ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

четвъртък, 31 октомври 2013 г.

ТАРИКАТИТЕ НА ПРЕХОДА

ЯСЛАТА

Не знам вече какво да мисля...
Може би трябва човек само да се смее... Но пък кой се смее сам...
Но как, например, може да се обясни това явление - познавам добре неколцина българи в Париж, които добре, както казват днес младите - "яко", поминуваха, а и продължават да поминуват, покрай партийните велможи на БСП и компания, покрай Бокова и сие... Но ето - днес те пак са сред първите борци срещу ... благодетелите си... Пълнят сайтовете с коментари, ” пращящи” от "демокрация"... И в България не само че ги аплодират, но и ги дават за пример за "демократичност", за родолюбие...
А хора като мен, които винаги са склонни да се съмняват, особено в онези ситуации, където цари всеобщ овчи възторг, биват като по правило низвергнати.
Много са ми интересни тези хора-"борци", които винаги усещат накъде ще задуха вятърът - как ли утре ще ме погледнат ? Е, аз зная,че те са гьон-сурати, но все пак… Та нима са забравили как сме разменяли остри реплики - но тогава те бяха, а и сигурен съм, все още са вътре в себе си, върли защитници на тези, които сега ... оплюват... Въпреки че са готови утре, ако нещо не сработи с новата ситуация, пак да ги целуват... А моя милост, понеже е критичен винаги, не е долюбван нито от тези, нито от онези... Сбъркана работа...
Във Франция най-уважавани са онези, които винаги съхраняват жив у себе си "критичния дух". Докато у нас като по правило на пиедестал са все тарикатите и умеещите да се приспособяват към всяка нова ситуация... Те са винаги на ясла на властта, независимо коя и каква е тя, сега дори започнаха да ги назначават и в някакви си съвети на мъдреци?!? Е, ама то вече наистина ни вземат за канарчета...
Да, всичко в България се повтаря, потретва, че и…
Още Хайджийски бе "изокал" – „ България е страната на дребните тарикати и шмекери!"
Какво повече...
Само един въздъх – оставете, моля ви, професионални, наследствени тарикати и шмекери, поне един-единствен път младостта на България! Та това не са малолетни, не са безмозъчни същества, та сами да не знаят какво да направят в ситуация, подобна на днешната …
Свалете мръсните си ръце, бащите ви погубиха нашия живот, нима сега вие, наследниците им, ще погубите и този на децата ни… Само и само за да запазите … яслата… Която вече сте си заплюли като потомствена. О, новата „висша” класа на България… Която нарича „„цървуланковци” всички останали, които не искат да бъдат като нея хамелеони и слугинаж… И която мисли, че е забравила, която ненавижда вече мириса на потурите на … дядовците си… Да, не им отърва днес на тарикатите български този иначе съвсем нормален за нашата страна мирис...
Всъщност това са те, тарикатите на България…
Тарикатите на този никога несвършващ преход, обезсилил и смачкал милата ни, но нещастна България…

Димо Райков
Париж

сряда, 30 октомври 2013 г.

ВЪПРОС НАД ВЪПРОСИТЕ...



Сигурно никога не ще намеря отговор на един въпрос, който често ме разлюлява и обезсилва...
- Как може един народ да създаде такива бисери като този по-долу и как може да роди толкова и такива тарикати и откровени примитиви... 

https://www.youtube.com/watch?v=bV5jRy-CyJk

По повод на един имен ден...

27 octobre, à proximité de Paris
БЛАГОДАРНОСТ КЪМ ТЕЗИ, КОИТО МЕ ПОЗДРАВИХА И КЪМ ТЕЗИ, КОИТО СИ … СПЕСТИХА ТОВА…

Днешният ден бе хубав за мен - десетки приятели във Фейсбук, повечето от които изобщо не съм и срещал наяве, ме поздравиха топло за моя имен ден.
Благодаря им!
Благодаря и на тези, които са имали добро усещане към мен, но поради една или друга причина не са могли да демонстрират това.
Но „благодаря” и на тези „приятели” от Фейсбук, които, разбрали за моя празник, не счетоха за необходимо дори и чрез едно „кликване” да удостоят с величайшето си внимание един наистина наивен пишещ, който, без каквито и да е средства за това, поддържа, и то, мисля, в добро състояние, страницата си, нещо, което в някои сайтове вършат неколцина души, и то със солидно заплащане. Отделно поддържам и два блога, и то не с препубликуване, не със „заемане” на чужди мисли, а със сериозни материали. Да , „Залудо работи, залудо не стой…” И единствената ми „награда”, на която разчитам, е само едно… ”кликване”…
Което „приятелите” си спестяват, дори и в такъв особен за мен ден… Да сте живи и здрави… Но какво ли искам - та малко ли е и това, че сте „поизтрили” очите си с моите текстове, и затова трябва да съм ви благодарен, я виж само колко „материал” има във Фейсбук… А и иначе нямаше да сме си българи – нали все нещичко така-а, на аванта, трябва да има… Да, „приятели”, когато следващия път погледнете към моята страница, дано нещо да трепне у вас…Съмнявам се…
А за добрите хора – поздрав-благодарност с една хубава песен…

http://www.youtube.com/watch?v=7ClK-nZisdQ

МЪТНАТА ВОДА ПРИДОЙДЕ...



Боговете сигурно са полудели...
То и досега във Фейсбук шестваха разни тарикати, платени манипулатори, мошеници от класа... Но сега, особено след студентската окупация, вече не се търпи...
Тарикатите усетиха,че май пак идва поредното "раздаване на картите"...
И пак тръгнаха вкупом и безпардонно да "давят" дори и полъха към Свобода...
Всичко - куцо, кьораво и сакато, се е юрнало да търси място под евентуалното ново-старо Слънце...
Чисти далавераджии пак се представят за светци, "чисти" като сълза мошеници се изкарват парче-демократи...
Крадците викат, гръмогласно, настойчиво, разбира се, за да бъдат забелязани, как така те ще останат на сянка - дръжте крадеца! И голяма част от българите, иначе свестни хора, наивно, да все наивно..., се хващат на въдицата, на тази една и съща, е, сега малко видоизменена, но все пак същата, въдица, на чиято кукичка висим вече 24 години... 24 години!
Трагедията на хора като мен е... паметта ни...
Затова кукловодите са пуснали тези дни "в разход" едни млади, а понякога и стари, платени лъвчета, които безпардонно, нагло и цинично удрят всеки, който е "набелязан", че евентуално би могъл да размъти водата на тарикатите...
Чудя се, мъча се да си представя лицата на тези "лъвчета", тъй като те обикновено, като истински тролове,тоест вампирите във Фейсбук, нямат нито снимка на профила си, нито автобиографични данни - какви са тези нищожества?
Но още по-жестоки за мен са тези насъщни въпроси - защо им позволяваме с мълчанието си да ни манипулират, защо стоим настрана, когато е видно как те се гаврят с поредната си жертва...
Днес мълчим, но утре тези ще ударят и ... нас... Така-а-а, поединично... Тези са майстори на поединичното отстрелване...
Да, тъжна България, много, много тъжна...
1

вторник, 22 октомври 2013 г.

Опит за отговор на онова, което става в отбора на народа



ЗА МОЯ „ЛЕВСКИ” ИЛИ ДУМИ ЗА ГЕНАТА

ПОСВЕЩАВАМ ТОЗИ ТЕКСТ НА ПАМЕТТА НА МОЯ СКЪП ПРИЯТЕЛ ЕВГЕНИ БУХОВСКИ / ГЕНЧО/, КОЙТО ИМАШЕ ЕДНА ЕДИНСТВЕНА ЛЮБОВ В СВОЯ ЖИВОТ – „ЛЕВСКИ” – И КОЙТО СЕГА ПОЧИВА ТАМ НЯКЪДЕ, В ГРОБИЩАТА НА КЮСТЕНДИЛ, БЕЗ ПАМЕТНИК, БЕЗ ЗНАК…
ПОСВЕЩАВАМ НА ВСИЧКИ ЛЕВСКАРИ, КОИТО ОБИЧАХА, ОБИЧАТ И ЩЕ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ОБИЧАТ, ДОКАТО СВЯТ СВЕТУВА, СВОБОДАТА, ЗАКОДИРАНА В СВЯТОТО ИМЕ НА ЛЮБИМИЯ НИ ОТБОР.
САМО „ЛЕВСКИ”!

Онзи ден в Париж присъствах на нещо уникално – гол-шедьовър на големия майстор Ибраимович – о, това вече е съвършенството на футбола…
Това е … радостта от играта… От живота…
В същия миг ми се обади стар приятел-левскар от София, директно от стадион „Васил Левски” – нашите падат с 3:0… Гласът на приятеля ми трепереше – видял съм какво ли не във футбола, но никога не съм си и представял за миг, че моят отбор, отборът на Гунди, Патрата, Соколето ще падне до такова ниско ниво. Изпитах срам, не от загубата, а от липсата на достойнство у тези момчета и техните ръководители, цялото ми същество гореше от обида – нима ние, българите, ще убием с мазохизъм и овче тълрепение и онова, което ни е завещано от бащите ни – любовта към една игра, но и към една идея…
Да, седях и гледах как хората в нормалната страна, с нормалния си начин на живот, с нормалния си футбол се радваха на играта…
И в същото време си представях моя приятел, рядко интелигентен мъж, вече на достойна възраст, как плаче без сълзи, да, така, както плачат мъжете – глухо, на талази, отвътре…
За кого всъщност плачеше моят приятел…
За него, всъщност за неговия плач и за онова в сърцето му е и този мой текст. Това поне мога да направя сега, и то от хиляди километри от родината… Просто да напиша усещането си за една любов…
хххххх

