ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

понеделник, 15 април 2013 г.

ИЗБОРИ МУ Е МАЙКАТА…






ВИЖТЕ КОЙ МУ Е ВИНОВЕН НА ЦВЕТАНОВ? НЯМАЛИ ПАРИ ЗА ПЕНСИОНЕРИТЕ, ЗАЩОТО 2,5 МИЛИОНА БИЛИ ЕМИГРАНТИ… А ЗАЩО ТОГАВА ТАКА КРАДЕТЕ? ЗАЩО ТАКА СТЕ СИ НАПЪЛНИЛИ ГУШИТЕ?



„На въпрос на водещия как може да се живее с пенсия от 145 лв. Цветанов отговори с въпрос как може да се повишат пенсиите при положение, че през последните 23 години страната са напуснали 2,5 млн. души и няма кой ...... да плаща вноски за осигуряване на плащанията. Цветанов призна, че е срамно, че пенсионерите получават по 145 лв. „

край на цитата



Един срамен и циничен до „червено” телевизионен разговор между Цветанов и Бареков…

Разговор, от който, за кой ли път вече, се разбира за цялата безнадеждност на живота изобщо в България…

Какви политици, какви журналисти… Вижте как цинично и дори с кеф си признават за своите договорки…

В момента, когато пиша тези горчиви редове, Интернет и Фейсбук са пълни с предложения-заявки кой град в България е „по-достоен” за европейска столица на културата?!? Господи, страната ни е просто една кочинка – и като начин на мислене, и като действие и отношение срещу най-слабите, а те тръгнали да стават „европейци”… Самозапалват се, самоубиват се, а те…

В същото време слушам и френско радио…

И развълнувани гласове призовават непрекъснато – политици, журналисти, граждани – за борба срещу мизерията във Франция?!?

Мизерия в страната, където минималната пенсия и заплата са над 1000 евро…

Стачкуват хората, борят се…

И през ум не им минава да обявяват Париж за европейска столица на културата – защото това „звание” не се постига с „назначение”, както са свикнали у нас, а просто е следствие на живота, на отношението на самите хора, на техния естествен стремеж към красота и култура…

Тези дни, като ефект от лъжата на един френски министър, в голямата страна непрекъснато се говори за смяна на статуквото – преди всичко в мисленето, в морала на французите, но вече се говори, ето, току-що „присъствах” чрез споменатото радиопредаване на разговор за смяна на методите на действие, на модела на френската държава… Вижте докъде стигат хората, нормалните хора, само след една … лъжа… Дали дотам ще се стигне веднага? Едва ли? Но важното е, че вече се започна. А французите започнат ли нещо, за разлика от нас, го довършват. Може да е бавничко, но го довършват!

А у нас?

У нас „десни” функционери ни призовават да не гласуваме за никой друг, само за … Герб, тоест за тези, които народът прогони…

Объркана държава, объркан народ…

Но петимен за… избори…

Избори, избори…

Един шут, пишат медиите, бил взел 200 хиляди лева за да участва в предизборна кампания като „иронизира” шефа на една партия… Как ще го иронизира”, вече е ясно, след като е платен с толкова парички, заради които Саркози си има що време вече неприятности с френското правосъдие…

Но да спирам…

Защо да развалям настроението на този иначе хубав и толкова надарен с качества народ…

Нека да се порадва – да, идат избори…

И то какви избори… Без… право на избор…

Но на кого ли му пука?

Избори ли?

Давай…



Димо Райков

Париж

ЦЕЦКА ИЗЯЛА ПЕНСИИТЕ НА МАМА ЗА ... 416 ГОДИНИ...






Току-що прочетох, че госпожата Цецка Цачева и нейните заместници похарчили за "представителни нужди" половин милион лева... Помъчих се да си прредставя лицето на тази жена - всъщност жена ли бе тя?

И изведнъж пред очите ми, като че ли от сърцето ми, заедно с вопъла за тази наша съдба българска, излетяха и образите на моите две мадони. Те двете си ...отидоха от този свят с пенсия от по около стотина лева... Значи госпожата Цецка била похарчила само за черпене и бонбони 5 000 майчини пенсии... Които щяха да им стигнат за... 416 години!!!

Имат ли сърца тези Цецки? От майка ли са раждани?

И възкръсна онзи мой текст..



ЗА ЖИВОТА НА ДВЕ МАДОНИ ИЛИ ДУМИ ЗА СВЕТЛИНАТА



Случи се така, че за няколко дни през този невероятно студен януари на 2010 г. изгубих две от най-любимите си жени, две знакови за мен мадони.

Едната – моята майка Яна, дарила ме с раждане, започнало от една странджанска нива и завършило часове по-късно в болницата на градчето Малко Търново в последния ден на месец юли. До самия край на земното си съществуване тя отдаваше всичките си сили и здраве за мен, винаги малкия за нея син… Пазя я в себе си такава, каквато е на снимката – усмихната и с онова нейно толкова топло „Добре дошъл!” към всеки, прекрачил прага на къщата ни. Колко много гости съм й водил, които добрата жена посрещаше заедно с баща ми с радост и гощаваше според възможностите на нищожната си пенсийка, но с невероятната обич на голямото си сърце. За нея всеки, пристъпил прага на старата, но спретната и ухаеща винаги на прясно варосани стени къща, с онази неизменна табела "Образцов дом", беше пратеник на един друг, непознат свят, но затова пък толкова очарователен за нея, живялата винаги в тази откъсната сякаш от Вселената планина. Ето в момента се сещам за един, колкото интересен, толкова и показателен епизод. Преди години почти целият тогавашен Кабинет на младия писател бяхме на вечеря вкъщи. На връщане в рейса се оказа, че на поета Валери Станков от Варна му липсват… обувките. „Забравих ги у леля Яна.” - каза той. И ние бяхме принудени да се върнем. На входната врата ни чакаше майка с обувките на Валери в ръце. Поетът я прегърна, целуна я и аз успях да чуя това, което й прошепна: „Лельо Янке, на толкова хора съм гостувал, но такова посрещане не съм преживявал. Затова нарочно оставих обувките, за да се върнем пак и пак да те целуна.” Да бяхте видели лицето на моята майка тогава…

И още нещо - една от гостенките, нашата приятелка от Франция Мари, или "Марито", както я наричаше майка, научила за кончината й, ми изпрати онзи ден следното писмо: „Аз съм тъжна от вестта за смъртта на майката на Димо. Пазя я в спомена си - топла и усмихната, окъпана в мека светлина през онова лято преди две години, с бистрото звучене на нейния извисяващ се глас, когато изпя със своя съпруг тази толкова хубава песен за любовта, която ме накара да се разплача. Аз пазя малката ръчно изтъкана от самата нея червена покривка, която тя ми подари със своята щедрост. Всичките мои мисли са насочени към вас и нейния съпруг.”

Те, двамата, поетът и чужденката парижанка, най-силно бяха усетили най-съкровеното в българската душа на моята майка...- нейното желание да види, да почувства Вселената... Когато с часове й разказвах по-телефона за Париж, за многоликия живот на френската столица, тя слушаше, усещах го това със сърцето си, с притаен дъх - само от време на време промълвяваше "Така ли?". И в това, изречено с толкова тръпка, но и с тъга "Така ли?", тя бе побрала сякаш всичкото онова любопитство и болка на тези наши майки и бащи, смачкани от условностите на времето и обстоятелствата, от мизерията на българското битие и принудени да пътуват до мечтаните места на тази наша огромна земя единствено чрез въображението си и чрез песните, изпети от дъното на душата им. Всъщност, като се замисля сега, това пътуване на майка ми и на хората от нейното поколение може би е на-хубавото пътуване...

Моята майка за мен бе пример за всеотдайност, тя винаги живееше за мен и сестра ми, за нашите семейства, за внуците и правнуците. Тя беше готова всеки миг да се пожертва за всички нас. Тя по всяко време ни изпращаше положителна енергия и се молеше горещо и смирено за нас, за нашето здраве, отделяше от оскъдната си пенсийка, за да ни пъхне запотените от стискането левчета на изпроводяк, когато понякога се сещахме за нея и я посещавахме в Малко Търново.

Моята майка редовно се молеше в местната църква за различни хора, те й се обаждаха „Янке, моли се, запали свещичка за мен.” И тя не забравяше, тя се молеше и палеше свещичка … За другите…

Всъщност майка ми, молейки се за другите, бе забравила, тя бе пропуснала да се моли за своето здраве – и Господ я прибра внезапно и светкавично – така, както само Той умее да прибира любимите си деца…

Не съм срещал друг такъв човек – да е готов на мига да изчезне, да се стопи само и само заради уюта на своите хора.

Другата мадона е моята най-вярна почитателка на книгите ми – г-жа Дора Ганева, пенсионирана учителка по български език и литература от Добрич.

Стотици, хиляди хора по един или друг начин са споделяли с мен своите усещания, породени от книгите ми, но толкова спретнато, чистичко и проникновено, толкова човешки, непретенциозно и същевременно с такъв професионален изказ и внушения бяха написаните на ръка писма от непознатата до този момент за мен госпожа Ганева, че в един от най-трудните периоди на моя живот те ми донесоха нужната вяра и душевен комфорт. Ето, убедете се сами от последното нейно писмо:

„Почитаеми писателю,

Винаги, когато в ръцете ми е увлекателно четиво, го поглъщам жадно, както обичаме да казваме „на един дъх”.

Това се случва всеки път, когато книгата излъчва радост, светлина, красота...

Така лакомо и с настървение прочетох книгата Ви, г-н Райков, „Париж, моят Париж...”. Още се усещам потопена в историите, тайните, куриозите и радостите на този град-мечта, в който по думите на Анатол Франс...”има всичко”.

С въображаемата прелестна разходка из Париж аз се сдобих със спокойствие, с надежда и вяра в доброто, върнах се в годините на младостта си, за което се прекланям пред писателското Ви перо.

За жалост, изпитах диаметрално, несходно въздействие на Париж в книгата „BG емигрант в Париж”.

Това е най-тъжната и страховита книга, прочетена мъчително трудно, предизвикала стоновете и сълзите ми от първата до последната страница.

И бързам да поясня: не Вие, г-н Райков, сте източникът на моя неистов плач, а автентично описаната обстановка у нас, която всява ужас и погнуса.

На фона на свободата и сиянието в Париж ситуацията тук изглежда още по-чудовищна и адски отвратителна. Удивително точна е Вашата везна за хаоса и безредието, за фаталните престъпления в българската действителност.

Ето затова очите ми се наливаха със сълзи и безспирно прииждаха и се стичаха по лицето ми.

За мене „BG емигрант в Париж” е книга-справочник, книга-указател, книга-знание, написана с екзактен език и респективен стил, насърчаващ и най-индеферентния да се събуди и протестира срещу несправедливостите, принудили Вашите герои да напуснат родните си огнища.

Книгата Ви, това гениално ръководство, задължително трябва да се прочете от нас обикновените хора, за да прогледнем, да търсим и се борим за това бяло сияние, за което жадува оскотелият българин.

На финала на моето писмо се солидаризирам с Вашия оптимизъм, макар и предвождан от думата „дали”...”ще доживеем този миг, когато родната ми София ще уважава като Париж Духа, Свободата, Красотата.”

Аз вярвам в това. Повярвайте и Вие.



Ваша ценителка и приятелка

Дора Ганева

бивша преподавателка от Добрич”



Странно – чак днес, след смъртта й, аз разбрах, че милата жена е била неизлечимо болна и че е живеела, както се казва „ден за ден” – и тогава, когато е трябвало да насочи вниманието си изцяло към себе си, тя е търсила и намирала думи и мисли за мен, непознатия й човек, за да ми вдъхне кураж да продължа да пиша за мечтата си Париж… Госпожа Ганева беше на всичките ми премиери през последните години - там, на първите редове, облечена семпличко, но стилно и с вкус, излъчваща чистота и интелигентност. Поглеждах я от време на време в очите, изпълнени с такова любопитство и светлина, че мигом усещах как положителната енергия от тази крехка жена се прелива в мен. Колко много всъщност й е струвало всичко това!

Наистина трябва да е духовно надарен човек, за да може като тези две жени да потулва своята лична болка, да я загърбва и да мисли за другите?

Това е дар от Бога – да умееш да съпреживяваш болката на другия, да вземаш от себе си и да го даваш на ближния – колко фантастично и неправдоподобно може би звучат тези думи за нас, днешните люде на прагматичния ХХІ век, в който всичко е пресметнато, всичко е пари и грубо счетоводство. А къде остават чувствителността, въображението, усещането за чуждата болка? Все неща, чиято липса ни обезличава като човешки същества и ни прави приживе мъртъвци…

А да притежаваш тези достойнства, е привилегия на надарените с доброта, на богатите духом хора като нашите майки Яна и Дора. Привилегия, за която обикновено се плаща скъпо и прескъпо, но затова пък дирята на притежаващите я е ярка и толкова пълна със светлина, та години и векове близките около тях я усещат и съпреживяват.

Запомнете имената на тези две мадони – Яна Вълчева Райкова и Дора Ганева - тези две жени от онова поколение българки, които жертваха живота си безвъзмездно за близките си и които всъщност живееха чрез тях и за тях. Нещо вече изтъняващо в днешното време на студени нрави...

Запомнете ги и помълчете поне миг за тях, нашите майки. Които толкова често пренебрегвахме, обхванати от бесовете на нашето толкова студено и пресметливо егоистично безвремие.

И, обръщам се към вас, моите читатели, които все още имате майки до себе си – не отлагайте, не мислете, че разполагате с неограничено време, за да кажете на най-близките си същества „Обичам те, мамо!”

Ние, българите, толкова сме скъпи на целувки и добри думи… Дори и към най-любимите си хора…

Затова – побързайте!

Защото, както е казал поетът, те, най-близките ни, толкова бързат да си отидат от нас…

Спете спокойно, мои мадони. Сигурен съм, че там, Горе, вие сте в един много по-хубав и прилягащ вам свят.

Защото вие бяхте, а и сте, за мен хора с въображение и чувствителност – неща, които Там биват оценявани по достойнство, а не както е тук, на нашата грешна земя…

Поклон, мои мадони – вие си отидохте щастливи и кротко прибрани от Господ, но Светлината, тази излъчвана от вас приглушена, но властна светлина вече е утаена във всички нас – най-близките ви хора, които винаги – и тук, и Там, където, рано или късно, всички отиваме, ще бъдем с вас…

А не е ли всъщност именно в това смисълът на този наш толкова кратък и същевременно толкова дълъг живот – да изживееш дните си така, че да оставиш след себе си поне един човек, в чиито мисли и усещания ще бъдеш винаги?

Колцина днес, в нашето студено безвремие, са орисани с подобно щастие?

Вие, моите мадони, сте сред малцината ощастливени от Бога избраници. А за нас, все още живите, остава онова внушение: „Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите.”

Благодаря ви, мои мадони, за Светлината, за „парижката” светлина на Духа и милосърдието човешко, което толкова щедро изпращахте към нас, без дори и за миг да усещате, че вие самите сте имали такава нужда от него.

Аз съм сигурен, че прахът, тоест тялото и духът на госпожа Ганева, положен от любящата я толкова много дъщеря Бисерка Милушева там, в родните Добрич и Балчик, е полетял, разпръснал се е и частици от него са се отправили и попили в почвата на онова опърпано парче земя, оградено с бодлива телена мрежа, пазеща го незнайно от кого, в крайграничното градче Малко Търново, където лежи моята майка Яна.

И така, премесен в едно, Духът на тези две иначе непознаващи се една друга приживе мили жени, на тези кротки и всеотдайни български мадони полита – силен и щастлив – към …Париж!

Към оня Париж на един по-добър, по-човечен и по-топъл свят, оня свят на Духа и Светлината, за който те, двете, толкова бяха петимни и за докосването до който така мечтаеха…без да осъзнават, че той, светът на Париж, тоест на добротата и на Светлината човешка, отдавна, ама много отдавна е утаен в тях – там, в дълбоките им и топли сърца…

Свят, в който те, моите мадони, по призвание и по заслуги са си извоювали своето мъничко, ненатрапчиво, но напълно законно местенце.

А това никак не е малко за един човешки живот, нали?

Да, никак не е малко…

Поклон и… прощавайте…

С МАЛКО ТЪРНОВО, ЧЕРВЕНА ВОДА И ПАРИЖ В СЪРЦЕТО...






Нещо лично към моя приятел-състудент, театроведа Димитър Чернев. И нещо "общо"...



Преди дни получих няколко думи от скъп приятел от студентските ми години във Велико Търново - времето на най- чистите взаимоотношения.

Нямаше тогава - синът на този, синът на онзи... Имаше само една омая, една общност на съвсем млади хора, които показваха в една ......непринудена обстановка и среда онова, което е закодирано в гените им, независимо от пословичната за българското общество - тогава, но и сега, а май и завинаги - пагубна система на връзките, тоест на механизма - аз - на тебе, ти - на мене... На това "овързване", което според мен, е в основата на всички наши беди...

Тогава ние бяхме най-истински!

Защото това, което правехме, си беше наше. Единствено наше...

А после... После механизмът се задвижи... И на преден план пак излязоха... бащите, тоест връзките им... И който имаше, имаше, който нямаше, нямаше и няма...

Ти, Мите, ми пишеш, че никога не си могъл да си представиш как аз, влюбеният в своето родно градче, сега съм приел в сърцето си Париж...

Пишеш ми и за благородната си, приятелска завист, че сега живея в този чуден град...

Какво да ти кажа, как да ти го кажа?

Ще се опитам да бъда кратък, още повече че в моите последни книги, готови за печат, както и във вече публикувания на тази тема сборник с разкази " Кестени от Париж", аз давам своя отговор на тази толкова сложна тема.

И все пак...

Мите, малко късно прочетох тези твои думи, поради повреда в машинката. Благодаря ти! Всъщност ти си моят първи досег с онова най-чисто и хубаво време – на нашето студентство във В. Търново.

Макар винаги гладни, макар винаги жадни, ние бяхме винаги... щастливи... Защото имахме младостта... И надеждата...

Тогава ние, Мите, мечтаехме... Ти, синът на един мил и слънчев шофьор от Червена вода, Русенско, мечтаеше за "твоя" си ВИТИЗ, аз пък, синът на един странджански миньор, желаещ цял живот да се качи на... Айфеловата кула, на самия й връх - за "моя" си Париж...

А после...

После ни откраднаха... мечтите...

Тоест сърцата...

Защото трябваше да живеем във време, когато всичко бе уж общо, когато нямаше "аз", а "ние", тоест всичко бе равно, подстригано, безлично...

Нали си виждал окосена ливада... А така също и буйна, нашарена и нагиздена с всякакви цветя и стръкове буйна поляна...

Ти си бил в моята родна къща, аз – в твоята… Ти знаеш душата ми, в която винаги градчето Тръново на ония написани с химилка мои първи разкази ще е „сърцето”…

Но ти си умен човек и знаеш също и това, че Париж е градът на всеки!

Париж, тоест усещането за дух, за свобода, за виталност, за радост от живота… „Моят” Париж, който пресъздавам в по-късните ми книги…

Разбира се, отдалеч нещата са по-други.

Аз само това ще ти кажа – Париж дава много, но и много взема… Особено пък на нас, българите… Хвърли поглед на моите творби от най-последно време и ще разбереш окончателно какво искам да кажа на моите сънародници… Просто на нас ни е нужен Париж, много ни е нужен… Заедно, естествено, с родното ни място…

За да прогледнем най-после…

За да се отласнем от оня нашенски дребен тарикатлък, завист, омраза...

Омраза не само към ближния, но и към... себе си...

Париж, Мите, те научава да обичаш преди всичко себе си.

Не, това не е егоизъм, както ни учеха в онова време.

Защото как може да обичаш другия, когато ти сам себе си не обичаш...

Но за това, приятелю, ти знаеш, се искат много сили, работа до премала... И то в среда, където няма "тате", "бате", където всеки е сам в състезание със себе си и света... И където една троха да постигнеш, сладостта й е неизмерима. Знаеш защо, нали?

Да, Париж ни е нужен...

За да се съизмерим не с „джуджето”, тоест със себе си и малкия свят наоколо в страната ни, а с „ гиганта”, тоест вселената, с най-големите образци на световната култура и ум…

Всичко останало е, ти знаеш, просто комплекси и оправдание за постно изживян животец… Дано да даде Господ поне нашите деца, нашите внуци мъничко да се докоснат до световната хармония и усещане…

Дано…

ЗА ДНЕШНИЯ БЪЛГАРСКИ ФАШИЗЪМ…






Днес, понеделник, 8 април, в едно никакво време случайно попаднах по френската телевизия на филм за Втората световна война.

Филмът е направен по действителен случай – разстрел на трийсетина французи от немците…

Гледах и не вярвах на очите си…

Защо и кому е нужна подобна жестокост?

Офицерът-фашист минаваше след всеки току-що убит французин и допълнително изпразва...ше пистолета си в главата на вече притихналата жертва – възрастни, млади хора, дори деца…

Гледах извергите и се питах - хора ли са били това?

Този въпрос ме прониза и обезсили.

И, кой знае защо, изведнъж се пренесох в родината си…

И пред очите ми изникна една снимка, която напоследък често се публикува във Фейсбук – немощен старец, с уста-дупка, тоест без нито един зъб, сграбчил хляб в попуканите си от труд ръце…

И каква влага-мъка в очите…

Всъщност същата, каквато съзрях в очите на французите пред самия разстрел…

Имаше, разбира се, разлика – все пак в единия случай това бяха артисти, но в нашия…

Български геноцид, непознат никъде днес в Европа, че и в света…

И никой, никой – нито политик, нито техен слуга, нито политолог, нито социолог, нито учен, нито обикновен гражданин… Никой не издига редовно глас, който да прониже Европа и света:

- Това е геноцид! Това е срам! Та може ли в двадесет и първи век да се живее, и то в страна-членка на Европейския съюз, с 50 евро пенсия на месец!

95-годишният Стефан Хесел, авторът на есето „ Възмутете се!”, положило основите на световното движение за справедливост, дни преди смъртта си, в разговор с мен за този уникален „български принос”, ме изгледа втрещен:

- Но как така търпите? Какви синове и дъщери сте вие, българите, та не алармирате света за това кощунство над живи хора, над вашите майки и бащи? Това днес не може да бъде направено от хора! Та по отношението на едно общество, на една нация към болните, бедните и възрастните му хора се съди за степента на зрялост на това общество. А вие?

Но в моята страна всички мълчат.

И се питам – с какво ние, българите, сме по-добри от онези фашисти от филма по действителен случай?

Да, глухо и тежко мълчание цари в моята родина.

Кой днес ще се сети за този геноцид?

Та сега има къде-къде по-важна задача – изборите!

Та заради тях ли, изборите, се запалиха Пламен и останалите българи…

Всъщност защо и кому са нужни тези избори?

След като от години ние сме избрали такава участ на живи мъртъвци за родителите си?

А след това и за… себе си…

Защото колелото се върти…

Да, върти се…



Париж

Димо Райков

ПИКЛИВА ВОДА…






Като се извинявам на пуританите за малко игривото заглавие, чийто смисъл ще усетите по-долу, бих искал да кажа, че този мой текст е породен от смъртта на доайена на бг-емиграцията в Париж – Рафаел Алмалех, както и от реакцията на мои читатели по повод публикуването на страницата ми във Фейсбук на един откъс от книгата „BG емигрант в Париж”.

В този разказ има толкова неща, коит...о и сега ги разнищваме... А книгата ми е публикувана още през 2008 г. Значи?

Ами, значи все тъпчем на едно и също място...

Събитията от последните месеци, тяхното развитие окончателно ми показаха, че ние, българите, си заслужаваме съдбата.

Ще го кажа директно - ние сме обречени и в България, но май вече и в чужбина...

