ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

понеделник, 29 февруари 2016 г.

ФРЕНСКИЯТ ПОСЛАНИК ЗА БЪЛГАРИЯ: "ВСЕ ЕДНО СЕ НАМИРАМ В АФГАНИСТАН..."


Препубликувам този текст от в. "Сега" на посланика на Франция. Вижте как изглеждаме в очите на нормалните хора... Коментар не е нужен, нали?
Само една забележка - това, за което разказва посланикът, се е случило през ...2009 г. Сега сме, момент, да, сега сме 2016 година...Значи...Да, значи...
Питам се само едно - ами, ако господин посланикът се бе натъкнал на сцена като тази отпреди няколко дни на околовръстното шосе на София, да, същата сцена, за която съм писал по-долу, или пък на онази сцена във Враца, там, където едно момче бе пребито, пък после бе изкарано от следствените власти, че е починало, защото е било болно, какво ли щеше тогава да си помисли...Да, щастлив е господин посланикът, че толкова рано си тръгна от България...
Димо Райков
МИНАЛО НЕЗАБРАВИМО
Олигархия по български
От блога на бившия френски посланик Етиен дьо Понсен, 21 Октомври 2009 г.
Бих искал да споделя впечатлението си от една сцена, на която присъствах снощи, която е част от българското всекидневие. След участието ми в едно телевизионно предаване, излизайки пеш от един голям софийски хотел (този, който прилича на кула), попаднах лице в лице с пристигащ впечатляващ кортеж.
Пред входа се появиха четири луксозни лимузини германска марка. Най-внушителната, твърде вероятно здраво блиндирана, бе непосредствено следвана от джип, снабден с много антени. Заинтригуван, ми обясниха, че те служат за смущение на вълните за избягване на взривяване на бомба от разстояние. Всички тези коли бяха с особени номера. От тях най-напред слязоха яки юначаги с късо подстригани коси, с ясно видими слушалки и ръце зад саката, после слязоха красиви и пъргави млади жени на високи токчета, дължината на полите им явно не беше първата им грижа.
Накрая с телефон на ухото и с отпусната походка слезе охраняваният човек. Не го познавах. Цялата тази компания влезе в хотела, като бодигардовете заеха позицията на стрелци в хола, както се казваше по време на моята военна служба. Държа да уточня, че не ставаше в никакъв случай въпрос за официален кортеж или охрана.
За един миг помислих, че се намирам в иракска, афганистанска или ливанска обстановка. Къде другаде можеш да се страхуваш да бъдеш убит насред улицата или от бомби с дистанционно управление? Но не! Бях в България, страна членка на ЕС от две години. А кортежи като този се срещат редовно в София или другаде.

"ПАРИЖ - РАДОСТТА ОТ ЖИВОТА" ТРЪГВА... И НИЕ С НЕЯ...


" Полунощ е. Половината Париж прави любов с другата половина..."
Мелвин Дъглас

Завърших тази моя поредна книга за Париж само часове преди зловещите атентати през ноември миналата година.
И ето - сега тя идва, за да покаже, че Животът винаги е по-силен от смъртта, че тези, които обичат смъртта и ненавиждат светлината, не могат да победят човешкото в човека, не могат да прекършат Мечтата и Радостта от живота...
Затова, приятели, нека да оставим всичко, което досега ни е тревожело, да оставим лошите мисли, зависта, порива към яд... Нека да оставим този наш тъжен делник.
И да тръгнем!
Започва нашето пътуване към ...радостта от живота. Най-хубавото, най-отлаганото наше пътуване, за което все повтаряхме - утре, утре...
Ето - "утре"-то най-после дойде и за нас.
Да, пътуването към онази радост, която е едно от най-редките усещания в изстраданата ни българска душа.
В това пътуване към Мечтата, към Красотата и Свободата ние не сме сами. С нас, и в нас, са и нашите бащи, майки, близки, които поради българското ни битие и мислене не можаха да видят и усетят радостта от живота. И отлетяха там, горе...Нека сега да ги приемем с топлота и синовна благост, за да ни придружат в това наше пътуване на живота. Поне това заслужават, нали?
Да, тръгваме! Натам - към Париж! Към единствения град човек в света...
Нека поне за мъничко да бъдем егоисти. Да си подарим сами на себе си и на близките си хора няколко мига красота и свобода в този иначе толкова некрасив и несвободен свят..
Поне за няколко часа, докато прочетете тази моя книга, пълна със светлина и добра, положителна енергия, да се поспрем, да се кротнем, да прогоним демоните в себе си. И да помечтаем.
Нека да направим най-хубавото пътешествие в своя живот - в това пътуване чрез въображението и моите думи... Пътуване без визи, паспорти, билети, излитания и кацания...
Ех, Париж.. Сега, да, сега ти си наш, единствено наш...
Да тръгваме, приятели!
Ваш приятел и гид: Димо Райков
П. П. Вижте корицата как грее... Нощен Париж... Единственият град човек в света... Без думи, нали?
Всъщност само няколко думи. И то на Мелвин Дъглас :
" Полунощ е. Половината Париж прави любов с другата половина..."
Да, сега вече наистина няма нужда от повече думи...
Книга: Париж – радостта от живота, Жанр: Пътешествия, пътеписи, география, Автор: Димо Райков, Цена: 13.50, Обем: 312, Издател: Хермес
BOOKTRAFFIC.BG

вторник, 23 февруари 2016 г.

Как не му омръзна на този наш народ?

Мой почитател току-що ми изпрати този текст, който съм написал преди цели 4 години...
И ме пита - г- н Райков, каква е тази страна, където нито на политици, нито на народ им пука от мъката на един писател? И където за четири години нищо не се случва, нищо не помръдва и на милиметър разстояние... Всичко е застинало, всичко се повтаря...
Какво да му отговоря? Как да му отговоря? Просто ми е тъжно, много тъжно... Да, да си се родил българин... Диагноза, нали?
А следващите избори за президент приближават...
И пак всичко започва отново...
Как не му омръзна на този наш народ?
А после все някой друг му е виновен..

http://e-vestnik.bg/15608/pisatelyat-emigrant-dimo-raykov-g-n-prezident-ostavete-ni-na-mira/


.Писателят емигрант Димо Райков: Г-н президент, оставете ни на мира! - e-vestnik.bg
Димо Райков Научавам от българската преса, че по Ваша инициатива през ноември ще се проведе в……
E-VESTNIK.BG

петък, 19 февруари 2016 г.

ГОЛЕМИЯТ ПИСАТЕЛ УМБЕРТО ЕКО ОТЛЕТЯ...


Аз имах честта да познавам този голям ум и човек. Имах късмета да се срещна и да разговарям с него няколко пъти, благодарение на общата ни обич към единствения в света град човек - Париж... Благодарение и на общото ни преклонение пред литературата, тази светлина на душата...
Великият италианец обичаше Париж, но той обичаше и българите, и България. Докосвал съм се до много от големите умове в света, но най-топли и човешки думи за България ми каза той, Маестрото на световната литература.
Той не обичаше да бъде сниман, сподели ми, че има някакво заболяване на очите и светкавиците на фотоапаратите му пречели. Затова и бодигардовете около него не позволяваха да бъде фотографиран. Но на мен, българския писател, той не отказа да си направим снимка още при първата ни среща. Дори каза на пазачите си да ме пуснат, направи ми място до себе си, това бяха едни от най-щастливите ми мигове - там, сред хилядите му почитатели ние двамата бяхме пред тях, и то един до друг... И докато те чакаха чинно за безценен автограф, ние говорихме, говорихме... О, с каква завист ме гледаха французите...
Да се докоснеш до един от най-великите си съвременници, за минути да бъдеш не около него, а редом с него, и то с неговото изрично застъпничество, да си говорите за малка и почти никому неизвестна България с толкова симпатия и нежност...
И големият творец три пъти, да, цели три пъти, повтори в унес:" Аз съм бил няколко пъти във Вашата страна със съпругата ми. Обичам, обичам, обичам България..." После се срещнахме пак. И пак... И винаги Маестрото бе усмихнат...
Моят поклон е за Вас, Маестро! За огромния Ви талант, за голямата Ви човешка дарба да съдите за хората не по мащабите и известността на страната, в която са се родили, а единствено заради усещането си към тях!
Благодаря Ви, Маестро, за споделените толкова ценни и топли мигове! Снимките с Вас, както и записите с гласа Ви, светлината и мъдростта, която струеше от Вас ще бъдат винаги до мен и в мен, един безценен миг от спомените ми докосвания до великите умове на 21 век...
Аз съм сигурен, че само след часове целият свят ще Ви отдаде нужната почит.
Не може и да бъде иначе. Защото освен талант, Вие обичахте обикновените хора, Вие бяхте влюбен в критичното начало. Вие бяхте тяхната надежда...
Така и при една от срещите ми казахте:"Райков, ако писателят не е критичен, ако той не търси винаги в онова, което би взривило недоволството му, нима той е писател..."
И още:" ...критикът на нравите трябва да бъде рязък, трябва да се държи като Хораций, а не като Вергилий, който възхвалява божествения Август..."
И още:" Времената са мрачни, нравите - корумпирани, а самото право на критика, когато не е подтискано през цензура, бива подхвърляно на народния гняв. Така че публикувам тези записки в името на позитивната антипатия, която отстоявам."
Тези думи ми даваха, а и продължават да ми дават куража за написването и публикуването на моите книги, тези Ваши думи всъщност продължават нашия разговор...
Поклон, маестро!
Димо Райков
П.П. Само преди месец и нещо написах няколко думи, за да го поздравя за рождения му ден. А той вече се е подготвял да отлети от нас...
Днес, 5 януари, италианският писател и философ-семиотик Умберто Еко навършва 84 години. Вижте какво казва един от най-интересните и може…
ALARMANEWS.COM

четвъртък, 18 февруари 2016 г.

МОЯТ ЛЕВСКИ...



/ Откъс от книгата "Сини сърца" от Димо Райков /

         Оттук всъщност тръгна моят път към света... 
         От този скромен паметник и този запечатан на него образ, с това вечно изчовъркано ляво око, който ще нося винаги в себе си, в най-дълбокото, заедно с тези на мама и татко.
         Оттук тръгна всъщност моята любов към България, към родната кръв - от това парче благословена и вечна земя от двора на моето училище "Васил Левски" в родното ми градче Малко Търново, сгушено там, в Странджа планина... 
         През последните години се нагледах и наслушах на думи, дело на убоги хора, на какви ли не словоизлияния, на какви ли не скудоумия, уж посветени на Апостола.
         За Левски не трябва да се говори. Особено пък днес, особено пък ние. За най-великия българин днес трябва да се... мълчи.
         Моля, българи, замълчете!
         И си спомнете, ако можете, разбира се, за оня обелиск образ, който е винаги в сърцето ви...
         Преди няколко месеца на мой голям празник сред купа от подаръци приятелите ми Диана Цекова и Петър Георгиев ми подариха най-хубавия възможен за един българин, а и левскар подарък. Една чудесна книга - "Страници от писмата на Васил Левски". Имам толкова книги за Левски. Но тази, покрита с патината на времето, което по думите на Апостола е в нас и ние сме в него, е особена и специална за мен - защото тя е взета от личната библиотека на това приятелско семейство, откъсната е от сърцето им и е подарена на моето сърце със заръката да я пази винаги. 
Знаете ли как мирише тази книга?
Мирише на история, на памет, на кристална девственост на мисълта на един велик ум...
         За вас, моите приятели и читатели, аз пък избрах едно изречение от тези безценни писма на Апостола до войводата Филип Тотьо : "Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме."
         Да, само едно изречение цитат от писмо на Левски до Филип Тотьо, от 18 април 1871 г.
Всъщност днес коя дата сме, коя година, кой век...
И знаеме ли, искаме ли всъщност да ... духаме..
         Да, оттук всъщност тръгна моята „синя” обич. От паметника на Апостола в училището на родното ми градче Малко Търново…


СЛУЧКА С БЪЛГАРИН В ПАРКА НА ПАРИЖ...


Аз живея в чужда страна.
Милиони българи живеят в чужди страни.
Тоест аз и милиони българи сме емигранти, нещо като ...бежанци...
Аз всеки ден виждам в Париж българи, които треперят от студ и търсят хляб. Който не вярва, нека да дойде, ще го разведа из града, ще му покажа "българските" места. Особено шадравана пред кметството и Гората на Венсен. Там, в гората, в чудно красивия парижки парк, където като струпеи се мержелеят палатките на българите, които от ден на ден се увеличават...
Тези дни в Париж е много, много студено.
Вчера занесох баница на някои от тези момчета. За Бог да прости татко и мама.
Момчетата българчета в палатките с нашенските имена "Деси", " Ники" ... така ме гледаха, че изтръпнах от благодарността в очите им.
Пускам таблета, попадам на един един текст за едно младо и здраво момче от България, което разказва как бие и лови с голи ръце бежанците на границата.
И се питам - ами ако дойде и в Париж един такъв юнак, ако той започне да "пази" Париж и Франция, а и целия свят от нас, българските емигранти, какво ли ще стане...
Така си мисля и задавам същия въпрос на момчето българче, което все още дъвче с премрежени очи моята баница...
- О, това тук не е възможно. Тук, макар и да живеем в гората, французите ни уважават, носят ни ядене, топъл чай, има една млада жена, която идва всеки ден и ни взема мръсните дрехи и ги пере..
Да, французите, парижани, които само преди три месеца бяха ударени смъртоносно право в сърцето, които бяха разлюлени от атентаите, ги уважавали - тях, бежанците, тях, несретниците...
Момчето българче обаче продължи...
- Но в България е друго. Аз мисля, че този българин, който там, по нашите граници, лови бежанците с голи ръце е герой! Ако и аз бях там, също щях да ги ловя и бия... Откъде накъде ще мърсят майка България...
Не издържах. Тръгнах си. И разбрах, за кой ли път разбрах, че е наистина тъжно, много тъжно днес да си българин. Независимо дали си в България или в чужбина...
Димо Райков
П.П. Току-що мой познат ми писа,че нещо не ме разбира, че не съм познавал обстановката в България...Ето моите думи в отговор...
" А защо се сърдиш на мен,Тошко? Знаеш ли какво значи да си българин в чужбина? Знаеш ли какво значи човек като мен, който така обича Франция, например, да чува от някои французи думи, че сме бавноразвиващи се, щом сме българи......Знаеш ли обаче и какво правят някои нашенци във Франция, знаеш ли какви тарикати нашенци има тук... Прочети книгите ми, специално "Диагноза: Българин в чужбина", ще настръхнеш...И свестните българи им сърбат попарата...Тъкмо заради това пиша аз - не може да се мисли глобално, да се поставят всички бежанци под общ знаменател в случаи като този... Съобщиха официално във Франция, че само за четири месеца 300 деца на бежанци са починали... 300 деца! Какво са виновни те,а? Ти също,Тошко, си тракиец, ти си потомък на бежанци от Турция или Гърция...В мен още кънтят разказите на баба ми Злата как са бягали деца и жени от турците...Сигурно и този бабаит "герой" , който тук с голи ръце лови бежанци е потомък на тракийци, щом е от Ямбол. Зная, че е трудно, зная, че понякога е невъзможво за нас, българите, да разберем този начин на мислене на западния човек. Но знаеш ли какво видях аз с очите си на другия ден след атентатите. Чух разказа на една французойка, която е изгубила детето си в "Батаклан", която живее наоколо...Веднага след атентатите, когато всичко бе в шок, когато всичко бе спряло да работи в Париж тя, майката на загиналото дете, е приела в къщата си десетина души, за да преспят...И когато я питаха - защо приехте тези хора, та по телевизията в този моментк говореха, че сред хората в залата, които са се спасили има и атентатори, не Ви ли бе страх, та Вашето дете в този момент е умирало... Жената каза - аз не мога да бъда като убийците, ако постъпя като тях, каква е разликата между мен и тях...А и един човек да има невинен, аз бях и съм длъжна да му помогна...Ето, затова говоря,приятели. Сега разбра ли ме, Тошко? Ако не си ме разбрал, то значи не мога с нищо да ти помогна. "