Случи се така, че веднага след завършването на университета, аз се озовах в едно симпатично и много, много „синьо” градче – Кюстендил.
Там, още от първия ден, спонтанно и по воля на съдбата, станах частица от една групичка влюбени до полуда в любимия отбор „Левски” хора.
Евгени Буховски, Бог да го прости, или Гената, както всички му викахме с любов, Борката, художникът Борислав Испорски, с неговата неизменна усмивка, останал ми верен и топъл приятел и до днес, ветеринарният лекар Стойне Тодоров, неговият приятел д-р Любомир Павлов, историкът-журналист Денчо Митев експанзивните младоци Ангел Байрактарски, днес прокурор, и Румбата, готвачът-виртуоз от тогавашния легендарен ресторант „Москва” – Стоянчо, автомобилният инструктор Данчо Кюркчиев, вечно усмихнатият Иван Цветков - Ванката, неврологът д-р Кюркчиев, бай Цвятко Харизанов, да, онзи сладоледаджия с онова човече-кланящо се почтително на поредния клиент … - това бяха чисти в любовта си към любимия отбор мъже и юноши, те не осребряваха за нищо на света своята обич, не търсеха облаги, дори и помисъл нямаха за това, те обичаха синия цвят, те бяха просто люде-левскари и в душата си…
Тези хора, а и още неколцина около тях, бяха моята общност, моите роднини, моите най-близки същества, които в един от най-трудните моменти на моя живот бяха и моето упование, и надежда, и радост…
Представяте ли си – по ирония на съдбата попадаш в едно абсолютно непознато до този момент за теб място, попадаш на улицата – сам, без познато лице, без надежда…
Но с „Левски” в сърцето си.
И всъщност това се оказва твоето спасение!
Защото изведнъж, без дори до този миг и да си предполагал, че тези хора съществуват, ти ставаш приятел с тях, само заради това, че си левскар. И те безкористно, само защото сте привърженици на един и същи отбор, са готови да ти окажат помощ от каквото и да е естество.
Сега – вече наближаващ шестдесетте години, мога да кажа убедено – най-добрите ми, най-верните ми, в тази иначе невярна наша България, приятели, спечелих чрез общата ни обич към „синята” машина.
Тази неистова, понякога стигаща до маниакалност обич към един футболен отбор в ония години, когато светът бе затворен за нас, българите, бе източникът и на малките ни, но неподправени и дълбоки радости, ония мигове на усещане за все пак истински изживян живот и радост от земното ни съществуване.
Нима някога, дори и да имам десет живота, биха се повторили ония невероятни тръпни мигове на спонтанна, неподправена и дълбока като планински извор радост, която избухваше сред нас, представителите на „синята” общност на нежните, когато любимият отбор спечелеше поредната си победа?
Обикновено ние тръгвахме с няколко коли от Кюстендил към София, Перник или Благоевград – там, на стадионите, където играеше нашият „Левски”.
Тръпката се раждаше още от уговорката предния ден, събирахме се на нашето място – там, пред павилиона на РЕП в центъра на Кюстендил, в подножието на прочутия хълм Хисарлъка. Под завистливите погледи на „червените” привърженици ние, усмихнати, предвкусващи идната радост, се уточнявахме – бавно, така-а-а, с една неподражаема наслада, до последния детайл за утрешното пътуване-пътешествие…
О, тогава нямаше по-щастливи хора на този свят от нас, нямаше тогава по-щастлив човек от Гената!
Този едър, попрегърбен мъж, останал за мен еталон на безгранична любов към „Левски”, стар ерген, живеещ сам с възрастната си майка, тогава бе в стихията си. Той ходеше напред-назад като замаян, но с достойнство, пушеше хубаво, така-а, с настроение и респект играеше цигарата му под къдравия, малко поопоскан и поръждавял мустак…
- Ей, да сте точни - все повтаряше Гената, обръщайки се към нас, останалите - да не забравите часа, че трябва навреме да отидем, да вземем билети, да седнем на трибуните…
Да, това бяха ония истински мигове на Гената, късовете време, когато той се усещаше…човек.
Толкова незабравими мигове… Толкова мачове…
Ще си позволя сега да споделя с вас няколко думи само за един от тях.
За този мач, чудо на чудесата, ние … закъснявахме.
Причината бе необикновена – на срещата не идваше… Гената. Усетихме, че нещо лошо има.
Аз хукнах към тях.
Гената иначе бе особен характер, саможив, трудно разкриваше, дори и пред нас, неговите най-близки приятели, неща от личния си живот. Така че за първи път отивах в дома му. И когато звъннах на вратата на апартамента му, дочух кашлица – дълбока, болна кашлица…
Ясно, Гената имаше проблем със здравето.
Така и се оказа.
Той седеше, подпрян на масата, пред него бе разтворен старият му, оръфан портфейл, от който, личеше си, бе извадил преди мигове стара, с пожълтели краища снимка на…Гунди… Да, на големия Георги Аспарухов…
- Как няма да дойда – пресрещна ме той – Само малко посъбирах сили, че нещо ме присвива…
Посъбирал сили… Та той цял се тресеше…
После Гената погали, сякаш баща гали новороденото си отроче, снимката …
Винаги ще помня тези мигове. Там, в бедния апартамент на моя приятел, самият той, един самотен иначе, болен, тежко болен вече възрастен човек, застанал сякаш пред икона…
Гената погледна пак снимката, устните му се раздвижиха и… стана.
И тръгна.
Стоях, мълчах.
После и аз тръгнах след него.
Тогава за първи път закъсняхме за мач. Но никой не протестираше. За зла участ противникът на „Левски”, „Локо”/София/, ни поведе на стадион „Васил Левски”. Тежък мач, както се казва – закучи се… А пък и едно време – сняг, мокър и лепкав…
Ние вече се бяхме духом предали. Не играеха добре нашите. А и съдията как подпираше локомотивци… Да, май този път нямаше да има радост…
Но Гената не мислеше така. Той всъщност нищо не казваше. Но лицето му, макар присвито от болката в корема, а и от негативния резултат, все пак излъчваше надежда. А ние я познавахме тази негова надежда. И тя все още ни поддържаше поизлинелия вече дух. Да, нямаше начин да не победим!
Така и стана. Към края на мача нашите се вдигнаха на щурм – гол, втори…
Тогава се обърнах.
И изтръпнах – Гената, застанал прав, сияеше. Представяте ли си – възрастен, в цял ръст човек, без горна дреха, свалена по всяка вероятност в промеждутъка между головете, във вълмо от сняг, със снежинки и по гъстите вежди – същински дядо Коледа…
И една отворена широко-о-о, ама толкова широко-о-о уста…
И един вик – така-а, отвътре, от най-дълбокото – Хо-хо-хо…
И нямаше следа нито от треската, нито от кашлицата, нито от страданието по лицето му…
Тогава аз разбрах, че един човек може в своя живот да достигне до най-пълното сливане с радостта от живота…
Да, радостта от живота…
Всъщност така и си представям надгробния знак на лобното място на Гената – фигурата на един изправен, устремен в полет човек, със сияещо лице и едно „хо-хо-хо”, идващо от широко отворената му уста…
Нашият Гена… Този почти анонимен привърженик на любимия ни отбор, чийто паметник винаги ще е в сърцата ни.
Тук бих искал да направя едно отклонение.
Сега, вече от години живеещ в Париж, виждайки и усещайки на всяка крачка как французите умеят и най-незначителното събитие в своя живот да превърнат в радост от мига, аз разбирам, че по онова време, без да съм и знаел, без да съм и предполагал, аз всъщност съм преживявал най-хубавите мигове от своя живот.
И то благодарение на „Левски”, благодарение на своите приятели от „синята” общност на нежните… И най-вече – благодарение на Гената. На този иначе невзрачен, със сивичък и постен животец кюстендилец, който обаче ми показа силата на съпреживяването, на сливането с една идея …
Затова за тях, моите левскари от Кюстендил, е тази моя благодарност, изразена в този текст.
Приемете я, приятели, със сърцето си! И не само заради нас, заради оня почти еднообразен соцживотец, който все пак живяхме и май продължаваме да живеем. Но и заради Гената, заради „синята” памет, закодирана в онова негово лобно място, което май никой от нас вече не помни и не знае в кой край на кюстендилските гробища е. Но носи и ще носи, докато и ние сме на тоя свят, а може би и отвъд него, в сърцата си.
Заедно с фигурата …
Да, фигурата на изправен човек, устремен в полет…

Димо Райков
Париж

неделя, 20 октомври 2013 г.

Книгите на Димо Райков.

Autres albums

събота, 19 октомври 2013 г.

ПАРИЖ - ОКТОМВРИ 2013

ПАРИЖ ВРИ И КИПИ - ВТОРА ЧАСТ

ФРАНЦИЯ СЕ "БЪЛГАРИЗИРА"...

Президентът Оланд в специално изявление предлага на Леонарда да се върне, но без семейството си, ромката казва - не, аз имам семейство, защо ме отделяте от него, аз не съм животно... 

Ето данните-факти от последното, току-що обявено социологическо изследване в страната на Свободата - 74 процента от французите одобряват политиката на вътрешния министър за експулсиране!
65 процента от французите са против връщането на фамилията на ромката Леонарда във Франция?!?
Сега вече и "патриотите" български ще са доволни...
Да, и най-толерантните хора май прихванаха от нашата бг-болест - да мразят оня, който е най-малко виновен за някои житейски неблагополучия.
Да му мислят емигрантите български - то и досега като кажеш, че си българин, и се извръщаха, но сега вече...
Да се радват любителите на кочинката - няма вече кой да им разваля рахатлъка. Защото кой ще се опитва да надигне глас срещу "патриотизма" им - та я вижте какво правят французите... Почти всички от тази вече близо 70-милионна страна имат в семейството си чужденец, почти не съм срещал французин от чист брак... И сега същите тези хора, в това число и министърът на вътрешните работи, който е дошъл с родителите си като дете от Испанияа, лишават ближния си от право на... живот... Щом съдбата ти е предопределила да си роден там, там ще живееш цял живот...
О, колко е познато това на нас, живелите през комунизма!
Да, прословутото софийско жителство... Щом си роден в Малко Търново, както моя милост, в оня захвърлен и изоставен и от Бога край на също непознатата страна България, там, в края на лудите Балкани, само там, там и никъде другаде трябва да преживееш живота си... Този един-единствен живот...
И си спомням. И изтръпвам от спомена на моето детство... И пак чувам онзи леден глас...
Хайде бе, къде ще се навираш там, сред дантелените софиянци, как така ще искаш да ставаш писател, ти си предопределен за слуга, за миньор - да, аз, Димо Петков Райков, съм завършил минно училище в Бургас... Училището тогава със славата на най-долното учебно заведение... Защото татко, Петко Димов Раойков, също миньор, така ми каза - "Ще ти позволя да отидеш в Бургас, в големия град, само при условие, че макар и отличник, ще учиш в минното училище, там всичко за децата на миньори е безплатно - общежитие, храна, униформа... "
Да, но това беше през онова отдавна отречено време...
Нима сянката му се завръща?
Какво става с този свят? Полудява ли, изтрещява ли...
Да, доволни ще са "бг-патриотите" - агонията на България ще продължава...
Защото и вярата, надеждата, че на света все пак съществува Париж, че на света все пак има територия, в която се уважава духа и порива за свобода, вече излинява... И почти изчезва...
Браво! Да живее," ура, ура, ура" за нейно "величество" Омразата...
Ех, Париж...

П.П. Току-що телевизиите във Франция "гръмнаха" с последната новина - президентът на Франция решава половинчато въпроса - готов е да даде възможност на Леонарда да се върне, но сама, без семейството си.
Но отговорът на 15-годишното момиче-ромка е - не, аз имам семейство, което бе изгонено с мен, ако се върна, ще бъдем всички заедно! Аз не желая приемно семейство, аз дължа всичко досега на моето семейство. Аз не съм куче...
Да коментирам ли тези думи... Хайде, коментирайте вие, "бг-патриоти", хайде, вие сте майстори на това... Всъщност кой е по-голям патриот - лъжепатриотите или това непълнолетно момиче... Вие, които обичате мизерията или това дете, което иска... живот...
Кой...
И накрая - аз познавам Франция, аз съм сигурен, че Франция ще вземе правилното решение не само по случая с ромката Леонарда, но и изобщо по въпроса за емигрантите. Защото Франция е... Франция, страната, която е осеяна с надписите " Свобода, равенство, братство"...
Защото " Всеки човек има две родини, своята и Франция"...

Димо Райков
Париж
19 октомври 2013 г.

ПАРИЖ ВРИ И КИПИ

" НЯМА ПО-СЛЯП ОТ ТОЗИ, КОЙТО НЕ ИСКА ДА ВИДИ..."

Да, кълбото по този случай във Франция непрекъснато усилва своя ход... Медиите "гърмят", изпратили са специални кореспонденти в Косово, открити студиа нищят темата за емиграцията, за толерантността... Вътрешният министър е притиснат, правителството - също... Дават по телевизиите цялата мизерия на тамошния живот в Косово... Учениците, макар и вече във ваканция, непрекъснато увеличават своя брой по улиците... Париж кънти - не на расизма, ние сме страната на свободата и на любовта между хората, ние не сме земята на експулсирането!
Да, в Париж...
А мен снощи една дама-нашенка ме пита - г-н Райков, Вие българин ли сте? Защо? Защото просто съм дал картината на онова, което става сега в Париж...
Да, "Няма по-сляп от този, който не иска да види", нали?

http://e-vestnik.bg/18921/mladostta-na-frantsiya-udari-plesnitsa-na-roditelite-si/

МЛАДОСТТА НА ФРАНЦИЯ УДАРИ ПЛЕСНИЦА НА РОДИТЕЛИТЕ СИ

ПАРИЖ ДАВА ТОНА!
надпис на метростанцията на парижкото кметство

Страната на Волтер и Дидро отново е разлюляна – заради едно ромче от Косово и едно арменче…

Посвещавам на всички приятели, които имат добро усещане към мен и моите книги, на тези, чиито сърца все още не са се превърнали в парчета лед

Това може да стане само във Франция!
Франция ври и кипи от ден-два…
И то заради кого – зарази едно ромче, ами, циганче, направо ще кажем ние, българите. Да, заради 15-годишната Леонарда от Косово, която заедно с родителите си и останалите пет деца на семейството й бе експулсирана обратно в родината си след 4-годишно пребиваване тук. Съдбата на Леонарда бе последвана и от тази на младия Качик, така го назовават французите, но по всяка вероятност това е Хачик, арменчето, което също бе изгонено от Франция.
Улиците на Париж се изпълниха – изведнъж, спонтанно от… деца-съученици на изгонените!
Медиите „загряха” от откритите, направо в сърцето слова на младостта на Франция – ние искаме да живеем свободно, с нас да бъдат нашите другарчета от бедните страни, какво са виновни те, че са се родили там… Каква смелост, какъв бистър ум, каква толерантност, каква мисъл за ближния…
Намирам се на прочутия парижки площад „ Насион”, гледам как се стичат от всички страни гимназисти, някои носят набързо надписани на ръка лозунги „Върнете Леонарда!” и сърцето ми изтръпва – възможно ли е този „урок”, даден от децата на родителите им, да бъде реалност някога в България? И то в момент, когато възрастните във Франция открито увеличават подкрепата си за националистите на онази жена от Марсилия…
Оставям тази мисъл, защото вълните пред мен се разлюляват – да, няма смърт на демокрацията там, където има… усещане за демокрация! И то във все още невръстните, тоест, в бъдещите граждани на Франция. Които за пореден път издържаха своя изпит по патриотизъм, родолюбие, усет за гражданско общество… Понятия, които, за съжаление, толкова са девалвирали в моята родина, че понякога изпитвам срам и тъга – кой и как е орисал българина да мрази?
Цял живот да живееш с усещането за омраза… Омраза към ближния, към другия, към себе си дори…
А живее ли се единствено с омраза?
Вълните на младостта на Франция срещу мен избухват, разлюляват се…
Да, общността на нежността в една истинска демокрация, в една наистина нормална страна…Където хората знаят, те още от деца са така възпитавани, че животът на човека му е даден един-единствен път, че никой не е отговорен нито за името си, нито за родното място, където се е родил, че всеки има право поне на глътка радост от живота, че никъде в света няма „заплюта” моя и само моя територия, че земята е на всички хора…
Онзи ден внучката ми имаше рожден ден. Приятели от училището й подарили книжка за Лили, да, за крокодилчето Лили, което е от друга страна, от бедна страна, където децата трябвало да работят по цял ден, да помагат на семейството си за изкарването на хляба… И семейството на Лили тръгва към другата страна, където децата ходят всички на училище, където те играят, веселят се… Чете моята 4-годишна внучка Диянка за съдбата на Лили, ляга и заспива, стиснала чудната книжка… И се усмихва милото дете, в съня си, в съня на ангелче, тя всъщност се докосва до Лили…
Да, колко мъничко, но овреме, се иска, нали…
Да, наистина няма смърт на демокрацията, когато има порив на младостта. Когато децата дават „урок” по демокрация и човещина на родителите си…
Преди месец-два за първи път в живота си видях и усетих тъй наречения отлив и прилив на океана. Лежиш на плажа и чуваш плисъка на вълните до теб, не разбираш как заспиваш. Събуждаш се, търкаш с очи – ама къде е водата? Водата е на… километър-два навътре, тоест, „избягала е”… След няколко часа изведнъж същата тази „избягала” вода се завръща, връхлита те…
Да, тази понякога изчезваща, но винаги връщаща се вода на демокрацията във Франция, в нормалната страна, където крокодилчето Лили има шанс да живее като човек, да се порадва, поне за мигове, на живота…
Ех, този наш толкова кратък, но и толкова дълъг живот… В който просто ние, българите, забравихме да се обичаме. Поне себе си… да обичаме. Да, най-трудното нещо за „учене” за нас в този наш свят – да обичаш себе си…
Внимание, приливът идва…
Наистина ли…

Димо Райков
Париж
18 октомври 2013 г.

БГ-ПАРАДОКСИ...

НЕ ДИШАЙТЕ В БЪЛГАРИЯ
Три „невинни” епизода…
Срещна ме приятел-французин. Гледа ме с широко отворени очи. Какво има, питам го. Той не иска да ми каже, после ме поглежда пак – Райков, неудобно ми е, виждаш, но бих искал да си изясня нещо, четох в „Ню Йорк таймс”, заглавие – „ Не дишайте в България!”… Въздухът у вас бил най-лошият, извън всякакви допустими норми… Водата и тя… Ама толкова ли сте зле...? Та вие, след като не сте си оправили най-нужните за един организъм неща, дишате и пиете смърт, за каква цивилизация говорите тогава, какви курорти рекламирате…
Ех, как исках в този момент да има около нас поне един от тези бодри „бг-патриоти”, които не спират да реват – помощ, чуждата конспирация ни убива красивата родна страна…
Чуждата ли конспирация или нашата некадърност и простотия…

Втори епизод
Гледам бг-телевизия… Настръхвам. Чувам остър, режещ звук, подобен на вой на сирена, чрез който се оповестява началото на война или нещо такова… Какво ли е станало? А то какво било? Ами властта в Омуртаг по този начин известявала на населението, че… Господи… Да, че водата идвала по чешмите за два-три часа… Предупреждение да не би някой да забрави и да остане без…вода…
Ох, 21 век в страна-член на Европейския съюз…

Трети епизод

Челните страници на вестниците в България са запълнени със стряскаща новина – най-висшият представитил на българската власт е сгафил, и то яко… Обаче по телевизията се обажда слушател и казва – хайде стига бе, че тези преди него, а и сега около него, не крадат ли също? Оставете човека…
Преди месеци френски министър излъга нескопосно за сметка в чужда банка. Изригна такъв вой… Все още държавата се тресе… И знаете ле каква бе реакцията на всички французи, до един, няма значение дали бяха негови съпартийци, приятели, в това число и жителите на населеното място, където този бивш вече министър е бил кмет и където е направил толкова неща – това е страшно, не може политик, а още повече и от такъв ранг, да постъпва така! Това е срам за Франция, това е срам за всеки французин! Оставка и съд!
И да, в нормалната страна оставката веднага бе подадена, този човек го „разкостиха”, сега съдът е на ред… За една невинна лъжа… Е да, ама във Франция…
Във Франция ли, абе, я ги мани тия петли, тях ли ще ми хвалиш, хайде бе, предател такъв, родоотстъпник, та не виждаш ли какви нещастници са, щели сега да дават жилища, и то на „Шан-з-Елизе”, на ромите, ле-ле, ама тия хич не са с акъла си, мани, мани, улав народ, жабарски, да дават палати на мургавите, щото нямало къде да спят през зимата…А ти ми ги даваш за пример… Айде, бегай бе…
И аз…”бегам”…
Ама къде да избягаш от „българското” у тебе…

Димо Райков
Париж

откъс от книгата " Париж, моят Париж..." от Димо Райков

БЛАГОДАРНОСТ ЧРЕЗ ШАРЛ АЗНАВУР КЪМ САРКИС АРАКЕЛЯН
Фейсбук ми отнема доста неща, но и дава много... особено приятели... От известно време виждам как един човек, г-н Саркис Аракелян, когото изобщо не познавам, демонстрира доброто си усещане към мен и моите текстове. И понеже Париж ме научи, поне аз така си мисля, на умението да благодаря на хората, направили ми добро, скромно се "отсрамвам" пред г-н Аракелян, като му посвещавам един откъс от пожъналата толкова чудесни и от сърце отзиви моя книга "Париж, моят Париж...", последни екземпляри от която може би има все още по книжарниците...
Г-АРАКЕЛЯН, сигурен съм, че ще Ви трогнат думите на великия Ваш сънародник Шарл Азнавур - за Париж през месец май с тези чудни момичета-цветя, за арменците, бягащи към Свободата и носещи в очите си Слънцето, за неговия баща с превит одве от тежестта на количката по нанагорнището на Монмартр, о, сигурно знаете какво нанагорнище и днес е, на майка му, бивша журналистка, принудена да бъде шивачка, за да помага за прехраната на семейството...
Да, страшна картина, нали - там, в бедната емигрантска стаичка в Париж красивата жена натиска с отмалели вече нозе педала на шевната машина, а очите й, пълни със сълзи, са вперени в ъгъла ... Там, покрита с домашно тъкана кърпа стои и чака първата й и вечна "любов" ... пишещата машина...
----------
Шарл АЗНАВУР: „ОБИЧАМ ПАРИЖ ПРЕЗ МЕСЕЦ МАЙ…”

откъс от книгата " Париж, моят Париж..." от Димо Райков

Тази среща ми бе дарена от Бога.
Шарл Азнавур бе не само моят певец-идол, но за мен той винаги е бил символът на Франция и на Париж. Колкото пъти се сещах за любимия град, все пред очите ми, заедно с контурите на Айфеловата кула, „Шан-з-Eлизе”, Лувъра, „Нотър Дам дьо Пари”, Монмартър, „Мулен Руж”, Сена…, се появяваше и лицето на чаровния певец.
Благият му кадифен глас ме разтърсваше – щом го чуех, и мигом залепях ухо на радиоточката. Тези минути на досег с песните на Азнавур бяха мои, единствено мои – и тогава изчезваше всичко лошо в детския ми свят, стопяваше се желязната завеса на Берлинската стена и аз забравях, че като роден в България, нямах право да я напускам, и свободен и окрилен, тръгвах, благодарение на въображението си, на онова толкова мечтано и толкова дълго пътуване към Париж, към моя Париж…
Често в моята книга споменавам, че това е град на сюрпризите. Ето и сега – както го обикалях – с обичайните си оръжия на журналист и писател – бележник, фотоапарат, диктофон – и изведнъж съзрях огромно множество от хора пред един от големите магазини – тъй наречените „фнакове” в супермодерния квартал „Дефанс”.
Всъщност „Дефанс” е едно от любимите ми места в Париж, макар и доста хора да не го харесват заради модерната му, тип американска, архитектура. Но на мен той ми допада – особено, когато времето е слънчево и аз седна на една от пейките около чудния фонтан с лице към Триумфалната арка, която се вижда ясно и отчетливо в далечината, по цялото протежение на „Гранд арме” – всъщност това е един от дванайсетте булеварда, които започват от площад „Шарл де Гол” около Триумфалната арка, и който продължава до другата, модерната, построена от Митеран арка на Дефанс – „Гранд арш”.
Уверявам ви, изгледът е чудесен – ще почувствате днешния Париж както никъде другаде – делови, забързан, пълен с коли, светлини и шум, но същевременно красив. Да, толкова красив…
И ето го моя шанс – прочутият Шарл Азнавур дава автографи за новата си книга с негови лични фотографии. Какво повече бих могъл да искам от съдбата в този миг?
Не само да видя моя любим певец, един от тези няколко символа, заради които в целия си досегашен живот мечтаех да зърна Париж, ами и да се докосна до него…
Да, повече не бих могъл и да искам.
Разтреперах се, поех дъх – давай, Димо, рекох си, и се наредих на километричната опашка.
Когато след дълго чакане успях да вляза в малката заличка, където певецът седеше зад една маса и раздаваше мигновено автографи, аз вече бях плувнал в пот – на метри от мен бе моят любим певец, моята младост, моята мечта…
Коленете ми омекнаха – но в последния момент успях да се стегна. Журналистическият ми нюх и опит мобилизира докрай сетивата ми – не помня как съм извадил фотоапарата, диктофона, как съм помолил човека зад мен да ме снима…
Не помня и това как съм преодолял цялата кохорта от охранители, служители и пресаташета около Азнавур, които го бяха стегнали в такъв обръч, та само даваха възможност на поредния човек да им подаде книгата си и след секунда да му я върнат обратно с положения върху нея подпис на певеца.
Нима можех да пропусна своя шанс на живота, нима можех да стоя на метри от любимия певец – не помня как се намерих не само при Азнавур, ами и редом с него…
Гледам сега за кой ли път снимките и не мога да проумея откъде и как съм домъкнал този стол, на който седя – о, боже, рамо до рамо с великата звезда…
Помня само - напипах диктофона и светкавично го включих – чух собствения си глас, някъде отдалече, ама много от далече: „Мосю Азнавур, аз съм български журналист и писател… Обичам много вашите песни, обичам…”
- О, България – широка, добра усмивка се разля по благото лице на певеца – българин, българин… - повтори, потрети…- направи знак на бодигардовете, които се бяха устремили свирепо към мен – тоест оставете го човека – посмести се, направи ми място. Всички наоколо гледаха изумено. И ето ме – редом, рамо до рамо с великия Шарл Азнавур…
Останалото почти не го помня, бях в някакъв унес, с треперещ глас задавах въпросите си, по едно време се съвзех – Шарл Азнавур отново ми се усмихна, накара ме дума по дума няколко пъти да му повторя името и фамилията си, докато накрая написа: „На Димо – с приятелство! – Шарл Азнавур”…
Този автограф и този мой разговор, колкото въображаем, толкова и истински, ще останат сред моите вечни спомени от Париж през пролетта на 2006 година.
---------------------------
„ Питате ме какво е за мен Париж? Ще Ви кажа - обичам Париж през май.
Ще си позволя тук да цитирам моето поетично обяснение към него:

Обичам Париж през месец май,
когато пъпките на цветята се разпукват
и когато една нова младост
украсява града.

През месец май,
когато зимата се уморява,
когато слънцето гали старите покриви,
събудени едвам…

Обичам Париж през месец май,
обичам да усещам по площадите и улиците,
по които минавам, мириса на момина сълза,
който прогонва вятъра…

Обичам да се разхождам по уличките,
които се преследват през целия град,
обичам, обичам, обичам Париж
през месец май.

Обичам Париж през месец май,
когато внезапно всичко се оживява с хора,
напълно непознати, но щастливи
да видят слънцето как изгрява…

Обичам, когато вятърът ме понася
с най-различни шумове,
обичам Париж
през месец май.

Обичам Париж през месец май,
Сена, която минава през него,
и хиляди малки неща,
които не мога да обясня…

Обичам де се разхождам,
гледайки витрините,
нощта ме опиянява,
обичам, обичам, обичам Париж през месец май…*

* Превод – Яна Александрова

Париж, Париж, Париж…
В което и кътче на света да съм се намирал, този мой Париж през месец май винаги е бил в сърцето ми.
В сърцето ми винаги е била и оная въображаема картина от мига преди появата ми на бял свят на 22 май 1924 г.
Много пъти съм искал да присъствам на своето раждане и във върховния миг да отворя очи и да целуна всички лица, надвесени с много любов и доброта над мен. Мисля, че в този момент щях да видя на първо място моята майка и моя баща, както и много движещи се хора-бежанци, които напускат своята родна земя. Виждам една тълпа от човешки същества, която върви по улиците и която търси оня път, който ще я спаси от смъртта. Опитвам се да чета върху по техните изпити и измъчени лица – те нямат нищо за ядене, нямат абсолютно нищо – те не са сигурни, че ще живеят, че ще бъдат приети в чуждата земя. Също така чета в сърцата им, че те са принудени да бягат, защото не могат да си позволят да изчезне техният род, защото ги окриля толкова голяма надежда – да, тяхната трагедия се състои именно в тази надежда…
Тогава аз все още не съм бил роден. Но съм сигурен, че съм плувал в тази колективна вълна от доверие и доброта, която е била за тях надеждата за бъдещето. Нямам друга представа за арменския геноцид освен тази.
Поклон на тези хора!
Те са умрели с очи, пълни със слънце, подобно на птица в полет, покосена от куршум…
Моите родители са част от този арменски народ, изгонен от Турция. От Истанбул те са успели да се качат на италиански кораб. Един турски офицер, чувайки да се говори на така омразния му език, заплашвал да ги убие. Италианският капитан се застъпил за тях и изкрещял: „Този кораб е международна територия и никой няма да свали никого без мое разрешение.” В израз на признателност към Италия родителите ми са дали на сестра ми, родена в Солун, името Аида от прочутата опера на Верди.
Баща ми бе музикант и певец. Родителите ми не владееха добре френски език, заради това не можеха да изкарват прехраната ни чрез своето изкуство.
Аз го виждам все още с подвит гръб от тежестта на пълната количка как изкачва Монмартр и как се опитва с последни сили да я задържи при спускането си от Хълма...
Не мога никога да забравя тази картина и щом се сетя за нея, ми става много мъчно.
Баща ми, който буташе количката с оптимизъм, беше сигурен, че ние ще се измъкнем от мизерията. И ето - ние се измъкнахме.
Имам хиляди спомени от майка ми в Париж и няколко нейни снимки преди сватбата й. Тя е била младо момиче в Истанбул, свирела е на пиано и е била щастлива да работи във вестник на пишеща машина с арменски букви. Най-ценна за мен е една фотография, на която майка ми е седнала пред машина, но не за писане, а за шиене – тя беше съхранила любовта си към писането, но жертва своите амбиции, за да ни изхрани. Майка ми натискаше педала на машината „Сингер”, шиеше най-различни неща, за да спечели някоя пара за хляба ни. Никога не вдигаше уморените си очи, но нямаше нужда от това – тя ни гледаше със сърцето си. Нейните сръчни ръце, завинаги съм запазил този спомен, въртяха една игла вместо да натискат клавишите на пишещата машина, която непрестанно привличаше погледа й…"