ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

вторник, 13 юли 2010 г.

ПИСМО ДО Г-Н ЕТИЕН ДЬО ПОНСЕН – ПОСЛАНИК НА ФРАНЦИЯ В БЪЛГАРИЯ

14 юли – националният празник на Република Франция

Има един уникален блог в интернет. Негов автор е посланикът на Република Франция у нас г-н Етиен дьо Понсен. Но оригиналността на блога не е толкова в този факт, а преди всичко в обстоятелството, че пишещият в него е човек с въображение и чувствителност, а това са хора, които аз търся и дълбоко уважавам, защото, убеден съм, на тях все още се крепи човешкото в човека в този наш безчовечен свят.

Да, блогът на г-н дьо Понсен ми импонира с искреността си. И не на последно място – със смелостта на автора му.

Защото, за да се решиш да „навлезеш” в българското блогопространство, където рискуваш всеки момент да получиш псувня или друг нецензурен израз на отношение, меко казано, си е наистина рисковано начинание.

Странно е това – един посланик, и то от една от челните държави в света, да более за проблемите на обикновените българи…И то във време, когато ние, писатели, блогъри, един по един се отказваме да „ограмотяваме” нашего брата, срещайки и получавайки непрекъснато ругатни и удари за това, че просто не можем да останем безучастни към онова, което не ни харесва в нашата страна. Изглежда е бронирана с надменност и безразличие към съдбата на обикновения българин онази кохорта от представящи се за големи патриоти група от хора, които, присвоили си незнайно как, „правото” да бъдат те и само те „бг-елита” живеят вече 20 години на гърба на народа, който търпеливо и овчедушно им се подчинява.

За да стигнем до очевадния факт – България днес е най-корумпираната и най-бедната, както каза и премиерът Бойко Борисов през месец октомври миналата година в посолството ни в Париж на среща с българите от Града на светлината.

И ето, в последния си материал от своя блог г-н дьо Понсен се взира не къде да е, а в най-голямата от пословичната и станала вече наш неотменим спътник мизерия в България – при ромите. Но тя, мизерията, дали е само при тях?

Думите на г-н дьо Понсен са „удар в сърцето” на ония, за които словата „солидарност”,”справедливост”,”съчувствие” са непознати и смешни.
И още нещо много важно – Негово Превъзходителство се обръща и търси изход от положението на ромската общност не само в рамките на България, но и в Европейския съюз.

Аз много добре си спомням думите на г-н Президента на Република Франция Никола Саркози, който в забележителната си реч пред студентите от Софийския университет на 4 октомври 2007 г. каза думи, които не бях чувал от голям европейски политик по отношение на нас, българите, думи, които странно защо бяха пренебрегнати, както впрочем и цялата му реч, от нашите медии.

Тази реч, заедно с отговорите на въпросите на студентите, аз я публикувах единствен у нас в книгата си „BG емигрант в Париж” . Там г-н Саркози казва:

Искам да ви кажа едно нещо: когато срещам европейци от Изтока, аз се питам понякога какво трябва да се мисли за нас, европейците от Запада, които сме ви оставили петдесет години от другата страна на стената, тоест от лошата страна? В моята държава има хора, които намират, че това е нормално. Че свободата е за Запада и че диктатурата е за Изтока. Като че ли един европеец от Изтока не струва колкото един европеец от Запада.

На свой ред г-н дьо Понсен, ще видите това от материала, също се обръща към европейците, към ония, които може би ни смятат, че сме втора категория народ. Той им задава въпроси, които поне аз не съм чел да бъдат задавани на богатите страни от ЕС от някой друг техен висш политик.
Ето и материала на г-н дьо Понсен:

Какъв път да следваме, за да се подобри съдбата на ромската общност?

Бих искал сега, чрез тази статия, да ви обясня и представя подхода на тези различни инициативи. Защо бяха подети тези инициативи свързани с ромите и каква е поуката, която можем да извлечем?

Най-напред трябва да напомним, че ромската общност е най-голямото малцинство в ЕС наброяващо между 6 и 7 милиона членове (от цялото население наброяващо 500 милиона жители). Според Съвета на Европа, в България то наброява около 700 000 души (от цялото население от 7,7 милиона души). Навсякъде в Европа това население е дискриминирано и живее при трудни условия. То живее отделно (както в квартал „Надежда” в Сливен. В България може да прекараш около три години ( като мен) без да имаш реални контакти с него. За разлика от турското малцинство, например, представлявано в Парламента и притежаващо политически и културни връзки, ромите почти изцяло отсъстват в политическите, журналистическите, интелектуалните и културни среди (освен в шоу бизнеса). Тези, които срещате в София във всекидневния ви живот, са чистачи и работници в строителството, които идват в края на седмицата с каручките си да търсят метал или хартия за вторични суровини. Не съществува видима враждебност с останалите части от българското население в голямата си част от славянски произход или турски ( другото малцинство). Общностите живеят отделно, в някакво безразличие една към друга.
Какви поуки можем да извлечем от първите посещения на място?

- Първо, безкрайно сложна обстановка. Както често се случва, видени отблизо, нещата изглеждат по-сложни отколкото видени отдалече. И така, не съществува една единствена ромска общност идентифицирана като такава в цялата страна а много и различни случаи. Ромската общност е, най-напред, разделена на различни кланове или групи. Само в квартал „Надежда” в Сливен се различават т.н. „голи цигани”, които са най-бедните, парии; „музикантите”; и „турците”, наричани така, защото са турски говорещи (и мюсюлмани – 30%). Всяка група от тази общност има собствени правила и дискриминацията се извършва от едните върху другите ( например „голите” са дискриминирани от другите две групи) . Освен това ( и за щастие) действителността в „Надежда” не представлява положението на всички роми в България. В други квартали условията на живот са, разбира се, трудни, но по-малко критични ( в един от другите квартали на Сливен срещнах един лекар от ромски произход). Това разнообразие и сложност прави по-трудно намирането на едно общо решение относно тази общност. Ако съществува отговор на чудесата то той отдавна би бил приложен. Различни ситуации, различни отговори.

- Следва кардиналният въпрос за „ранните женитби” присъщи на тази общност. В кварталите „Надежда” и „Факултета” са практика уредените сватби, разбира се, без съгласието на момичетата, още в пубертет, т.е. често на 10-11 годишна възраст.Въпреки че противоречи на българското законодателство, тази порочна практика продължава от векове ( когато не е придружавана от „отвличане”, истинско похищение с изнасилване на момичетата, за да принудят родителите да приемат ранната женитба).
Всички, с които съм споделил, потвърждават, че ранните женитби са в основата на всички проблеми свързани с ромската общност ( висока раждаемост, мизерия, брачно насилие и др.) Този феномен се набива в очи по време на посещенията направени последните дни ( в кварталите „Факултета” в София и „Надежда” в Сливен. В малките класове (4-и) броят на момичетата и момчетата е равен, но в гимназията (8-и клас), момичетата ги няма. Родителите не ги пращат на училище от страх да не бъдат отвлечени на път към училище или защото те са се вече омъжили. Задължително трябва да се предприеме акция, за да се предотврати тази практика на ранните женитби, в силно противоречие на европейските ни ценности относно спазването на правата на жените. Как да приемем факта, че в сърцето на Европа хиляди момичета имат такава ужасна съдба? Че от поколение на поколение животът на хиляди момичета е прекършен без никой да се развълнува ни най-малко. Един от ключовете за разрешаване на проблема е постепенно да се сложи край на преждевременните женитби. Но как да стане това? Без съмнение, чрез обучение.

- и най-накрая, необходимото съвместно европейско действие. България е една от най-бедните страни от Европейския Съюз. Усилията, които се влагат за интеграцията и образованието на ромското население не са за пренебрегване. Например бях впечатлен от ангажираността на педагогическите екипи в посетените училища. Били те „сегрегирани” (само с ромски ученици) или „десегрегирани” (смесен тип училища), тези учебни заведения са добре ръководени и персоналът, който работи в тях е мотивиран. Но българските средства са ограничени и единственият способен да се справи с това предизвикателство би бил Европейският Съюз. ЕС трябва да осъзнае, че на неговата територия съществуват зони, които са по-скоро характерни за третия свят, притежаващи и съответните признаци като мизерия, сексуална експлоатация, ранна смъртност (в Надежда, средната продължителост на живота е 52 години, докато средно за България тя е 72). ЕС с право е горд, че е най-големия донор на хуманитарна помощ в света. Но не трябва да забравя и собствената си територия. Разбира се, има Хаити, но да не забравяме и Надежда. Бях изненадан, за да не кажа шокиран, когато разбрах, че Лекари на света не получават европейски средства за дейността си в Сливен. Кога можем да се надяваме на една широко мащабна европейска акция, поне що се отнася до осигуряването на един минимум по отношение публичната инфраструктура (улично осветление, асфалтиране на пътищата, канализация и т.н) на тези ромски квартали разпръснати из цялата страна? Европейският комисар, който отговаря за европейските помощи, г-жа Георгиева, е българка. Смятам да я направя съпричастна по отношение състоянието на тези квартали.




Ето сега и моето писмо, което изпращам на г-н дьо Понсен:

Г-н Посланик,

Следя Вашия уникален блог и се радвам, че благодарение на Вашата чувствителност Вие сте „напипали” някои от основните проблеми на днешното българско общество, тоест СТРАХА и МИЗЕРИЯТА!

Това са и основните теми, които са утаени и в моите три „парижки” книги, които Вие, лаская се без съмнение от това, познавате и заради които получих в специално писмо Вашата висока оценка, за което сега използвам случая да Ви благодаря!

Тези две неща – пословичният български страх от силните на деня, водещ от своя страна до безумна търпеливост и тоталната, вече продължаваща 20 години, планомерно контролирана от тъй наречения „елит” в България МИЗЕРИЯ, част от която Вие сам сте видели в ромските гета, но тя е навсякъде извън центъра на София, са в основата на бедите на моя народ!

Може би заради тези теми, както и заради вродената любов у българина към Франция, моите „парижки” книги имаха, а и продължават да имат, колкото и да е нескромно от моя страна сам да изтъквам този факт, голям успех.

Защото за нас, изтормозените и все борещи се за оцеляване българи, Париж винаги е бил не само географско понятие, не само град с уникална история, най-големият град-музей в света, но и така нужната ни светлинка в тунела, глътката усещане, че там, в оня далечен свят, все пак има територия на справедливостта и солидарността.
Париж за българина винаги е бил символ на Надеждата, на Светлината, на Свободата, на Радостта от живота, все изконни за човека неща, които, това също сам Вие сте го забелязали, у нас са толкова рехави и почти непознати.

Няма да се разпростирам, ще спомена само това, че при многобройните си срещи с читателите, особено през лятото на 2008 г. по време на проведения в чест на Председателството на Република Франция на ЕС с помощта на издателство „Хермес” и на много приятели на Франция от мен Маратон с автограф – първа проява от този род в моята страна, озаглавена „Париж идва при вас!”, стотици хора не само пълнеха салоните в София, Варна, Пловдив, Благоевград, Бургас…, но и ми задаваха най-често следните въпроси: „Г-н Райков, нали вече сме членове на Европейския съюз, защо тогава сме толкова бедни? Защо толкова много продължава да се краде у нас, и то не само от парите на Европа, но преди всичко от нашите, български пари? Защо пенсиите на милиони българи са от по 50 евро, нещо срамно и непознато в цивилизована Европа, а заплатите – сто евро, при цени на стоките вече по-големи от тези в богатите страни? Нали основните ценности в обединена Европа са СОЛИДАРНОСТТА и СПРАВЕДЛИВОСТТА?”

На тези въпроси, г-н Посланик, аз не можах да отговоря.
Затова, простете, но сега, в „качеството” си и аз на блогър като Вас, Ви ги задавам. И съм сигурен, че Вие – било с публикация във Вашия чудесен блог или по друг начин, ще отговорите на тези въпроси на българите.

И не само това – Вие ще запознаете с тях европейците. Сигурен съм, пак повтарям, в това, защото имам привилегията да ви познавам от години и като човек, и като автор на прекрасна книга за Лисабонския договор, а и на този Ваш блог.

Сигурен съм, защото Вие преди всичко сте чувствителен човек и с въображение – неща, толкова рядко срещани сред хората от нашия съвременен свят, а да не говорим сред политиците, в частност за България сред тъй наречения „елит”, който може само да се учи от Вас.

Прощавайте за отнетото време.

С поздрав и дълбоко уважение: Димо Райков

П.П. И честит национален празник, г-н Посланик! Желая го това от сърце чрез Вас на всички французи, а и на всички, които обичат Франция и Париж, тоест Свободата, Светлината и Радостта от живота…
Честито!

Няма коментари: