ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

събота, 5 юли 2014 г.

ВСЕКИ МЕСЕЦ ФРАНЦУЗИТЕ С МИНИМАЛНА ЗАПЛАТА 3000 ЛЕВА СА НА УЛИЦАТА С ЛОЗУНГА „ДОЛУ МИЗЕРИЯТА”

БНР, „Нощен хоризонт”, 1 юли, водещ – Снежана Георгиева
Драги слушатели, на телефона от Париж е писателят Димо Райков:

НИКОЙ НЕ ОБИЧА ТЪРПЕЛИВИ И ПЛАСТЕЛИНЕНИ ХОРА

- Добър вечер, г-н Райков.
- Добър вечер, г-жо Георгиева.
- Много се радвам, че се чуваме отново, г-н Райков, макар и по телефона. Пропуснахме възможността, когато бяхте в България да направим една среща на живо за слушателите, но се надявам, че тази възможност не е била последна, ще последват и други…
- Да, преди няколко месеца бях в България, представях в страната най-новата си книга „Диагноза:Българин в чужбина”. Мисля, че доста добре бе посрещната книгата, дори останах малко изненадан, имайки предвид тематиката …
- Да, тя е вълнуваща тематика, защото, знаете, много българи вече са в чужбина – и във Франция, и в Париж , и в други големи градове…Нека да започнем от заглавието. Каква е тази диагноза, вие ли я поставихте и как?.
- Да, г-жо Георгиева… Аз искам да ви кажа първо защо имах известни резерви. В нормалните страни, когато човек критикува, когато се самоизтезава, особено творецът, това в нормалните страни е белег за качество на обществото, гражданското общество. Ще започна с един епизод, тъй като аз живея в Париж, но непрекъснато съм в България, затова доста смешно и наивно ми звучат, а и вече съм обръгнал на въпросите на някои наши заядливи съграждани – ама вие сте добре там, вие си пиете кафето под Айфеловата кула Всъщност аз давам отговор в точно тази моя книга какво коства едно такова „пиене на кафе” под Айфеловата кула, както те мислят. Който има, извинете за израза, яко „д…”, нека да да заповяда, нека да види… Всъщност тази книга, когато я прочете един българин, независимо дали е българин в чужбина или българин в България, ще разбере, че за огромно съжаление продължаваме и днес, в 21 век, да носим „къщичката си”, разбира се, „къщичката” в кавички, онази „къщичка” в главата ни…Моята книга всъщност е един вик да направим така, че да изоставим, или поне да се опитаме да изоставим тази „къщичка”, за да можем да бъдем в нормалния свят с нормални усещания, а не с дребния ни шмекерлък, с дребния тарикатлък, както казва още преди толкова години Иван Хаджийски. Да бъдем просто хора, както казва и банкерът Буров, които си плащаме за всичко, което потребяваме. Той така казва – „Когато българинът се научи да започне да си плаща за всичко, което потребява, той тогава ще бъде нормален гражданин.”
Вижте, казвам, че непрекъснато съм в България, защото ето, онзи ден гледах репортаж по бг-телевизия от Бургас, мисля че беше, за увеличението на цените на парното и топлата вода от 1 юли… Заради това и може би ми се обаждате… За поредното увеличение в България… И ме порази онова, което каза една жена. Питат я – как ще посрещнете увеличението? Всъщност, г-жо Георгиева, да се смее ли човек, да плаче ли… Тя каза – „ Ами как, ще стягаме колана…” После изведнъж, кой знае защо, добави, тази „добавка” окончателно ме хвърли в тъча, както казват младите, да, тя добави – „ Ще се старая…” „Ще се старая…” Е, това „ Ще се старая” ме накара да остана без дъх…
- Добре, това според вас манталитет ли е или психика или и двете, ”къщичката”, за която говорите, всъщност е образът на нашия манталитет, от чиято черупка не можем да излезем независимо от това къде живеем и от колко време…
- Скоро се запознах, аз познавам творчеството на Станислав Стратиев, но скоро се запознах с няколко негови есета. Родството между моето усещане, на Стратиев, както и на Иван Хайджийски е поразяващо, например, той казва – важното е за орисията българска, че след като си се родил българин, останалото няма значение. Стратиев казва, че когато в България стрелят по някого, те винаги убиват Алеко Константинов. Това е една много дълбока болка на един голям ум. Аз затова ви дадох примера с реакцията на жената, защото той продължава от два дни да е в главата ми, и то на мен, който живея в Париж и виждам всяка седмица, всеки месец как французите са на улицата, тези французи, чиито пенсии и заплати започват от 1000-1500 евро, тоест 3000 лева нагоре…Всеки месец те са на улицата и челният лозунг, който винаги стои на тези манифестации, на тези техни бунтове е „Долу мизерията!” А у нас жената казва – „ Ще се старая…” А пък един мъж…
- Ще се старая да живея в мизерия, така ли…
- Да, та един мъж също го питат за увеличението, той казва – тези думи също са се врязали в главата ми – ами досега се къпех по два пъти на седмица, сега ще се къпя по един път…Абе, човеко, ами на следващото увеличение колко пъти ще се къпеш?
- Когато французите –студенти, работници, пенсионери излизат на улицата, за да кажат - не, няма да ви позволим да ни оставите да живеем в условия на мизерия, има ли някой да ги чуе или просто е глас в пустиня…
- Същия въпрос, г-жо Георгиева, аз го зададох на едно момиче, имам го това още в моята първа „парижка” книга „Париж, моят Париж…”, публикувана преди осем години, която вече има няколко издания. Зададох го на площад „Насион” в Париж, в центъра на огромната стачка тогава, известна като „Черният вторник” на Франция. Студенти, шофьори, учители, цяла Франция се люлееше И аз тогава, по същия начин, както вие сега, с моето си българско мислене, попитах една студентка, младо красиво момиче, което беше обгазено от сълзотворен газ – абе, момиче, защо си причинявате това нещо, какво мислите, че ще направите…Ле-ле, като скокна това момиче, още малко и…Още му помня погледа…Тези красиви очи, които сякаш ме прострелваха… Ама, господине, какви глупости говорите? Разбирате ли, те не могат да проумеят нашия начин на мислене, те не могат да разберат ето този въпрос, който вие сега ми задавате, който и аз тогава на нея й зададох… Тя каза – „ Как така няма да ни чуят, че ние, ако знаем, че властта няма да ни чуе гласа, ние няма изобщо да излезем на улицата, ние протестираме, защото знаем, че тя, властта, ще ни чуе. Защото ние имаме Обществен договор с тези, които сме избрали. И този наш Обществен договор във Франция е още от Дидро, от Монтескьо. Това, за което ние сега протестираме, няма начин да не бъде чуто от властта и властта да не реагира. Ако не чуе и не реагира, още на другия ден тя си отива. Това е нашият Общестен договор.” Така и стана – властта ги чу. Донякъде отговорих ли ви на въпроса…
- Да, брилянтно ми отговорихте на този въпрос.
- Мерси!
- Искам да ви поясня защо аз ви го задавам . Защото той е резултат на опит, на знание. Вие вероятно знаете за случилото се през лятото…
- Не само зная, г-жо Георгиева, и то не само за случилото се през лятото, ами и през февруари. Всяко разлюляване в България не само отеква у мен, но аз го преживявам , вие знаете, че съм активен и във Фейсбук, имам и два блога, две страници във Фейсбук, без парички, без нищо ги поддържам, така че…
- Добре, кой тогава чу от властта протестиращите. Нищо подобно, напротив, организира се контрапротест на хора, които казваха – престанете да занимавате управляващите с вашите претенции и глупости, оставете ги да работят…
- Аз с това исках да продължа. Когато французите излизат да протестират, а те непрекъснато протестират, между другото имат един такъв хубав израз „па контант”, тоест те винаги са „недоволни”, но когато излизат да протестират, ето, сега се сещам за един от последните протести за едно момиче-ученичка ромка, мисля от Босна беше, едно момиче, което бе експулсирано от Франция миналото лято ли, есента ли… Вдигнаха се всички ученици, заляха улиците…И го върнаха, това момиче, сега продължава да учи във Франция. Какво искам да кажа? Искам да кажа, че когато французите излизат на улицата, те излизат като един. И няма като в България, това също често го казвам, таксиметържиите, когато са на улицата, учителите да казват – абе, мани ги тия бакшиши, какво искат те…И обратното – когато излязат учителите, таксиметровите шофьори викат – абе, тия какво искат, не стига, че хич не учат децата, не стига, че имат толкова голяма ваканция, ай сиктир…Разбирате ли, това разделение за мен е страшно. Ще видите в книгата, аз търся отговорите защо е така, за което вие ме питате. За мен всъщност това равно, безизразно, сиво е най-страшното…Ето, заради това овче търпение написах моята книга. Трябва да ви кажа, г-жо Георгиева, че аз съм завършил „Българска филология” във Великотърновския университет, запален фолклорист съм, още като студент съм събирал народни мъдрости. Не съм видял, сега търся и във Франция, и в Германия, Швейцария…, не съм срещал такава народна мъдрост като нашата – „ Преклонена главица сабя не я сече!” И трябва да ви кажа, че противно на нашето българско усещане, че когато търпиш, когато си клакьор на властта, на силния на деня, си добре, аз тук усетих, и това е мое плътно усещане – никой в нормалния свят, в нормалните страни, никой не обича да има до себе си толкова търпелив и толкова, как да ви кажа, пластелинен човек до себе си. Моята книга „Диагноза:Българин в чужбинта” , наред с парещите рани, има, вие ще видите, много случки – и с българи в чужбина, и с българи в България, от които просто ще потръпнете… Даже, честно ви казвам, имало е случаи, когато просто съм се срамувал, че съм българин, в следващия момент пък съм грейвал целия…
- Благодаря за това включване посреднощ, наистина ви благодаря, че имате болка в сърцето си за България и правите каквото можете от своята позиция.Чакаме ви у дома да се завърнете и да се видим. Благодаря ви много за този разговор!
- И аз ви благодаря! И много поздрави на България!

Няма коментари: