МОЯТА СРЕЩА С ЛЕЛЯ ВАНГА

ИСТОРИЯТА НА ДВЕ ИСТОРИИ ОТ ОНОВА СОЦВРЕМЕ ИЛИ КАК ПРОРОЧИЦАТА ВАНГА БЛАГОСЛОВИ МОИТЕ РОМАНИ

(откъс от книгата ми „Писма до мъртвия брат. Пансионът. Два романа,благословени от Ванга.”)

Когато жената влезе в дома ми и изстреля думите: ”Леля Ванга Ви вика да отидете при нея.”, аз усетих как всичко около мен се разлюлява…
Да, това почувствах в оня миг.
Но да започна поред…
Нека първо да отговоря на въпроса: ”Защо тъкмо сега се съгласих тези два мои романа да се преиздадат?”
Причините са няколко. Преди всичко напоследък все повече се убеждавам, че като че ли днес е дошло истинското време на „Писма до мъртвия брат” и „Пансионът”. И това е парадоксално, защото тези книги са писани преди около двадесет, че и повече години. И двата романа в онова соцвреме залежаваха дълго, макар и одобрени за печат, в чекмеджетата на издателствата: „Писма до мъртвия брат” – в „Хр. Г. Данов”, а „Пансионът” – в „Български писател” и „Народна младеж”… Да, залежаваха, не ги връщаха, чакаха с години…
Никога няма да забравя виновната (Защо ли пък виновна?-б.а.) усмивка на тогавашния млад редактор в пловдивското издателство „Хр. Г. Данов” Стойо Вартоломеев, настоящ собственик на една от най-големите български издателски къщи „Хермес”, когато ми казваше в далечната 1989 г.: ”Райков, романът ти е много добър, одобрен е за издаване, влезе и в плана, ама…”
Не се доизказа Вартоломеев, после додаде: „Знаеш ли, мечтая за оня ден, когато ще имам свое издателство и ще издам твоя роман…”
Така ми говореше тогава Стойо Вартоломеев – а демокрацията още не бе дошла…
И наистина след време той ми се обади: „Райков, аз намерих оригинала на твоя ръкопис и ще го издам в библиотека „Нова вълна” на моето собствено издателство „Хермес”…”
Другият ми роман „Пансионът” също лежа дълго в най-реномираното в онова време издателство в България - „Български писател”. Един ден се престраших и отидох в достолепната къща, в която бяха кабинетите на редакторите. Срещнах се с един от тях. Жената ме погледна в очите, понечи да ме подмине, но после се извърна с въпрос: „Тази история преживели ли сте я, или сте я измислили?”
Нищо не й отговорих – всъщност какво ли можех да й отговоря?
По това време – началото на декември 1987 г., в София се проведе Четвъртата национална конференция на младите литературни творци.
Тогава аз станах и зададох в упор към председателя на СБП Любомир Левчев въпроса: „Защо се самоубиват днес младите български писатели?” Имах предвид поета Йордан Кръчмаров, белетриста Росен Босев…
В залата на Националния дворец на културата, напоена до този момент от елейни празнични слова, настана мълчание. Плътно и гузно мълчание…
Мълчеше президиумът, Левчев, величията от Политбюро, сред които мисля, че беше и прословутият Милко Балев.
Не зная коя сила в мен изстреля и последващите въпроса ми думи: „Нека всички да станем на крака, за да почетем паметта на колегите…”
Тогава вече стана страшно. Спомням си как председателстващият заседанието мой колега, също млад писател, гледаше объркано Левчев, той пък гледаше партийното величие…
Това бе един дълъг, ама толкова дълъг миг…
Левчев кимна.
И залата стана на крака!
После, когато отмалял и сякаш в някакво друго измерение, аз тръгнах към мястото, където седях, преди да изляза на трибуната, цялата редица около мен с мои колеги се бе изпразнила…
Спомням си и това, че до мен седеше един поет, който отдавна се бе изпарил и ме гледаше втрещено чак от другия край на залата… Разбира се, това хич не му попречи на същия този мой колега след няколко години да се обяви за един от най-ревностните родни демократи… И досега да лапа, ама яко да лапа, от държавната трапеза…
Ето как всъщност предава своите впечатления от случилото се тогава литературният критик Стефан Влахов-Мицов, който написа в брой 4 от 1990 г. на сп. "Тракия” следното:
„Спомням си как изтрещя като бомба изказването на белетриста Димо Райков на последната Национална конференция на младите писатели, посветено на всесилните тартори в литературата и на формираните по техен образ и подобие млади наследници и каква стена от мълчание и страх израсна между него и приятелите му до този момент. Защото подло бе да си траеш, но и страшно – да се отделиш от огромната маса клакьори, ухажори и сеирджии, дошли в литературата, изкуството, науката от комсомолските си бюра и кабинети, подстригани духовно като пламенни активисти още в пионерската организация. 45 години ние бяхме разделяни на интелигенция и полуинтелигенция, която по сигнал от върховния пулт на управлението започваше да крещи и ръкомаха, обвинявайки талантливите си колеги в „измяна” и „предателство” на Идеалите.”
(Защо още в самото начало прекъснах разказа за посещението си при леля Ванга и се върнах към този далечен спомен от битието ми в Кабинета на младия писател? Не, разбира се, от желание да се изтъкна – който ме познава, знае много добре това, а и отдавна свърши времето за демонстриране на подобни минали „заслуги”. Позволих си този пестелив разказ заради младите хора, които, надявам се, ще четат сега тези два мои романа. Те трябва да усетят атмосферата, в която са се раждали тези творби, за да оценят написаното от мен, а може би и да ми простят някои техни недостатъци…
Разбира се, аз няма да се разпростирам надълго и нашироко върху парадоксите на онова време, като например прословутото софийско жителство. За него, ние, провинциалистите, чакахме с години – щом си роден, да речем, като мен в градчето Малко Търново, само там можеш да живееш.
Беше един омагьосан кръг – ако нямаш жителство, не можеш да започнеш работа, ако нямаш работа – не можеш да кандидатстваш за жителство…
Дъщеря ми, която тогава я бяха изгонили от училище, защото аз нямах жителство – представяш ли си, читателю, току-що да си постъпил в първи клас и да те … изгонят, сега, когато тя чуе за тази история, казва: „Татко, това изобщо не ме интересува.” Не знам, може би е права, но все пак, но все пак…
Спомням си как на един от ежегодните юнски семинари на Кабината на младия писател в почивната станция на СБП край Варна ние, група млади писатели от провинцията, почти със сълзи на очи, отправихме молба за съдействие за получаване на жителство към председателя Любомир Левчев и секретаря на ЦК на БКП Стоян Михайлов.
Няма да забравя как една поетеса с треперещ глас разказа, че всяка вечер умира от ужас, когато се прибира в квартирата си, обикаля с часове около входа, само и само да стане полунощ, защото знае, че я чака домоуправителят, който за да не я заявява в милицията, я изнудва, замъква я в мазето да се гаври с нея.
Тогава Любомир Левчев така ни каза: „Защо ви е софийско жителство? Вие сте талантливи, вие сте граждани, вие сте жители на света!”
Да, красиви, иначе добре сресани думи на мастития писателски шеф, но на чий гръб бяха те?...
Последва театрален смях – гледах сълзите на красивата поетеса, сърцето ми подскачаше лудо… И в този миг се сетих за думите на майка ми Яна: ”Защо, майка, ти е това писателство? Къде ще се мериш с ония големи хора?”
В интерес на истината трябва да кажа, че Стоян Михайлов ни успокои: „Направете списък, ще ви помогна.” И ние направихме списък, но почти никой от петимата в него, в това число, разбира си – нито аз, нито поетесата, не получихме жителство тогава, изместиха ни близки около писателските шефове.
Но хайде, стига с тия горчиви спомени – може би за тях по-подробно ще разкажа друг път и на друго място.
Да, ще изоставя сега тези спомени. Все пак – не трябва да отмъщаваме, но не трябва и да забравяме миналото, нали?
Затова си позволявам да ти разкажа, читателю, макар и съвсем накратко за перипетиите ми тогава по издаването на двата романа.
Бях публикувал цели 53 разказа в печата – а само човек, живял през „социализма”, може да прецени какво значи това – та изданията, които публикуваха разкази се брояха на пръсти, а и такива мераклии за писатели като мен, идващи от дълбоката провинция, трябваше да чакат с години дори за един разказ… И въпреки това изминаха цели десет години, докато излезе първата ми книга във варненското издателство „Георги Бакалов” с редактор Панко Анчев. А синовете на тогавашните величия като по правило изведнъж се появяваха в литературата с по две-три книги наведнъж и винаги, забележете, с антураж от няколко души около тях – това беше любим похват на бащите, за да не би да ги обвинят в протежиране на рожбите си. Тези новоизлюпени творци ги приемаха в Съюза на българските писатели – мощна организация с ранг дори на нещо повече от министерство, без нито една издадена книга, а на такива като мен, дошли от глухата провинция, казваха: „Чакай, трябва да издадеш няколко книги, да се наложиш и тогава…”
И ти чакаш година-две, докато не публикуваш едно разказче, обикаляш редакциите смирено навел глава и треперещ, после десет години също чакаш да се появи първата ти книжка на бял свят, после още пет – за втората…
И чак тогава се осмеляваш да помислиш за възможността да те приемат в мечтаното писателско лоно.
И макар, че за теб има препоръки – тогава без тях не можеше – за членство от такива големи умове като Радой Ралин, акад. Ефрем Каранфилов, Йордан Вълчев и Борис Христов, ония, миропомазаните началници на българската литература, пак ти казват: „Почакай още малко…”
И аз се научих да чакам – какво да се прави – съдба…
Затова и, вече претръпнал, не се изненадах, когато носейки двата романа в издателствата, ме посрещаха първо с думите: „Ще почакаш…”)
Та в тези дни около случилото се на конференцията в прословутото кафене на писателите на „Ангел Кънчев” 5 се запознах и с поета Михаил Берберов. Писател, седнал на една маса с него, чието име сега не си спомням, ме извика за нещо и разбрал, че аз съм всъщност Димо Райков, Берберов стана – беше на първата масичка вляво от бара на второто ниво откъм стената – и ми каза: „Момче (Тогава съм бил около тридесетгодишен – б.а.), твоят роман при нас (Оказа се, че Берберов бил редактор в „Български писател”– б.а.) е невероятен, но няма никога да ти го издадат, особено пък след изказването ти на конференцията.”
Да, известният поет се оказа прав – не ми го издадоха. Дори, мисля, че не ми върнаха и ръкописа. Или пък аз сам си го взех… не помня – но има ли това значение сега… После романът доста престоя и в издателство „Народна младеж”.
Разбира се, „Пансионът” бе публикуван също както и „Писма до мъртвия брат” в първите години от демокрацията – през 1995 г. в частното издателство „Нов Златорог”, след като спечели конкурса на Националния център по книгоиздаване към тогавашното Министерство на културата.
Благодарение на тези два романа, които в ония безпросветни години, когато изобщо не се говореше за българска литература, аз разпространявах сам из страната и предимно в моя Бургаски край, съумях да събера известни средства, за да изпратя през 1997 г. единственото си дете Яна да учи във Франция…
Да, малко се поувлякох в спомени, но съм убеден, че тези подробности от онова време всъщност са неразривна част от цялостната история на моите два романа, от онова тяхно „пътуване” към леля Ванга… А сега вече и към поколението на нашите деца и внуци, които не би трябвало да бъдат лишавани от спомена за времето на техните родители и предци – да, за времето на тъй наречения „развит социализъм”… Когато също имаше детски домове за сираци – какви домове бяха… Всъщност май че като сегашните – но ти, читателю, ще имаш възможност сам да направиш сравнението – ще се докоснеш до тях чрез „Писма до мъртвия брат”.
Имаше и пансиони за бедни ученици – за едно такова общежитие, българско подобие на Бастилията разказвам пък в романа си „Пансионът”.
Но стига с отклоненията.
Нека да се върна към онова, с което започнах тези редове.
Да, тогава дълго мислих как да реагирам на думите на пратеницата на леля Ванга. Вече знаех за нея, че е много зле – беше месеци преди пророчицата да почине. Знаех и това, че почти никого не приема. А ето че тя ме вика… Сама… Без да съм я молил. Всъщност да си призная – често в мислите си съм искал да се срещна с нея.
Но тогава се стреснах, дори и уплаших!
Но съпругата ми настоя: „Иди, щом тя те вика, значи иска нещо да ти каже.” И аз тръгнах.
Разбрали по неведоми пътища за посещението ми при леля Ванга, колеги от в. „168 часа” ме помолиха накратко да споделя за най-силното ми впечатление от срещата. Ето какво написах тогава за вестника в материал, озаглавен „Страстта за добра дума”:
„Когато излязох от малката, ухаеща на чистота и благост стаичка в Рупите, усетих страшно главоболие. Тогава проумях с всяка фибра на своите усещания, че към този къс от време, дарен ми от Бога, аз съм се стремял и пътувал през целия си 40-годишен живот. Всичко преживяно и написано от мен е било домогване, възкачване към ония минути, които ми дари пророчицата. Отдавна исках да се докосна до нея, но надали щях да набера смелост, ако не бе нейното повикване. Вълнението ми бе още по-голямо, защото поводът бе моят последен роман „Пансионът”, който бе публикуван близо осем години след написването му.
Това докосване ме разлюля целия и дано имам сили да опиша преживяното някога. Но за да отговоря на Вашия въпрос, ще споделя нещо, което плътно усетих и от което почувствах вина. Ние, обикновените хора, наслагваме върху душата на тази свята жена като че ли с някакво настървение своите собствени болки. Порази ме страстта, с която струпалите се около портата й мъже, жени и деца чакаха, търсеха и… настояваха да чуят и получат – всеки за себе си, и то точно в тоя миг – непременно от нея добра дума или предсказания. И никой не искаше и да знае, че леля Ванга е болна, че и тя може би има нужда от същото. Имах усещането, че цялата болка на България се бе събрала в тази странна, но великолепна местност Рупите и чакаше цяр от една крехка жена…
И тя, възрастна и болна, трябваше, беше длъжна всеки ден, всеки час, всеки миг, да поема от тази гъста човешка болка.
А нейната болка? Нея кой и кога ще я поеме? Тези мисли ме връхлитаха, преди да вляза в стаичката. Но когато влязох вътре, когато пророчицата ми позволи да целуна ръката й, аз, обикновеният българин, не я попитах за нейната болка, а зачаках цяр за своята…”
Макар и вече много болна, леля Ванга ме прие и разговорът ни продължи повече от половин час. Наред с многото лични неща, които ми каза, в съзнанието ми за цял живот се запечата оня миг, когато в ухаещата на невероятна чистота и топлина, идваща от горящите в печката дърва, стая леля Ванга кръстоса ръце над моите два романа и започна… да ги чете…
Представяш ли си, читателю, тази картина – тя, сляпата жена, разказваше съдържанието на моите книги…
После стана и ги благослови…
И каза: „Който ще е с теб, ще бъде добре…”
Не ще забравя този миг – моите книги в ръцете на светицата – и една светлина струи наоколо… Откъде идваше тя? Дали от меките, добри ръце на леля Ванга, дали от одухотвореното й лице…, или може би от всичко, което в този невероятен миг се намираше в малката, но толкова уютна стаичка…
Тази благословия на пророчицата всъщност бе най-мечтаната оценка за моите два романа, отношението към тях на леля Ванга ми показа, че всичко, което преживях около написването и издаването им, си е струвало, че огромният труд и унижението, на което бях подложен, все пак се овъзмездяваше…
Всъщност двата романа са коренно различни по начин на създаване – „Писма до мъртвия брат” го „раждах” бавно, с години, всеки негов епизод узряваше в мен като вино „алжирка” – онова гъсто, буйно и тежко странджанско вино, докато „Пансионът” се „изля” като поема – всяка дума, запетая, изречение се откъртваше от мен с някакво особено, непознато до този миг вдъхновение…
Сега, толкова години след написването и публикуването им, усещам и с кожата си, че двата ми романа всъщност са едно цяло – тежкото, клокочещо от вътрешна енергия „вино” на „Писма до мъртвия брат” се влива в бистрата, но дълбока „река” на живота от „Пансионът”…
На оня живот, който моето поколение, читателю, живяхме в ония години и който, за огромно съжаление, май че с нищо към добро не се е променил и днес…
Накрая – още нещо странно, свързано с тези два мои романа. И през 1993 г., и през 1995 г., когато ги издавах за първи път, и сега аз първоначално предвиждах да ги попреработя. Но и тогава, и сега, препрочитайки ги, аз се отказвах - вътрешният ми глас ми подсказваше и подсказва, че това бе и е правилното решение. И мисля, че не сгреших тогава, убеден съм, че не греша и сега.
Затова,читателю, ти предоставям моите вече двадесетгодишни „рожби” – „Писма до мъртвия брат” и „Пансионът”, в оня техен автентичен вид. (Защо ли тогава цензурата сякаш беше повече склонна на компромиси от сегашната автоцензура…- б.а.)
Тези два романа всъщност са документ за едно време, за една епоха, за едно усещане, което не трябва да се забравя. И повтаря, разбира се. Затова и реших, че така ще бъде най-добре – не съм променил или добавил нито дума, нито запетая…
Просто късче живот от онова време.
Да, един нищожен, но дълбоко изстрадан отрязък от този наш толкова кратък и същевременно толкова дълъг човешки живот…

Димо Райков

31 юли 2008 г.
София