ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

сряда, 5 ноември 2008 г.

BG ПРОСТИТУТКАТА ГАЛИНА: „СУТЕНЬОРИТЕ МЕ ПРЕВЪРНАХА В ЧУДОВИЩЕ ”

Откъс от книгата "BG емигрант в Париж"

Когато се запознаеш с историята на Галина, изтръпваш от усещането за гибел. Става ти страшно, но същевременно и с кожата си разбираш, че историята на красивото момиче не е единичен случай – че може би и ти самият си бил свидетел на епизоди, подобни на тези от нейния живот, но така и не си им обърнал внимание – какво ме интересува, свят като цвят. И подминаваш... Докато може би не се запали и твоята черга. И тогава словосъчетанието „проституция и трафик на жени” започва да придобива реалност и ти усещаш, че това страшно явление все повече завладява нашата иначе почти глуха за тези неща държавица.
През пролетта на 2006 година във Франция едно от най-нашумелите лица по различните телевизионни канали, вестниците и списанията беше... нашето момиче Галина.
Да, тъкмо от медиите започна задочното ни запознанство. Записвах всичко, което успях да гледам по телевизията, както и онова, което прочетох и чух за нея – достъпът до младата жена бе невъзможен. Поради каква причина – читателят сам ще разбере малко по-късно... Гледах похабеното, но все още красиво лице на младата жена, слушах измъчения й, но приятен глас и тръпки ме побиваха – та възможно ли е подобно отношение към млад човек, и то момиче, в нашия двадесет и първи век? Гласът на диктора зад кадър на централната френска телевизия F-2 трепти от напрежение:
- Сега пред вас е рядкото свидетелство на една жена, която е накарана насила да проституира от група мафиоти. Българката Галина започва на 18 години един робски живот, който я отвежда чак до Тулуза. Но след арестуването на двамата й сводници тя решава да каже всичко на полицията. Това е едно много смело действие от нейна страна, но мъките й все още не са приключили. В нощта на Тулуза тя беше един от тези силуети (В този момент на екрана дават кадри от нощния живот на проститутките в Тулуза...- б.а.). Близо две години нейният хоризонт беше този ъгъл на тротоара, на който тя е работила по 15 часа на ден. Галина е накарана да проституира от една мафиотска мрежа, тя е била отвлечена, тя няма повече нито роднини, нито приятели, само клиенти и нейните сводници, които през 1998 г. решават да я отведат във Франция. Галина трябва да понася ударите. Тя казва: ”Те толкова ме манипулираха, че най-накрая ме направиха като тях. Станах чудовище като моя сводник. Той ме караше да правя това, което искаше да правя, и аз го правех от страх. Бях под непрекъснат физически и духовен натиск, нямах избор.”
В съда на Тулуза тя изоставя сводниците си, те са осъдени на дълги години затвор. Галина най-накрая разказва всичко на полицията. Тя споделя, че ако няма правосъдие, самата тя ще бъде правосъдието. Което означава, че или той, сводникът, ще я убие, или тя ще го убие.
Благодарение на Галина френското правосъдие е казало своята дума, но за нея това почти нищо не е променило. В книгата, която издава, тя разказва за живота си след процеса, че това е една страница, която трудно може да се обърне. Била е отново в безизходица – започнала е пак да пие, да се дрогира и дори да проституира. Но по-късно, лека-полека тя успява да изплува, благодарение на една асоциация в Париж, която й намира работа и Галина участва в направата на една фреска, която представлява отношението между мъжа и жената, справедливостта и честта ...
Галина казва: ”В моята страна всички тези неща не съществуват. Но тук открих нещо ново и така намерих смисъл да съществувам.” Нещо ме задавя, влага премрежва очите ми... Гласът на момичето продължава:
- Една вечер се намерих, дрогирана, в един креват с голи мъже – за мен това бе шок. Защото да се събудиш гола на креват между хора, които ти казват – ти ще работиш за нас... е страшно. Мислех, че това е един лош сън, че просто сънувам кошмар. Това беше най-трудният момент в моя живот. Опитах се да избягам, но беше невъзможно, защото всеки път те ме намираха и ме наказваха много, много жестоко. Завързваха ме с белезници, без ядене, без вода, това беше страшно унижение за мен, това продължи четири години. Четири години ад... Те ме лишиха от всичко човешко, нямах повече нищо, чувствах се толкова ниско, по-ниско от земята. Но единственото нещо, на което се надявах, беше да успея един ден да се махна от България. В крайна сметка човек свиква с този живот и забравя нормалното. Аз вече не знаех какво е човек да живее нормално. Непрекъснато бях под натиск, в страх. Забравих тялото си, нищо вече не ми принадлежеше. Аз станах една машина за печелене на пари. Те толкова ме бяха наплашили, че просто не мога да обясня как се чувствах.
Моите родители не са се променили въобще. Те не ми липсват. С изключение на баба ми. Лека-полека се възстановявам, но все пак имах нужда от близък човек, който да е мил с мен. Такъв сега е моят приятел–французин, Мишел. Приятелството ми с него за мен е вече дори прекалено много. Дали е любов? Аз се отнасям мнително към такова нещо, бих искала да опитам, но все пак се отнасям със съмнение... Семейството на Мишел е като мое второ семейство – те са толкова любезни, щедри... За разлика от моите родители... Виждам бъдещето си като живот на един нормален човек - да се събуждам сутрин, да закусвам – да, най-обикновени човешки неща... Зная, че заради избора, който съм направила, където и да отида, аз ще съм под заплаха. Но в момента съм свободна и усетих какво означава да живееш така, както самият ти искаш. Сега вече ме е страх от смъртта. Много държа на живота. Преди – не, но сега ме е страх. Преди исках да се самоубия. Сега искам да живея!Престанах да проституирам. Опитвам се да забравя миналото, бях намерила малка работа, благодарение на една парижка фондация, която много ми помогна. Преоткрих уважението към тялото си – опитвам се да се обичам, да се уважавам. Да, сега наистина се опитвам да се обичам, да се уважавам... Досега аз не уважавах никого, дори и самата себе си. Бях много агресивна. Много е трудно да се стане, когато си паднал много, много ниско... Но аз зная, че това е въпрос на воля. Ако човек няма воля, няма кой да му помогне!
Гледам лицето на Галина – лице на тридесeтгодишна жена без младост, помъдряло не за годините си лице, което въпреки преживените ужаси, е запазило все пак красивите си черти. Нейната история, пропита с трагизъм, всъщност започва в оня иначе толкова хубав ден, когато тя отива с приятелка в родния си град на дискотека...

1 коментар:

Dimo каза...
Този коментар бе премахнат от автора.