ПИСМО ОТ ПОСЛАНИКА НА ФРАНЦИЯ ДО БЪЛГАРСКИЯ ПИСАТЕЛ ДИМО РАЙКОВ

"55 ТАЙНИ НА ПАРИЖ" - С НАЙ-ХУБАВАТА ЧОВЕШКА НАГРАДА...

Позволявам си да предоставя на вниманието на моите читатели това писмо,провокиран от изявлението на г-н Плевнелиев, че ще продължава да награждава с ордени, разбира се, според неговото уточнение, по друг начин, различен от този на досегашния президент.
Зная, че думите ми по всяка вероятност ще потънат в небитието, но все пак, за да бъда чист пред съвестта си, си позволявам да препубликувам това писмо-еталон не само на изящен стил, но и на това как с няколко думи, без ордени, без церемонии и тем подобни унизителни за временния ни живот салтанати, един човек, представител на една велика нация, може да изрази уважение към един писател от една малка страна за написана от него книга, която му е коствала години тежък живот, но пък му е донесла удовлетворението – онова удовлетворение, което, господа български политици, не може да бъде получено нито от ордени, нито от някакви специални осребрени „жестове”…
Използвам и случая, макар и с доста закъснение, какво да се прави – и моя милост е българин – да благодаря публично на бившия посланик на Република Франция у нас г-н Етиен дьо Понсен за глътката радост и кураж, която ми даде чрез това писмо и признание! Благодаря му и за електронните съобщения-поздрави, които следваха веднага публикуването на моите книги. Благодаря на г-н Посланика, а и на служителите от Френския културен институт, които организираха, а и присъстваха на представянията на моите „парижки” книги в залата на тази Мека на френската култура в България.
А пък на нашите властници ще кажа, че понякога, а може би почти винаги, едно кратичко, но по човешки написано писмо като това, което ми изпрати господин Посланика по повод на моята книга „55 тайни на Париж”, има много, ама много по-голяма сила от тази на един орден…
И тъй като може би ще имате проблеми с прочитането на текста, шрифтът е много дребен, ще си позволя и тук да го цитирам:

Уважаеми Господин Райков,
Държа да Ви изкажа искрените си поздравления и благодарности за прекрасната книга, посветена на Париж, която е своеобразен пътеводител за всички, които обичат и желаят да посетят красивата френска столица.
С увереност и надежда да се видим отново по сходен приятен повод, Ви моля да приемете, Господин Райков, израза на моята отлична почит.
Етиен дьо Понсен

И още нещо – писмото, макар и официално, подпечатано с официалния печат на Република Франция, макар и изпратено и получено чрез официалната дипломатическа служба, е написано на … чист, звънлив български език!
Този факт, надявам се, най-добре ще го разберат онези мои сънародници-емигранти, които ежедневно се сблъскват с недотам, меко казано, добро отношение към нашия език, и то от самите наши дипломати в чужбина, които, незнайно защо, обикновено на срещи на българи в съответните посолства или културни центрове на България, тоест родни наши територии по всички закони, предпочитат да говорят на… съответния език на страната, в която се намират, а не на родния. И е хем смешно, хем тъжно човек да наблюдава подобни напъни на „ученост” – та в залата я присъства, я не и един чужденец, пък и поводът за срещата обикновено е роден, наш – например 24 май… Представяте ли си – да празнуваш 24 май – Празника на българската писменост и да говориш за него, Празника на Буквите, на… чужд език!!! И то пред дечицата на емигрантите, които и без това нямат кой знае каква възможност да общуват на родния си език…
Та, ето защо споменавам и този факт от писмото на френския посланик.
Ами това е – уважение на представител на една голяма, водеща страна към един писател от една друга – малка и ползваща се за съжаление, с недотам толкова добро име страна… Страна, която от години е забравила своите духовни чеда, които, оставени на самотек, „нанизани като лястовици по градинските пейки”, си отиват тихо и кротко от тази земя – никому ненужни и толкова, толкова чужди на света на ОНИЯ, слугите на всяка власт, които забравят, че той, нашият живот, е ВРЕМЕНЕН и които трупат ли, трупат….
Да, тези забравят, че рано или късно, но за всеки идва КРАЯТ – един и същ – и за този с ордени и тлъсти сметки, и за оня, от „нанизаните”… Че на света има само едно – да направиш добро, да кажеш добра дума за и на ближния… Да покажеш, че уважаваш неговото достойнство.
Всичко друго – ордени, почести, „доктори”, пари... - е от лукавого…
Париж
Димо Райков