Тази сутрин ме разлюляха думите на един млад човек, който със семейството си от години живее в Северна Франция. Той ме моли като мой читател с огромна болка да му кажа защо французите се отнасяли към нас с голяма доза расизъм и дискриминация...

Какво да му отговоря? Как да му го обясня? Че ние първо не сме си оправили собствената къщичка, вижте как мирише в нея, вижте как дебелите Цецки, харчили като за световно по тая пуста чужбина, пак се стягат да ни управляват, вижте как клановото ни общество така се е оплело, че...

Вижте какви избори ни чакат – избори без право на равен старт и възможност за избор…

Вижте какво си говорят министри и шефове на медии – предоставям ви откъс от прочутия вече диалог между една главна редакторка и нейния шеф-тогава собственик на вестника й:

Svetlana: С Миро (земеделския министър Мирослав Найденов - б.р.) е странно... Аз имах договорка с него и Венелина (Гочева - б.р.) поиска да дойде и тя... явно не й е... комфортно да ме оставя сама... Миро ни посрещна със следната реплика: "Аз говорих с премиера и той ми каза: много те моля, настоявам да помогнеш на двете момичета..." Извика си хората, до Нова година трябва да хвърли бързо пари за нас, след Нова година - още повече. Търсим законова форма, нямаме право без агенция, абсолютно откровено обясни, че трябва да похарчи едни 20 млн. догодина за медиите

Ogi: скромно...

Svetlana: сега виждам как се вземат пари от държавата...

Ogi: някои само от това живеят

Svetlana: Разбираш ли, ние седим и обсъждаме не какво точно да направим, а за какво да ни дадат пари и как да мине законно..

…..

Как да го коментираш това? И само това ли?

А най-страшното е не нещо друго, а реакцията на обществото.

Каква реакция?

И на кое всъщност общество?

Защо продължаваме да се правим, че нищо не е станало, а и не става в тази наша страна?

Защо не кажем ясно и на висок глас:

- Ние не искаме повече да ни управляват алчни, крадливи и без сърца политици!

Ето, това е най-кратката и най-нужна сега на българина програма!

Хора с морал са ни нужни, да не крадат, да не лъжат, да имат сърца…

Програми, петиции, директиви… Вятър… Колко струват всички тези хартийки, когато са в ръцете на крадци и нечестни люде?

И когато суверенът казва – е, какво толкова е станало, че кой няма да бръкне в кацата с меда…

Затова – просто трябват хора с морал! От двете страни на гражданския договор –власт – народ…

Морал, морал и пак морал…

Оп, сега обаче започва трудното.

Защото къде ги тези хора днес в България?

В тази страна, в която всичко и всеки е оплетен в паяжината на статуквото и на гнилочта…

Където поразровиш, в която и произволно взета област да „поразмърдаш” нещата, излиза… тиня…

И тук едно малко отклонение - вчера в цетъра на Париж чух сръбска реч… Майка отговаряше на детето, което я питаше, показвайки й една застояла в градинка вода, какво е това. Сръбкинята хич не се чуди – ове е пиклива вода…

ПИКЛИВА ВОДА…

И аз се разсмях – хубаво ми стана, да, нашенско, родно…

И в следващия миг се сетих за онова, което сутринта бях прочел.

За това, че за година били „произведени” 1600 професори в България?!? Ало, къде го има това? Че то наука няма, образованието ни е ужас, а те… И то - 1600… И вижте какво казва този академик Юхновски – нужно било да се преразгледат критериите, защото вече трябвало поне по пет публикации в чуждия печат да имат кандидатстващите за … доценти?!? Че досега по колко ли публикации са изисквали? Значи хора като моя милост пишат и издават книги, които имат хиляди, десетки хиляди читатели, книги, които се пишат години наред и за които се взема, ако се вземе, хонорар колкото една заплата на професор… А тези тарикати на прехода, дори и без пет публикации – доценти,… И след това реват – ама защо нашите звания не се признават в чужбина? Ами, кой да ви ги признае, как да ви ги признае? Кой и как да отдели в този кюп зърното от плявата? Отделно бих дал предложение да се проверява грамотността на тези доктори, доценти, професори, че и кореспонденти, че и академици… Аз поне познавам няколко дузини от тях, на които съм редактирал текстове с такива елементарни правописни грешки, та и сега още изтръпвам…

Господи, 1600 професори на година!!! Хайде, сметнете по колко учени глави на месец са излизали от „контейнера”, наречен „българска наука”?

Но тук има нещо друго – още една брънка от желязната „хватка” на властта.

Не ви ли става ясно защо нямаме гражданско общество, защо нямаме интелигенция? Ами как ще имаме, че тя също е оплетена… Тя си кротува, тя си „кюта”… Защото иначе …

Ето, почти никой не реагира на моите думи по повод смъртта на Рафаел Алмалех, най-възрастния българин в Париж, който помагаше на толкова българчета… Да, бат Рафи, един достоен човек, не е интересен нито за медии, нито за читатели!

На никого не му пука, че той, заслужилият българин, ще бъде погребан от парижкото кметство - там, в общ гроб, без име, без дори и знак някакъв…

Но за Слави, за разните мижитурки в стил ала Мартин Захариев и още куп чалга-политици и певици непрекъснато се препубликуват материали...

Ами вижте какво се публикува във Фейсбук, в Интернет, вижте какъв весел панаир кънти...

Само за пример – във Франция, страната, където пенсиите и заплатите започват от 1000 евро нагоре, непрекъснато има недоволство, непрекъснато има стачки… А какви медии, какви разследвания… И как винаги на прицел са политиците им – ето, в момента по френското радио пак се подиграват на Оланд, както преди на Саркози…

Е, Франция, абе, айде стига с тези петли, знаеме ги ние тях…

Да, за какво тогава да говорим?

За какво тогава хора като мен да продължават да гълтат жабета... За да се изпъчи някой платен партизанин-льохман и да ми каже - айде бе, изменник, предател, ти ли ще ми даваш акъл... Знаем те ние теб…

Тъжно, ама много тъжно...

Казвам го за кой ли път - няма друга такава страна като България, няма други такива хора като нас, българите... Който не вярва, нека да дойде в чужбина, да поживее поне няколко години и тогава ще разбере колко сме далече, ама толкова далече от нормалния свят...

Всъщност дали ще разбере?

Да, пиклива вода…

Париж

Димо Райков

петък, 5 април 2013 г.

С БАТ РАФИ СИ ОТИДЕ ДОБРОТАТА…




Най-възрастният бг-емигрант Рафаел Алмалех, починал на 97 години: ” Моята мечта е на гроба ми да има поне един човек, който да заплаче…”



Да, с „отпътуването” на бат Рафи си отиде и частица от добротата на света.

Толкова години не чух от него нито една лоша дума за друг човек. А това за нас, българите в Париж, всъщност май изобщо за нас, българите, е нещо, най-малкото, странно, нали?

Този достолепен мъж приютяваше, тоест спасяваше, в своята легендарна стаичка-кутийка на булевард „Сен Марсел” толкова изпаднали в беда българи. И все на сутринта намирал портфейла си… празен… И, когато го питах защо продължава, той ми отговаряше с неговата си „обла” и хубава усмивка:

- Как така, Райков, ще оставя българче да спи под мостовете, че и да е гладно… - казваше ми той, после добавяше – Да спасиш един човек, значи все едно си спасил целия свят… - после пак се усмихваше и продължаваше – Ама аз вече се изхитрих. Слагам в портфейла само по една банкнота от двайсет евро…

И смехът, този накъдрен, сочен смях на възрастния човек, който в тези мигове представляваше едно голямо дете, се утаяваше в стайчето…

Да, той спасяваше…

А сега завършва земния си път там, във френската земя, в … общ гроб на парижкото кметство…Така погребват в този огромен град онези, които нямат никакви близки по документ…

Той, мъдрецът, казваше и това:

- Ние, българите, Райков, не умеем да се обичаме, ние не обичаме и себе си… А трябва, трябва да се обичаме…

И още:

- Правете добро. То, доброто, рано или късно, винаги се връща…

И знаете ли каква е била неговата мечта, която промълвил минути преди смъртта си на Нели, жената, която го гледаше?

