ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

петък, 7 октомври 2011 г.

ЕДНА ЕМИГРАНТСКА ИСТОРИЯ ЗА НАДМЕННОСТ И ЛИПСА НА ОБИЧ КЪМ...СЕБЕ СИ

„ПАРИЖАНИНЪТ” КИРКОР ОТ ПЛОВДИВ

Париж е пълен с арменци. Оказа се, че повечето от тях били родени тук, родителите им, дедите им са дошли в Париж след жестоките събития по онова време в Турция.
Аз обичам, откакто се помня, арменците. Като ученик в Бургас живеех в квартал, където всеки втори жител бе арменец, в един от моите романи – „Пансионът”, главен герой, покоряващ с добротата си, също е арменец – бат Гаро бръснарят… Господи, колко мъдър и светъл човек бе той…
В Париж срещнах много арменци на различна възраст. Повечето от тях вече почти не се различаваха от кореняците парижани-французи, е, естествено аз ги познавах веднага по характерните физически лицеви белези. И никой от тези добри хора лоша дума или жест не ми каза или показа.
В първата ми парижка книга – „Париж, моят Париж…”, която претърпя няколко издания и която продължава да се търси и да получавам за вея купища писма, един от главните герои бе прочутият певец Шарл Азнавур, който обграден от бодигардове, не само ми отдели време, но и ми позволи да бъда доста минути до него, един до друг, когато даваше автографи на новата си книга – разбира се, това бе знак на уважение не толкова към моя милост, колкото към моя народ… Всеки, който е бил в Париж и е потърсил контакт с личност от неговата величина, може да разбере думите ми и да оцени жеста на големия певец.
Единственият арменец, който ми причини болка в Париж, бе … българинът от Пловдив Киркор.
Близо до квартирата, в която живея, има един великолепен магазин – „Льоклер”, в него може да се намери, както казваме ние, българите, „от пиле мляко”. И то на цени по-ниски от нашите в България… да не говоря за непрекъснатите промоции, когато вземаш,например, един пакет супер бира, а ти дават и още един без пари…
Тогава търсехме с дъщеря ми хладилник. Понечихме да попитаме някой от работещите тук, а те бяха доста, за някаква информация. Но никой не се озова. Брей, викам си, толкова хваля французите, а те май са като нашите, все гледат да се скатават…
И се принудихме да спрем един от продавачите.
На баджа му пишеше „Киркор”.
- Арменец си, моето момче, нали? – попитах го.
Той ме погледна почти безизразно .
- Да, арменец съм. И то българин.
Значи ни бе чул как си говорим с дъщерята.
Едва не се хвърлих на врата му – ей, най-после да видя българин в тази върволица! Почти го прегърнах.
Той се отдръпна гнусливо.
Сега вече го поразгледах – бе иначе млад, съвсем млад човек.
Още от пръв поглед не ми хареса. Но имаше ли това някакво значение. Ние просто търсехме информация. В интерес на истината Киркор в началото прояви нещо като служебен интерес, но много бързо, разбрал какви сме, "поправи" поведението си - „ентусиазмът” му се изпари.
И той, или по-точно погледът му, стана един такъв, надменен, и много, много отвисоко… Ах, как, дори и сега, пишейки, изтръпвам от този поглед!
Тогава, макар и нов парижанин, вече знаех, много бързо отгатвах, когато французите „показваха”, че не ги интересуваш, тоест нямат желание за контакт с теб – извръщат се лекичко, ама съвсем лекичко, все едно, че ти не съществуваш…. Затова и веднага усетих отношението на Киркор към мен и дъщеря ми – да, ние бяхме българи, негови сънародници, тоест недостойни люде за вниманието му…
След време го виждам пак този „наш” Киркор.
Късмет, рекох си, та тъкмо тогава имахме нужда от едно устройство за телевизора, и какъв по-добър шанс – та нали Киркор работеше в отдела за продажба на елтехника.
Той беше с едно детенце и млада жена. Усетих веднага, че случайната ни среща му е неприятна. Но нямаше начин – ние вървяхме един срещу друг по кея на Сена и каквото и да правехме, трябваше да се срещнем почти очи в очи.
Но Киркор ме подмина като трамвай, и то български трамвай, от ония, нашенските, соцтрамваите…
Господи, никога не бях срещал подобна надменност. И парвенющина, и цинична демонстрация на „вижте ме мене, аз, вече парижанинът,не желая контакт с такива като вас, навлеци такива…”
Не можах да се сдържа. Избухнах – гледай го ти него, синковеца, когато успя да дойде тук, кога „наследи” най-лошото от французина...
Дъщеря ми ме дръпна – ама какво ти става, татко, та може ли така, не го ли виждаш колко е нещастен този. Но ти сам си си виновен, продължаваш да бъдеш спонтанен, продължаваш, щом видиш и чуеш българин, да скачаш, да се разлюляваш – о, сънародник... А виждаш как те „отряза” сега този.
Да, видях го.
Но защо?
Защо бе, Киркоре, момче младо, си така озлобено към своего брата българина, който малко по-късничко от теб е дошъл в Париж ? Как така бързо успя да станеш "парижанин"? И то какъв парижанин! Гледащ така-а-а, отвисоко, ама доста отгоре, от върха на Айфеловата кула бедните си съотечественици, които тепърва са поели вече почти извървяния от теб път към заветното „пофранцузване”. Пфу, каква дума, нали Киркоре?
Киркор, Киркор… Кир…Кир…кир….
Да, ето единственото положително нещо от тази наша среща – сетих за една позабравена думичка в моя речник, която толкова бе употребявана в казармата.
Лоша думичка -"кир", макар че за един писател никога няма такава, тъй като всяко слово е багра към палитрата, към инструментариума му.
Та, все пак ти благодаря, Киркоре от Пловдив. Благодаря за това, че ми „помогна” да се сетя за една рядка думичка в нашия разговорен език. Както и да намеря и в Париж точния еквивалент на мярката „единица за бг-надменност”, тоест „Киркор”...
Бях забравил за тази случка с Киркор.
Онзи ден се разхождах безцелно из квартала, това са редки мигове, в които човек наистина е сам с мислите си в този наш объркан и толкова забързан свят.
Мислех си за новината на деня – смъртта на Стив Джобс, този компютърен гений, чието име и дело ще останат в златния списък на хората, направили велики неща за човечеството. Мислех си колко понякога е несправедливо всичко – ето, гений, а си отива толкова рано, докато колко примитиви доживяват дълбоки старини, пръскайки злоба около себе си… Мислех си и за тази наша голяма илюзия, в която живеем, наречена Живот. Ето, милиардер, но парите не могат да победят болестта…
И изведнъж – о, позната физиономия! Да, забелязах го, макар и с крайчеца на погледа си, защото той, също познал ме, мигом се скри зад тясното прозорче.
Да, това наистина бе … Киркор. Киркор от Пловдив, Киркор от България… Надменният, студен Киркор, чийто стъклен поглед дни наред ме преследваше преди време.
Какво се оказа? Че той, младият мъж, който ме гледаше с присмех при онази наша среща в магазина, а и след това и на кея на Сена, всъщност обитава една, как да кажа, нищо и никаква квартирка – там, сврян, в крайния квартал, сред обитатели, които в голямата си част бяха по всяка вероятност клиенти на социалните служби… А пък аз си мислех, че щом е толкова надменен, сигурно е станал супер богаташ…
И ме проряза мисълта - имах толкова случайни или предварително уговорени срещи с арменци в Париж, родени и израсли във Франция,но никой от тях не ме обиди, докато този Киркор, роден и живял доста в България,се опита да ме унизи до кокъл. Възпитание, орис или просто проклятие...
Да, нашенски истории… Отиваш в големия град, криво-ляво се пооправяш, колкото да живееш що-годе сносно, и хоп – поглед отвисоко, студени очи, присмех към сънародниците, които също са тръгнали по твоя път, но по-късничко…
Та такива ми ти работи. А после – те, другите народи, са ни виновни, те готвят сценарии срещу нас, те ни мразят…
А ние? Ние, българите, обичаме ли се? Не, не да обичаме другия българин, а себе си?
Защото истината е една – човек, който унижава другия, той всъщност унижава себе си, той не обича себе си… А човек, който не обича себе си, как може да обича другия?
Великият Стив Джобс, преди да почине, казва – осъзнах, че в този живот нещото, което си заслужава, е да ПОМАГАШ НА ИЗПАДНАЛИТЕ В БЕДА! Всичко друго е от лукавого…
Да, Киркор, колко е просто всичко, нали, моето момче?
Просто ли?

П.П. Току-що,"мотаейки" се в интернет,разбрах,че в сайта "Chick-chat.org" участник във форума, по всяка вероятност млад човек - ALEXIA, на въпрос на сайта "Коя е последната хубава книга, която сте прочели?" отговаря,че е прочела моята книга "Кестени от Париж", която според нея е интересна и я препоръчва на останалите участници във форума. Е, на кой автор няма да му стане приятно от подобно нещо? В същото време ми се обади и жена ми - лекарят, при когото била на преглед, казал, че нещата не са сериозни... Стана ми хубаво, макар и днес в Париж да е доста студено. А като капак на всичко внучката ми, която преди дни навърши две годинки и чурулика непрестанно, ми каза нещо на френски, което така и не разбрах. Попитах я автоматично - как е на български? И останах втрещен - люлка,дядо! О, моята преводачка... Та как след всичко това няма да забравя Киркор?
Колко малко му трябва на човек! Да, колко малко...Особено пък на писателя, който и без това достатъчно се измъчва и саморазголва в текстовете си...Всъщност това и желая на моите читатели - усмивки, повече поводи за усмивки - днес,и това четох някъде, бил денят на усмивката. Хубаво, топло - ден на усмивката. А на Монмартър днес, утре и в неделя ще се "вихри" традиционният квартален празник на това своебразно "Сърце на Париж"...Карнавали,музика, гроздобер на единственото в света лозе в центъра на столица... С една дума - радост от живота Да, нещото,което ние,българите,май отдавна сме забравили. Или никога не сме усещали...

ДИМО РАЙКОВ
Париж

Няма коментари: