се? Напомняте ми на един мой…

Изтръпна, щом чу този глас – нещо смътно, далечно, но все пак познато усети в него.

Да, това бе Виктор, един от учениците от софийската гимназия още от първите му випуски като класен. Беше чул за него, ама много отдавна, че се бил запилял някъде по света. И ето, оказа се, че Виктор бил в Париж… Да, светът наистина е малък. Но и жесток…

Меркадо Иванов се разлюля. Макар и седнал направо на тротоара, той усети, че почти изгубва равновесие. С върховно усилие се поуспокои.

- Но, но, но – поклати глава, за нищо на света той не трябваше да оставя и капчица съмнение у своя ученик, че може би е той. И за да бъде още по-убедителен, почти замуча, демек не знае изобщо френски – Но, но…

Ученикът му, Меркадо Иванов така и не разбра дали го бе познал, тактично, като истински парижанин, го подмина. Като в последния момент от разминаването му подаде банкнота от … пет евро.

Цели пет евро…

Меркадо Иванов едва дочака Виктор да се скрие зад ъгъла, разтуптялото му се сърце щеше да се пръсне – Господи, та това той изобщо не бе предвидил – да го срещне негов ученик, тук, в Париж, в това положение?

И не усети как сълзите му потекоха сами – солени капки влага, оттичащи се по пребледнялото възрастно лице…

Господи, каква картина - там, в центъра на Париж, на самата улица-„красавица” „Шан-з-Елизе”, той, българинът Меркадо Иванов, настоящ емигрант, вече бивш учител по френски език в елитна софийска гимназия, възпитал стотици, хиляди българчета в любов към Франция, сега седеше направо на плочника с разперен пред него картон с изписани, ама толкова хубаво изписани думички - „ Моля за вашата помощ”…

Меркадо Иванов се сепна, огледа се – през мъглата на мокрото видя, че и кучето го няма. Ами как да го има – сигурно и то, парижкото куче, не бе видяло просяк да проси и … плаче…

И Меркадо Иванов захвърли картона.

Но запази банкнотата.

В този момент учителят Меркадо Иванов, в случая кандидат-просякът Меркадо Иванов, изгарящ отвътре от жегата, а и от притеснението от срещата със своя ученик, почти щеше да припадне и поради невъзможността някъде да се облекчи.

По-късно той щеше да разбере, че това е един от проблемите на големия и иначе толкова красив град – липсата на тоалетни, особено в метрото и центъра, той вече бе забелязал как мнозина се облекчаваха почти на улиците, но нима можеше той, Меркадо Иванов, учителят от елитната френска гимназия в София, да го направи това нещо? И то в центъра на не кой да е град, а на Париж, най-красивото, най-светлото място на тази земя, на прочутата улица, на най-хубавата улица в света - „Шан-з-Елизе”? Не, за нищо на света!

И трябваше Меркадо Иванов да откъсне от скромния си „бюджет” две-три евро, да влезе в първото срещнато бистро, да поръча едно кафе, за да може да използва тоалетната. Значи половината от спечеленото от неговия бивш ученик благодарение на поредното страшно унижение отиваше на вятъра само заради една дребничка естествена нужда… Но хора сме, няма начин, промърмори учителят и тръгна припряно.

И там, в тоалетната на бистрото, всъщност се оказа големият му шанс в този негов втори парижки ден. Защото в иначе блестящото от чистота стайче той срещна един парижанин, това всъщност бе първият французин, с когото той се запознаваше, като, разбира се, не броеше клошаря от „Бир Хакем” и епизодично срещнатите досега минувачи – Пиер, така му се представи оня, а това бе нещо необичайно за иначе въздържаните и резервирани особено при първа среща парижани.

Всъщност запознанството им започна доста странно. Меркадо Иванов се облекчаваше, когато изведнъж усети нечия ръка да го погалва…

В първия миг, опарен от това докосване, Меркадо Иванов понечи да отскочи - бе му станало изведнъж студено, ама много студено, после студеното се замени с едно обезсилване и нещо като вълна от срам щеше да го потопи – Господи, та и това ли трябваше да му се случи, и то тъкмо тук, в Париж? Спането при клошаря, безплатното ядене, просенето, срещата с неговия ученик, сега пък…

Но после, замаян от умората, от отчаянието, а и от всичко преживяно до този миг, той, странно защо, притихна.

И оня, тоест водопроводчикът мосю Пиер, както се оказа по-късно, професията на този иначе дребничък и невзрачен човечец тук бе много авторитетна, вече по-смело взе да го поопипва - нагоре, по-нагоре… Гали го нежно…, секунда ли, две ли…

После му купи чашка ароматно кафе.

Меркадо Иванов гледаше в една точка, да, онази несъществуваща точка на тавана на уютното бистро - цял бе изтръпнал - не, не, нима това бе той? Все едно че това бе някакъв друг Меркадо Иванов, че той самият се гледаше така встрани, някъде отгоре, ама много отгоре…

По някое време прошепна:

- Мосю Пиер, защо не ме вземат на работа? Какво ли не правих – дори и си боядисах косата…

- Ха-ха-ха… Ами я си виж физиономията. Изобщо не приличаш на бачкатор. Изглеждаш като смешник, прощавай, като глупак… Пък и тези „патрони” търсят хора, които не знаят езика, за да ги експлоатират, за да бъдат те доволни и на малкото евро, което им дават и да не им създават неприятности като се оплакват… А и може да са те помислили, че си някой агент на полицията – та търси ли се черна работа със сако, с чудесен френски?

Така го „светна” французинът, после продължи да се смее. Но го запозна със собственичката на бистрото. И, е, най-после, какъв само късмет - оказа се, че тъкмо в този момент тя търсела мияч за кухнята!

Разбира се, работата бе временна, за три дни. Да, за три дни, но кой ти ги дава тези 120 – 150 евро? Та толкова бе неговата месечна заплата като учител в България?!? Сега поне щеше да си осигури храната за много, много-о-о време. Ако, естествено, имаше някаква квартира…

И Меркадо Иванов застана веднага зад купа от чинии. Просто запретна ръкави и… Работното му време бе от десет сутринта до един часа вечерта с кратка почивка на обяд. В задълженията му влизаше и това да носи от мазето продукти по поръка на готвача. А този арабин от пръв поглед не го хареса – гледаше го надменно, така-а, с подигравка…

Меркадо Иванов, разбира се, по негово собствено мнение, се справяше добре със задачите си, е, не бе много бърз, едър и пълен човек - колко може да бъде повратлив, но отличното познаване на езика му бе от голяма полза и компенсираше останалите негативи – каквото искаше от него готвачът, той веднага разбираше и тръгваше. Имаше едно черно момче, то не знаеше и дума на френски и веднага, след час-два, го изгониха.

Бе доволен Меркадо Иванов - намери си работа, и то още в първия истински ден от пребиваването си в Париж, макар и временна, сега оставаше да се реши въпросът със спането, който всъщност бе най-трудният за решаване въпрос в Париж открай време.

И в този миг Меркадо Иванов, кой знае защо, се сети за прочетеното преди време в пътепис отпреди Втората световна война, че обичайно за гостите на града тогава било да наемат… място за хващане на въжето.

Какво било това МЯСТО ЗА ХВАЩАНЕ НА ВЪЖЕТО? Ами плащаш си, и то не евтино, и то не за легло в стая, а за правото да се държиш или облягаш на… едно въже, разпънато от единия край на стаята до другия?!?

Да, мислеше си Меркадо Иванов, такава криза било едно време за жилища в Париж, такава бе и сега, такава, май ще е и винаги – какво да се прави, голям град, ама толкова много мераклии да живеят в него има от цял свят, потокът не само че не секва, ами с всяка година се увеличава.

Улисан в невесели мисли за предстоящата вечер, Меркадо Иванов изведнъж усети някакъв натрапчив сърбеж, стресна се, хайде сега, само това му липсваше, да се разболее, но след секунда-два се успокои – да, боята бе започнала да се стича…

И пак, с нови сили, се наведе над купа от чинии Меркадо Иванов, капките боя се търкулваха и кротичко падаха върху току-що измитото дъно на поредната чиния… Hе беше, разбира се, приятно това, трябваше пак наново да търка, ама къде ти време, а и нерви да отделя сега за това, важното бе да съсредочи мислите си в търсенето на подслон за нощта…

Но този ден бе „звездният” за Меркадо Иванов. Собственичката, която може би като работник не го хареса кой знае колко, се заинтригува от факта, че по професия е учител по френски. И в полунощ, когато вече спускаше подвижната решетка на входа, а той се чудеше къде да се дене в останалата част от нощта, тя му каза:

– Каня Ви да преспите в къщи, мъжът ми отсъства.

Тя бе с двайсетина години по-възрастна от Меркадо Иванов, абе, направо бабичка… Но бе собственичка на апартамент, и то в самия център на града…

Меркадо Иванов не чака повторна покана – от клошаря той знаеше и това, че тук, във Франция, канят само по един път, не както е в България – заповядай, заповядай, заповядай… Докато склониш накрая. Тук – един път, и отсичат. Ако приемеш, добре, ако не – все едно че не са те канили. Затова и той побърза да кимне.

И така Меркадо Иванов се озова, за първи път в своя живот, в един нормален парижки дом, отвън кооперацията бе сдала Богу дух, но отвътре бе ремонтирана добре.

Бе някъде към два часа в полунощ. Мадам Розе отвори хладилника, Меркадо Иванов хлъцна – вътре пращеше от деликатеси… Да, като малко дете се зарадва Меркадо Иванов на това гастрономическо изобилие…

Оная го погледна учудено.

А той простичко й каза:

- Аз обичам да си похапвам.

И тя – тази вече възрастна, но доста слаба мулатка, се смя дълго, на пресекулки…

Ситният й смях не спря и през цялото време, в което Меркадо Иванов хапваше с вълчи апетит от вкусната храна.

После тя седна на леглото до него.

- Не се притеснявайте, че главният готвач не Ви харесва. Аз ще се оправя с него и повече няма да имате проблеми.

Пиха бяло вино, хапнаха и нещо като „фуагра”, един от най-вкусните френски специалитети…

Не усети как потъна в леглото…

Мадам Розе говореше – гласът й идваше сякаш от някакъв друг свят - топъл и добър… И как само го галеше това „Вие”, „Вие”…

- Със съпруга ми сме разведени, живеем заедно ей така, по навик, а и заради децата, много късно се оженихме… Но да Ви предупредя – тук ще бъдете само три нощи. После си търсете работа и жилище другаде. Разбрахте, нали?

Да, повтори наум Меркадо Иванов - три дни и три нощи … Какво пък, и това не е малко, нали…

После той погледна жената. И се усмихна – мадам Розе, не че това сега имаше някакво значение, но все пак, макар и възрастничка, бе запазена, добре поддържана жена, слабичка.

И много, много нежна…

А Меркадо Иванов отдавна, ама от толкова отдавна не бе усещал нежност…

И гледаше емигрантът небето на Париж – единственото небе в света, което ревниво крие една голяма тайна – то почти винаги няма звезди. Всъщност това е така заради светлината, която излъчва градът, тя е толкова силна, че обезличава небесните тела.

Да, оная толкова мечтана, толкова примамваща парижка светлина… Която сега той, вече бившият български учител по френски език, блестящият едновремешен студент-преводач на Бодлер, Рембо и Верлен, наблюдаваше през пролуката, очертана от контурите на треперещото от страст слабичко, но все още тръпно тяло на мадам Розе и единия крайчец на пердето в този старичък, но запазен, да, запазен парижки дом…

Бе щастлива вечер.

Първата, наистина „парижка” вечер на Меркадо Иванов, настоящ емигрант и бивш учител по френски език, в любимия град…

----------------





П.П. Разказът е от книгата „Кестени от Париж” на Димо Райков, която се продава по книжарниците, както и чрез сайта BIBLIO на електронен четец.