- Моята мечта е, когато умра, на гроба ми да има поне един човек, който да заплаче…

Ех, съдбо емигрантска…

Ех, съдбо българска…

Спи спокойно, бат Рафи, да, там, във френската земя, в оня ничий общ гроб на парижкото гробище…

Спи спокойно… Защото ти всъщност си в най-обичното на света, най-безценното място – в сърцата на неколцина твои приятели…

А нима е малко това…

В този иначе хубав, но понякога, особено за нас, българите, толкова студен свят да бъдеш в сърцето на поне един човек – о, това е привилегия, която нито пари, нито постове могат да купят…

Бог да те прости, бат Рафи…



четвъртък, 4 април 2013 г.

ОГРОМНАТА ПРОПАСТ МЕЖДУ ФРАНЦИЯ И БЪЛГАРИЯ






Вече втори ден Франция е в шок!

Голямата държава, страната с население десетина пъти повече от нашето, стожерът на Европейския съюз, се тресе и пука по шевовете…

Защо?

Ха, според нашите, български усещания – заради една глупост…

Всъщност какво е станало?

Един от важните министри, този на бюджета, при журналистическо разследване на въпрос дали има сметка в чужда банка, отговори категорично – Никога! Нито сега, нито преди това!

Но тук е нормална страна, тук прокуратурата веднага започна своята работа.

И министърът си призна, че имал сметка от 600 хиляди евро в Швейцария…

И се започна…

Е, щом и този епохален футболен мач между ПСЖ и „Барса”, за който билетите на черно стигнаха 4000 евро, представяте ли си – 4000 евро…, остана на заден план, значи нещата са сериозни! Двубоят между идолите Меси и Златан Ибраимович бе изместен от новината на вчерашния, а и на днешния ден – един политик излъга!

Реакцията на французите ме потресе мен, българина!

За някаква си сметка, и то предвид доходите на един такъв човек, от само някакви си 600 хиляди евро, които се равняват на едно апартаментче в Париж от две малки стаички-кутийки и кухня, така да се разлюлее държавата?!?

Че в нашата малка, мизерна България, където пенсията е 50 евро, където хората се палят като факли и се самоубиват от „супер” живот, политиците ни взимат по милиони, и то напълно „законно”, консултантски… Ами далаверите, ами премиите за уж добре свършена работа… Ами огромните за нашите стандарти заплати, които някои сами си определят… Ами екскурзиите-командировки в чужбина с любовници-секретарки… И още, и още… Всичко това у нас, в страната на абсурдите, се приема като нещо напълно нормално…

Да не говорим за другите новозабогатели, живеещи в замъци и със сметки от милиони, че и сигурно от милиарди в чужбина…

Но кой ще се сети да ги пита за това?

Кой – магистрати ли, данъчни ли…

Че те са в листите на същите политици на избираеми места за … депутати… Те се назначават от тях, от тяхната квота…

Е, няма такава страна като България, няма…

Да видите как Франция, която май хич не е долюбвана от нас, българите, която отнася купища нашенски „благословии”-псувни по повод и без повод, сега се тресе и люлее от една… човешка лъжа…

Човешка ли?

- Това е непростимо! Той е политик от ранг, той е френски политик, той не може да лъже! – казват обикновените французи от неговия град, където лъжецът-бивш министър е бил кмет и е направил толкова много за същите тези жители…

Да не говорим за медиите – ще го разкъсат…

- Ние сме в шок! – това е най-често повтаряната дума и от чужди, и от свои.

И още един урок за мен, българина.

Преди време, наблюдавайки във Фейсбук как партизаните-слуги на партиите в България по какъвто и да е повод са склонни не само да оневинят своите, ами да заклеймят веднага другите, защото са показали кирливите им ризи, аз запитах една иначе интелигентна дама – защо го правиш това, не виждаш ли, че „твоят” човек е виновен?

Знаете ли какъв отговор получих?

- Зная, господин Райков, много добре зная! Но нима само той е такъв в тази държава! Още повече той не е лош като характер… А и е „наш” човек…

И се врътна обидена дамата, и ме „изтри” от нейните приятели… Така ами, откъде накъде ще развалям рахатлъка й, ще нарушавам нейната идейна убеденост…

А във Франция?

И социалисти, и сарковисти, и зелени, и червени, и шарени – всички в един глас, чак да ти стане жално за клетия лъжец,  извикаха – не, това е удар по френския политик, това е удар по Франция! Не, той е вече политически труп!

И президентът, и премиерът дадоха изявления, в които категорично осъдиха постъпката на своя бивш министър. Беше ми неудобно да гледам как министър-председателят се черви по националната телевизия, как се чуди по какъв начин да парира връхлитащите въпроси на водещия…

И заради какво?

Да, заради една малка лъжа, ще кажем ние, българите…

О, лъжа ли… Че това е най-невинното нещо в България! Че има ли политик, който да не лъже? И то все с усмивка! И с усещането, разбира се, че това е абсолютно безнаказано.

Ето, вижте сега какво става, дори само вчера – тръгнали заедно на избори, единият обаче обвинява другия, другият опровергава, а, сбъркали сме, казва първият… И пак са готови да се прегърнат, да плеснат с ръце… Заради заветните първи места в листите… Други пък, излъгали преди четири години, а и преди осем, преди дванадесет и тъй нататък…, пак обещават същото, без дори и да им мигне окото, което така и не направиха през мандатите си…

И всички реват – изберете ни, заради общото благо! Да, за общото благо… Общото ли?

Но те, французите, презрените от нас „петли”, скочиха като един срещу лъжата!

И нейният приносител вече наистина е политически труп!

Но аз съм сигурен, че този скандал няма да спре дотук.

Тресе се правителството, тресе се държавата…

И най-често повтаряната дума сега е – морал, морал и пак морал…

Господи, какво говоря?

Каква е тази дума?

Да, че тя е непозната в моята страна.

Дори я използват, когато искат да оневинят някого – не е морално, но е законно…

А тук – морал, морал и пак морал!

Да, колко голямо всъщност е разстоянието между Франция и България – две страни-членки на един съюз, на една Европа…

Разстояние-пропаст…

Което никой не иска да види, още по-малко и да разбере в моята родина…

Защото у нас задача номер едно сега, а и винаги, са изборите!

Изборите без право и възможност на избор!

Изборите, които пак ще „циментират” поразклатеното от народния гняв на протестите статукво… Изборите, които ще изберат пак, за кой ли път вече… лъжата!

Да, лъжата в страната на… лъжата…

Хайде бе, франсета разни, абе, смешници, за морал ще ми говорят, че баш те ли бе? Морал… Хайде бе, морал… Що за животно е това? Яде ли се, пие ли се? Айде бе, бегай…



Димо Райков

Париж

СЛЪНЦЕ, СЛЪНЦЕ И ... ПАРИЖ!




ДА, РАДОСТТА ОТ ЖИВОТА...



И тъй като днес французите празнуват своя Великден, и тъй като днес в Париж, а както разбрах, и в България, се появява това толкова чакано слънце-символ на надеждата, ето един мой поздрав, макар и с дата далечната 2009 година, към всички, които обичат радостта от живота, а и книгата...



в.НОВИНАР

Един българин в сърцето на Париж

Аглика Георги...ева

17:16, 22 май 2009 3738 13 коментарa



/ Това са снимки, които по технически причини не могат да бъдат публикувани тук. но в книгата ги има, заедно с още петдесетина други.../

След тунела, лобното място на принцеса Даяна, винаги има оставени свежи цветя. Всяка вечер пред гара "Монпарнас" хранят безплатно, че и чаша вино дават. Снимка Димо Райков По улиците на Париж не липсват странни реклами като тази. Димо Райков с писателя фантаст Фабрис Лардро. Църквата на проститутките. Художникът Никола Манев пред скулптурата на Едит Пиаф. Уникалната среща на Райков с колегата му Салман Ружди. Снимка пред приказния замък на д-р Кръстинова, най-добрия лицев хирург в света. назад 01/08 напред



Забавен пътеводител ни направлява в града на свободата, красотата и греха



Наричат Париж града на любовта, модата, културата и историята. И сигурно има нещо вярно в това. Поне в част от определенията, с които са белязали френската столица. Този град е побрал в себе си цялата палитра от човешки емоции и чувства, които неминуемо пренася върху всеки свой посетител.



Не един романтик, мечтател или влюбен се е пренасял отвъд всекидневието с желанието да задиша парижкия въздух. Как обаче да почувстваме огромен и пъстър град като Париж? Как да се ориентираме в него? Какво да посетим? Как да се държим с парижани? Как да го „усетим”? Отговори на тези и много други въпроси дава писателят Димо Райков в новата си книга – трета от уникалния „парижки проект” – „55 тайни на Париж”. (Изд. ИК „Хермес”)



„55 тайни на Париж” представлява весел и практичен „пътеводител” из вечния град Париж. В нея са включени 5 маршрута за 5 дни, карта на града и метрото, 55 снимки и множество тайни и съвети как и къде да се усети душата на Града на светлината.



Защо французите си облизват чинията



Димо Райков признава, че в началото е бил доста шокиран от навика на французите да облизват чинията си: толкова ли са гладни или са скъперници французите. "Те така старателно облизваха чинията, че накрая дъното й лъсваше… Докато ние, българите, по неписано правило все нещо оставяме, когато се храним – хайде, за Бог да прости… Няма да забравя как моите бедни родители гледаха изумено семейната ни приятелка – парижанката Мари, която ни бе дошла на гости в Малко Търново и която облизваше с късче хляб и последните остатъци от храна в чинията си, продължава разказа си Райков.



- Боже, та тя сигурно е още гладна…

И майка искаше да й сипе още манджа – но Мари не позволи. След това, гледайки изумените ни физиономии, тя каза:

- За нас, французите, храната е едно от най-светите неща. И до ден днешен децата ни се приучават от съвсем малки да изяждат всичко в чинията си – иначе не им се позволява да станат от масата.



Тук си спомних и за още нещо. Бях на гости на професор Боян Христофоров и съпругата му Ан дьо Колбер и останах изумен, когато домакинята започна да събира с ръце трохите от масата и да ги… поднася към устата си. Тя, богатата наследница на прочутия държавен секретар на Наполеон – граф Дьо Колбер, бе досущ като моята бедна баба Злата от странджанското селце Стоилово, която бях запомнил как събираше трохи с треперещи пръсти от софрата…



Толкова ли са красиви парижанките



Каква е тайната за прочутата френска хубост и наистина ли са толкова неустоими французойките? Ето каква е мъжката гледна точка на българина Димо Райков.



"Готов съм да се обзаложа с всеки от вас, че дори и с години да бъдете в Париж, не ще видите французойка, която отива, да речем, дори и до кварталното магазинче, с… пеньоар.Абе как така парижанката ще тръгне по домашно облекло навън? Ето я тайната на привлекателността на французойката – тя винаги държи да е на ниво, тя полага много грижи за себе си, поддържа в безупречен вид физиката си. Същевременно тя е и кокетка, абе откъдето и да я погледнеш, си е жена… Сигурен съм, че макар и за кратко в Париж, вие няма начин да не срещнете жена, която… яде сандвич. Много хубаво наистина ядат сандвичите парижанките… Особено пък, когато са красиви…



Особено ще ви впечатли оня жест с ръката – как само тя, парижанката, посяга и „копва” с елегантни пръсти неизменната зелена салатка от сандвича, как я придърпва към устните си – е, това наистина си е цяло представление… Което ще ви поразведри и, как да ви кажа, така отвътре ще ви развълнува. Да, по парижки…"



Българските следи



Доста се потрудих, но открих и няколко „български” тайни в любимия град, признава Димо Райков. Едно от тези „български” места е иначе неугледното кафене, по-скоро кръчме - „Ла фурми”.



Вдясно от него е залепено едно ресторантче „Табака”, което се оказа, че е носител на една наистина интересна „българска” тайна.

Оказа се, че този „табак”, където можеш да си купиш не само цигари, но и да пийнеш и хапнеш, бил на трима братя. Които били…българи, тоест французи с българско потекло…



Прадедите на тези нашенци се били заселили във Франция още преди векове. И до ден днешен са запазили носиите, обичаите, дори понякога се явяват по телевизията и играят български хора. Най-сигурно обаче и най-лесно ще ви бъде да се докоснете до българи в Париж, когато отидете в българската църква. Тя вече не е на старото си място в Руската църква, а сега си има свое помещение в 18-и квартал.



Как се спасяват душите на проститутките



В Париж съществува единствената в света църква на проститутките, разказва Димо Райков. Тя се намира в най-пикантния квартал „ Пигал”.

"И в една ранна утрин, когато „Улицата на греха” тъкмо заспиваше след нощната си „дейност”, аз видях как една жрица на любовта излиза от един бар – по всяка вероятност работното й място, и се шмугва в един вход. Взрях се и чак тогава проумях, че проститутката всъщност бе влязла в… църква



Да, най-после разгадах тази наистина най-пикантна тайна на плас „Пигал”, а и на Париж.

Малцина знаят, че единствената църква на проститутките, която официално функционира и днес, е параклисът „Санта Рита”, който се намира срещу световноизвестното кабаре „Мулен Руж” - на партера на една сграда на булевард „Клиши” 65. Тя е открита още през 1952 година. Нейният „родител” е бил един абат, загрижен за погубените души в неговия квартал. Църквата е била посещавана някога от световноизвестния писател Хенри Милър и от много проститутки. Света Рита е тяхната покровителка. Това магическо убежище на скитници, нехранимайковци и тям подобни люде през петдесетте години е вдъхновявало и Селин".



Продава ли се Айфеловата кула



Това е една малко известна, но доста интересна тайна, свързана със символа на Париж и Франция. Историята всъщност представлява един разказ за това как известен търговец на желязо по онова време станал лесна плячка на един изпечен, но и невероятно изкусен мошеник с австрийско потекло – Виктор Люстиг. Чрез зашеметяваща и ювелирна „акция” този Люстиг успява да заблуди търговеца и да му продаде Айфеловата кула за скрап.



Нещастният човечец се осъзнал чак когато, снабден с фалшив нотариален акт, отишъл пред входа на гигантското съоръжение, за да влезе във владение на придобитата си с цената на милиони франкове собственост.







ПИСАТЕЛЯТ ДИМО РАЙКОВ: Французите се чудят защо все искаме да се надскачаме един друг



- Париж е град мечта за хората по цял свят. Какво е за нас, българите?



- За нас, българите, Париж е оня град мечта, който можеш да докоснеш и усетиш, дори като пътуваш към него във въображението си. Това е най-вълнуващото приключение – без куфари, без аерогари… завиваш се през глава и тръгваш. Затова и обичам да казвам, че Париж никога няма да загине, защото той е олицетворение на човешкия стремеж към свобода, съвършенство и светлина. Многото българи емигранти в града край Сена, обикновените туристи, с които съм разговарял често, споделят пред мен, че стъпвайки там, сякаш преоткриват едно приятелство. Всяко кътче, всяка улица им се струват близки, познати по един романтичен начин.



- Как извървяхте пътя от Малко Търново до Париж?



- Роден съм в Малко Търново. Това бе най-закритото и охранявано градче в рамките Варшавския договор, на границата с Турция. Там не можеше и пиле да прехвръкне. Представяте ли си какъв културен и психологически шок изживях, когато за пръв път се озовах на световния булевард „Шанз Елизе”. Отидох в центъра на света. И никога няма да забравя това – тогава изпитах истинския дъх на свободата. Да тръгнеш от „Шанз Елизе”, от Триумфалната арка надолу към площад „Конкорд”, да се блъскаш в хората… Много интересна работа, аз се блъскам в тълпата, а те ми се извиняват! Париж те приласкава, обгръща те и не те пуска.



- Кое качество на парижани най-много харесвате?



- Парижаните невероятно ценят личното пространство на всеки един човек, границите на индивидуалната му свобода. За съжаление у нас това качество изобщо не е на почит. Французите са изключително освободени и естествени в поведението си. Те са избрали да покрият по-голямата част от най-известния си булевард не със скъп мрамор или плочки, а с обикновена пръст. По алеите на Сена – също. И тогава разбрах откъде идва енергията на този град. В парковете и градините видях хора, които без притеснение правят това, което диктува настроението им, без да им пука какво ще каже този или онзи.



Събуват си чорапите, махат обувките си и ходят боси, за да докосват земята. Всяко паве в Париж е заредено с енергия. Залезът над Париж е също нещо неповторимо. Две години дебнех, за да направя снимката от корицата на последната ми книга, на която слънцето прихлупва величествената катедрала Нотр Дам. Филип, синът на генерал Дьо Гол, много интересен мъж, с когото имах честта да се запозная, ми разказа една от тайните на великия държавник. Преди да почине, той му разказал, че за него най-великият миг в живота му е бил, когато привечер е отивал именно пред Нотр Дам, за да наблюдава заника на слънцето.



- Какво представлява българската общност в Париж в момента?



- В първата ми книга „Париж, моят Париж” надниквам в живота на българите, успели в Париж – художника Никола Манев, жената най-добър лицев хирург жена в света Дарина Кръстинова, журналистката Румяна Угърчинска и много други. Това е така наречената успяла стара емиграция. Новата емиграция е икономическа емиграция. За съжаление нашите емигранти са най-разпокъсани като общност.



- На какво се дължи този факт?



- В момента пиша роман на тази тема и, дай Боже, да успея да достигна до някакво прозрение. Все ми се струва, че българският ген и характер си казват своето. Новото поколение българи в Париж иска за ден-два да забогатее и да превзема града. Преди три години в залата на ЮНЕСКО наблюдавахме концерт на наши танцови състави. До мен седеше французойка, която се оказа, че има интерес към родния фолклор. Заприказвахме се и тя ми каза:



Мосю Райков, те много хубаво играят, но защо имам усещането, че вашите танцьори се държат като на състезание, а не играят за удоволствие. Сякаш всеки един от тях иска да надскочи другия. Кому и какво искат да докажат?” На друг концерт бях потресен от държанието на наша известна певица, кавалерски няма да споменавам името й. Излизайки на сцената, тя видя посланичката ни във Франция Ирина Бокова и се разкрещя: „Госпожо Бокова, виждам ви, виждам ви”. Преводачът на събитието онемя, а французите сконфузно преглътнаха нелепостта на ситуацията.

ЦИФРИТЕ НА ПОЗОРА НА ЕДИН НАРОД




НЯМА ДРУГА ТАКАВА СТРАНА В СВЕТА, НЯМА ТАКИВА УПРАВНИЦИ, НЯМА ТАКИВА СИНОВЕ И ДЪЩЕРИ…



Писах, писах… От повече от десетина години…

И си спечелих толкова врагове. И, което е най-страшно, доста от тях са… пенсионери. Тези, които винаги, и може би години наред, единствен, съм защитавал…

Сега вече не ми се нито пише, нито говори на тази тема.

Защото „Няма по-сляп от този, който не иска да види”.

Защото, когато кажеш на някой чужденец истината за хала на бг-пенсионера, той те поглежда стреснато… И после бърза да се отдалечи от теб като от прокажен…

Онзи ден дори и една молдованка ме изгледа уплашено – ама, как така, че то при нас е по-добре…

Един ог толемите умове на Франция, Стефан Хесел, Бог да го прости, когото имах честта да познавам, така ми каза:” Господин Райков, хора, които не уважават родителите си, са мъртъвци приживе… Как може вие, българите, да държите бащите и майките си с пенсии в такъв позорен размер. Не може да ми го побере главата.”

Да, господин Хесел, Вашата глава не може да го побере. Защото е нормална. Но тези цифри, характерни за недоразвитите общества, то дори и при тях ги няма, са напълно нормални за българските политици и техния слугинаж. За справка - би било достатъчно да се види как 23 години все се говори и пише, че нямало пари за пет лева увеличение на тези позорни пенсии. А за тях, тези от другата България, има милиони, че и милиарди май вече… Как не им се пукат гушите?

Тема-табу номер едно в България вече толкова години е КОНТРОЛИРАНАТА МИЗЕРИЯ. Тоест за елита има милиони, а за народа…

Вече не ми се пише.

Просто ще цитирам думите, тоест ЦИФРИТЕ НА ПОЗОРА, на управителя на Националния осигурителен институт (НОИ) Бисер Петков:



- Ако до 1 април пенсионерите, които са получавали пенсии до 200 лева, са били 826 253 души, то след 1 април този брой намалява на 674 123 пенсионери.



Средно един пенсионер ще получи с 23 лева повече. Сега средният доход на един пенсионер от една или повече пенсии е 270 лева, а след увеличението ще бъде 293 лева или с 8.5% повече. Вдовишката добавка пък ще нарасне средно с 4 лева и 83 стотинки.



Хората, които получават минимална пенсия, която се увеличава от 145 на 150 лева, ще намалеят с около 30 000 души след индексацията.



Сега хората на минимална пенсия са 365 248 души, а след увеличението ще станат 334 513 души.



Социалната пенсия за старост също се увеличава от 100.86 лева на 110 лева.



Това каза официално управителят на НОИ.

Аз пък ще кажа само това - това, горното, е цинизъм и геноцид!

И още нещо – един клошар във Франция, която в интернет нашите българи, сред тях и доста пенсионери, постоянно плюят и подиграват, получава … 458 евро, тоест 918 лева, плюс сума ти бонуси – безплатна храна, безплатно здравеопазване, че и безплатни билети за театър… Ако не вярвате, вижте в моите „парижки” книги адресите, където се хранят несретниците... Елате привечер, към осем часа, на площад „Република” в Париж, там, в градинката в горния му край…

Един клошар…

А един българин колко получава в тази сбъркана отвсякъде и населена от хора, оперирани от усещане за елементарно съчувствие към другия, страна?… Ами една българска майка…

Че и с радост съобщават за увеличение от пет лева… Същите тези, които хвърлят стотици, че и хиляди левчета само за една вечер по най-изисканите ресторанти и клубове на света…

Има ли Господ над тази прокълната територия, наречена „България”?



Димо Райков

Париж

ЕТО КРАТКА ПРОГРАМА ЗА ПРОТЕСТИРАЩИТЕ






Преди дни един привърженик на Герб ме упрекна: " Г-н Райков, уважавам Ви като писател, но защо все критикувате Герб, а нищо не пишете за предишните..."

Този човек или не беше чел почти нищо от мен, или не бе разбрал написаното.

Затова си позволявам да препубликувам тук един текст, писан от мен още през далечната 2009 г., само дни след идването на власт на Борисов. Тогава, смея да си призная този грях, аз имах все пак някаква надежда...

А и ми бе втръснало все да ме упрекват, че съм бил черноглед...

От десетина години, в публикации, а и в книгите си, аз критикувам последователно властта, която и да е тя, заради геноцида, на който са подложени моите сънародници.

Но някои хора продължават да четат Евангелието като дявола... Така им отърва или така са им заповядали господарите...

А всъщност тези кратки мисли на моя герой, споделени още през 2008 г., са една кратка, но толкова нужна програма за действие днес...

Но вижте и усетете сами...



ВЪПРОСИ КЪМ ЕВРОПЕЙЦИТЕ И … СТАНИШЕВ



(откъс от изповедта на един герой от моята книга „BG емигрант в Париж”)



Аз бих искал да попитам европейците има ли някой от тях, който да получава пенсия от 50 евро или заплата от 100 евро, а да дава само за парно по 100-150 евро на месец? Искам да ги попитам и защо Европа позволява такава мизерия, корупция и мафия да съществуват в България? Та нали и ние сме член на Европейския съюз?

А нещата не са чак толкова сложни. България е малка страна и само с осъществяването на няколко неща всичко може да се оправи.

Просто шепа управляващи и политици трябва да имат волята да се опълчат на олигархията и на невидимия център, който дърпа конците на този прословут български преход.

Ще започна оттам, че в България цари тотална лъжа, че държавата няма пари. Има пари! Но те не се разпределят справедливо. Те потъват в джобовете на определени хора, тоест на олигархията и нейните скъпоплатени слуги.

Трябва преди всичко да се извърши пълна ревизия и повсеместен контрол върху разходите в министерства, агенции, ведомства – раздут щат, страхотни екстри – суперлуксозни кабинети, многобройни коли, по няколко секретарки, многолюдни пиар-овски и имиджмейкърски отдели, луксозни командировки в чужбина, приеми, семинари, подкупване на журналисти по скрит начин, тлъсти премии, добре заплатено мнимо участие в бордове, далавери с търгове, комисионни…

Трябва да се премахнат час по-скоро обръчите от фирми около партиите. Към тях се насочват огромни потоци от пари…

Трябва да се преустрои дейността и да се контролират стриктно разходите на мисиите на България в чужбина – там има също страшно разхищение! А какво вършат тези хора, отрупани с всевъзможни привилегии?

Трябва да има солидарност при „стягането на колана.”

Не може посредствени чиновници-партийна номенклатура, да получават по няколко, че и десетки хиляди лева и нагоре заплата, а огромната част от народа по 100-200 лева…

Солидарност, солидарност и пак солидарност…

Трябва да се премахне монополът на фирмите за услуги – парно, еленергия, вода… - чрез тях народът се ограбва и държи в постоянен стрес!

Трябва да има затвор за крадците. Трябва съдебната система да бъде изрядна!

Да, ето ги няколкото простички неща - нужен е преди всичко контрол над разходите, справедливост при разпределението на доходите, честни съдебни процеси и час по-скоро да се премахне мизерията!

Ясно е, че не ще достигнем Западна Европа по стандарт на живот, но как може да се търпи в Европейския съюз да съществува държава с такава мизерия?

А, как?

Ето, това бих искал да попитам европейците….



---------



П.П.

Този текст е писан преди няколко години – той всъщност е размисъл- вопъл на един от моите герои, който сега е емигрант в Париж.

А, както се вижда, е и програма за едно нормално, честно и почтено управление на измъчената ни България.

Радвам се, че новата власт с премиер г-н Бойко Борисов като че ли е чула тези думи. И надеждата ми, че все пак е имало смисъл от моите страдания, които изтърпях преди, по време и след написването на трите ми „парижки” книги с парещи въпроси към читателите и управляващите, днес все повече се засилва. Дай, Боже, дай…

Да, в този момент българинът най-много се нуждае от СПРАВЕДЛИВОСТ! И от ревизия, но от РЕВИЗИЯ до дупка!

Защото не може пенсиите и заплатите на обикновените хора в България да са не трагични, а просто срамни – от по 50 -100 евро на месец… А в същото това време тъй нареченият елит и неговите слуги от медиите, социологията и тъй нататък да се „давят” в баснословни възнаграждения от космически за българските условия заплати, премии, екскурзии в чужбина с любовници, втори, трети, че и четвърти заплати от бордове на фирми, които дори и на картинка не са виждали…

Нещо, което никъде другаде в света не е вършено с подобна циничност и наглост и в такива мащаби.

Затова и София е на опашката на света по доходи на населението, след нея са само две-три държави от Южна Африка… А същевременно българската столица е една от най-скъпите…Да не говорим какви храни и с какво качество яде, какво пие и какво диша българинът…

Заради всичко това, а и заради още куп недомислия и престъпления старата власт е по-добре да си посипе главата с пепел и да не говори за някакъв

РЕВАНШИЗЪМ

Защото ние, уволняваните и мачканите от нея, много добре изпитахме на гърба преди години какво значи истински реваншизъм, какво може тази тройна коалиция точно в областта на мародерския грабеж, политическите уволнения и назначенията на своите толкова „кадърни” хора… Как така стана, че през последните осем години най-кадърни се оказаха тъкмо членовете и симпатизантите на БСП,НДСВ и ДПС?Те са разпределени навсякъде де що- годе има хубава служба – и у нас, но и в чужбина…

Само две седмици са минали от съставянето на новото правителство и старото ревна – помощ, убиват ни!

А къде бяха същите тези хора преди 8,6,4 години?

Как къде?

Ами те просто доволно потриваха ръце, когато правителството на Симеон, а след това и на тройната коалиция масово прочистваше всички министерства, агенции, уволняваше без никакви предупреждения, убиваше в буквалния смисъл на думата дотогавашните служители, на тяхно място назначаваше свои, а и щатовете непрекъснато набъбваха, защото всичко живо вече се подготвяше за грабежа.

За оня грабеж, в мъглата на който царят щеше да осъществи пъкления си план за завладяване на гори и планини и за тотално насаждане на идеята, че в България само който краде, може да съществува…

Един пъклен план, които май и днес все още никой не е ревизирал…

Тези две първи седмици от управлението на Борисов показаха, че в България все още има хора, чиято памет не е къса. Истината трябва да излезе наяве.

Защото историята не помни такъв грабеж, както по време на вашето управление, на Доган и особено на царя… И просто е срамен днес вашият плач, а поведението ви на жертва е цинично.

И е хубаво, че ГЕРБ „хванаха бика за рогата” и без да губят време, започнаха да показват истинското лице на тези нагли крадци, надменни типове и безочливи лъжци, дори спрямо собствения си измъчен и побелял електорат.

Ето и съвсем пресен факт в това отношение. На инфантилния протест на Станишев за уж някакъв”лов на вещици”, Борисов извади на 19 август конкретен и ясен факт – някой си Иво Николов, приближен на Станишев, шеф на държавното предприятие „Информационно обслужване”, е вземал месечна заплата от 12 -13 хиляди лева!?! Ами ако се надникне и в останалите бордове? На „Топлофикация”, например, където шеф е оня Кадиев, който също все плаче, че го репресират … Изобщо навсякъде, където предишните управляващи са назначили на яслите своите хора, да, същите тези кротки, честни хорица, които толкова „милеят” за бащите и майките си пенсионери… и които същевременно прибират такива огромни заплати, и то днес, в това време уж на страшна криза…

Е, браво бе, Станишев, лъжи бабичките, че не можеш да им вдигнеш пенсиите и че техните 100 лева са им достатъчни, а на своите приближени давай по 150 хиляди годишно!?!( Справка – ведомостта на същата тази държавна фирма „Информационно обслужване”.)

Значи – едни умират в мизерия, а други, приближените, тези Ивовци и разни там партийни активисти – живеят като крезове…

Значи едни, тоест народът, все трябва да стягат колана, все платени слуги от екрана и останалите медии да ги плашат с криза, да ги държат в стрес чрез своеволията на парното и останалите монополи, да ги карат да мислят непрекъснато за оцеляване на най-ниско битово ниво, докато „нашите” хора – да потъват в охолство и разкош…

Кой и защо го позволява това?

И с какво сърце го вършат тъкмо тези, които наляво и надясно се кръстят, че за тях светая светих е обикновеният човек, най-бедните, най-онеправданите… Господи, какво лицемерие…

И кой му дава куража на този Станишев да предупреждава, и то с лека усмивка,че щял да се оплаче в Брюксел?

Това е невероятна наглост, мерзост и цинизъм – затова тихо, Станишев, живей си там, в чудния палат в Бояна, яж си милионите, спечелени от кървавия труд на „твоите” бабички и моля те, повече не се явявай на телевизионния екран!

Защото все пак на тази земя има хора, за които понятие като „срам” значи нещо. Да,срам…

Нещо може би съвсем, ама съвсем непознато за някои титулуващи себе си за „социалисти”, а всъщност представляващи нищо повече от новоизпечени богатащи-капиталисти. Да, същите, срещу които те уж се бореха и продължават да се борят… Да, те все се „борят”. И как само умеят да се „борят”…

Въпросът е – за кого и за какво?

Въпрос с ясен, ама толкова ясен отговор, нали?



Димо Райков

25. VІІІ. 2009 г