ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

четвъртък, 7 юни 2012 г.

ЗАЩО ОЛАНД МОЖЕ,А СТАНИШЕВ - НЕ!

ЗАЩО ОЛАНД МОЖЕ, А СТАНИШЕВ –НЕ!




ИНТЕРВЮ ВЪВ В. „МИНАХА ГОДИНИ” С ДИМО РАЙКОВ



Публикувам това интервю по-долу преди всичко да напомня на някои "социалисти" като Станишев и Първанов какво значи да си истински социалист - тези дни френският президент Оланд изпълнява своите обещания,дадени само преди месеци, възрастта за пенсия се връща на 60 г.,майчинството се удвоява,както се удвоява и времето за получаване на обезщетения при безработица...

На дневен ред е и увеличението на минималната работна заплата на 1700 евро...

Значи,макdр и в криза, когато си честен, когато мислиш за народа си, може, нали? А,щях да забравя - първото, което направи Оланд, бе да намали своята, а и на министрите си заплата с 30 процента. Ех,българино,ех овчедушно стадо търпеливо,хак да ти са и "социалисти", и "демократи",пази си ги,угоявай ги. И продължавай да наричаш такива като мен,които се опитват да ти отворят вече затворените очи, изменник,предател...И продължавай да целуваш ръката,която почти те е посякла. Но ти това не го виждаш,защото "те " са от нашите, а щом са от нашите,значи пак за тях ще гласуваш - така-а-а,тихо,кротко,наведена главица,така-а-а..."







Писателят Димо Райков:



Загл. Шарл Азнавур се изуми, когато му казах колко е пенсията на майка ми



Мизерията на българския пенсионер е покъртителна, докато битието на френския му връстник започва от 1000 евро



Ветераните на труда са най-уважаваните хора във Франция



Писателят Димо Райков е роден през 1954 г. в Малко Търново, което безумно обича. Въпреки това той изповядва максимата на американския президент Томас Джеферсън, че “всеки човек има две родини – своята и Франция”. Преди броени години мечтата на живота му – да живее и твори в Париж – най-накрая се сбъдна. Г-н Райков е дългогодишен журналист във водещи софийски издания. Автор е на няколко книги с разкази и два романа, превеждан е на чужди езици. Удостоен е с авторитетни национални награди за белетристика и публицистика.





- В книгата си „Кестени от Париж” пишете за съдбата за възрастни българки, принудени да работят във Франция немили-недраги, за да оцелеят...

- В моите „парижки” книги изплаквам мъката си, породена от това уникално, непознато за света явление – българки-пенсионерки да стават гурбетчийки. Не мъже, а жени на преклонна възраст да заминават като слугини в чужбина… Що за уродлив феномен - вместо да гледат внуци в България, вместо



да се радват на старините си



те, милите, чужди и недраги, мият, чистят, гладят…И се прибират вечер в стаичките си дупки с изгаснали очи, лягат, бинтоват подутите си ръце и цяла вечер ставите им пропукват от болка. И, разбира се, с мисълта за родното огнище, за гроба на съпруга… Кой и защо роди това явление? Кой и защо се прави, че то не съществува? Кой предаде кръвта си? На тези въпроси аз търся отговор в книгите си…

Наскоро в разговор с един служител в парижкото кметство настръхнах от неговото признание. Щом разбра, че съм българин, той ме погледна някак си със съжаление и тихичко промълви: мосю Райков, не искам да ви нараня, но знаете ли, че в челните места, ако не и на първо място при дофис-погребенията сте вие, българите… При такова погребение беднякът изминава последния си път в общинска камионетка. Погребват го в обща яма с други сиромаси, без гроб, без име.

- Какво е битието на френския пенсионер?

- То започва с хиляда евро пенсия! Тукашният пенсионер получава десетки бонуси, вкусна храна в общинските ресторанти за три евро – първо, второ, трето, четвърто, чак до шесто, седмо, чаша вино, че и безплатен билет за театър и кино…

За празниците тукашният пенсионер задължително ще намери в пощенската си кутия честитки, придружени понякога с чек от общината… Ето, неотдавна 95-годишният доайен на българите тук Рафаел Алмалех се радваше като дете, защото от някаква асоциация (а те тук са хиляди) му дали чек за трийсетина евро да си купи подарък за рождения ден. Дошли с придружителка – млада, хубава дама и го отвели на морето за две... седмици! И всичко това без да даде и стотинка! Безплатен транспорт, безплатни екскурзии с придружител на море, курорт, безплатни курсове за танци всяко лято край Сена… И внимание, много, много внимание… Знаете ли как им викат тук на пенсионерите – „сеньори”, колко хубаво звучи, нали – сеньо-ьо-ри, така разтеглено, галещо… Няма нищо общо с нашето грубиянско – ей, пенсийо, айде разкарай се, къде си тръгнал по трамваите… Толкова чудесии има за разказване! Ще спомена само една – тук поне 70 процента от събеседниците по медиите са … пенсионери. И да видите на какво уважение се радват! Наскоро наблюдавах как на километрична опашка в една книжарница даваше автографи близо 90-годишният Стефан Хесел, авторът на една тъничка книжка, от която всъщност тръгна преди година-две световното движение „Възмутете се” – нещо невиждано за територии като България – деца, юноши, стоят и чакат чинно с по няколко екземпляра от книгата достолепният старец да им даде автограф, да поговори с тях, да им стисне ръката… О, кога ли ще видим подобно нещо в България?

- Каква е оценката ви за днешната българска действителност?

- С една дума – трагична. И почти безнадеждна. Най-точен отговор на този въпрос може би даде моят баща, 82-годишният бивш странджански миньор Петко Райков. Когато за първи път го качих на върха на Айфеловата кула, той ме прегърна, една сълза се търкулна по измъченото му лице и само отрони – благодаря ти, синко, че ме доведе тук, за да видя в края на живота си и аз нормален свят…

- Какви са причините да оглавяваме всички позорни класации за Европа?

- Причина номер едно е мизерията! Тази



контролирана мизерия



за която аз пиша от години и от която никой властник у нас не се трогва! Срам ме е тук да казвам каква е пенсията в България, как близо два милиона българи живеят с 50-100 евро… И то при цени на храната по-високи от парижките! Когато великият Шарл Азнавур ме попита каква е пенсията на моята майка, аз му казах 50 евро, понеже ме бе срам да призная, че пенсията й нямаше и 35… Той ме погледна – ама на ден ли? Как на ден? На месец… И певецът, и бодигардовете ме изгледаха като прокажен – такова съжаление имаше в очите им… Ама как така вие, техните деца, допускате това, че как може да се живее с 50 евро на месец – недоумяваха те.

Междувременно, докато в България народът стяга колана, управниците съвсем си разпасаха пояса. Мизерията щеше да е по-поносима, ако самите те не живееха в разкош. Особено много ми пригорчава, като гледам как тук идват министри, висши чиновници с лимузини, с любовници-секретарки. Откъде пари за толкова много екстри, каквито кметовете на парижките райони не могат и да сънуват, те се придвижват с метрото, понякога и с велосипеди. И това става в петата по богатство държава в света!… А ние, най-бедната,



най-мизерната страна в Европа



харчим милиарди за кефа на някакви началничета, които на две магарета сено не могат да разделят…

- Чия е вината за окаяното състояние на нацията и страната ни?

- Вече казах – на контролираната мизерия. Но и на нашето, типично българското овчедушие, някои го наричат „търпение”. Е, как искаме тогава да бъдем нормална държава? Когато всеки оцелява сам за себе си. И когато един принцип важи само за „ония”, а не за „нашите” хора.

А тук, в Париж, всеки месец улиците се изпълват с народ. И на челото на поредната стачка пак е лозунгът – „Долу мизерията!”. Те, французите, се оплакват от мизерията, която при тях започва, както казах, от… 1000 евро! Но вината е преди всичко у нас. Защото, както е известно каквото сам си направиш, и врагът не може да ти го стори...

- Каква е причината да емигрирате във Франция? С какво изкарвате хляба си там?

- Аз винаги съм „живял” във Франция, в Париж… В родната ми къща в Малко Търново, а и в апартамента ни в София имам по една стая, която е пълна с изрезки, материали и тъй нататък неща за Франция и Париж, които съм събирал от дете. Аз винаги съм пътувал, дори и в ония години, когато бе забранено, към любимата страна и чудесния град, които за мен са били не просто географско понятие, а територия на духа, на свободата, на светлината.

Как се издържам? Е, това си е чисто „български” въпрос. Няма французин, който да ви го зададе, това тук е белег на навлизане в личното пространство… Но аз съм българин и откровен човек, затова ще отговоря. Може би съм единственият български писател, който се издържа с писане. Тук, в Париж, се научих, макар и на тези години, да уважавам до полуда,



да се радвам и на трохата



която съм изкарал сам – научих се и да не гледам в паницата на другия, да не завиждам на съседа, да не плача от завист и яд, че ето, той, който нито е по-умен от мен, нито е по-работлив, а има това-онова. Тук, в Париж се научих да ценя мига и да се радвам на живота. Всъщност какво му трябва наистина на един човек – няколко трохи, семейство, което му подава ръка в трудни моменти и едно прелестно създание-внучка, което, пеейки любимата песен на моята починала преди две години майка Яна „Мари Марийку, карагьозлийку…”, наред с всичко останало му припомня дългия път – от Малко Търново до… Париж…



ГЕОРГИ АСЬОВ

Няма коментари: