Слушам по Нова при Милен Цветков писателя Георги Мишев – той говори с болка за моралната разруха у българина. И разказва с факти как веднага след Освобождението от турско робство почти всички наши видни поборници са се юрнали да осребряват борбата си?!?
Един, например, станал шеф на съда и веднага си извадил документи за няколко села, че били негови… Той, довчерашният голтак, станал изведнъж с цената на далаверка … собственик на цели села! И тъй нататък…
Геоти Мишев продължава – да, това се наблюдава и след 1989 година. Аз бях в „глутницата”, затова и я напуснах, поразен от егоизма й…
Спомних си за оня огромен митинт пред „Ал. Невски” в първите дни на демокрацията. Тогава гласът на Георги Мишев проряза душите и сърцата ни:
- Здравейте, дами и господа!
Ние стояхме със зяпнали уста, възторжени, влюбени в демокрацията, зашеметени от полъха на свободата… Беше адски студено, но кой ти гледа студа, това „ Здравейте, дами и господа” ни сгря, то бе нещо ново, нещо съвсем различно от онова „ другари и другарки…”
И още един спомен изплува в съзнанието ми от онези първи дни…
В градинката пред парламента имаше митинг – протест срещу заграбените от „народната” власт жилища на хората…
Там видях мой съсед – Иван от входа ни… Целият се бе изкривил – у-у, комунисти мръсни, върнете ми бащиното……
За първи път разбрах, макар че живеехме заедно от години, че навремето след девети септември властта взела жилището на баща му в центъра на София… И сега той протестираше. Разбира се, с право, искаше да му се върне заграбеното… Давай, Иване, окуражих го, успех…
Тръгнах си. На метри от митинга видях друго множество от хора, този път пред страничния вход на „Ал. Невски”….
Спрях се. И какво се оказа? Ами, пак митинг, но този път на тези, които в онова време се бяха нанесли в заграбените жилища на собствениците им…
И изведнъж… Да, изведнъж видях Мая… Разлюлях се… Защото тя бе… съпругата на Иван, да, на същия мой съсед…
Е, сега вече се шашнах!
- Ама, такова… - обърках се…
А Мая крещеше с пяна на устата – у-у-у, убийци, фашисти, защо сега ми вземате жилището, къде ще отида да живея…
Какво всъщност се оказа – че моят съсед Иван, заедно със съпругата си Мая, всъщност се бе „подсигурил” през тези 45 години. И сега това семейство нашенски тарикати искаше да си запази и двете жилища – да му се върне едното и да си останат в другото, с което всъщност са го били овъзмездили…
- Ама как така? – казвам на Мая – Че това не е честно? Ако ви върнат заграбеното, трябва да дадете доброволно сегашното…
Мая ми се озъби:
- Хайде бе, да не сме луди! Така ли, айде бе, за честност ще ми говориш. Че това е България бе …
Така ми отвърна Мая, иначе красивата моя съседка, и ми разкри стратегията – Иван е на оня митинг, аз – на тоя, поне едното жилище да остане наше… А пък, ако останат и двете, е, берекет версин… Тогава ще черпим, Райков, уиски ще те черпим, ти не ги разбираш тия работи, ти си писател, отперена работа…
Да, моралът… Нещото, което нито се пие, нито с него се замезва…
И ето – същият този Георги Мишев от зората на демокрацията вече е почти без нотка на оптимизъм в гласа си, когато сега, 23 години след оня митинг, казва – българинът е без морал. А това нещо не се прави за ден-два, нито за един-два мандата…
Да, прав е Мишев.
Защото моралът е достояние на… нормалните народи. Неговото наличие е показател за степента на зрялост на едно общество.
Дали сега протестът ще „роди” поне капчица морал? Тоест, ще промени ли бг-манталитета ни към Духовност… Просто да спрем да крадем, да лъжем, да се себеустройваме, да завиждаме, да се мразим…
А, дали…
В това всъщност е въпросът…
Нали?
Димо Райков
Париж
Няма коментари:
Публикуване на коментар