ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

събота, 5 юли 2014 г.

СЛУЧКА В СОЦТРАМВАЙ



Как умеем да гледаме лошо – е, в това отношение сме ненадминати майстори, няма що. Кой и как ни го е внушил, но няма друг човек, освен българина, който така да умее да гледа… лошо.
И то така лошо, че усещаш как цял потръпваш, всичко вътре в теб се вледенява и една обезсилваща те, ама много вредна енергия се влива в теб и те разлюлява.
И това нашенско гледане е навсякъде – било на футболен мач, там то е придружено, разбира се, с най-просташки псувни и викове от рода на „Да те целува макя ти, тоест майка ти, студен…”, „ Рак да те хване”, „Цял живот да ходиш кьорав…” и тъй нататък, и тъй нататък, било на улицата, че дори и в театрална зала…
Да, шампиони сме – тук първенството ни е неоспоримо. За жалост, разбира се…
Но защо ние, българите, гледаме лошо?
Ето един от възможните отговори.
Пътувам в софийски трамвай. Един от старите софийски раздрънкани трамваи, с тяхната възкисела миризма и прах, толкова много и полепнал по мръсните, прокъсани седалки прах…
Задушно е, мръсно е… И мирише, Господи, как мирише – на пот и на… оскотяване!
Една жена ме позна, заговори ме:
- Г-н Райков, онзи ден Ви гледах при Милен Цветков, после и при Лора Крумова, толкова хубаво говорехте за Париж, кажете ми сега нещо, аз съм стара учителка, обожавам Париж, но със сто лева пенсия май никога не ще го видя, затова, моля Ви, разкажете ми...
Аз също съм, всъщност дали вече съм, спонтанен човек, приказлив, пък особено стане ли дума за любимия ми град, нямам спиране. Та в случая не му мислих много – просто започнах да й разказвам как сега, в същото това горещо време, пътуват по автобусите парижани. Как няма кола без климатик, как е толкова чисто в тях, а и в метрото, че пътниците си оставят свободно чантите на пода.
Жената, тази възрастна и тъжна наша майка-учителка, оставена на произвола на съдбата да оцелява както може в този наш български ужасен и студен свят, е притворила очи, аз вече съм се разгорещил…
До жената седеше старец, естествено, без зъби, смачкан, посивял – като праха и атмосферата наоколо... Да, обикновен възрастен човек, от ония бг-старци с уста-дупки…
И разказвах аз за Париж, как там на пенсионерите им казват не както при нас - "пенсии", а "сеньори", как се грижат за тях, как през лятото до късно по брега на Сена им организират танци... Как пенсията им започва от 1000 евро, тоест 2000 лева нашенски… Как почти на всички пенсионери им дават общински жилища, куп други бонуси – било за Коледа, било за друг празник, как им организират почивки на море и планина безплатно, как ги канят по телевизии и различни прояви, с какъв авторитет и внимание се ползва възрастният французин…
Жената, милата пенсионерка-учителка вече гледаше встрани, оттатък мръсното стъкло на прозореца на автобуса… По бузите й, по тези пожълтели страни на лицето й с белези от все още прежна хубост, се стичаха сълзи…
В този миг усещам, че някой друг ме гледа. И то лошо ме гледа – усетих го това и с кожата си… И потръпнах…
Беше старецът…
Но защо толкова лошо ме гледаше?
Какво всъщност му бях сторил? Та нито го познавах, нито говорех с него.
Възрастният човек продължаваше да ме наблюдава така, че вече тръпки ме побиха, усетих как главата ми се замайва от насочената към мен негативна енергия и ха, още миг, и ще се строполя на пода – да, на мръсния под на софийския трамвай №7…

Изведнъж старецът скочи.
Потръпнах от злобата в очите му - този човек ме мразеше! Но защо? Та аз бях непознат за него, за първи път в живота си го срещах, как така ще ме мрази, за какво…
И тогава ме настигнаха думите, излизащи от фъфлещата уста – Господи, каква страст имаше в тях?

- Абе, като ти е толкова хубаво в Париж, какво правиш тука, бе? Айде, изчезвай, махай се от България! Махай се бе, родоотстъпник такъв... Не му било хубаво в майка България, там, при ония, капиталистите, му било добре… Айде бе… Махай се, махай се...
И в крайчеца на устата-дупка се появиха капчици от пяна, взеха да набъбват, да набъбват…

Да, аз не му бях нужен на този човек, аз му пречех... Той не искаше дори за миг да приеме, че там някъде по света има нормален живот, че там хората се радват на мига, на този наш кратък човешки живот, а не само стягат колана и чакат утре, утре, онова „утре”, което така и никога не идва на територията, наречена България...
Запомних очите на този нещастен човечец – малки, зли очи на същество, което не искаше да знае, дори и за миг да чуе, че там някъде има нормална страна, нормален живот, че хората не навсякъде живеят, за да оцеляват, а да се радват на този толкова кратък наш отрязък от време, отпуснат ни от Бога.
Той, възрастният българин, просто искаше да познава и обитава само своята кочинка. В която се чувстваше уютно. Като…
Знаете я думата, нали? Всъщност какво е виновно бедното животно? Затова й я прескачам.
Да, ние, българите, сме майстори на лошото гледане…
Абе какви майстори, в това отношение сме си направо шампиони!
Да, оле-оле-оле…
Старецът вече бе изпаднал в някаква само нему позната еуфория :
- Махай се бе, махай се…
Махнах се. Слязох на следващата спирка.
А трамваят, този стар наш соцтрамвай, понесъл в себе си в едно и тъжния свят на милата учителка, и посивялото битие на беззъбия старец, продължаваше да си върви. Е, какво ти вървене, чисто и просто клатушкане, ама все пак вървеж някакъв, нали?
Всъщност на коя спирка слязох? Не помня.
А и нужно ли бе...

Димо Райков
---------------

/Откъс от книгата "Диагноза:Българин в чужбина"/

http://www.bg-voice.com/articles/view/diagnoza_li_e_da_si_bulgarin_izvun_rodinata/3604/

Няма коментари: