ОТКЪС ОТ МОЯТА КНИГА „BG ЕМИГРАНТ В ПАРИЖ”

Сепнах се – Чочо продължаваше своя разказ:
- Знаете ли, всичко друго можех да изтърпя в България, но когато видях как с всеки изминат ден, с всеки час се роят хората, чиито чела удряха петите, не издържах. Да си мъж на 30, 40, 50 години, че и повече, и до сетния си дъх да живееш на… колене…
И да гледаш с чинопочитание оня, миропомазания благодетел, който ти хвърля с омерзение стотинки…
И заради тези стотинки ти, който цял живот си живял честно и почтено, да си готов на всичко – да предадеш дори и най-близките си, да туриш крак на приятеля си, да се унижиш до кръв…
Как така България допусна едва пет процента от нейните граждани да живеят като крезове, без никакви правила и никакъв контрол, да тънат в разкош, на който биха завидели и най-богатите хора на планетата, а останалите деветдесет и пет процента да бъдат робите на двадесет и първи век? Защото какво друго освен да си роб е това да получаваш пенсия от 50 евро и заплата от 100 евро при европейски цени на храната и на доста услуги…
И знаете ли какво ме измъчва? Че никой от тези деветдесет и пет процента народ не се сеща, дори и за миг, че може, че трябва да надигне глава, та дори само да се поогледа… А не цял живот да живее с очи, изгаснали и забити в земята… Да не говорим, че у никой не се заражда и мисълта да тръгне към ония, богоизбраните, и да им потърси сметка…
Страх, страх и само страх. Овчедушие, тъпо, българско овчедушие… Затова – никакъв път назад!
Да видите само как се борят за хляба и достойнството си французите? Как като един застават зад поредната стачка. А ние?
Никакво достойнство няма днес у българина. Дори и у тъй наречените бизнесмени. Те всъщност не са богаташи от типа на френските – не, при тях го няма онова натрупване от поколение на поколение, от век след век…
Тези, нашенските бизнесмени, са назначени. Те са станали богати изведнъж, за една вечер – легнали са бедни като църковни мишки, а са се събудили свръхбогати…
И затова и те живеят цял живот, ако, разбира се, доживеят старините си, тъй като по-голямата част от тях като по неписано правило – рано си отиват от тоя свят – я от куршум, я при катастрофа, в страх, че мнимият благодетел всеки момент може да им врътне кранчето и да ги изпрати в изходно положение, тоест в блатото на мизерията, откъдето всъщност са тръгнали…
Та дори и тези свръхбогати хора с огромни коли и оградени с високи стени палати в най-престижните квартали живеят без достойнство.
Защото и те винаги трябва да помнят, че над тях „бди” невидимият им благодетел.
И ха, да се отклонят съвсем малко, да си повярват, че са велики или нещо подобно, и мигом оня, центърът, всевластният и невидим център, ги цапардосва. И то така ги цапардосва…
Затова и господата назначени бизнесмени слушат центъра – кого да вземат на работа, макар и да осъзнават, че е поредния некадърник, кого да спонсорират и тъй нататък…
Да ги видите тези бизнесмени как правят мили очи на силните на деня, как са готови да лижат подметките на депутати, министри и кметове, които също са назначени от центъра.
То бива кланяне, лизане на подметки, банкети и рушвети, ама чак пък толкова…
А после, след като рулетката се завърти по сценарий и дойде следващата партида властници, те, бизнесмените, мигом загърбват довчерашните силни на деня и веднага се преориентират към новите…
И пак започва онова познато до болка и предизвикващо отвращение кланяне, удряне на подметки, падане на колене…
А за останалите, огромната част от народа с мизерните заплати и пенсии, какво да говорим? Те просто оскотяват и вегитират…
Аз наблюдавах години наред случващото се в България. Хаос, анархия… И ти сякаш живееш в клещи… Ако искаш, а ти нямаш друг изход, да оцелееш, ти, а и семейството ти, трябва да играеш по тяхната свирка, да приемаш техните правила, тоест липсата на каквито и да е правила… Да лъжеш, да крадеш, разбира се, на дребно, защото ония, които лъжат и крадат на едро, са отдавна назначени, те са отдавна избрани, те са богопомазани, не подлежат нито на контрол, нито на наказание. За тях са милионите, палатите в Бояна, Драгалевци, край морето, в Банско…
А за теб са трохите… И панелките в „Люлин”, „Ботунец”… Но и усещането, че тези трохи пак ти са подаяние, милостиня някаква, и те могат веднага да ти бъдат отнети. Ако не слушаш, ако не си траеш, ако, недай си Боже, надигнеш глава.
Тогава веднага те цапардосват.
Ох, как само умеят те да цапардосват. В техните джобове има всичко – компромати, доноси, лъжи… И докато се усетиш – животът ти се е почернил – ако си имал работа, няма начин да не я загубиш, ако си дребен бизнесмен, ще рухне бизнесът ти, за семейството да не говорим… Няма начин да не ти вгорчат семейния уют, ако все пак си го имал… О, те са ненадминати майстори на всичко това, арсеналът им е толкова многообразен и изтънчен, та свят да ти се завие. Да, в крайна сметка наистина свят ти се завива…
И изведнъж, замаян от случилото се и оплетен от страшната, невидима, но толкова здрава паяжина, ти с всяка своя клетка усещаш, че всъщност си едно нищо.
Да, едно нищо в това общество на нищото. Че ако не играеш по тази тяхна свирка, ако не се нагаждаш и не слугуваш на тези създатели на пъкления сценарий на вечния преход в България, ти си приживе мъртвец…
И какво обикновено се получава? Излишен въпрос, нали?
Ти ставаш роб. Роб в двадесет и първи век…
Приведен гръб, с очи към земята… И приемаш тяхната игра. Търпеливо, кротко съществуване-мъждукане. И огромната, стаена болка, че в този наш свят няма светлина, няма справедливост, няма свобода, братство, равенство – да, жалоните на Френската република…
Мечтата на всеки простосмъртен. Мечтата, ех, мечтата… С която човек си отива там, откъдето всъщност е дошъл…
Много мои връстници мислят, че е безсмислено да се борят с живота в България. Затова те се затварят в себе си. Просто свикват с мисълта, че България продължава да е тоталитарна страна, че силната средна класа, която е гаранция за нормален живот в една страна, е мираж… Че просто не сме народ, а племе…
Но аз така и не можах да свикна с това. Не можах да свикна, че трябва да крада, да лъжа, да пълзя, за да успея.
Затова тръгнах към Париж. Затова ще спя под мостовете. Да, под мостовете, но с достойнство…!
Това ония мои връстници, останали в България, май никога не ще могат да разберат. Защото животът не е само парчето хляб и евтината бира, нали?
Често се питам дали и аз не можех да бъда като тях, да се превия, да се затворя в своя свят, да мълча и да живея като скот, но много бързо разбрах, че природата ме е създала друг, че кръвта в мен е с такъв състав, че не мога да се чувствам вътрешно комфортно, когато попадна в среда на лъжци и корумпирани, когато живея в общество, където светая светих е да изблъскаш другия с цената на всичко.
Просто генът ми може би е такъв – има хора, родени да бъдат лоши, други да бъдат подлеци, доносници, мекотели - и други като мен – алергични към мръсотията в живота. И какво? Да остана в България и цял живот да се давя в тинята и да се окайвам и да съжалявам всеки ден за незавидната си съдба?
Затова – към Париж! Знаете ли, тук сякаш и въздухът е напоен със свобода – ето, сутрин се измъквам от палатката и усещам, че цялото ми същество се изпълва с нещо ново, хубаво и чисто…
Не, хич не ми е лесно, Вие сам виждате, но чувството за свобода и надежда е несравнимо. Нещо, което там, в България, за съжаление никога не бях изпитвал…
Аз виждам, че доста парижани се страхуват от хора като мен – тук има много лъжци, крадци. И французите с право се страхуват. Аз обаче искам да им кажа с висок глас, че не съм такъв човек.
Аз просто искам да живея нормален живот.
Но за да стане това, на първо време трябва да науча езика, след това да си намеря работа. Обаче преди всичко трябва да има къде да спя. А засега нямам. И спя под мостовете. А там има всякакви хора. Има и добри, но и лоши…
Тук, в Париж, дори да си на дъното, пак си много по-добре от… учителя, да речем, в България. Тук поне гладен никога няма да останеш. Тук няма да те гледат в очите и когато си гладен, да ти казват, че си се наял с черен хайвер… Тук няма да ти обясняват купени журналисти, социолози, политолози и икономисти, че със сто евро ти живееш богато и охолно… Тук никой няма да ти втълпява цинично, всекидневно и ежечасно, че всички стягате колана, за да преодолеете несгодите на вечния преход, а същевременно да виждаш с очите си как децата на олигархията имат джобни, равняващи се на две-три твои заплати… Че те, богоизбраните, живеят не царски, а като в рая… Че никой не контролира потоците от пари в министерства и агенции, разточителните командировки в чужбина със секретарките-любовници… Че никой не си прави труда, дори да попита публично как така някои построяват палати за милиони, а други – тънат в мизерия…
Един океан от хаос, безпътица и пладнешки, винаги като по неписано правило ненаказан, грабеж, който няма равен на себе си в Европа.
Е, онзи ден едно българче донесе вестник от България и там прочетох от не кой да е, а от един от най-висшите прокурори в България да казва на всеослушание, че мафията в България си била вече напазарувала министри, магистрати… Не че не го знаех това, ама казано така и тиражирано по вестниците…Значи няма никакъв изход! Само заблуждават Европа, че всичко у нас било тип топ, хайде бе…
Е, какво да правя в такава страна? Какво бъдеще може да имам в нея аз, двадесетгодишният, след като дори и най-големите платени клакьори – социолози, политолози и тем подобни на сегашната олигархия са принудени да кажат: ”България е без бъдеще.” За какво тогава да говорим? И какво да правя аз в България?
Да полудявам всеки ден, докато накрая наистина превъртя – и тогава ще съм поредният нещастник, погубил живота си, а ония, назначените богаташи, ще махнат цинично с ръка – не издържа човекът, съдба…
Не, не искам да живея в страна, в която синът на определения от силните на деня да бъде роб, трябва също да бъде роб, само защото баща му не е могъл да бъде крадец и убиец, за да пасне в схемата на ония, миропомазаните…
Какво бъдеще могат да имат в България хора като мен? Да живея като скот, на колене цял живот. Да гледам и слушам брътвежите на олигарсите и техните платени слуги по медиите, че всъщност не съм толкова зле, че все пак живея добре, че икономиката ни върви, обаче трябва да се стяга колана и тем подобни приказки… И бавно, ден след ден, да се смачквам…
Да създам семейство от търпеливи подобия на хора, които по цял ден блъскат за парчето хляб, а вечер се карат, че няма шепа стотинки за мляко на детето. И най-страшното - след години твоето дете, твоят внук да бъдат унижавани до болка от онова дете, от оня внук на олигарха-съсед, които ще казват на твоите наследници: „Моят татко, или дядо…, беше умен, много работлив човек, той ни остави голямо богатство, а твоят, тоест моя милост…, бе пройдоха, мързелив, щом не ви е оставил нещо…”
И кой тогава ще обясни на тези млади хора истината? Кой?
За ограбените милиарди от олигарсите, за страшните кражби, за милионите корупционни сделки на техните родители и прародители?
Затова – повече нито миг в това подобие на страна, в тази губерния на злото, слугинажа и страшното, непознато за цивилизования свят, търпение…

Забележка: Вижте внимателно заглавната снимка на моя блог. Зад мен и музиканта Фарис ще забележите под дърветата очертанията на една палатка. Всъщност това бе „домът” на моя герой Чочо…