ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

четвъртък, 20 октомври 2011 г.

КОЙ ИСКА ДА ПОГРЕБВА КУЧЕТА В БЪЛГАРИЯ?

Нанизани като лястовици върху телефонни жици…

Напоследък съм шокиран – цялата привилегирована каста в моята родина се е запретнала да убеждава – народа, Европа, а и себе си – че в България е супер да се живее, че дори след няколко години ние сме щели да бъдем челна страна на континента?!?
Да се смееш ли, да плачеш ли?
Та как може на черното да се каже бяло, а на бялото – черно?
Изглежда може – щом страната, в която стават тези неща се нарича България.
Няма да коментирам цялата тази гнилоч, просто ще кажа, за кой ли път, че никога, никъде на друго място не съм срещал такава липса на солидарност, такава омраза към… себе си…
Защото как така, щом ти, по някаква линия на случайността, с цената на превит гръб и на предателства, си успял да се изкачиш временно, забележете, временно, по стъпалата на живота и веднага мислиш, че светът, това си ти! А той, светът, е толкова, ама толкова голям и дълбок, че изобщо не знае, не се сеща дори за теб, за твоята мъничка страна… Но това вече е друг въпрос.
Да се върнем на темата.
Никога не съм вярвал, че както е днес, така ще се напълни медийното пространство у нас с такъв "възторг", за да ни убеждава в нещо, което всеки ден, всеки миг го виждаме с очите си, разбира се, ако имаме очи, нали?
Наляво и надясно се тръби – супер сме, супер сме…
По форумите шестват дебили, назначени на тлъста заплата на държавната ясла, които, щом срещнат честно, изстрадано мнение, мигом надават вой – у-у-у, изменник, предател, като не ти е хубаво тук, махай се…
И изведнъж прочитам един пасаж от интервю с писател. О, ама какво стана в България с тези странни птици, още ли ги има? Художници, естрадни звезди пропищяха небосвода, че били зле, а те, писателите, просто си мълчаха. Мълчаха, мълчат и сега, всеки сам, отделно гледа да оцелява, да не е в грижа нито на държава, нито на семейство.
Мълчат българските писатели в този прокълнат за тях двадесет и първи век, мълчат и умират – кой от болест, кой се самоубил, кой…
И на никого не му пука – абе, кви са тези, бе, отперена работа…
Интервюто на журналистката Елена Коцева в „Блиц” с Янко Станоев е тъжно, но дълбоко…
Интервю-присъда над едно общество, над една власт, която вече повече от двадесет години е хванала в примка народа си…
На въпрос какво казва на дъщерите си,които живеят в чужбина от десетина години, Янко отговаря:
- Казвам им, че много се радвам, когато идват, но два пъти повече се радвам, когато си отиват. Защото това, което сме ние, нашето общество, щеше да убие децата ми.
Кратко, ясно, от сърце – да , от сърцето на един баща…
Какво е това – вик, крясък, спотаена болка? Или просто безнадеждност…
Не зная какво е точно. Но зная, усещам го цял – страшно е, противоестествено е – та как може баща да се радва на това, че децата му, неговата родна кръв, ще бъдат далече от него, че няма да ги вижда, че може би ще липсват и когато трябва някой в някой ден, който рано или късно, но непременно идва, да притвори очите му...
И кой, и защо е допуснал, а и допуска подобно противоестествено нещо?
Кой и защо?
А писателят продължава да говори и сърцето премалява, стискаш зъби…
Господи, какви са тези хора в тази малка, иначе толкова красива страна, наречена България, които са довели до такова състояние своите духовни чеда, своите първенци – писателите?
- На стари години разбрах колко сериозна е безработицата у нас. Оказва се, че аз сега искам да сека дърва, да подрязвам храсталаци, да погребвам кучета, изобщо каквото и да е да върша, но няма поръчки. Не знам каква работа може да си намери у нас човек на 67 години, който все още може да направи челна стойка. Не съм Лев Толстой, но ми се иска да се махна нанякъде, поне за 10 години. А не мога. Навремето не ме пускаха да пътувам, защото много дрънках, а сега сме свободни, ама виждаш ли пейките в градинките, навсякъде сме нанизани като лястовици върху телефонни жици. Свободни сме да пътуваме, ама нямаме пари. Никога българинът не е бил толкова беден. Той не може да отиде на Витоша. Затова пиша разкази, с които пътувам мислено. Къде ли не бях – в Африка, в Куба, в Русия, в Монголия. Сега ще пиша разказ за Сайгон и Валядолид. Хубаво е да си жив и да наблюдаваш собствения си живот. Хората трябва да гледат на себе си като на герои от някаква история. И тогава ще им е по-любопитно. Само по себе си да си жив, е такъв подарък на съдбата, че и най-окаяният клошар е по-щастлив и по за завиждане от покойния милиардер.
Да, той,писателят, представителят на съсловието на духовните първенци на всяка една нация, съвестта на всяко нормално общество, е доведен до такова състояние, че… дори и да иска „да погребва кучета”, няма кой да го наеме…
Ех, дами и господа, преяли и ояли се представители на тези пет процента от българския народ, които по ирония на съдбата днес сте богаташите на моята родина, нима нямате сърца, та дори и тези думи на българския писател не ви докосват? Как сте били възпитавани, какви песни ви е пяла майка ви, та толкова студени са станали сърцата ви? И нима мислите, че вие сте щастливците, че вие сте най-големите тарикати, които са прекарали и Господа? О, та може ли да бъде истински щастлив човек с парче лед в гърдите си вместо сърце? Рано или късно, сигурен съм, това ще го осъзнаете. Ще осъзнаете и думите на Янко:” И най-окаяният жив клошар е по-щастлив от мъртвия милиардер”… Всъщност вие, днешните хора на върха, на кой всъщност връх, нима не сте приживе мъртъвци?
Ще осъзнаете, и в това съм сигурен, но наистина много късно, и тези думи-проплак:
- Когато дъщерите ми си идват от чужбина, се радвам, но два пъти повече се радвам, когато си тръгват…
Ех, Българийо…


Димо Райков
Париж

П.П.
А, щях да забравя – днес, в последния четвъртък на октомври, така е всяка година, във Франция се празнува традиционният ден на новото Божоле – в хотели, бистра, кафенета са отворени буренца, бутилки… - затова, наздраве, Янко! И още веднъж ти благодаря за това твое интервю, което все пак ми даде куража, че има и хора, които все още не са изгубили човешкото в себе си. Наздраве!И нека да продължава онова, наше "на ужким" пътуване. Него,поне, никой не може да ни го отнеме - и преди, и сега, нали?

3 коментара:

Анонимен каза...

Господин Райков,Не го жалете Янко Станоев.Той беше комунистически цензор на пишещите - особено на младите прохождащи в литературата.Ако не се лъжа,не беше ли той в сп."Българосъветска дружба"?Бях написал разказ за инцидент на руски /тогава съветски войници/ и голата истина за тях.Гостуваше тогава и негова колежка от руският клон на изданието,която много го хареса,но тоя тарикат употреби цялата си "редакторска сила" да спре разказа и така не беше публикуван,за което руската редакторка ми се извини искрено и ми разказа всичко.Казах му го в прав текст,като кото младо и заядливо тогава момче в писателите на "Ангел Кънчев"5,а тоя ми рече:"Ти за какъв се мислиш,бе?За Гогол или за Радичков?!" и само дето не ме изпсува,защото всички "писатели" там ни гледаха.Тоя разказ и до ден днешен не е публикуван,но той е актуален и до днес.Заглавието му е "Руски паметник".Ако желаете мога да Ви го изпратя веднага и Вие ще прецените това.Поздрави

Анонимен каза...

Вижте,не бих искал моя блог да се превръща в арена за уреждане на лични сметки, аз самият съм толкова пострадал от надменността и тарикатлъка на някои бивши писателски "величия", но майната им,нали? Всъщност материалът ми има съвсем друго внушение... Иначе тъжното е,че и днес някои "назначени" уж писатели се перчат, като че ли са център на вселената. А не знаят,горките, че са едно нищо, ама едно голямо нищо...Но пак повтарям,исках с този материал да "поговорим" за други неща...
Димо Райков

Новини каза...

Страхотна публикация. Продължавай в същия дух!