ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

вторник, 5 февруари 2013 г.

КАК ПАРИЖ ПОЗДРАВЯВА ...МАЛКО ТЪРНОВО...

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ТАТЕ!

Моят баща, странджанският миньор Петко Димов Райков от никому неизвестното по широкия свят градче Малко Търново, има рожден ден!
Той навършва 83 години.
Цели, представете си, 83 години...
Две зими поред след смъртта на мама, Бог да я прости, той бе при нас, в Париж.
Когато се качи на върха, о, Господи, на самия връх на Айфеловата кула, татко ме прегърна и промълви:
- Благодаря ти, синко, че ми даде възможност да видя нормален свят...
И едра сълза, може би тръгнала там, от рудниците на Странджа планина, се търкулна и полетя от високото към... френската земя...Утеха ли търсеше тя,к апката бистра и солена българска мъка, в нея, земята на свободата...
После, вече в подножието на кулата, татко се сви.
Оказа се, че имал от години херния,която сега се подлютила. Но как да ми каже? Та нали мечтата на мечтите му била да се качи на Айфелката, както той галено наричаше това човешко, всъщност божие творение...
Как иначе той щеше да види него, нормалния свят...
Който е бил скрит за очите му цял живот - пътуването до Париж беше първото в неговото земно съществуване...
Сега татко има рожден ден...
Той, сиракът, който не помни майка си и който бе израстнал по хорските къщи. И бе поговорил на...пет години...
За него мама все ми повтаряше:
-  Татко ти, майка, хубаво в този живот не е видял...
А пък той в Париж все ми повтаряше;
- Никога не съм вярвал, че ще доживея тези години. Че то цял живот недоимък, все "кърпене", все бедност, все пестене от залъка...И все чакане, че утре ще стане по-светло...Утре, утре,утре...А то виж французите къде отишли...
Сега аз, синът, му звъня.
Да го поздравя за рождения ден.
Звъня още от седем часа сутринта френско време. Значи в България е осем.
Рожденикът го няма.
Пак звъня.
Пак го няма.
Усещам как сърцето ми потреперва.
Ами, ако нещо е станало с татко?
На кого да се обадя?
Всички съседи наоколко са починали, всички са там, в опърпаното парче земя, тоест гробището на градчето...
Татко е съвсем сам.
Или почти; защото има останал жив един съсед. Но той е много лош човек. Та какъв може да е човек, който цял живот една  блага дума не ти е казал.  Който повече от всичко обича да мрази...Както само българин-съсед може да мрази съседа си-също българин... Омраза, стигнала дотам, че да къса некролозите на мъртвата ти съпруга...
Как на този примитив да звънна?
И пак набирам татковия номер.
Но пак чувам само учестеното си дишане оттатък слушалката...
И вдигам глава.
И гледам бездънното парижко небе;
И се питам без глас:
- Каква е тази наша орисия българска? Сам-самичък в родината си, но и сам-самичък в чужбина...
И пак протягам ръка.
И пак звъня.
И устните ми шепнат:
- Честит рожден ден, тате! И прощавай...

Париж
5 февруари 2013 г;


Няма коментари: