ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

четвъртък, 25 октомври 2012 г.

НИЧИЯ В „ОБЕДИНЕНА” ЕВРОПА…



НИЧИЯ

разказ от ДИМО РАЙКОВ



Сградата на българското посолство в Париж е разположена на едно от най-хубавите места в този чуден град на Свободата. На метри от Сена, с лице към легендарната „Шан-з-Елизе”…
Днес там трябва да подам документи за нов български паспорт.
Сега обаче една фигура на жена с нещо подобно на вързоп в краката й привлича погледа ми.
Там, на пейката, тоест границата между двете територии – тази на България, нали посолството всъщност е наша зона, и тази на Франция, сега седи тя, близо седемдесетгодишната българка – изоставена, болна, стара, почти сляпа…
Никому ненужна…
До нея, всъщност вързопът, се е свило куче – и то старо, и то по всяка вероятност болно, личи си от клепналите му уши.
Една странна картина, достойна за майсторството на Микеланджело – грохнала майка със също грохнало куче в нозете…
Чакащи милост.
Но от кого?
Една невероятна пиета, едно неделимо цяло между две все още живи същества с еднаква съдба на несретници.
Еднаква ли?
Защото едното същество е в момента незаконно, без документи, без самоличност, докато другото е с … френско гражданство.
Ще познаете ли кой и какъв е по народност всеки елемент от тази покъртителна пиета?
Да, познахте – жената е българка, тоест СЪЩЕСТВО БЕЗ ПРАВО да седи на пейката, а кучето е френско, поради това, че жената казва, че не е нейно. Значи то е френско. И тъй като Франция е цивилизована страна, родината на Свободата, то тя има закон, който защитава кучетата. Но няма закон, защитаващ българската майка…
И от тук идва разликата в „статута” на тези две злочести същества.
Бг-майката е незаконна, а кучето - законно?!?
И дошлите полицаи, о, тук, в Париж, те идват при сигнал мигновено, вземат кучето със себе си, докато оставят жената на произвола на съдбата, просто й посочват с поглед сградата на посолството…
Жената обаче не е желана и от сънародниците й-чиновници в иначе хубавата и скъпа сграда.
- Айде бе, че така ако започнем да ги прибираме тука разните му там откачалки, къде ще му излезе краят... – мърмори млад мъж в костюм и хладно затваря тежката входна врата на иначе достолепната сграда, струваща доста, купена с парите на милиони като тази бг-майка – Казала била на французите, че станала жертва на имотната мафия в България, били й продали жилището, останала на улицата, тръгнала за Париж, щото чела някъде, че тук уважавали възрастните хора. Пфу, какви ли не лъжи измислят, била чула, била чела, че то от пръв поглед се вижда, че не е с всичкия си. Ей, аман от сбъркани българи, ей…
Мърмори здравенякът, бърза, от прозорците над него долита празничен шум.
- Абе, не мога да ги разбера тези хора. Ей я, вече е на седемдесет и кусур сигурно, дето има една дума, на пръст мирише, тръгнала да става емигрант, абе, улава работа, българска – продължава да говори костюмираният, докато спуска решетката на желязната порта на двора на посолството.
Пак го оглеждам – яко телосложение, безизразно лице, а, щях да забравя, и с, нали все такива ги избират, обръснато до синьо глава…
Да, затръшва вратата служителят на българското посолство в Париж и жената остава навън.
Сама, вече без кучето-другар. Което, оказва се, има по-щастлива съдба от нея... Да,  благодарение на това, че е родено тук, във Франция…
А навън вече почти не се издържа от студ, острият хлад идва на талази откъм реката, да, откъм тази иначе толкова красива река на Свободата…
Жената е почти гола, по чехли…
Зад тежките пердета на посолската сграда долита смях – да, животът в Париж, столицата на светлината, е наистина хубав…Особено пък в навечерието на Коледа - нова година, нов късмет, нов живот…
Да, нов живот…
Бързам. Просто оставям машинално документите на гишето в консулския отдел, обръщам се и излизам.
Понечвам да тръгна по посока на пейката, където тя, Майката, ще изкара сигурно цялата вечер, но някаква невидима сила ме спира, после се извръщам и тръгвам в противоположна посока…
Зад мен, там, някъде в далечината, на границата между два свята, измислени и поддържани от негово величество Човека, остава тя, Ничията…
Прорязва ме мисъл - а нали всички тръбят – и България, и Франция са членове, и то равноправни членове, на Европа, на нова, силна, солидарна Европа… Мечтата на десетки поколения… Територия, в която всеки неин член има право на щастие, радост, достоен живот…
Една българска майка – седнала на пейката островче, между две територии – тази на страната домакин, тоест Франция, и късчето бг-земя, тоест българското посолство.
Едно никому ненужно същество, намиращо се иначе в средата на най-красивия град в света и на… километри от човешкото сърце, превърнало се в буца лед…
Не знам защо, но краката ми сами тръгват.
Прибирам се в квартирата – топличко е, уютно…
Пускам телевизора – да, заседателната зала на Европарламента, усмихнати, доволни физиономии, потънали в лукс…
Господи, та как няма да са доволни - та малко ли е – заплатата е хиляди, хиляди евро?!? Като прибавим и останалите бонуси…
Докато една българска майка получава, да, цифром и словом, 50 евро… 50 евро на месец при европейски цени на храната и изобщо на живота…
Стряскам се - възглас от трибуната ме пронизва:
– Европа, Европа, Европа…
Европа ли?

Няма коментари: