ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"

ИЗЛЕЗЕ НОВАТА МИ КНИГА "ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА"
(за повече информация кликнете върху снимката)

вторник, 24 май 2016 г.

САШКО БУЛЪТ ИЛИ КАК СЕ РЕЖАТ ПРЪСТИ НА ПИАНИСТ - откъс от дадения за печат роман "Франция,разреши да те обичаме!"




Сашко прави сапунени балони за децата пред  една от забележителностите на Париж – културния център „Помпиду”…
Визитката му е кратка, но респектираща - бивш национален състезател по борба, с доста шампионски титли от републиканското първенство, с връх първо място на световния шампионат… Световен шампион, е, това вече си заслужава, нали?
 Сега обаче тези титли не са му нужни. Защото Сашко е един от бг-емигрантите в Париж. И за да оцелее, не шампионски купи са необходими тук, а някакъв номер, нещо, от което да се изкарват сантими.
И Сашко, след дълго митарстване, намира своя Клондайк – правенето на сапунени мехури. Една радост и за децата, и за него самия. И тъй като на френски сапунено балонче значи „бул”, ето ти и името – Сашко Булът…
О, няма по-изкусен майстор от Сашко в тази „професия”! Наоколо е пълно с румънци, които се опитват да откраднат занаята му, но къде те ще се сравняват с нашия човек. Да видиш само как изкусно извайва, същински художник, балоните – тези всяващи буйна радост у френските деца балони от пяна…

Такава бе „препоръката” за  Сашко, която неколцина нашенци бяха направили пред Георги Георгиев. И той, само от чутото, бе решил, че този човек ще бъде един от делегатите на бъдещото събрание.
И ето, гледайки сега на живо как дребният иначе млад човек си върши работата, Георги Георгиев изпита истинска радост и нещо като гордост, все пак и Сашко бе българин, а и честно и почтено, е, малко своеобразно, припечелваше хляба си.
До него Георги Георгиев съзря едно кръгличко момиче -  Анжелик, приятелката на Сашко.
- Виж сега – говореше му малко по-късно Сашко Булът, като че ли бяха приятели от сто години – Анжелик е малко пълничка, но е душа човек. А на мен това ми липсва тук, топлината, а тя е много мекичка, добричка. С нея се запознахме в социалното, фоайето де, където тогава спях през зимата. Тя дойде от Канада, там имала проблеми с приятеля си, тежко преживявала раздялата и решила да се установи в Париж, то нали знаеш, Париж е най-добрият лек за всякакви депресии. Аз пък съм разведен. Значи на едно и също място, парижкото фоайе за бездомници, попаднахме две душици – тъжни, ама свободни. И се събрахме. Ето, сега ще я водя в Карлово, ще я запозная с нашите. Приготвил съм й подарък-сюрприз, по френски казано – „кадо”, това е най-обичната тук думичка от децата, че и от възрастните… Казал съм й, че живея в тридесет метра каре, тя се радва, вика, ама много голямо жилище, Александър. Знаеш, това е много за парижка квартира, а пък тя като види нашата къща, че и огромния двор… Ле-ле, само какви очи ще направи… Ще се пръснем да ядем домати, краставици… Ей, да знаеш какви домати растат в нашата градина? Още като ги видиш и устатата ти се напълва със слюнки… А пък като ги омешаш с пиперки, с краставички, със сиренце… М – м - м… Няма само изкуствена пластмаса да ядем я…
Всъщност историята на Сашко с балоните от сапунена пяна бе напълно обикновена.
Обикновена ли?

Той отказал като бивш спортист да постъпи в новосъздадените в зората на демокрацията в България отряди на  мафията.
Разбира се, той не се бил отказал веднага, все пак трябвало да се прехранва някак си, но когато веднъж видял как режат ушите на един човек, собственик на павилионче, само защото не се бил издължил навреме, цяла нощ не могъл да заспи… И той започнал да се замисля -  не, не бил Сашко за тази работа, просто кръвта му била друга…
После го накарали  да пребие от бой двама футболисти, само защото не … вкарали гол?!? Успял някак си да заблуди шефа си, че нещо бил болен, същия ден не отишъл на работа, други свършили онова, което трябвало той да направи.
Но следващото изпитание не закъсняло.
Сашко се сприятелил в бригадата с единственото момче, което не било бивш спортист. А… пианист. Да, пианист… Момчето било завършило консерваторията, бил обещаващ музикант, дори много обещаващ… Цялото му семейство, родата му били музиканти. И то известни. Но… Но трябвало да се оцелява.
И пианистът, също като Сашко, станал… мутра.
За да бъде в крак той трябвало месеци наред да „извайва” тяло във фитнеса, да тренира до припадък, да приема разни хапчета, анаболи, да помпа мускули…
За да стане… мутра.
И Сашко проявил самоинициатива, домъкнал отнякъде едно пиано, на него вечер, когато двамата били на смяна, пианистът започвал своя пореден „концерт”…
Един наистина своеобразен концерт – само с един слушател, той, Сашко…
В подобни мигове борецът си спомнял все за един епизод от детството - да, за своя необясним копнеж по музиката, за оня свой спомен, който го връхлитал от време на време.
С баща му били в големия окръжен град. Приспали при някакви далечни роднини, които Сашко виждал за първи и, както после се оказало,  за последен път. Това бил някакъв друг свят – непознат, но привлекателен. В средата на хола имало голямо пиано. На него свирело красиво момиче, дъщерята на стопаните. Когато те влезли, бащата на момичето отишъл при него и Сашко ясно чул: „Прекъсни упражнението. Изпей им нещо популярно, те не са хора, които разбират… За тях класиката  е нещо много сложно, изсвири им „Заблеяло ми агънце”. Това е народна песен, която и пеленачетата знаят.”
Да, Сашко, естествено,  не бил от разбирачите на тази вълшебна музика, но той я усещал. Затова и нещо подобно на обида се вселило  у него и го обезсилило. Тогава, макар и притеснен, макар и невръстен, Сашко усетил, че светът е като че ли предопределен, че светът е затворил за хора като него цяла една страница.
И ето сега този спомен възкръснал.
Слушал Сашко Мутрата музиката, която се раждала под пръстите на Пианиста и нещо в него също се раждало, нещо голямо, голямо…
И Сашко взел под свое покровителство Пианиста.  Той пък му разказал на орисията си, как е завършил консерваторията, как музиката е била неговият живот още от раждането, как бил наследил любовта си към пианото от дядо си, известен музикант, разказал му Пианиста и какво са  за него аплодисментите. Те, аплодисментите, били за него най-голямата радост, отмала някаква, цял изтръпвал…
Тук Сашко подскочил – та и за самия него, макар борец, аплодисментите били оная вълшебна музика, която той обожавал. Също като Пианиста.
Оня му разказал  и как се бил принудил да стане „борче”, тоест член на бригадата, как мутрите били идол на съученичките му, как на него никога не му обръщали внимание…
Сашко  научи Пианиста  от кои анаболи, тоест „витамини”,  да взима, как да помпа мускули, за да бъде в крак с останалите, за да избегне  уволнението. А това значи да попадне на улицата… Тоест най-страшното за един млад човек.
И ето – сега Сашко трябвало да … чупи пръстите на пианиста. Защото той не бил изпълнил добре някаква заповед-приумица на шефа… Да, да чупи пръстите на Пианиста… Да чупи собствената си душа. И невероятната мечта, до която почти се бе докоснал…
Е, тези мигове преобърнали окончателно живота на Сашко.
Цялото му тяло се тресяло, вдигнал чука…
И тогава видял пръстите.
Никога през живота си Сашко не бил виждал такива пръсти.
Едни такива дълги, нежни, все едно от въздух направени, с тънки синкави жилчици, пулсиращи на върха им.
И Сашко, борчето, притворил очи…
И захвърлил чука.
И … се озовавал … във Франция.
Че къде другаде ще отиде - там, в родината на свободата и светлината… Може да страда, може да му е тежко, и няма начин да не му е тежко, особено в началото, в това Сашко бил убеден, но там е неговото място, там, където няма мутри, където никой не ще го кара да реже пръсти, и то на пианист…
Да, така си мислел той, но много скоро започнал да се изумява как хора на мафията, които добре познавал, за нула време се сдобивали с нужните документи за пребиваване и работа, докато него го препращали от гише на гише.
Значи какво излиза?
Трябва да си престъпник, за да можеш безпрепятствено да работиш тук?
А теб те поставят в забранителния списък, тоест ти нямаш право да работиш, за да си изкарваш прехраната.
И като тръгнеш по институциите – кметства, служби, офиси…, майката ти се разкатава…
В началото Сашко учуден наблюдавал как безпрепятствено негови бивши „съратници”- мутри се разхождали свободно  из Париж – с костюми, със златните верижки, с огромните коли, със супермадамите…
И на никого това не правело впечатление.
А той?
Той спял по ъглите, търсел по цял ден да изчисти някое мазе, за да има за багета.
Какво наистина ставало с този свят?
Навсякъде ли парата е онова, което най-много се уважава? Без никой да пита как и откъде е дошла тя?  Дали по честен начин или чрез проституция, търговия с дрога, кражби… Важното е да я има нея, парата, а пък начините, по които е постигната… Начините… Да, тях  кучета ги яли!
Сашко бил изумен и когато доста пъти срещал роми от прочутия клан на известния цигански олигарх в България цар Киро от Катуница – тези роми били известни с майсторството си да крадат, техният палец като по правило бил отрязан – за да могат по-лесно и фино да измъкват портфейла…
 И сега тук, в Париж, тези крадци се развихряха – е, що народ има тук, пък и балами…
 Чантите им, отворени и препълнени, особено по празниците, просто те чакат – хоп, само един жест и вече са твои. Как да не се изкуши човек?
И циганите крадяха на ден по десетки, стотици хиляди евро – пари, а и стоки от магазините…
И не ги гонеха.
Ха сега се!
А такива като него – дайте си документа, а, нямате ли… Натоварват ги и хайде обратно.
И за кого всъщност е този Шенген, след като истинските престъпници отдавна са тук и когато, а и както искат, идват и си отиват?
Ей такива едни невесели мисли пърхали в главата на Сашко особено вечер, когато доста често се налагало да нощува под открито небе.
Гледал светлото парижко небе Сашко, чудел се защо няма нито една звезда по него.
Не знаел той защо липсват звезди по небето на Париж, не проумявал и тези игри на политиците…
Чудел се бившият борец, бърчел чело, накрая винаги махал с ръка – абе, политици, майната им. И тези тук май са като нашите.

Като емигрант Сашко нямал избор – хванал се общ работник на един строеж при българи.
Минали месец-два, било много тежко, българите работели от зори до мрак, докато имало няколко французи, шефове някакви, те идвали  точно в десет часа и точно в пет часа си тръгвали – ни повече, ни по-малко от седем часа.
А нашенците оставали често и до среднощ, а пък когато трябвало да се предава поредният обект, работели и събота, и неделя…
Но когато идвало времето за заплата, на ония, французите, които като по правило все се занимавали с напътствия, със съвети – това направи, това вдигни, получавали големи, тежки пликове, а пък Сашко… Но той и на това бил доволен.
И така до оня ден, когато пликът с поредната сума, изкарана с толкова труд, се забавил. Седмица, две, месец, два… Няма плик и няма… 
Дошъл българинът, който им бил нещо като отговорник – вижте сега, нещо се закучи, ще потърпите…
И те търпели.
Но минал и вторият месец, после и третият – е, че то кой работи без пари…
Оня, българинът-началник им скръцнал със зъби, ама хубаво умеем ние, българите, да скърцаме със зъби, нали?
И им казал:
 – Ето ви по петдесет евро, това е, повече няма, фирмата фалира.
Сашко и останалите, все момчета-турчета от Лудогорието, гледали сащисани – ама как така, че ние честно и почтено бачкахме…
- Е, това е - отговорил им българинът, махнал с ръка – хайде, чао, и умната – ако някой нещо се оплаче, нали знаете…  Хайде, чао!
Огледал се тогава Сашко – голям е Париж, хубав, ама като няма работа…
Тогава друг един българин му подсказал – виж, Сашко, ти си бивш спортист, здрав си, як като бик, що не се хванеш в Чуждестранния легион, ще те глътнат веднага.
- Ама аз нямам „карт сежур”, нямам никакъв документ – промълвил Сашко.
- А - ухилил се нашенецът – за тая работа не искат „карт сежур”, важното е да изкараш тестовете, да видят, че си мотивиран да бъдеш войник, хич да не ти пука от смъртта и готово! Никаква „карт сежур”, никакви други документи, това е!
Зарадвал се Сашко, тръгнал заедно с този българин да става войник-французин от Чуждестранния  легион.
Но когато човек е без късмет…
И тогава, дали просто защото му бе дошло времето, или заради стреса, го заболял кракът. В болницата, а уж френските лекари били най-добрите, нещо го объркали, появила се някаква инфекция, едва го спасили.
Но Сашко окуцял с единия крак.
И, естествено, сбогом Чуждестранен легион, сбогом шанс за нормална работа.

И се озовал … пред центъра „Помпиду” – къде другаде с този крак, а и неговия френски…
И сега цял ден той чака да му хвърли някой монета, e, разбира се, това изобщо не го показва, дори и с жест, непрофесионално е най-малкото, нали, макар че той усеща звъна на сантимите така добре, че веднага познава каква е стойността на парата – да, браво, този ми е пуснал едно евро, а този пък десет сантима, стипса, но няма лошо, все пак е нещо…
После Сашко преброява сантимите в паничката, е, той горе-долу знае вече колко е събрал днес, ама  това си е ритуал някакъв, а и ражда радост този ритуал, после Сашко купува от „Фран при” салам, много обича куцото момче салам…
Тази обич му бе останала от борческите години, когато скришом от треньорите си дояждаше.
М-м-мъ…, какъв вкусен сервилат, пък и почти без пари е, и от евтиния хляб, само за някакви си трийсетина цента, нарязан като за него, на филийки. Е, с бирата Сашко не прави компромис, щото той много обича „Кроненбург”, такава една пивка, ама много пивка биричка, която имаш чувството, че ти пречиства кръвта, ох, как се излива миличката направо сама в гърлото – ох, мамичко…
И сяда Сашко, симпатичното българско момче,  на плочника на кея на Сена, винаги там, в горния край, до моста „Сьоле”…
Оттук позицията му е най-стратегическа – всичко се вижда – ето, корабите, осветени и целите в гирлянди сякаш, с гроздове туристи по палубата и святкащи апарати…
Седи Сашко, там, на края на кея, любимата река се плиска в краката му, да, в неговия сакат крак, изтръпнал от целодневното стоене, но сега вече  странно омекотена е болката, та малко ли е – днес пак бе изкарал около нормата, тоест към 60 евро… 60 евро… 120 лева…
Това никак не бе малко, нали?
Да, седи Сашко, там, на кея на легендарната Сена, хапва си вкусно и с апетит, ама голям, вълчи апетит има Сашко след тежкия работен ден, гледа невероятната панорама пред очите му и се кефи – е, че какво повече може да иска той от живота, мамка му и живот, още повече и след като се бе родил българин. Да, сладко нещо е той, животът, нали……
Сам себе си се пита Сашко, това за живота де, радва се, така му е леко, хубаво…
И хич не чака отговор, щото той, отговорът, си е в него, там, вътре…
Усмихнат е Сашко, доволен е. Е, поизморен е, ама кой пък сега това да ти гледа…
Виж наоколо каква красота се е разлюляла - Сена, корабчетата по нея, този пъстроцветен народ…
И гледа Сашко, поглъща цялата тази красота наоколо, маха с ръка на туристите, ония също му махат…
Всъщност не бе ли всичко това мечтата на Сашко?

- А, щях да забравя – Сашко поглежда Георги Георгиев и продължава – Много ми беше мъчно тогава, дни наред плачех в болницата, знаеш ли как му се ядосвах на този мой крак – та как така ме изложи, как така ме лиши от последния тогава шанс да бъда нормален човек, с нормална професия, и то французин, ей, голяма работа щеше да бъде това – войник от френската, не коя да е, а от славната армия на генерал Де Гол… Яд ме беше, но виж сега какво се получи. Това с моя крак като че ли е било знак някакъв от Бога.
Ето, онзи ден цяла Франция бе в траур, четирима нейни войници от Чуждестранния легион загинаха в Афганистан. Гледах по телевизията и останах сащисан – едната от жертвите бе… да, същият този мой познат българин от Разградско, който ме увещаваше да стана с него войник от Чуждестранния легион.
Ей, какво нещо е съдбата – оставали му само няколко дни служба, вече бил решил със семейството си – жената и трите си деца, да остане да живее в Марсилия, да си купи там къща с двор, това му било мечтата… И виж какво станало… Докарали го в затворен ковчег, то бяха почести, то речи… Представяха го като французин, като част от славната френска армия…
Гледах тогава по телевизията церемонията и изстивах – ако бях тръгнал тогава с него, дали нямаше и с мене да се случи същото? Ех, съдба!
Обаче като гледах всички това, като слушах речите на първите хора на Франция, на президента Саркози, си виках, прощавай, ама наистина тогава ми дойдоха тези грешни мисли – ей, ама то било май добре човек да умре така, като французин, гледай какви почести, какво внимание, ето, близките му поемат ръката на Президента, ей, голямо нещо е това, да се ръкуваш с г-н Президента на Франция…
Голяма работа е това, нали?
 А те, милите, родителите на моя приятел, Бог да го прости, бяха обути в… гуменки. Нови, ама все пак… гуменки. От ония сините, с бели кантове… Да, най-евтините и долнопробните, китайските, които в България ги продават под път и над път. Страшна картина, нали - ония, Президента, депутатите…, вип-класата на голямата страна, всички са с официални костюми, тъжни физиономии, а върховете на нови-новеничките обувки блестят на слънцето… А нашите, милите, с гуменки, синички, с бели кантове… Премигват стреснати, гледат уплашено всичко това  наоколо – рояка от знамена, Триумфалната арка… Господи, къде са сънували такъв свят в тяхното разградско селце!
Сигурно някой, там, я кметът, я някой друг по-учен,  им бе казал, че така трябва – официално, с гуменки… По нашенски…
И гледай сега… Той, Президента, отива специално при тях, при нашенците с евтините китайски гуменки, навежда се, стиска им ръката… Наградата, благодарността, че техният син е дал живота си за Франция, значи за тях, за официалните лица, за Президента…
На другия ден направих най-големия си оборот на работното място. Дойдоха всички мои клиенти и познати, които знаеха, че съм българин. И този път кутийката за сантими се пълнеше от раз не с монети, а с цели банкноти…
 И полицаите спряха да ме гонят. Вече съм им нещо като техен колега.
Трябва, отдавна се каня, ама все на остава време, да запаля една свещичка за моя приятел. Голяма работа е той, да знаеш, господин Георгиев. Той, тази негова смърт,  промени и моя живот…
Затова, викам си, май беше по-добре аз да бъда на негово място, а, какво ще кажеш, господине?
То като не можем, като не ни дават  да живеем като французи, поне да умрем като такива, нали?
 Така си мислех тогава. И друго ми дойде в ума - добре, ама защо чак сега ни признавате вие, французите, нас, българите!
Защо се сещате за нас, когато ни настига смъртта?
Защо и на това момче, а и на мен, а и на колко други български емигранти не ни обръщате никакво внимание, когато търсим препитание във вашата страна, а чак сега, в такива мигове?
Значи ние, българите, можем и трябва според вас да бъдем само чистачи, миячи, войници от Чуждестранния легион, за да бъдем част от вас, да можем да съществуваме някак си?

Така говори Сашко, изведнъж се сепва:
- Ей, ама голям съм образ – усмихна се младият човек – Виж само как взех, без и да се познаваме дори, да ти се оплаквам. Ще ми простиш, господине, аз иначе съм добре, нали виждаш?
И Сашко изважда мобилния си телефон, показва го на мосю Жорж.
- Виж, господине, това е моят апартамент с Анжелик, колко е просторен, хубав, е, все още не е напълно мебелиран, но и това ще стане, лека-полека… Ей, господине, знаеш ли какво е това да имаш апартамент, собствен апартамент в Париж, при това такъв голям…
И му показва снимките Сашко, посочва с показалец – да, това е спалнята, това е холът… А това там е кухнята, че и кабинет имам…
В този момент пълничкото момиче, да, Анжелик, приятелката на Сашко, се приближава, носи в ръцете си  огромен вързоп. Тактично е момичето, нали е французойка, тихичко говори почти на ухото на Сашко – трябва да дойдеш, да си вземеш сака, сложила съм ти в него и ново одеало, ще те топли довечера, иначе на този студ как ще издържиш в палатката в гората на Венсен…
Георги Георгиев изтръпна. Погледна право в очите Сашко, после мигом се извърна - защо да разгаря мъката на това мило момче? Да, всъщност тези снимки бяха неговата мечта, нима то няма право на мечта? Пък постигната макар и с лъжа… Интересно нещо – да лъжеш красиво … себе си.
И се направи Георги Георгиев, че всъщност нищо не е чул, че не е разбрал конфузията с Анжелик.

И Сашко се поотърсва от моментното неудобство.
И се изправя, на болния си крак се изправя Сашко и поглежда право в очите Георги Георгиев, пак повтаря:
- Да, добре съм, господине. Хубаво си живея аз в Париж. А ти по каква линия си тук?
- Линия ли – усмихва се Георги Георгиев, после прегръща момчето – Ами търся такива като теб, истински българи…
- Истински българи ли търсиш? – сега пък Сашко е изненадан, мигновено, усетил топлината на прегръдката,  спира да прави балони, изпъчва гърди, поглежда към Анджелик, която изглежда вече поназнайва български, защото се усмихва загадъчно…
- Истински българи, а… - сериозен е вече Сашко – значи като мене, нали?
- Нали – отвръща му Георги Георгиев и му подава поканата.
- Ама това покана ли е? За мене, а?
И сега вече сякаш нещо става с момчето. То се впуска към входа на културния център, Мосю Жорж го изгубва от очи…
След минута-две Сашко се завръща. Води със себе си двама старци – о, ама това бяха българи, от ония нашенски турци, да, там, от Разградско, от Делиормана, един от най-бедните български краища…
- Запознай се, господин Георгиев – това са дядо Велико и баба Еленка, идват тук за по няколко месеца, спечелват някое евро и после обратно.  Виж, те са дошли от принуда, ето, над оседемдесет години са, обаче сядат направо на плочника, виж какво само течение е, но това хич не ги плаши, те и не могат да свирят на тамбурата, дядо Велико поназнайва една-две песни, най-много тази за разбойника Янко, докато баба Еленка, милата,  само скрибуца с тази пръчка – но няма начин, трябва да се яде
Сашко го гледа, лицето му сияе.
- Как да ти кажа, аз съм ги „осиновил”, няма значение, че са   два пъти  по-възрастни от мен. Как да ги оставиш? Гледам един ден хванали ги едни апапи, взели им парите, подритват бабичката, да, леля Еленка, тя плаче като куче, без сълзи, виждал ли си как плаче човек като куче – само скимти, свит о кравай… Взех ги под мое покровителство, защото в района аз имам авторитет – и пред полиция, и пред апапите. И сега вече никой не ги пипа. Намерих им една квартирка при един сърбин, е, то е пресилено да се каже, че е квартирка, една дупка си е, ама все пак е стряха, нали? И там в началото имаше перипетии – че то къде няма перипетии, щом има българин, а и сърбин, та това е убийствена комбинация. Е, тук вече няма да повярвате, ще се спукате от смях сигурно, проблемът беше на „любовна” основа – оня, сърбинът, собственикът де, попийваше, а и като всеки сърбин, после псуваше яко и … побарваше. Да бе, опипваше леля Еленка… Да си умреш наистина  от смях! Обаче за жената това си бе стрес, и то какъв стрес… Щото нали, ние може да сме всякакви, но ние, българите, си имаме морал. Морал, докато умрем… Оправихме положението, е, малко насилствено, с един-два шамара, наследство от онова мое време, е, лекички бяха шамарите, просто така, за авторитет, че откъде накъде ще побарва той баба, пардон, леля Еленка… Да, наложи се,  какво да правя, нямаше друг начин. Корав беше сърбинът, ербап, ама след шамарите омекна. И оттогава няма проблеми. Ха-ха-аха…
И се обръща Сашко, и пита:
- Побарва ли те сърбинът, лелю Еленке?
- Нема, нема… - смее се жената, сетно се смее, хубаво… - Не бара вече мискининът му, с мискинин. Добър е вече…
Интересна работа, потръпва Георги Георгиев, гледай сега, възрастна жена, а как живна. Да, колко му трябва на човешкото същество, дори и в подобно окаяно състояние. А и тя, жената, винаги си е жена, нали?
Георги Георгиев гледаше старците – мила родна картинка… Да, бедняци…
- Ами, какво да правим, господине, в България имам сто лева пенсия, значи 50 евро, закъде по-напред? А тук си изкарваме… Е-е-е, не е кой знае колко, ама по няколко пенсии си докарваме. Ето, сега съм донесла от България две котета и две кученца, като има животни, много вървят песните, става дума за стотинките де, хвърлят хората, французите са много жалостиви, щото ние винаги държим животинките чисти, сресваме ги, панделки им слагаме… И хората ни съжаляват – тях, пък и нас сигурно. И най-важното – не се гнусят от нас. Ето, онзи ден една с дръпнати очи направо ме разцелува – свирела съм й била много хубаво. А пък то аз… Той, дядото, е майсторът…
Дядото, тоест 80-годишният дядо Велико, прави крачка напред, без подкана започва:
- Какво е чудо, чудо станало…
Песента за Янко Разбойникът…
Коронният номер на милите старци, опаковани като пашкули – че  тук, пред културния център „Помпиду”, наистина е страшно течение…
Да, свири дядо Велико, акомпанира му, тоест скрибуца,  леля Еленка…

Георги Георгиев подава плика с поканата за събранието на Сашко:
- Вземи, моето момче, и ще те чакам!
И Сашко изпъва тяло, все едно току-що са го наградили с поредния златен медал в България.
Поглежда нагоре, там по всяка вероятност пък би трябвало да се намира трибагреникът, родният български трибагреник.
И под звуците на въображаемия химн „Мила родино, ти си земен рай” той, Сашко Булът, някогашният световен шампион по борба, свободен стил, поема от Георги Георгиев плика  и широко се усмихва.
Ех, колко хубаво се усмихва куцото момче, така отвътре, от дълбокото на изстрадалото му  сърце…
Каква наистина странна, но  същевременно и тръпна картина – едно набито, със замечтан поглед момче, с едната ръка е хванало две пръчки, свързани по краищата с връв, всъщност „оръжието” за направата на сапунени мехури, така наречените „булове”, а другата ръка е поставена там, на онова място, вляво …
И някъде наоколо, а и вътре в тях, тоест в сърцата на Георги Георгиев и Сашко Булът, двамата българи сред толкова, ама толкова много французи и хора от цял свят, изпълнили пространството пред културния център „Жорж Помпиду”, се носи волно и предизвикваща влага в очите мелодията :
- Мила Родино, ти си земен рай,
твойта хубост, твойта прелест,
ах, те нямат край…
Да, мелодията на българския химн, изпълнявана  в чест на Сашко, да, на Сашко Булът, куцото момче от Карлово, града на най-чистия, най-народния герой на България – апостола Васил Левски. Момчето,  избрало бедността пред  участта на богата мутра…
И на фона на националния химн на Република България, всъщност звуците на „Янко Разбойникът”, на тази песен, изпълнявана от двама старци-несретници, която май само  те, нашенците, си я разбираха, се е изправил Сашко, сложил е ръка на сърцето и пее:
 –  Мила родино, ти си земен рай…
Земен рай ли?
Да, земен рай…





Няма коментари: