Моята история за едно убийство

НЕЩО ЛИЧНО, НЕЩО ЧОВЕШКО, НЕЩО „ПАРИЖКО” ИЛИ КОГА В БЪЛГАРИЯ ЩЕ ИМА ВЪЗМЕЗДИЕ И ЩЕ СЕ ВЪЗЦАРИ СПРАВЕДЛИВОСТ ?…


Ще ми позволите да споделя с вас нещо лично, нещо, което обикновено у нас, в България, не се прави.
Но Париж ме научи преди всичко да бъда подвластен единствено на инстинкта си и затова сега ще ви разкажа за моята лична история, свързана именно с Париж и, разбира се, с още нещо…
Преди 6 години се разболях тежко. И вместо да ми помогне да се излекувам, или поне да не ми пречи, в лицето на свой висш чиновник, чието име не искам дори и да споменавам, държавата, на която до този момент бях работил честно и почтено цели 30 години, ме уволни по най-груб и мазохистичен начин. Потресен и изправен пред дилемата „живот или смърт” аз избрах първото и все още запазил непокътната гордостта си не потърсих и стотинка обезщетение. Не исках, не можех и да повярвам, че държавата, на която бях служил честно и почтено толкова години, може в един момент да се окаже бащиния на един случаен човек и неспособна на каквато и да е справедливост. Всъщност в този миг аз изпитах какво значи нещастие – да се окажеш, предаден, излъган и обиден от тази, в чието име си бил възпитаван цял живот…
Но аз устоях – без работа, без никакви доходи в тези жестоки и студени времена. Цели две години лежах неподвижен, под грижите единствено на съпругата ми и нейната мизерна заплата.
И тогава аз се обърнах към Господ и към… Париж. Когато ми бе най-тежко, когато усещах, че светът се срутва върху мен, прекръствайки се пред подарената ми от родителите икона на Божията майка с младенеца, аз „извиквах” мислено и Париж, моя любим град …
В този миг забравях жестоката болка и тръгвах с помощта на въображението си, всъщност по възможно най-хубавия начин, към своята мечта. Разхождах се из павираните с толкова енергия улици, поемах жадно от вълшебната светлина наоколо…
И тогава се заклех – ако оздравея, ще се отблагодаря на Париж.
И ето го моя скромен дар – с неистов труд, в началото почти сляп, едва движещ се, но и с огромна любов, аз написах цели три книги за Париж, които издадох, благодарение на г-н Стойо Вартоломеев, управител на издателска къща „Хермес”.
Къде ли не ходих, с кого ли не се срещах, как преодолявах бариерите на езика, средата, манталитета, някъде и завистта, и обидите, те всъщност като по правило, за огромно съжаление, бяха преобладаващо от българи…- всичко това само аз си знам и ще си го пазя дълбоко в себе си.Странно - повече енергия май че изгубих, за да посмекча струящата злоба и завист, отколкото да творя...
Но важното бе целта, важното бе моята любов – аз не исках никому нищо да доказвам, аз просто исках да се отплатя на любимия град-човек, който ме спаси, а и на моите родители – там, от забравеното и от Бога градче Малко Търново в Странджа планина,които цял живот са ме подкрепяли според възможностите си.
Исках да докажа и на някои европейци, че ние, българите, макар и смачкани и обезличени от тоталитаризма и една престъпна политическа върхушка, сме добри хора, с чувствителност и сърдечност, които са толкова необходими на иначе богатия днес Запад, че нашата, все още запазена българска багра-способност да се трогваме пред Красотата и Светлината е нужна и на днешния студен 21 век…
Всъщност аз се борех за Мечтата си…- за моя свят на писател – добър и човечен свят, може би мираж, но затова пък толкова красив… За „моя” си Париж… За нашия, за вашия Париж… За оня Париж с трите вълшебни думи – Либерте, егалите, фратерните – Свобода, равенство, братство… Думи-мираж днес, но и може би реалност утре, в един по-добър, по-човечен свят…
И ето, тези творби – „Париж, моят Париж…”, претърпяла вече три издания, „BG емигрант в Париж” и току-що излязлата „55 тайни на Париж”, заедно с преиздадените ми романи, благословени от леля Ванга, сега са пред вас, моите читатели.
А стотиците писма и отзиви за тях от българи, от французи, дори и от поданици на други страни, както и пълните зали из цялата страна по време на моя уникален Маратон с автограф, осъществен през лятото на 2008 година и посветен на Председателството на Република Франция на ЕС, са моята единствена награда, която никой държавен служител или представител на българската власт не можа, а и не ще може да ми отнеме.
Моите „парижки” книги са вик за повече човечност, предупреждение към българина да се огледа, да проумее, че не може повече така гибелно да живее, че този живот не е само за оцеляване и за мразене на ближния, но и за достойно съществуване…
Наскоро една моя позната се завърна след години престой в Америка, за да гледа болните си родители. Но веднага й направили впечатление неща, които тук никой не забелязва – дупките по улиците, продаването на гевреци от прокъсани, мръсни торби по тротоарите, боклуците… Наглед дребни, да, съвсем дребни житейски нещица. Дребни ли?
И тя тръгнала по инстанциите, отпращали я от врата на врата, гледали я с недоумение –какво ли пък иска тая?
А „тая” просто искала онова, което било нещо обикновено там, в оная подредена страна.
И след месец-два моята позната си стегна багажа и тръгна обратно…
Онзи ден пътувам в трамвая – една жена ме позна и започнахме разговор за Париж. Един старец ме гледа, слуша, по едно време се изправи – лицето му, о, Господи, излъчваше толкова злоба: „ Абе, като ти е толкова хубаво в Париж, какво правиш тука, бе? Айде, изчезвай,махай се оттука, бе! Абе, махай се, махай се …”
Да, какво става днес с българина? И осъзнава ли го това той?
Ето това са моите въпроси над въпросите в моите книги.
За да ги напиша, държа това да го кажа, аз не съм похарчил и стотинка държавна пара, не съм взел стипендия или куп други блага, за които мои колеги вече години наред са „абонирани”, но които така и не са постигнали и една стотна от това, което аз постигнах с „парижките” си книги. Не съм осребрявал написаното, просто дадох всичко от себе си безвъзмездно и почтено – и може би затова най-вече се получиха нещата и книгите ми се радват на толкова голям за български автор днес успех.
Аз се борех и продължавам да се боря за всеки свой читател и в България, и в Париж, и в света – в моите блогове са регистрирани хиляди читатели от около 50 страни… Тона не е никак малко за писателски блогове с обширни и, смея да мисля, аналитични, а не предимно с дребни и закачливи материали. Всичко това ми костваше и нерви, и време, и средства, но аз имах любовта, имах подкрепата на семейството ми, на Вартоломеев, на толкова много приятели и съмишленици, влюбени в Париж, в Свободата и Светлината… Погледите на тези хора ще ги нося цял живот – те всъщност бяха и отплатата за моите усилия. А думи от рода на тези на учителката от българското училище в Париж – Пламена Ерон и на редица други млади и възрастни емигранти, че благодарение на моите книги те са намерила смисъла на живота си, ме правят неизмеримо щастлив – колцина писатели могат да се похвалят с подобно нещо - да преобърнат живота на своите читатели?
Позволих си тези няколко думи, не, разбира се, да се оплаквам, още по-малко да се хваля.
В началото ви споменах, че парижани ме научиха да не бъда излишно скромен, когато съм постигнал нещо с труд и честност – затова ще си позволя и да цитирам част от думите на благодарност към мен от г-н Пол Рол, първия човек на туризма на Париж, дясната ръка на кмета Бертран Деланое, които са публикувани в началото на книгата ми „55 тайни на Париж”.
Ето ги и тях: „ Уважаеми г-н Райков,
Приемете лично от мен и от страна на ръководството на града големите ми благодарности за Вашите чудесни книги „Париж, моят Париж…” и „BG емигрант в Париж”, за чийто успех ние знаем и се радваме.”
По-надолу:
„Аз съм много горд, много трогнат от това, че известен български писател като Вас не само е написал толкова популярни и четени книги за Париж, но и от факта, че с такава енергия и любов допринасяте за опознавате на неговите достойнства.”
И още по-надолу: „Аз съм трогнат и много щастлив от срещата с Вас и книгите Ви, защото с тази прекрасно свършена работа Вие всъщност работите за „обогатяването” на Париж и за популяризирането на една от основните му инвестиции – туризма!”
А ето и официалното писмо, което получих чрез дипломатическата поща по повод премиерата ми на „55 тайни на Париж” във Френския културен институт в София от Негово превъзходителство г-н Етиен дьо Понсен, посланик на Република Франция в България:
„Уважаеми господин Райков,
Държа да ви изкажа искрените си поздравления и благодарности за прекрасната книга, посветена на Париж, която е своеобразен пътеводител на всички, които обичат и желаят да посетят красивата френска столица.
С увереност и надежда да се видим отново по сходен приятен повод, Ви моля да приемете,господин Райков, израза на моята отлична почит.”
Чрез тези думи на г-н Пол Рол и г-н Етиен дьо Понсен, а и чрез казаното ми от толкова французи – депутати, висши държавни служители, кметове на райони и много други, че благодарение на срещите им с мен те всъщност за първи път са се докоснали до България, вие може би ще усетите любовта ми и към Париж, но и към моята София.
След излизането на всяка от „парижките” ми книги, аз все по-властно проумявах и това, което вътрешно усещах, но което напоследък бяхме позабравили - че българинът обича Париж, и то не само като географско понятие, но преди всичко като град-символ на свободата, светлината и красотата, като надежда, като вяра, че все пак в този меркантилен и неуютен свят има място, където хората се радват на мига, където има справедливост, има и човечност, където на всеки човек се дава шанс…
Все неща, които толкова липсват днес у нас…
Не, аз не се оплаквам. Който ме познава, знае, че съм твърд човек. А и съдба като моята в днешна България имат, за огромно съжаление, много, много чувствителни хора…
Чудно защо подобни люде не допадат на властта, на нея й дай покорни, търпеливи поданици, готови да изживеят живота си на колене…
Но живот ли е това – да съществуваш на колене? Заради шепа сребърнци да лазиш пред силния на деня...
А България днес има вопиюща нужда именно от мислещи и критично настроени хора, които просто и ясно да работят не за собствения си джоб, а за ония, които са ги избрали.
Рецептата всъщност е ясна – тотален контрол над народните пари, спиране на всякакви разхищения по министерства, агенции, кметства… Ето, сега непрестанно се говори за контрол от Брюксел на парите на европейския данъкоплатец, но да сте чули някой да издигне глас за контрол над нашите, българските пари?
Да, контрол над нашите, български пари!
И още нещо – нужно е справедливо разпределение на средствата, които и днес никак не са малко, между всички слоеве на обществото – има ли го това у нас?
Не трябва облагодетелствани от властта обръчи от фирми да лапат,о,как само те лапат,от народната мъка, а той, народът, истинският създател на бюджета, да бъде все залъгван с кризи, безработица, обещания за онова „утре”, което така и не идва вече 20 години…
Когато коланът се стяга, това „стягане” да бъде за всички, а не само за народа – знаете ли, че само през последните 2-3 години, докато на пенсионерите, например, увеличиха пенсиите с 10-20 лева, то на висшите държавни чиновници, журналисти и тъй нататък поддръжници на властта, заплатите пораснаха неимоверно? А да не говорим за премии, екскурзии в чужбина, тоест държавен туризъм…
Как искате да съчувства на пенсионер със сто лева пенсия началник, който взема няколко хиляди?
И затова ситият не вярва на гладния – огромна е пропастта между обикновените хора и тъй наречения елит. Елит ли? Шепа самозвани, назначени от кой знае кого за „мая” на нещастния български род…
Час по-скоро в България трябва да се премахне страшната мизерия, нека цяла Европа да разбере и да знае, че тъкмо в Европа „живеят”, не, подложени са на геноцид, милиони честни и добри хора с пенсии от по 50 евро и заплати от по 100 евро… И то при цени на стоките, равни с европейските, а да не говорим за липсата на каквато и да е социална политика …
Кой европеец би издържал с такива доходи като българските?
Да, час по-скоро трябва да се премахне и толерирането на безгръбначието, некадърността и шуробаджанащината, както и на монополите като „Топлофикация”, които тероризират обикновения българин…
Има ли го това някъде другаде в света – ти не искаш услугата, защото виждаш, че те ограбват явно и нагло, а те ти казват – искаш, не искаш, плащай! Къде беше цели две години и половина г-жа еврокомисарката по потреблението, чиято дневна надница в Европарламента бе 2 хиляди лева, толкова колкото е един хонорар на книга, писана с години, та да сапис българите от това зло - парното?
Какво направи тази иначе миловидна и говореща равно и безизразно госпожа за премахване на тази безбожна несправедливост, за това уж „законно” мародерство над беззащитния народ?
Знае ли тя колко пенсионери починаха, притеснявани от съдии-изпълнители и мутри, за да платят на парното онова, което всъщност не бяха потребили?
Всичките тези неща са прости и толкова лесни за постигане – единственото условие е да има воля у тези, от които това зависи.
И граждански протест у тези, които, за срам и съжаление, проявяват търпение, непознато за люде, живеещи в 21 век…
Но в България воля у олигархията няма – на нея това й е целта – да има в страната контролирана бедност, мизерия, корупция, борба за оцеляване… За да има тя милиони, палати и… безсмъртие.
Но тези галеници на съдбата забравят най-важното на тоя свят – че всеки човек е смъртен, да, това те го забравят…
Казвам ги тези неща, защото България вече по всеобщо мнение на Запада се е превърнала в инкубатор на емигранти - за това у нас не се говори, но премълчаването на проблема не води до неговото решаване, нали?
Видях в оня, другия Париж, в бърлогите, тоест квартирите, на новите икономически емигранти, такива неща, от които ми настръхнаха косите и сърцето ми изтръпна.
Кой всъщност ги бе изпратил тези хора - мъже и жени на 20, 30, 40, че и на 50, 60, а и на 70 години да търсят прехраната си там?
И колко струват тези приказки тук, че България била добре икономически, че всичко вървяло по план – ведро, оптимистично, напоително…
Господи, тези хора в кой и какъв свят живеят? Защо, след като идват в служебни командировки непрекъснато в Париж, не отидат да видят и картонените палатки с раздрънканите москвичи и лади с варненски, търговищки, шуменски номера пред тях по околовръстното и парковете на Париж, защо не отидат и видят как живеят и работят героините на моите книги по домовете, как 60-70- годишни гурбетчийки си изкарват насъщния и как казват – никак не ни е леко тук, с по две и три висши образования сме и въпреки това чистим и мием, но няма да се върнем в България, за да ни лъжат, че живеем добре и че ни плащат нормални заплати…
Същото ми казаха и десетки български момчета и момичета, спящи под мостовете на Сена като Чочо от Провадия : „Г-н Райков, тук и последният човек живее по-добре от учителя в България…”
Стотици от тези прокудени люде ми изплакваха, че тъкмо поради горните причини са дошли да търсят не само късмет и оцеляване в Париж,но и достойнство, елементарна справедливост…
Просто чашата бе преляла – търпение, търпение, но в един момент, виждайки и усещайки с кожата си, че тази паплач няма насищатне, няма граници в своя пладнешки грабеж, най-доброто, което един нормален българин може да направи, е да тегли една … и да потърси спасение там, в нормалния свят. Където никак не е леко, където започваш от нулата, но където все пак има някакви правила, където все пак безочието и цинизмът не властват в мащаби, подобни на нашенските, където покварата не се е вселила дори и в най-дребните битови нещица, където нито държавата си има мафия, нито мафията си има държава…
Реших да споделя горните „невесели” мисли, не само защото на пазара вече е третата моя книга за Париж, а и защото в този свят човек трябва да има памет.
И защото същите тези мои убийци днес, след толкова крадене, лъжене и след като на власт са нови хора, плачат неутешимо по всички медии – помощ, задава се реваншизъм!
Реваншизъм ли? Не, задава се, дай Боже, справедливост и възмездие.
Нещо, от което моят народ, всички ние, недоубитите, имаме вопиюща нужда днес, сега, в този миг и час.
Да, памет, справедливост, възмездие…
За да тръгне моята, нашата България най-после по пътя, който бедният и мачкан толкова години народ желае – по нормалния път…
Всъщност това е и основното послание, което съм закодирал в своите книги.
Заедно с още някои изконни неща, най-същностни в краткия човешки живот - повече доброта, повече милост към ближния, повече справедливост.
Изкушавам се отново да припомня незабравимите думи на полския поет Ян Твардовски:
”Хора, бързайте да обичате хората около вас, защото те толкова бързат да си отидат от вас!”
Думи, след чието произнасяне трябва да има поне минута мълчание…
Забелязали ли сте, че ние често не обичаме дори и себе си? Спомняте ли си кога за последен път сте направили комплимент или сте купили подарък на… себе си? Да, на себе си…
Защото какво може да се очаква от човек, който мрази и себе си, който не е бил обичан като дете?
Забелязали ли сте как лошо се гледаме ние, българите?
Ние като че ли се научихме да бъдем добри само „телевизионно”, само на показ… А в реалния живот?
Доброто трябва да бъде повече от злото - това е веруюто на най-възрастния български емигрант в Париж – Рафаел Алмалех, бат Рафо.
И още нещо казва бат Рафо:”Да спасиш един човешки живот, значи си спасил целия свят!”
Хубаво и вярно. И толкова нужно да го правим.
Иначе ние, хората, ще бъдем мъртъвци приживе.
Защото не може да се живее с парче лед, вместо със сърце – това е и най-великото послание на най-любимата ми книга – „Малкият принц” от Екзюпери…
Всъщност на това ни учи и Париж, най-добрият човек-град, когото познавам…
Но приемаме ли ние, днешните българи, това послание?
Наистина, приемаме ли го?...
И накрая – простете за тази моя лична история.
Но дали е само лично това, което току-що ви разказах?
Убеден съм, че ще ме разберете и ще бъдете поне мъничко снизходителни към моята особа.
Все пак сме хора. А хората сме и грешни, нали?
Моята надежда е в за светлината, „парижката” светлина, която съзирам как струи от очите на моите читатели!
И която, дай Боже, в най-скоро време да озари и моята, и нашата България!
Дай Боже…


Ваш Димо Райков


П.П. Тази моя изповед я бях приготвил за премиерата на книгата ми „55 тайни на Париж”, проведена на 18 юни 2009 г. във Френския културен институт в София. В последния момент реших да отложа нейното четене – не исках да развалям настроението на препълнената зала. Но сега, месеци след написването й, реших все пак да я предоставя на читателите на моя блог – той е личен, а и историята ми е лична. Лична ли? И само моя ли? Или и на едно осакатено поколение?
Между другото, аз направих поредния си своеобразен, може би, за някои приятели избор – реших да спра мазохистичното си издевателство над себе си, разпъвайки се години наред между двата свята – този на моята родина и този на Париж. Реших да продължа живота си в Града на Свободата и Светлината – зная, че никак няма да ми е лесно, но досега нима някога да ми е било лесно? Стига ми да дишам въздуха на Париж. Да, на Париж…
Ето, току-що се връщам от площада пред великата „Нотр Дам”, където с мосю Пиер и японката Око нахранихме гълъбите, тоест „пижоните” на Париж… После наблюдавах залеза над достолепната катедрала – о, пожелавам това щастие на всички вас! А когато прокънтяха камбаните, когато звукът им наелектризира въздуха наоколо, аз, за кой ли път, тук, в Париж, осъзнах, че има смисъл този наш живот, че той, животът не е само за оцеляване, а и за мъничко радост. За мъничко радост от живота. Да, радост от негово величество Живота… Защото все ни учеха, че той, Животът ще бъде утре, в други ден, а той всъщност е днес, днес и пак днес… Докато все още дишаме, докато все още усещаме…