ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

четвъртък, 19 май 2011 г.

БГ-СЕРВИЛНОСТТА - НОСИМ СИ Я И В ЧУЖБИНА, ДОРИ И В ПАРИЖ....

ПИСАТЕЛЯТ ДИМО РАЙКОВ ПРЕД В. „НОВИНАР”:

Французите се чудят защо все искаме да се надскачаме един друг

Едно интервю на Аглика Георгиева

- Париж е град мечта за хората по цял свят. Какво е за нас, българите?
- За нас, българите, Париж е оня град мечта, който можеш да докоснеш и усетиш, дори като пътуваш към него във въображението си. Това е най-вълнуващото приключение – без куфари, без аерогари… Завиваш се през глава и тръгваш. Затова и обичам да казвам, че Париж никога няма да загине, защото той е олицетворение на човешкия стремеж към свобода, съвършенство и светлина. Многото българи емигранти в града край Сена, обикновените туристи, с които съм разговарял често, споделят пред мен, че стъпвайки там, сякаш преоткриват едно приятелство. Всяко кътче, всяка улица им се струват близки, познати по един романтичен начин.

- Как извървяхте пътя от Малко Търново до Париж?
- Роден съм в Малко Търново. Това бе най-закритото и охранявано градче в рамките Варшавския договор, на границата с Турция. Там не можеше и пиле да прехвръкне. Представяте ли си какъв културен и психологически шок изживях, когато за пръв път се озовах на световния булевард „Шан - з - Елизе”. Отидох в центъра на света. И никога няма да забравя това – тогава изпитах истинския дъх на свободата. Да тръгнеш от „Шан – з - Елизе”, от Триумфалната арка надолу към площад „Конкорд”, да се блъскаш в хората… Много интересна работа, аз се блъскам в тълпата, а те ми се извиняват! Париж те приласкава, обгръща те и не те пуска.

- Кое качество на парижани най-много харесвате?
- Парижаните невероятно ценят личното пространство на всеки един човек, границите на индивидуалната му свобода. За съжаление у нас това качество изобщо не е на почит. Французите са изключително освободени и естествени в поведението си. Те са избрали да покрият по-голямата част от най-известния си булевард не със скъп мрамор или плочки, а с обикновена пръст. По алеите на Сена – също. И тогава разбрах откъде идва енергията на този град. В парковете и градините видях хора, които без притеснение правят това, което диктува настроението им, без да им пука какво ще каже този или онзи.Събуват си чорапите, махат обувките си и ходят боси, за да докосват земята. Всяко паве в Париж е заредено с енергия. Залезът над Париж е също нещо неповторимо. Две години дебнех, за да направя снимката от корицата на последната ми книга „55 тайни на Париж”, на която слънцето прихлупва величествената катедрала Нотр Дам. Филип, синът на генерал Дьо Гол, разкрива една от тайните на великия държавник. Преди да почине, той му разказал, че за него най-великият миг в живота му е бил, когато привечер е отивал именно пред Нотр Дам, за да наблюдава заника на слънцето. Разбирате ли, за великия пълководец не военна битка, а залезът над Нотр Дам е радостта от живота…

- Какво представлява българската общност в Париж в момента?
- В първата ми книга „Париж, моят Париж” надниквам в живота на българите, успели в Париж. Това е така наречената успяла стара емиграция. Във втората ми книга се „ровя4 в живота на обикновените хора, търсещи прехраната си в големия град. Това са покъртителни истории. Новата емиграция е икономическа емиграция. За съжаление нашите емигранти са най-разпокъсани като общност.

- На какво се дължи този факт?
- В момента пиша роман на тази тема и, дай Боже, да успея да достигна до някакво прозрение. Все ми се струва, че българският ген и характер си казват своето. Новото поколение българи в Париж иска за ден-два да забогатее и да превземе града. „ Старите” пък, тези, които по един или друг начин са се пооправили, не искат да си имат вземане-даване с „плебса”. Тук има много, ама много самотни българи…
Една от „отличителните” черти на българина в Париж е неговата сервилност. И тя тук се демонстрира и от емигранти, и от дошли за малко българи. Преди три години в залата на ЮНЕСКО наблюдавахме концерт на наши танцови състави. До мен седеше французойка, която се оказа, че има интерес към родния фолклор. Заприказвахме се и тя ми каза:
- Мосю Райков, те много хубаво играят, но защо имам усещането, че вашите танцьори се държат като на състезание, а не играят за удоволствие. Сякаш всеки един от тях иска да надскочи другия. Кому и какво искат да докажат?
На друг концерт бях потресен от държанието на наша известна певица, кавалерски няма да споменавам името й. Излизайки на сцената, тя видя посланичката ни във Франция Ирина Бокова и се разкрещя: „Госпожо Бокова, виждам Ви, виждам Ви”. Преводачът на събитието онемя, а французите сконфузно преглътнаха нелепостта на ситуацията. На мен пък ми стана тъжно…
2009 г.

Няма коментари: