В ПАРИЖ С ЕДНИ ОТ НАЙ-ПОПУЛЯРНИТЕ ПИСАТЕЛИ ДНЕС В СВЕТА - УМБЕРТО ЕКО, САЛМАН РУЖДИ, ПОЛ ОСТЪР, ЖАН-КЛОД КАРИЕР, МАРК ЛЕВИ, ФРЕДЕРИК БЕГБЕДЕ, АНДРЕЙ КУРКОВ …
Това е рядък шанс – да се докоснеш до съкровения свят на едни от най-големите умове на века, в който живееш.
Всъщност това е дар от Бога, в случая за мен – от Париж и Франция. В най-красивия град на света, в най-духовната страна на планетата аз имах щастието да се срещна и докосна до няколко от най-големите писатели на нашия ХХІ век.
За цял живот ще помня думите на световноизвестния магьосник на словото Умберто Еко, казани по отношение на неговия принцип на творчество и живот: „Времената са мрачни, нравите – корумпирани, а самото право на критика, когато не е потискано чрез цензура, бива подхвърляно на народния гняв. Така че публикувам тези записки в името на позитивната антипатия, която отстоявам.”
Ще помня и светлината в очите на големия писател, когато заговори за България: „Бил съм у вас със съпругата ми три пъти. В страната ви ни бе много хубаво, имам у вас много приятели, обичам, обичам, обичам / Той три пъти я повтори тази дума, та хората около нас впериха очи в мен с любопитство…/ България!”
Салман Ружди е леко пълен, почти нисък и като че ли некрасив – но това усещане е само на пръв поглед. Когато го доближиш, сякаш ток те пронизва и ти си омагьосан от интелекта, който е утаен в очите на този велик писател.
В първия момент ми се стори и надменен. По-късно, когато в подробности се запознах с биографията му, разбрах, че това по-скоро е защитно действие – та лесно ли е години наред да бъдеш осъден на смърт, да живееш с усещането, че всеки миг ти си мишена? В мен се запечата мисълта му: ”За силата на един творец най-точно говори неговата социална чувствителност.”
Пол Остър, чиито романи във Франция са хит и на чиито представяния се нижат дълги опашки от читатели, също бе категоричен:” Обожавам самотния човек, този, който винаги се съмнява…Той е способен да направи нещо голямо.”
Жан-Клод Кариер, известният френски писател и драматург, ме изненада, но и същевременно обнадежди с подхвърлената си към мен фраза: „Много е интересна тази тема за рухването на тоталитарната система. Как така тя рухва и какво става с хората от тези страни? В някои от тях се отключва дивото! Така ли е наистина, мосю Райков?”
А с Марк Леви, най-четения автор във Франция, чиито всички книги продължават непрекъснато да са на пазара и който само за 2010 година има продадени екземпляри за, представете си, 19 милиона евро, ме свързва запознанство от няколко години. Той бе изненадващо „топъл” и добър към моя милост още на първата ни среща, отправяйки ми посланието:” Приятелю, пожелавам ти красива творческа свобода. Благодаря ти за посрещането в твоята страна. Надявам се един ден да чета книгите ти на френски език. Нека моята симпатия да бъде за теб, писателю!”
Фредерик Бегбеде пък, най-младият от цялата тази плеяда, известен с буйния си нрав и с прозвището „лошото дете” на френската литература, когато разбра, че съм българин, широко се засмя, сърдечно, уютно и загадъчно:” О, в София прекарах едни от най-хубавите си мигове. Не затворих очи и за секунда…”
Много приятели в България има и един от най-превежданите във Франция в момента автори бившия източен блок – руснакът Андрей Курков, който живее в Киев. Неговите думи ми вдъхнаха така нужния живец:”Ние, източноевропейците, въпреки всичко, което сме преживели, а и преживяваме, има какво да кажем на европейския, а и на световния читател. И ще го кажем!”
Тези мои срещи-докосвания до големите писатели ми доставиха радост, но и мъничко тъга – ех, да, „кога ли наистина ще ги стигнем американците”, разбира се, става дума не толкова за материална обезпеченост, а за свобода на духа, за вътрешна разкрепостеност, за умението да се усмихнеш, да се поспреш и да кажеш, въпреки липсата на време и въпреки армията от телохранители около теб, няколко топли думи на един непознат пишещ събрат, идващ от малка, почти неизвестна страна, който сам, с оскъдни средства и без литературни агенти, мениджъри и тем подобни днес не „екстри”, а задължителни „атрибути” за съвременния писател се опитва да върви по пътя на твореца, да каже и той своята дума, да популяризира името на почти неизвестната си родина, чиито държавници доста често, ако не и винаги май, не искат и да знаят за тези негови, а и на останалите му колеги усилия и пориви…
Спомням си как преди време, когато тръгвах в Париж към първите си срещи с подобни великани на духа и почти винаги бях обземан от някаква странна треска, дъщеря ми, разбира се, за да ме успокои, неведнъж ми казваше: ”Татко, защо толкова се впрягаш? Та и тези хора са като нас, и те имат две ръце, една уста …” И тъй нататък…
В интерес на истината тези думи на дъщеря ми тогава „хващаха дикиш”. Поуспокоявах се и съумявах да проведа срещите си.
След видяното и усетеното при досега си с моите събеседници аз може би подсъзнателно проумях, че да, тези хора на пръв поглед са като всички нас, обикновените хора, още повече че те като по правило се държаха с мен семпло, сърдечно, като равен с равен.
Но аз наистина усетих и невероятната вътрешна сила у тези майстори на словото, техният огромен потенциал на мисълта, тяхната титанична енергия – все неща, които толкова липсват на нас, обикновените представители на човечеството…
Всъщност в подобно явление няма нищо странно или лошо – малцина са призваните и одарените от Всевишния. И това си е напълно в реда на нещата.
Затова трябва да се опитваме да се докоснем до магията на тези великани на духа, до техния начин на мислене, та дано нещичко прихванем – а и нали ние, българите, имаме такава народна мъдрост – „С какъвто се събереш, такъв ставаш.”Дай, Боже!
И така – напред, към големите…
0 коментара:
Публикуване на коментар