ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

понеделник, 28 май 2012 г.

ЯВОР ДАЧКОВ,ИСТИНАТА ЗА БГ У НАС И В ЧУЖБИНА

ЯВОР ДАЧКОВ И ИСТИНАТА ЗА ДНЕШНА БЪЛГАРИЯ, КОЯТО ОТ ГОДИНИ Е И МОЯТА ИСТИНА


Вчера в българското училище „Кирил и Методий” в Париж имаше мило тържество. За мен пък то бе още по-мило,тъй като това бе първият досег на моята внучка Диянка с …българския език,говорен не само в семейството ни,но и в една цяла общност.

Наистина мило,трогателно…Дано такива събития,сътворени от сърцето, да бъдат повече за нас,българите в чужбина.

За мен лично,освен усмивките на Диянка, Никола, Калоян и останалите деца, много топъл момент бе,когато ме приближи една жена и ми каза :”Г-н Райков, Вие не ме познавате,но аз Ви познавам много,много добре.” Преди шест,/Господи,кога ли минаха тези години!/, тя била на мое представяне във Варна,купила си първата ми „парижка” книга „Париж,моят Париж…”,после втората,третата,всичките… И така до ден днешен.

- Научила съм ги на наизуст. Знаете ли само на колко хора съм ги дала да ги четат? Сега съм тук,в Париж. Помагам на петте ми внучета…Заедно с вашите книги…

Какво повече му трябва на един автор?

И изчезва огорчението от особи като културното аташе Мария Шопова в българското посолство в Париж,които се правят,че няма такъв писател като Димо Райков тук и които се опитват да игнорират моя милост по всякакъв начин. Но нима тези дребни душици на чиновници могат да спрат или предотвратят искрата,която се получава между автор и читател? Могат ли да спрат десетките,стотиците българи,които идват в Париж с моите книги и после ми казват и пишат – Вие преобърнахте моя живот. За тези,които не познават моя характер и биха си помислили,че си правя евтина самореклама,нека да ми се обадят – ще им изпратя десетки подобни отзиви,и то не анонимни,а с имената на хората,с адреса им. Даже,ето, сега се сещам,нека да се обадят на учителката Племена Ерон от другото българско училище – „Васил Левски”,нека да я попитат за моите книги, да им каже тя как преди шест години,прочитайки за една вечер „Париж,моят Париж…”, при приготвени куфари за път олбратно към България, тя взема своето решение на живота си къде и как да продължава живее…”Вие преобърнахте живота ми…”,писа ми тогава Пламена. Е,това реклама ли е? колцина мои „колеги”-занаятчии в България са получили подобни писма? Но хайде да не говорим повече на тази тема…

А, и още нещо – жената,спряла ме по време на тържеството, ми каза,че онова,което съм писал за живота тук и там,тоест в Париж и България,още преди шест години си е самата истина и важи и до ден днешен, за съжаление.

Прибирайки се в къщи и пускайки интернет, аз пък попаднах като по поръчка на един материал на Явор Дачков,описващ инцидента между оперния певец Юлиян Константинов и журналиста Кирил Христов.

Няма да се разпростирам – това е един талантлив разрез на социалната действителност в България,написан от талантлив човек. Всъщност Дачков споделяше това, което аз споделям вече толкова години. Нещо,което се вижда и усеща от всички,но което се казва от малцина. От един,двама,трима…

Стана ми хубаво – значи все още има надежда…

Ето и онези редове на Дачков, заради които този път седнах зад компютъра.все още носещ в сърцето си думите на моята „фенка” от Варна,сега парижанка,както и светлините в очите на Диянка, Никола, Калоян,Антоан и останалите деца от българското училище…

Да,ще я има българската семка. Напук на разните там сценаристи и кукловоди,окупирали целия живот в Бг воглаве с медиите. Ще я има…

Ето и част от текста на Дачков:

„ Ето защо се потресох, когато прочетох за инцидента и мутренския контекст. Не искам да кажа, че той е прав само защото е пял добре в някаква опера и е имал световна кариера. Просто ми стана ужасно мъчно за него, за Кирил Христов и за всички нас, които живеем българския си живот като някакъв отвратителен, пошъл, на моменти дори жесток кошмар. Потресе ме за пореден път абсолютното разделение между българския свят и живота, който тече извън него.

Не знам защо Константинов е решил да прекъсне невероятната си кариера. Не ме интересува как си изкарва хляба в България, но съм сигурен, че ако имаше поне малък шанс за нещо друго, той и много талантливи хора като него нямаше да се прават на палячовци по телевизията, за да си изкарват хляба, защото плебсът само това иска. Порази ме и фактът, че Юлиан стана популярен с някакво глупаво шоу и битовата свада, а почти никой в България освен тесен кръг професионалисти и меломани не го беше чувал и не знаеше нищо за онова, което е правил, преди да се завърне у нас. Да не говорим за музикалния бисер, който описах. Повярвайте, не искам да идеализирам нищо и никого.

Достатъчни са ми обаче три дни извън България, за да усетя, че определено има задграничен живот и той няма нищо общо с родния кошмар. Ние сме извън контекста на света, който се занимава със съвсем други неща и определено живее в някаква културна традиция. Може да е залязваща, може да е уморена, но се усеща навсякъде както в християнската цивилизация, така и на доста места извън нея. Може би не всички са чак толкова извисени като концерта, който описах, но в никакъв случай не са и извратени, както може да се случи тук. Тук е Мордор. Просто разбирам онези хора, които имат непреодолимото желание да се махнат от това място, омагьосано подобно на Туин Пийкс. Място, в което могат да те изядат кучета, да те пребият, защото не си потеглил навреме на светофар, изгнило дърво да смаже детето ти, докато сте в парка, двама нормални и интелигентни хора да полудеят заради дреболия и да се превърнат в животни, място, в което се живее в постоянен режим на тревога и агресия, а единствените търсени новини са онези за човешката деградация и разпад... Място, напуснато от човека, създаден по образ и подобие на Бога, и населено от бесове.”

Както се казва – без коментар.

Това е.



27 май,Париж

ДИМО РАЙКОВ



Няма коментари: