KAK ПАРИЖАНИ ГЛЕДАТ НА ЖИВОТА И СМЪРТТА

НЕКРОЛОЗИ И ПАМЕТ КЪМ МЪРТВИТЕ…

(Откъс от книгата "55 тайни на Париж")


Колкото и да се взирате – никъде в огромния мегаполис, дори и в гробищата, не ще откриете и един некролог. Освен в някой вестник.
Защо е така? Нима парижани не уважават смъртта?
Странна е наистина за българските ни възприятия една подобна тайна – жителите на този град-мечта като че ли небрежно, някак си фриволно се отнасят към смъртта.
Докато София, а и цялата ни страна е затрупана с некролози. Дори четох във френско списание една статия от студент, който е бил в София. Той беше озаглавил толкова стряскащо размислите си за нашата столица – „София - градът на некролозите”. Още от прочита на названието на статията и на човек му става студено и сиво…
Както се подразбира, младежът бил изумен и озадачен от разлепените навсякъде из нашата страна некролози – това го карало да се стряска и да се пита къде всъщност се намира – в град за живеене или в град на смъртта?
Не, не мислете, че потомците на франките не тачат паметта на своите мъртви, заради това, че стълбовете и стените на сградите в Париж не са облепени, както е у нас, с некролози.
Напротив – най-добре поддържаните и, странно, най-посещаваните места са…гробищата.Това го видях с очите си.
Но нещото, което ме изуми, бе светлината, която – да, така е, усетих я с цялото си същество, се излъчваше в тези места. Тя идваше и от многобройните изключително добре поддържани паметници и паркове – не видях никъде дори и хартийка или паднало листо, и от очите на …живите.
Нямаше сълзи, ридания – нещо толкова характерно за нашенските нрави.
Не, не казвам кое е добре и кое - зле. Просто констатирам.
Усетих и още нещо - огромното уважение на парижани към техните мъртви. Те идваха до гробовете – мъже, жени, деца, да, колко много деца…- докосваха камъка и започваха да…разговарят. Един разговор, толкова нужен …
Защото нали е казано – живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите…
Ще ми позволите да споделя с вас някои от мислите си, породени при едно от посещенията ми на най-известното гробище в Париж – „Пер Лашез” (Père-Lachaise), които набързо нахвърлих в тефтерчето си:
„Много странно усещане… Вървя из алеите на прочутото гробище, където почиват толкова велики хора, дали много на света. Времето се случи дъждовно и мрачно. Но чудно – когато „потънах” в гробището, когато отвсякъде ме лъхна оная миризма на вековен камък, усетих, че нещо около мен просветва, някаква омая ме завладява и изведнъж стана толкова светло и о, Господи, приятно, че вече не усещах нито вятъра, нито дъжда. Като че ли мъртвите закриляха в този миг мен, живия днес, и ми даваха възможност да се докосна до техния свят - разбира се, чрез надгробните камъни и посланията, издълбани върху тях.
Направи ми впечатление, че в по-голямата си част „Пер Лашез” бе родово гробище. Цели фамилии – без малки имена, ето – Розе, Льороа, Лафош…Фамилии, фамилии…
Всички тези хора са били живи някога…Да, животът е временен, а ние сме просто прашинки – защо ли в този миг подобни мисли се утаиха в мен?
И кому всъщност е нужна злобата, омразата, завистта?
„Пер Лашез” се е разпростряло върху 23 300 квадратни метра площ. Накъдето и да се обърнеш – камъни, камъни, и пак камъни…Тоест хора, хора и пак хора…
И тогава усетих много осезателно, че като че ли духът се отделя от тялото ми – и се погледнах така, отгоре…
Да, това аз го усетих – на 17 май 2007 година в гробището „Пер Лашез”, осеяно с толкова камъни и красота…Сред стотици, хиляди хора, сред които и Балзак, Едит Пиаф, Оскар Уайлд, Фредерик Шопен…”
Тези няколко реда, записани с лошия ми почерк, винаги ще ме връщат към онова странно чувство, което човек може да изпита само тук…
И още нещо чудно, и парадоксално – и в гробището „Пер Лашез”, и в старото гробище на Монмартр, където също често ходех, аз усетих…радост.
Да, радост от живота, от тръпката, че ти, дошлият в този миг тук, все още си жив, че имаш благословията на тези пред теб, че те ти казват – живей, радвай се на мига…И едно сливане между него, мъртвия вече, и живия…
(И отново идва оня въпрос:” А така ли е при нас?” Онзи ден по телевизията гледах репортаж от гробищата на София – кал, мръсотия, изпочупени и изпокрадени надгробни плочи…- б. а.)
Да, никъде другаде, дори и гледайки неземния спектакъл „Феерия” в най-известното в света кабаре - „Мулен Руж”, аз не усетих по-голямо излъчване на страст за живот…
И в такива мигове пред очите ми винаги изникваше лицето на оня съсед на дъщеря ми – парижанина Жан-Пиер (Във Франция доста е разпространено двойното първо име – Жан-Пиер, Жан-Клод и тъй нататък – б. а.), когото няколко пъти заварвах да гледа сутрин в двора към изгряващото слънце.
Веднъж не издържах на любопитството си и го попитах какво всъщност прави. И ето какво ми отговори той, парижанинът Жан-Пиер:
- Мосю Димо, това нещо аз съм го научил от моите родители. Вие сигурно вече знаете нашата мъдрост „Ден без слънце е като ядене без вино”. И слънцето, и виното са живот. Без тях човекът не може. Затова щом стана сутрин и видя лъчите, аз се прекръствам и благодаря на Бога, че ме е дарил с още един ден. Защото както сега съм се събудил жив, така също съм могъл и да не отворя очи, нали?
Нищо не му отговорих аз, българинът, на него, парижанина.
Всъщност нужни ли бяха повече думи?
Да, интересно виждане за живота и смъртта.
Потръпвате – вие не сте свикнали на подобно отношение.
После си казвате – защо, може и така, нали?
И странно – изведнъж се усещате отвътре просветлени…Става ви някак си леко – и тръгвате, и се гмурвате в шума на огромния град зад зидовете. С нови сили, с нова енергия… Която, странно, може би сте я поели от…мъртвите…