ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

сряда, 14 март 2012 г.

УМЕЯТ ЛИ БЪЛГАРИТЕ ДА УВАЖАВАТ ТАЛАНТА И СТАРОСТТА

Мир на праха на ИВАН СЛАВОВ - един достоен човек!

Последната ни среща с Иван Славов бе преди няколко години, обядвахме в едно заведение на пл. "Гарибалди" - той ми подари неговата „ Речник на глупостта", аз пък - второто издание на книгата ми с романите "Писма до мъртвия брат. Пансионът".
Говорихме дълго, за пагубната търпеливост на българина, за контролираната мизерия / Тоест за народа няма, но за „нашите” има…/, която и за двамата ни бе несъмнено основната причина за съвременното дередже на народа ни, за гена ни, за неволите на писателския живот, за "назначенията" и сред писателите, за невъзможността на книги като неговите да бъдат на показ на витрините на книжарниците, докато на нахалните, на "назначените" от също „назначения” елит писатели винаги са там.
Гледах тогава благородното лице на професора-мъдрец и мислено правех сравнение с неговите връстници в Париж - как умееха французите да уважават таланта и старостта - няма телевизионно предаване, в което да не участват по няколко представители на оная възраст, която нашенци подигравателно наричат "ало, пенсията..."
Наскоро наблюдавах как ученици и студенти бяха седнали около един мъдрец на възрастта на Славов - Жан-Клод Кариер, попиваха всяка негова дума, а големият писател и сценарист изненадваше всяка минута с ярката си оригиналност на мисълта. И какво непристорено уважение...
А ние? Ние умеем ли да уважаваме таланта и старостта? Все ще намерим нещо, все ще човъркаме .- мани го тоя,той ли ще ми дава акъл, нали аз го знам…
Спомням си как преди години давах автографи на щанда на ИК „Хермес” на Панаира на книгата в Двореца на културата в София. Аз бях сред продавачите, така че по нищо не се отличавах от тях. Затова и може би се случи следното, което ме втрещи.
Към щанда, привлечена от рекламното пано с моето име, се запъти една жена на средна възраст – о,Димо Райков… Стана ми хубаво от възклицанието й, но в следващия миг изстинах – мъжът,който вървеше с нея, по всяка вероятност неин съпруг, просъска – айде бе, кво толкова си зяпнала, аз много добре го познавам този Димо Райков, коолко съм ял и пил с него, той е мошеник…
Вгледах се – не го познавах този човек. Естествено бе, че и той не ме познава,иначе щеше ли да дойде на сантиметри от мен и да продължава да говори – аман от мошеници в тая България, напълниха хубавата ни страна,айде бе,писател…
И тогава не издържах – значи,господине,Вие познавате Димо Райков
- Познавам го – погледна ме оня.
- И казвате,че е мошеник…
Да,мошеник е, подписвам и с двете ръце, то и вие ако го знаехте, щяхте да мислите така.
- Ами аз съм Димо Райков. Значи аз съм мошеникът, нали?
Оня зяпна. Разстресе се цял, позеленя,заекна… И като …,знаете какво мушкато, си тръгна. Но жена му,тръгнала и тя покорно след него,се извърна – прощавайте,г-н Райков, но той си е такъв, не му се сърдете…И не му обръщайте внимание…
Милата женица…Смачкана от „българското” у мъжа си, тя,искаща да ми се извини от негово име, май „напипа” болното ни място като българи – да мразим, дори и без да познаваме. Просто по навик. Просто заради мразенето…
Да, наистина умеем ли да уважаваме ближния?
Ето,Иван Славов бе оставен сам да издава, да разпространява своите великолепни книги. Може би отгатнал мислите ми, той въздъхна - Обожавам Париж...
Повече не се видяхме.
Поканих го на премиерата на моя книга след това, но той не дойде, после ми се извини, че имал проблеми със здравето и бил в болница.
И тогава, по телефона, като май всеки българин, забравих да му кажа колко хубава е книгата му. Или може би му казах, но набързо, да не го сметне за "слагане" - защо ние, българите, се скъпим на добрата дума, докато човек е жив?
Спи спокойно, професоре!
Дано Там да намериш онова съвършенство, за което толкова пишеше в своите книги!

Париж
Димо Райков

Няма коментари: