ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

петък, 14 февруари 2014 г.

БОЖОЛЕТО – ТОВА КОПРИНЕНО УСЕЩАНЕ…



По повод на днешния вечен празник поздравявам хората с въображение и чувствителност с този откъс от моята книга "55 тайни на Париж" - наздраве!

Е, това ако не е специален момент, и то в Париж… Да седнете в някое бистро и да си поръчате чаша розе или божоле, или от бялото или червеното вино… А и в този град почти винаги заедно с чашата божествено питие ви прибавят и бонус – чинийка с вкусни маслини, а някъде – и пуканки…
И сядате на удобните столове, така-а-а, леко протягате изтръпналите си от досегашното ходене крака и отпивате едва-едва… О, в този миг вие сте на върха на блаженството – да, кой сега е като вас – да сте там, в най-хубавия град на света, в едно от прочутите му по цял свят бистра – да речем „Фукет’с” на „Шан-з-Елизе” – и да отпивате от прекрасната напитка…
Не мога да забравя първото ми докосване до прочутото френско вино – един от моите герои на "парижките" ми книги ме заведе в едно бистро в началото на Латинския квартал – „Пти пон” (Le Petit pont), така се казва ресторантчето, по всяка вероятност то бе кръстено на известния мост със същото име, който се намира на метри от него.
Тогава беше лют зимен ден и аз се стреснах, когато предводителят ми се отправи към една маса отвън. Но щом седнах, веднага усетих топлината, която идваше от инсталираните газови печки-кюмбета – нещо, което до този миг не бях виждал.
А пък когато отпихме от донесените от сервитьора почти веднага чаши с вино, студът окончателно ме напусна.
В моя странджански край любимото ми питие се нарича „алжирка” – гъсто, черно… Тежко вино…
Докато това тук бе с един особен, копринен вкус, небцето ми още след първите 2-3 глътки изтръпна от сладост…
- Запознай се с негово величество Божолето – каза ми познатият. И всъщност той стана моят кръстник на любовта ми към божолето, на която любов не съм изневерил и до ден днешен.
Тогава за първи път чух тази дума – бо-о-жо-о-ле…Една такава напевна, малко странна, но иначе мека и топла дума – бо-о-жо-о-ле-е…
Разбира се, би трябвало да пробвате не само розето и божолето, които повече минават за „народни” вина – ами квалитетното бордо, ами изящното каберне-совиньон, ами виното „Бандол” и още десетки, стотици видове, а за шампанското да не говорим
Божолето е младо вино и е традиция то да се вкусва един път годишно. Докато розето е най-известно в Южна Франция и подхожда на тамошния топъл климат, защото се пие предимно с риба и салати. Дълго време розето е било считано за нискокачествено заради една от съставките му, от които на сутринта често боли глава. Днес процесът на производство е променен и сред скъпите розета има хубави вина.
Няма друг народ като френския, който така да е „прегърнал” старогръцката мъдрост „Във виното е истината”. Това да влезете в някое заведение и да се изтървете да кажете лоша дума за виното в него – е, няма по-голяма обида за собственика.
Защото всичко друго той може да премълчи, но цял почервенява, ако го засегнете на тази тема. И това е така, защото съдържателят на френската кръчма още от векове тачи безценния елексир, посвещава се на него – да подбере най-хубавото за клиентите си вино, да го съхранява така, че то да се запази и да им достави удоволствие – това за патрона е не само страст, но и начин на живот…
Кой друг народ има такава поговорка, която непрекъснато повтаря:”Ядене без вино е като ден без слънце”?
Къде на друго място в света родителите дават още от пеленачета, дето има една дума, на децата си да близват от виното, за да станат те силни и здрави като пораснат? Стари французи ми споделиха, че този обичай бил посветен на героинята Жана д’Арк, въплъщение на смелостта и куража.
В коя друга страна най-великите умове издигат в култ тази напитка и пишат като Бодлер, например, прекрасни стихове за нея, възхвалявайки нейната употреба като голяма човешка добродетел?
В коя друга страна само в едно село, например Сент Емилион около Бордо, се произвеждат 3000 вида вина и една бутилка може да се продаде за… 3000 долара?
Къде другаде, ако не във Франция, и то пак в Бордо, може да се роди такъв художник като Филип Дюфреноа, който рисува с… вино. Да, с вино – предпочитани от него са мерлото и кабернето. Това е нещо уникално – художникът смуче четката си, докато рисува. Ето как поетично говори за вълшебната напитка този странен гений:” Колкото виното е по-младо, толкова повече цвят има в него заради танина. С годините неговите рефлекси изчезват. Старите вина придобиват оранжево-кафяв цвят. Чрез рисуването с вино аз се срещам и общувам с много артистични и щури хора. Това може да го направи само виното…”
Според данни на международната организация за лозята и виното, чието седалище се намира в Париж, всеки французин изпива годишно по 55,4 литра вино. И още една цифра – българинът пие 8 пъти по-малко вино от французина. Е, в това отношение потомците на франките са признати в цял свят.
Затова и на ежегодния пролетен панаир на производители на вино в Париж ври и кипи от посетители от всички краища на земята. Обикновено той се провежда в началото на април и привлича като с магнит не само парижани. Цяло представление е да посетиш този „винен” панаир – влизаш, дават ти чаша – стъклена, фина изработка – във Франция не само има различни видове чаши за отделните видове вина, но и те непременно са стъклени.
А не както е в България – когато имах веднъж гост от Франция и отидохме да се почерпим в една механа, ни поднесоха виното в чаши от керамика. Французинът ме гледаше изумено – какво е това. В началото и аз го гледах втрещено. Но после разбрах – във Франция било признак на лошо възпитание да поднесеш вино в подобна чаша. Клиентът трябва да вижда какво пие, една от тайните на пиенето на вино се крие в това да му се любуваш с очи, преди да го глътнеш… Абе, френски им работи... Хайде сега, глезотии… А всъщност май че хич не са глезотии…
И така – още на входа на изложението ви дават чаша – с нея да опитвате виното. А пък то е едно опитване – отвсякъде собствениците ви предлагат от своята продукция – „силь ву пле…”
И ви сипват, и вие пиете…Обаче колко може да изпиете… И за това е помислено - на всеки метър разстояние в огромните салони има големи съдове – те са за остатъка от поредната чаша. После отново не устоявате – хайде и от това…А, и от онова…И още нещо – навсякъде има и щандове със закуски…За всичко тук е помислено. Замаяни от виното посетители поръчват по цели кашони от любимата напитка, обаче ето ти проблем – как да ги носят? И веднага – „па дьо проблем” ( pas de problème), тоест „няма проблем” – ей там отсреща са щандовете с колички. Купувате количка, товарите кашоните и живот…Да, това наистина е френска работа – помислено е за всичко от край до край. Е, плащаш си, ама като се плаща, има защо, нали?
Имах възможност да посетя няколко пъти Салона на виното, който се провежда и през есента.
Запознах се с неколцина от най-известните и най-големи винопроизводители във Франция, чиито споделени тайни за магията на хубавото френско вино старателно записах в бележника си и сега ги предоставям на вас, моите читатели.
Тези разкази са нещо безценно – в края на краищата е шанс да се докоснеш до магията на френското вино.
Започвам с разказа на моя спонтанен приятел Ришар Крокспине – един толкова лъчезарен човек и толкова приказлив…
- Моето вино се казва „Шато Клере” – имам петнадесет декара с лозя, които дават три вида вина - червено, бяло и розе. Нашият специалитет в Прованс е розето, то заема повече от половината от производството ни. Много хубави са червените ни вина - каберне совиньон и много други, които отлежават между пет и десет години. Произвеждаме около 1000 хектолитра вино, което означава, че всяка година доставяме на пазара около 80 хиляди бутилки.
Нашият специалитет си остава виното розе, с което сме най-известни. Баща ми е пенсионер и вече не работи, съпругата ми е учителка, децата – ученици. Не зная дали по-късно те ще поемат по моя път, засега работя с брат си.
Тайната на доброто вино е в самите лозя, ние се опитваме да не произвеждаме голямо количество грозде, за да бъде то сладко и концентрирано, с аромат. Ферментацията е доста дълъг процес и старите лози не позволяват да се произвежда качествено вино. Много от вината ни се продават в Париж, а и в цяла Франция, както и в чужбина – в Германия, Дания, Белгия…Но за съжаление все още не и в България.
Аз живея в имението. Селото ни се казва Aрк-сюр-Аржан (Arcs-sur- Argens) , близо до Драгинян в департамента Вар (Var), на 80 километра източно от Екс-aн-Прованс (Aix-en-Provence) – заповядайте на гости, ще ми бъде много приятно…
И Стефан Делюз от Бордо е много симпатичен млад мъж – става ми чудно как толкова интелигентен млад човек се е „заробил” в провинцията, за да произвежда вино. Но много бързо Стефан разсея учудването ми:
- Тайната на хубавото вино е в това да се работи много и качествено. Трябва човек добре да познава земята си, а така и онова, което произвежда. Нашата напитка – доста скъпият и известен в цял свят „арманяк” (вид ракия, получаващата се от дестилирането на бяло вино- б.а.) носи името на мястото, където живеем. Полученият алкохол се слага в нови бъчви, в които се оставя да отлежи цели 20 години. Лозите имат нужда от внимание и много грижи, особено при подрязването им. На пръв поглед винопроизводството изглежда лесно, но то изисква огромен труд и внимание. Много важен период е гроздоберът, тогава се берат различните видове грозде поотделно, поотделно им се прави и дестилацията – след това някои от видовете могат да бъдат смесени.
Моята работа може да бъде сравнена с тази на диригента, трябва да се преценява много точно по какъв начин и в какво количество да се смесят отделните елементи, за да се получи качествено вино. Моето семейство е в този занаят още от 1864 година, арманякът е нашата съдба и препитание. Що се отнаспя до мен, аз съм женен, с едно дете, и се надявам, че то един ден ще продължи нашата традиция. В момента работя с моя братовчед – това е нашия семеен частен бизнес.
Произвеждаме арманяк и производни от него, като например ликьор от портокали. Работният процес е оптимален, трудим се четирима души – един се занимава с лозята, друг – с производството на вино, третият – с търговията, аз – с всичко…Това е така, защото брането на гроздето се прави при нас с машина. Ние сме част от една асоциация, в която различни производители на вино сме инвестирали в купуването на такива машини и затова по време на беритбата сме улеснени откъм набирането на работна ръка. Същото се прави и при дестилацията – тя също става машинно. Разбира се, от време на време вземаме и по около десетина души да ни помагат.
Жан-Луи Дюмутие е на своя щанд със съпругата си Елизабет, те веднага, щом разбраха, че съм българин, се усмихнаха и ми казаха, че имат приятел българин, който със семейството си живее в тяхното село.
- Аз съм винопроизводител от Кастоле (Castellet) – едно средновековно селце, което се намира в Южна Франция между Марсилия и Тулон – това е районът на виното с марка „Бандол”. То е бяло, червено и розе и е контролирана марка, много взискателна. Най-важното е да не се произвежда много грозде от лозите, за да е по-качествено – по-захарно и със специфичен вкус. При нас гроздето се бере на ръка задължително.
В района на Бандол расте специфичен вид грозде „мурведър”, който се използва за направата на червени вина, но може и за някои розета. Тази марка вино е много известна във Франция, става все по-известна и в света. Аз съм убеден, че няма кой знае какви големи тайни, за да се произведе хубаво вино. Преди всичко трябва да се работи със сърце. Това е професия, която изисква наистина много труд, себеотдаване и най-важното – човек да се грижи максимално добре за лозите. Това е един занаят, който иска да му отделиш цялото си време и който е много приятен. Най-голямото удовлетворение идва, когато виждаме как хората са доволни от виното, което им продаваме и не след дълго пристигат отново. Те вече ни търсят, искат специално от нас да си го купят – това е много важно нещо. И много, много приятно…
Ние работим във фамилно имение, цялото семейство е включено в производството на вино – баща ми, майка ми… Дъщеря ми, която все още е доста малка, засега не я включваме, но като порасне, може би и тя ще помага…
Моят род произвежда вино още от 1780 година в имението ни, което се казва „Маслиненото имение”(Domaine de l’Olivettе). Основно десетина души участваме постоянно в производството, но набираме и допълнителна работна ръка за подрязването и беритбата.
Много поздрави на България, нашите семейни приятели често ни говорят за нея, те ни черпят с ваши вина – много са хубави. Е, нашите са по-хубави, ама сигурно на нас така ни се струва…
Така накрая се разделихме с Жан-Луи и неговата съпруга, пожелахме си да се видим – я в България, я в Бандол, и с трите бутилки подарък от сърце – неговия ”Бандол”, арманяка на Стефан и розето на Ришар, аз поех към изхода на огромната зала, каквато всъщност представляваше изложението на независимите винопроизводители на Франция.
Настроението бе великолепно, усмивките наоколо придаваха една особена мекота – е, тази мекота по всяка вероятност идваше и от изпитото вино, което никак май не беше малко…
А, щях да забравя – вече бях почти на изхода, когато Жан-Луи ме настигна:” Мосю, забравихте си чашата…”
Да, чашата – и до днес тя ми е скъп спомен – за разлика от бутилките с чудната напитка, които раздадох на приятелите в България – какво да се прави, нали и те трябва да се докоснат до магията на знаменитото френско вино – надявам се да са го оценили, дано да са усетили какъв труд и каква любов са вложени в него.
Да, така е на Салона на виното в Париж, хубаво би било да го посетите.
Но вие имате и друг шанс да се докоснете до френското вино.
Ако сте в Париж през ноември, и то в третия четвъртък на месеца, ще останете очаровани от ежегодния празник на божолето. Подобен късмет през есента на 2008 г. имаха софиянците Гено Генов и Сашко Илиев, с тях и съпругите им пийнахме по чашка на терасата на едно от уютните парижки бистра и така отчасти регистрирахме и българско участие в този типично френски и толкова колоритен празник.
През тези есенни дни виното се лее наистина като из ведро – не се учудвайте, ако в хотела, където сте настанени, започват да ви предлагат чаши с вино, което се източва направо от поставени във фоайетата бъчви. Подобна картина ще видите и в бистрата – там всеки пие толкова, колкото иска…
Е, в тези дни ще бъдете изкушени и покорени от това „вино-бебе”, както мнозина французи обичат да го наричат. Защото има доста сортове божоле, които трябва веднага да се консумират, но има и такива, които трябва да отлежат. Младото вино се нарича „Божоле нуво” (Beaujolais nouveau) – то разпалва страстите по време на празника и неговият тръпчив, с аромат на горски плодове вкус, както и леко прозрачният му цвят влудяват не само Париж и Франция, но вече и голяма част от света – та кой може да устои на такъв елексир?
Тук ще ви разкрия и една моя лична тайна за пристрастието ми към божолето – възходът, „щурмът” на божоле нуво, тоест младото божоле, започва през 1954 година - годината, в която и аз съм роден…
А майсторите на това чудно питие ми разкриха нещо странно за него – лозичките, от които то се прави, живеят колкото човека. Дали в това съвпадение между моята година на раждане и годината, в която божоле нуво става известно на света, няма някакъв скрит смисъл?
И това странно качество на лозите на божолето да достигат възрастта на хората, дали не е в основата на тайната на прочутото вино? Кой знае, да, кой наистина знае…
Всъщност божолето е кръстено на местността, където то се ражда – района Божоле в Южна Бургундия. Само там има почва от такъв вид, която е в състояние да отгледа грозде за него. Там земята е от гранит и особен вид глина, подобна на пясък – тя дава възможност на водата да се оттича, да пази топлината и така да се роди гроздето от сорта „гаме”. Само тридесет и девет населени места от този район са носители на патента на божолето в цял свят.
Научих, че уникалният плодов аромат на това вино, който всяка година е различен – ягодов, бананов, къпинов, както и на печени сливи…- се постига след като гроздето се поставя в съдовете за ферментация с твърдите части, след няколко дни семките се премахват, а след месец виното вече е готово за филтриране, бутилиране и за … пиене.
Ето че отново, в края на нашето „винено” пътешествие, горещо ви препоръчвам, ако нямате шанса да присъствате на Салона на виното или празника на божолето, просто да се отбиете в някое парижко бистро – било в „Пти пон”, на метри от едноименния мост и съвсем близо до катедралата „Нотр Дам дьо Пари” и Латинския квартал, било в прочутото „Фукет’с” на „Шан-з-Елизе”, било в което и да е от многобройните останали заведения на този град на удоволствието – а такива тук наспорил Бог…
Отбийте се, настанете се удобно и си поръчайте чаша вино – дали е розе, дали е бяло или червено, дали е божоле или бордо, това няма чак толкова голямо значение.
Значение единствено в тези мигове има обстоятелството, а и властното усещане, че сега вие сте тук, в Париж, в най-красивия град на света, че пиете от божествената напитка, че дишате парижкия въздух, че навсякъде около вас витае духът на най-великите мъже в света, че в себе си не чувствате и частица негативност, че този миг е ваш, единствено ваш, че всичко у вас в този миг е любов.
Да, изпълнени сте с обикновената, човешка любов – всъщност онова отдавна, ама толкова отдавна забравено усещане…
Да, с любов…

Няма коментари: