ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

понеделник, 6 януари 2014 г.

ВЯРАТА В БЪЛГАРСКАТА СЕМКА


Вместо новогодишен поздрав – една истинска, „пареща” история за емигрант и за още нещо…

Изпратих старата година с изтръпнало сърце – в последния й ден прочетох едно интервю с Джоко Росич, в което емигрантът-сърбин в България, с дъщеря, също емигрантка в чужбина, казва дословно: ” Тези, които отидоха в чужбина, са слаби хора. Силните останаха тук, слабите бягат. Аз съм убеден в това. И дъщеря ми е слаба, затова отиде в Канада. Много малко българи успяват да направят добра професионална кариера в чужбина. Повечето стават прислужници. Нито един от тези, които заминаха на Запад, не успя да пробие там”.

Дни преди това бях прочел текст на един ерзац-„писател”, в който също дословно пишеше: „ А тези, които излязоха, всъщност свършват една добра работа. Чистят генофонда от мръсна, негодна кръв” ...
„Слаби”… ” Мръсна, негодна кръв”…
Казано от българи за … българи…
Казано от баща за … дъщеря си…
Докъде всъщност е стигнало нашенското оскотяване…
Четях тези пропити със завист и бг-злоба редове и цялото ми същество на вече мъж в почтена възраст ридаеше – кой, как и защо така е орисал българина, та толкова да мрази ближния си? Да навлиза грубо, просташки в личното му съкровено пространство, да се разпорежда, да коментира менторски свещеното право на всеки човек, дошъл на тази земя, да има избор, да диша свободно … въздуха… Та нали всички люде сме волни божи птички… Нима българите правим изключение?
Та нима ние, българите днес, не сме всички емигранти – едни в чужбина, но другите – в родината си…
И нима сме най-безпаметните и немислещи люде на земята?
Та кой в 21 век повтаря мазохистично съдбата си на несретник и жертвено животно?
Нима паметта за ония първи години на уж демокрацията у нас не е оставила никакъв отпечатък в съзнанието ни – нима не помним как ни разделиха, как едните станахме „фашисти”, тоест „мръсни седесари”, а другите – „долни комунисти”, тоест „червени боклуци”…
И как, ах, как само се намразихме…
И кой всъщност спечели от това страшно разделение на брат с брата, на баща със сина…
Кой?
След 25 години вече знаем кой, нали?
Тези, които тихо, с наслада ни се хилеха там, отзад… И които трупаха, трупаха…
Но ето – сега пак ни разделят.
И пак сценаристи са същите ония, да, същите…
Този път по признака „емигрантство”.
Едните сме „предатели”, „слаби”, „некачествен генофонд”, „мръсна, негодна кръв”… Господи…
А другите – „патриоти”, „родолюбци”, „достойни синове на майка България”…
Първите сме емигранти, вторите – останалите в родината…
И какво излиза – майката, бабата на 70 години, отишла на гурбет, която всяка вечер се прибира в квартирата си-кутийка в огромния чужд град с разкървавени от работа ръце, вече е „мръсница”, слаба жена”, „ некачествен материал”, а готованкото-син, само защото е останал в страната си и чака парите от майка си –„родолюбец”…
Този, който просто иска да живее нормален живот, този, който, обезкървен от постоянното удряне на главата си в Стената, е опитал да полети в своя последен опит за летене към Свободата, към оня нормален свят, където всеки е сам и всичко се постига не с връзки, прословутите бг-връзки, а, простете, но това е истината, с „яко дупе”, е „слаб”човек…
А бг-тарикатът, който превърна борбата срещу ближния в професия за изхранване и забогатяване, днес вече е „герой” и „патриот”…
И синът, който бе изпратен от същите бащи-тарикати да бъде емигрант по поръчка по времето, когато ние с препълнени от надежда сърца търсехме Свободата по митингите и се самоизяждахме, след тези 15-20 години „кипеж” се върна, за да „заеме” мястото на родителите си в Схемата на слугинажа на олигархията, да бере плодовете на връзките на баща си, да онаследява постовете му…
Да, тези мисли ме връхлитаха вчера, в последния ден на старата година, виждайки, но не забелязвайки как милионите парижани се подготвяха да изпратят старата и посрещнат новата година, да, те, нормалните хора, които знаеха какво значи радост от живота…
Радост от живота…
В ранните часове на днешния първи ден на Новата година дъщеря ми се върна от гостуване на най-близките си приятели-също българско семейство млади хора.
Лицето на моето момиче сияеше.
- Татко, Митко и Надя са си купили нова къща…
Вълната ме пое…
Защото добре, о, колко добре зная какво значи да имаш дори 10 квадратни метра стаичка в центъра на Париж… А сега – къща, не 10 квадратни метра, което за българин е супер-цел, не 30, 50, а стотици… Къща с двор, с…
И тази мечта бе постигната от едно момче, израсло в едно сливенско село до петнадесетата си година при баба си и дядо си, сам-самичко, живяло единствено с мечтата си…
След 15-тина години учене във Франция и работа като юрист, днес той е съдружник в авторитетна адвокатска кантора на „Шан.з-Елизе”…
Знаете ли какво значи това, г-н Джоко Росич и ти, ерзац-„писателю”?
Знаете ли какво е коствало, а и продължава да коства всичко това на този сирак, тръгнал от нулата?
Знаете ли как се постига такава кариера, и то в конкуренцията на Париж, където живеят около 15 милиона души от цял свят, кои от кои по-талантливи… Знаете ли как се постига това нещо от българин? Та видели ли сте Вие как само при споменаването, че си от България събеседникът се извръща… И в тази среда, в тази атмосфера ти да бъдеш един от първите…
Кажете, г-н Росич, какъв е този млад човек, ако не силен, ама много, много силен? Нима той е слаб човек, както Вие твърдите, нима е „мръсна, негодна кръв…”
Кажете, г-н Росич, след като сте такъв голям капацитет по народопсихология, какво щеше да стане от този млад човек, ако бе останал в България – сам, единствено с баба и дядо-селяни каква съдба би го очаквала…
Разтърсен съм – и от случилото ми се през последния ден на старата, и от първите часове на Новата…
Гледам сияещото лице на моята дъщеря, Боже, каква непристорена радост за щастието на другия, притискам я до гърдите си и не усещам как прошепвам – „Ще го бъде българина, въпреки самоизяждането, въпреки завистта, о, страшната наша бг-завист, преливаща в злоба…”
Защото семката ни е не само жива, но и жилава…
И то там, на „ Шан-з-Елизе”, там, в центъра на света…
Където си сам, където няма „тате”, „бате”…
Където си … истински българин…
Странно, нали – истински българин в чужда страна…
Но каква само страна…
И от дълбокото на душата ми се изтръгва - да е честита Новата 2014 година!
На всички българи с усет към Свободата!
На всички нашенци, които носят сърца, вместо парчета лед.
И „ Който има очи, да види, който има уши, да чуе…”
А останалите… Ония с парчетата лед вместо сърца…
Всъщност „ Няма по-сляп от този, който не иска да види”, нали?…

Димо Райков
Париж
1 януари 2014 година
1

Няма коментари: