„БЪЛГАРСКИ” ТАЙНИ В ПАРИЖ

Откъс от новата ми книга "55 тайни на Париж"

Доста се потрудих, но открих и няколко „български” тайни в любимия град. Че как така ще ви споделям толкова любопитни неща за Париж, а ще пропусна „българските”?
Моите приятели Стоян Ковачев от Варна и Иван Събев от бургаското градче Българово ми показаха някои от местата, където, ако толкова много ви домъчнее в Париж, може да намерите българи и да побъбрите с тях.
Едно от тези „български” места е иначе неугледното кафене, по-скоро кръчме - „Ла фурми” (La fourmi). Това название е написано с толкова хем тънки, хем изкилифирчени, казано по нашенски, букви, та те много трудно могат да бъдат разчетени, дори и при взиране. И ако не бе Стоян, аз никога не бих намерил това кафене, въпреки че от доста време го търсех.
„Ла фурми” се намира на ъгъла на една пряка с булеварда, който води от площад „Анверс” (Anvers) до площад „Пигал”. То е срещу едно по-голямо кафене „Ла мармит” (La marmitе), което лесно може да се открие. „Нашето” заведение не е „първа хубост”, меко казано, но това няма чак толкова голямо значение.
Вдясно от него е залепено едно ресторантче, което Стоян наричаше „Табака” и което се оказа, че е носител на една наистина интересна „българска” тайна.
Оказа се, че този „таба/к/”(tabac), където можеш да си купиш не само цигари, но и да пийнеш и хапнеш, бил на трима братя. Които били…българи, тоест французи с българско потекло…
Изненадата ми бе огромна, но след като Стоян ми разказа историята, повярвах на думите му. Всъщност прадедите на тези нашенци се били заселили във Франция още преди векове. И до ден днешен са запазили носиите, обичаите, дори понякога се явяват по телевизията и играят български хора.
(Между другото, моят приятел-имигрант в Париж, Мони Якимов, веднъж ми каза съвсем сериозно, че прочел някъде в интернет, че в Китай 50 милиона души знаели…български! Е, това вече ме довърши, не повярвах, но Мони е сериозен човек, а и държеше на своето – вярно е. Е, че ако е така, не трябва ли да се позамислим – 50 милиона китайци са това, че те ще ни залеят…- б. а.)
Странна работа, нали – толкова време тези французи да пазят в себе си българката семка, а ние изобщо да не знаем за тях? Ето, сега вече поне вие ще знаете тази тайна. И ако имате време, прескочете до „табака”…
Най-сигурно обаче и най-лесно ще ви бъде да се докоснете до българи в Париж, когато отидете в българската църква. Тя вече не е на старото си място в Руската църква, а сега си има свое помещение в 18 квартал.
Там ще срещнете чудесни хора като отец Емилиян Боцановски, иподякон Николай Радков и двамата му братя Александър и Детелин, Иван Събев, Енчо, бат Рафо, тоест достолепния партиарх на българската емиграция в Париж Рафаел Алмалех, споменатия вече бай Стоян Ковачев, българките в Париж – Нели, Стоянка, Грозданка, Христина, леля Славка, Мария, Елен Горгачева, г-жа Русева, Анжелина Димова …, както и по-младите – адвокатът Димитър Димитров и съпругата му Надя, дъщеря ми Яна и зет ми Александър, чудесния преводач Марио Добчев, журналистката Юлия Талева, колегата й Николай Боцев, Пламен, Евгени, Марио Тюлеков, Виктор, Красимир Митев, Ирина Верне, Пламена Ерон, Ценка, Калина Салмон, Величка, Веселина, Весела, Лилия, Кирил Берон…Все добри българи, петимни за нашенска реч…
Как се отива до там ли? Ами взимате метро № 12 и слизате на спирка „Порт де ла шапел” (Porte de la Chapelle). Църквата „Четиримата евангелисти” (Les Quatre Evangélistes) се намира на улица „Кроа Моро” №1 (rue de la Croix Moreaux), на партера на един съвременен блок срещу малка градинка. Ще познаете нашето място по четирите прозореца, посветени на четиримата евангелисти.
Разбира се, не са една и две „българските” тайни в Париж, не са едно и две „българските” места… Засега лично тези съм открил и видял с очите си, но, дай Боже, в следващите ми „парижки” книги да ви запозная и с други нужни и съкровени за родното сърце нашенски тайни.
Ето, когато преглеждах, за кой ли път вече, окончателния вариант на тази книга, разбрах, че в Париж вече бил открит и магазин за български хранителни стоки. Така че, ако имате възможност, „хванете” метро № 7 и на улица „Faubourg Saint-Martin” № 256 ще намерите всичко родно – сирене, лютеница, конфитюр, луканка…Разбира се, и ракия, вино…наздраве! И да ви е сладко…Там, в центъра на Париж…
„Български” тайни и нашенско присъствие има и на прочутия булевард „Шан-з-Елизе”.
От 40 години, когато времето е хубаво, на входа на „Галери де Шам” продава своите чудни свирки с песни на български птици един от най-колоритните BG-емигранти в Париж – Иван от Габрово, познат сред нашенците като Ванчо Свирката. (За този симпатичен 60-годишен човек най-подробно съм разказал в книгата си „BG емигрант в Париж”. – б.а.)
Този българин е живата история на „Шан-з-Елизе”. Всеки път ми разказва нови и любопитни неща за легендарната улица, чиито кътчета Ванчо познава до най-малка подробност. Сега ви предоставям и поредните интересни и малко познати неща за красивия булевард, споделени ми от него:
- „Шан-з-Елизе” е моята любов и моето място. Тази улица, дълга 2,5 км., преди години е представлявала ниви с жита. А сега всички я определят като най-красивата и най-известната улица в света. Тук са разположени магазините на над 70 фирми. Печалбата им, скоро го чух това по телевизията, била 900 милиона евро годишно – ей, страшна работа, нали? Че това е толкова, колкото печели един град като Бордо, например.
По „Шан-з-Елизе” минават над 200 000 туристи на ден.Ти сам виждаш – народ, народ… Иначе „постоянното присъствие” на улицата е „мой” патент, от сън да ме събудиш и веднага съм готов да ти кажа имената на обитателите на булеварда. Ей, оня там, виждаш ли го, да, дето се е облегнал на витрината на бутика, с рошавата, винаги разпиляна коса, и почервенялото лице – да, това е бездомникът с красивото френско име Жан-Пиер, който седи тук вече 17 години. Казват, че дневната му печалба е около 40 евро, той се е превърнал в талисман на улицата и при всички промоции и сезонни намаления получава много подаръци от собствениците на близките бутици - костюми, кожени якета...
Виж сега, „Шан-з-Елизе” е много красива - и денем, и нощем, но същевременно и опасна, тъй като не са рядкост срещите с наркопласьори, крадци и проститутки. Затова и контролът е засилен, денонощно патрулират полицейски коли. Ех, развалиха хубавата улица, ама нали Франция е родината на демокрацията…
Говори ми Ванчо, бързо и задъхано, очите му обаче не престават да шарят наоколо – да не би да изтърве поредния клиент. Какво да се прави, приятелството си е приятелство, ама и работата трябва да върви…
Приказлив е Ванчо, сладкодумец, но и животът явно го е научил да бъде дискретен тогава, когато счете за нужно.
Ето, щом го попитах за нещо „по-така”, например, колко струват проститутките по булеварда, Ванчо изведнъж започна по парижки да се прави на разсеян – „ни чул, ни видял…” Да, в това отношение парижани са ненадминати – щом нещо не им отърва, няма да те „срежат” по нашенски, ами започват да се правят на „умрели” и превключват на друга вълна.
Така и не ми отговори на този въпрос Ванчо, но пък аз, за кой ли път в Париж, имах късмет - след няколко дни, гледайки филм за чудния булевард, намерих и „премълчания” от Ванчо отговор.
Тарифата на една проститутка на „Шан-з-Елизе” била 400 евро, като някои от тях си били наели малки студия на улицата, плащайки месечен наем от 1600 евро. Един апартамент „Ф2”, от рода на нашите двустайни, се наема за "скромната" сума от 3000 евро. Проститутките, които дефилират по Шан-з-Елизе се подвизават в интернет. Е, авторът на филма, майстор на детайла и подробностите като всеки френски творец, дори продиктува и адреса, но той, естествено, си остава за мен…
И още една „любопитка” научих от това предаване - на най-грандиозната улица в света, в новооткрития преди малко повече от една година суперлуксозен и шикозен хотел „Пале” (Palais), в стая № 403, е спал настоящият президент на Франция Никола Саркози в нощта, когато е бил избран за президент.
Но стига с тези „шарении”, нека отново да се върнем при Ванчо. Накрая той ми сподели, че очаква с голямо нетърпение откриването на Фестивала на зеленчуците, който ще бъде организиран по протежение на цялата улица през пролетта на 2009 година.
Това събитие ще бъде, според Ванчовата информация, нещо ново и невиждано досега.
Така че, ако тъкмо тогава сте в Париж, съдбата ще ви е избрала да видите и да се докоснете до красота, нямаща равна на себе си. Пожелавам ви от сърце този късмет!
Така-а, след като сте си купили само за 5 евро чудесна свирка за спомен от Ванчо, помолете го да ви упъти как да намерите още едно „българско” място – ресторанта на добряка Фредерик – французин с китайски произход. В неговото неголямо, но кокетно заведение, намиращо се в безистена на „Шан-з-Елизе” № 96 ще намерите уют и добра храна. Всъщност щях да пропусна за „българската” следа в случая – приятелката на Фредерик е едно прекрасно, добро и толкова лъчезарно момиче – Весела от София, която работи в съседен луксозен магазин и която, ако имате шанса да срещнете в ресторанта, ще ви открие не една и две тайни на Париж…
Не мога да не ви кажа и за още една нашенска тайна, която сподели с мен в църквата под сурдинка и със замаяна от родната ракийка глава един дългогодишен български имигрант.
Според него в Париж имало много български апартаменти, които той нарече „златни кокошки”, тъй като да даваш под наем тук жилище е може би най-големият келепир. Тези апартаменти не били един и два, а десетки… И то май държавни…И къде отиват тези пари, понечих да го попитам. Но нашият човек махна с ръка – сещате се какво искаше да каже с този познат до болка „български” жест, нали? И аз се съгласих с него… И, естествено, си останах само с цъкането… Да, с прословутото нашенско цъкане с език. На което, тук няма спор, наистина сме майстори…
Иначе българи има навсякъде в Париж – във всеки момент и по всяко време можете да ги срещнете – било по улиците, било в музеите, било … под мостовете.
И тук още една тайна ще ви кажа – видите ли в Париж облечен в анцуг мъж, то 99 на сто трябва да сте сигурни, че това е българин, или най-малко балканец…
Парижани не обичат официалното облекло, ходят семпло облечени, но да тръгнат с анцузи… Или пък по пенюари…На нашенците обаче не им пука – да не са луди да си цапат новите дрехи в тази блъсканица. И затова – с анцуг, маратонки от „Илиенци” и непременно говор на висок глас:” Ах, ох, това не ми харесва, онова – също…, мамка им…”
Ех, анцугът… Защо ли у нас още не е написана ода за него? Защо?
Иначе Париж е наистина много голям, много светъл и толкова примамлив град, колко му струва да замае поредната човешка глава. Па макар и на доста недоверчив човек като българина…
Да, кой наистина може да устои на Париж?
Затова и често тук може да се срещнете с нашенски несретници – както се случи и с мен през една мразовита ноемврийска вечер на 2008 година в Париж.
Ето, дословно ви запознавам с моя разказ за тази среща, записан в бележника ми:
„ЧЕ НА СВЕТА Е САМО ЕДНА, ЕДНА, НАШАТА МИЛА РОДНА СТРАНА…
И това не бях очаквал в Париж – банда клошари, и то от най-невъзпитаните, да се качат на „тежкарската” линия № 1 на метрото.
Всъщност това е линията, която свързва двете елитни предградия на Париж – Дефанс и Венсен. Тук нещо обичайно са младите хора с костюми, вратовръзки и кожени чанти, все бързащи и все сериозни – това са вече споменатите „млади и динамични” кадри на Франция. Освен тях, останалите постоянни пътуващи по тази линия също са хора, държащи на външния си вид, личи си от пръв поглед – хора с положение в обществото и добра работа.
Линия № 1 е най-чистата и най-приятната линия за пътуване в парижкото метро.
Тя е композирана не от отделни вагони, а представлява един общ, дълъг вагон.
Затова може би и тук почти няма да срещнете просяци или нелегални музиканти – те обичат да прескачат от вагон във вагон, да имат промеждутък от време да си поемат дъх, да поопипат с пръсти, а и с набито за тази цел око, събраното количество звънтящи сантими.
А и не върви някак си да повтаряш репертоара си от молба-сърцераздирателна история в един дълъг и предълъг, но все пак общ вагон – друго си е, когато си изкаканижеш „репертоара” задъхано в едно по-малко и затворено пространство, после да преминеш бързо по него, за да „изтръскаш пасажа”, тоест да получиш от пътуващите „хонорара” си…
После скачаш и хоп - вече си в другия вагон…
И пак – песничката, придружена от молбата-сърцераздирателна история…
Да, линия №1 на парижкото метро като че ли бе имунизирана от набезите на просяците и клошарите.
Но ето, сега в чистичкия вагон нахлу банда от мъже, приличащи на клошари. За разлика от обикновените им събратя, които по принцип са мълчаливи, тези 5-6 души на различна възраст – от 25 до 60 години, бяха прекалено шумни…
Най-възрастният носеше огромен, оръфан дюшек, другите нещо го подиграваха. Ясно бе от пръв поглед, че не са местни – не може французи така високо да говорят…
- Опа-ла – сам не разбрах как изтървах това възклицание.
Да, ами че това са си чисти българи, сред първите няколко полуфренски думички нашенците запердашиха яко на български – и то така яко, че дори и на мен, „французина” в тази ситуация – та как да покажеш, дори и с жест, че си техен съгражданин…- ушите ми пламнаха от, меко казано, цветистия език на тези несретници, особено на най-младия мургавеляк.
- Брато – редеше той думите с някакво странно настървение, като гледаше към един 50-годишен мъж – че кой ти е казал, че във Франция е хубаво и е лесно да се живее. Тук честна игра няма, тук трябва да крадеш, иначе си свършил. И трябва да имаш…оная работа…Ха-ха-ха, да бе, оная работа, най-важната на тоя свят, ха-ха…( Тук вече не мога да продължа - обикновено по телевизиите в подобни моменти слагат червени точки на екрана… ) Нямаш ли я тази работа, свършен си. Аут си, брато! Ей ме мен, вадя си …, и хоп – 20 евро за 5-10 минути, пак си го вадя – и хоп – още 20 - 30 евро… А ти?
- Ами, кво аз – машинално отговаря по-възрастният, лицето му е изкривено от болка – Е, цял ден бачках като луд, скъсах сухожилие, а ми дадоха само 5 евро… Мизерия, уф, мизерия в този Париж… Абе, аз мамичката му на тоя Иван, дето ме подлъга да дойда тук – пари, пари, с лопата да ги ринеш, така ми викаше, а сега никакъв го няма…
- Ами аз какво ти казвам – „атакуваше” вече победоносно младокът-мургавеляк. – Нямаш ли …, свършен си…
- Ха-ха-ха – смееха се и останалите, хубаво им беше, весело, личеше си от блесналите им очи.
Докато оня, със скъсаното сухожилие, стенеше и проклинаше късмета си, а и решението си да послуша проклетия Иван и да тръгне към Париж:
– Абе, не мога да спя, в една дупка палатка сме набутани няколко души, един пъшка, друг плаче, трети хърка като резачка, а мене ей тука – и сочи разгърдените си гърди – нещо ме смуче, задушава… Ох, мизерия, мизерия… Ах, мамицата му аз на тоя Иван, само да ми падне в ръчичките…
Ония продължаваха да се смеят, най-възрастният, прегърнал любовно изправения на едната страна на вагона дюшек, се кривеше наляво и надясно, търсеше като че ли контакт с някого от пътниците, които обаче тактично се отдръпваха и тръгваха към вътрешността на вагона.
Срам… Потъвах в земята от срам. Но нямаше как да се махна, защото нашенците ме бяха обградили отвсякъде, а и изпуска ли се от един писател такъв шанс?
Затова машинално включих диктофона си… И сега имам и веществени доказателства за истинността на това, което ви разказвам.
Е, кой го интересува това „доказателство”, но все пак друго си е човек и да чуе тези неподражаеми звуци – това нашенско, уникално българско охкане, ахкане, пъшкане – този балкански порой от звуци, който го няма никъде другаде в света – защото не са само звуците, които придават неповторим оттенък на цялостната картина – ами невероятната „гарнитура” от своеобразни мимики, това никъде несрещано кривене на очите, на устните, че дори и на ушите…
Е, нашенска, чисто българска работа…
Нарочно не слязох на своята спирка. Знаех, че българските клошари обитават предимно гората на Венсен, тоест района около последната спирка на „единицата”, но някаква сила като че ли ме караше да се уверя сам в предположението си. И когато те тръгнаха да слизат, аз ги изчаках да се изнижат.
Последен, пъшкайки под тежестта на стария, миришещ на мухъл, дюшек, но затова пък странно развеселен – на какво отгоре и развеселен, тръгна към вратата най-възрастният – иначе безобиден, слабичък човечец…
В мига, когато прекрачваше прага на вагона, той се извърна, лицето му „влезе” в моето:
- Бонсоар, мосю… - и се хилеше, и се кланяше…
- Хайде бе, пенкелер – викаха му другите и под „облак” от смях и ругатни милите, родни екземпляри се скриха в тунела на изхода…
Чак сега осъзнах, че бях останал сам самичък в огромния вагон на най-хубавата, на най-чистата метролиния в Париж – линия №1 – от шикозното предградие Дефанс до елитното градче Венсен…
Изведнъж нещо просветна пред очите ми.
Взрях се – и изстенах.
Господи, но това бе страница, да, омачкана, с подгизнала по нея мазнина, страница от… български вестник…
И о, чудо, от него се показа празна кутия „Русенско варено”…
Едва успях да изправя внезапно натежалото си тяло.
И почти инстинктивно тръгнах към изхода – оня изход на парижкото метро, в чиято далечина проблясваше светлина.
Бе оскъдна, но все пак струйка светлина…
Вече излизах от метрото, когато чух глас, сякаш идващ изпод земята :”Че на света е само една, една, нашата родна мила страна… Че на света е България само една, една…”
Беше самотен, продран от студа, но все пак достатъчно силен глас…
Топла буца ме задави, очите ми се премрежиха – ех, съдбо нашенска, ех, племе българско…

П.П. На другата сутрин, пътувайки отново по линия №1, зърнах огромно заглавие на разгънатия от съседа ми отсреща вестник: „Трима души умряха от студ в гората на Венсен…”
Изтръпнах, почти в просъница се взрях наоколо…
В този миг исках, ох, как само исках, да видя оня възрастен, безобиден човечец с прокъсания дюшек и да му отвърна:” Бонсоар, мосю!”
Моментната ми слабост премина – и сега вече осъзнах ясно, че наоколо нямаше и следа от моите среднощни „приятели” – всичко в огромния вагон бе чистичко, спретнато, топло…
Да, обстановка и атмосфера, напълно отговаряща на авторитета и имиджа на метролиния №1 – най-хубавата линия на парижкото метро…”